Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 377 15.01.2018г. град Стара Загора
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
Старозагорският
административен съд, V състав, в
публично съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: РАЙНА ТОДОРОВА
при секретар
Пенка Маринова и
с участието
на прокурор Петя
Драганова като разгледа
докладваното от съдия
Р. ТОДОРОВА административно дело
№ 469 по описа за 2017г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по
реда на чл.203 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл.
285, ал.1 във вр. с чл.284, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано
е по искова молба на А.Д.А., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода” в
Затвора гр. Стара Загора, подадена чрез пълномощника му адв. И.Р. ***, с която
е предявен иск срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София,
за присъждане на обезщетение общо в размер на 9 980лв., за претърпени от А.А. неимуществени вреди за периода 17.02.2015г. –
10.06.2015г. по време на престоя му в Ареста гр. Хасково, при изпълнението на
наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, вследствие на
допуснати от администрацията на ареста нарушения на чл.2, т.3; чл.3 и чл.43,
ал.3 от ЗИНЗС; чл.20 от ППЗИНЗС; чл.29, ал.1 от Конституцията на РБългария;
чл.10, т.1 от Международния пакт за гражданските и политическите права и чл.3
от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, довели
до поставянето му в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение. Незаконосъобразната
административна дейност, на която се основава исковата претенция, се изразявала
в неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура
свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и
липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен; на условия
за поддържане на личната хигиена; на пряк и директен достъп до слънчева
светлина и на възможност за естествено проветряване в килията; на адекватно медицинско
обслужване, както и поради лишаването му от възможността за престой на открито.
Ищецът твърди, че през периода 17.02.2015г. – 10.06.2015г., във връзка с
изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, е бил
настанен в Ареста гр. Хасково, при лоши битови и санитарно-хигиенни условия.
Поддържа че помещението, в което е пребивавал, не съответствало на изискванията
за минимална свободна жилищна площ за всяко едно от задържаните лица. В
помещението нямало санитарен възел и течаща вода, като не бил осигурен и
постоянен достъп до такива, вследствие на което А. бил принуден да се въздържа
от удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на
физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите задържани лица.
Твърди, че в килията нямало външен прозорец, поради което липсвал пряк и
директен достъп на естествената дневна светлина и на чист въздух, като ищецът бил
лишен и от полагащия му се едночасов престой на открито, тъй като престоят на
открито бил осъществяван в помещение в сградата на ареста. Твърди и че в Ареста
гр. Хасково не са му били осигурени условия за поддържане на личната хигиена,
както и че посещаващият ареста лекар е предписвал на задържаните лица
единствено аналгин. Излага доводи, че вследствие на всичко това е бил поставен
в условията на жестоко, нечовешко и унизително отношение по см. на чл.3 от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи, довели до причинени му
неимуществени вреди. Вредите, обезщетение за които ищецът претендира, се
изразявали в претърпени страдания, негативни преживявания, физически и
емоционален дискомфорт, потиснатост, накърняване на човешкото достойнство и
увреждане на психическото и здравословното му състояние. Размерът на
обезщетението /общо за сумата от 9 980лв./, е определен като сбор от:
сумата от 2 280лв. /по 20 лева на ден/ – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото на ищеца на минимална
жилищна площ; сумата от 2 280 лв. /по 20 лева на ден/ – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в резултат на лишаване от право на престой на
открито; сумата от 3 420лв. /по 30 лева на ден/ - обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на нарушаване на правото му на постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода и липсата на минимални битови и хигиенни
условия в ареста и обезщетение в размер на 2 000лв. за неосигурени
нормални медицински грижи в ареста.
Ответникът - Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София, чрез процесуалния си
представител по делото, в съдебно заседание и в представения писмен отговор, оспорва
предявената искова претенция. Поддържа, че от събраните по делото доказателства
не е установено по несъмнен начин наличието на кумулативно изискуемите се
елементи от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на
държавата за причинени на А.А. неимуществени вреди в резултат на
незаконосъобразна административна дейност, за което излага подробни
съображения. Обосновава, че условията в Ареста - гр. Хасково, при които А.А. е
изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”, не са
били в противоречие със законово установените норми, като ограниченията не са
надхвърляли обичайните, свързани с изпълнението на мярката и същите са изцяло
съобразени с регламентирания специален режим в арестите. Поддържа, че дори и да
се приеме, че е налице някакво неблагоприятно засягане на личността на ищеца от
санитарно-хигиенните и битовите условия в Ареста – гр. Хасково, то с оглед на
относително краткия период, в който А. е пребивавал в ареста и при липсата на
ангажирани от ищеца писмени и/или гласни доказателства за конкретно увреждане
на здравословното му състояние вследствие на тези условия, твърдението му за
жестоко, нечовешко и унизително отношение в нарушение на забраната по чл.3 от
ЕКПЧ, като основание за присъждане на претендираното обезщетение, се явявало
недоказано. По тези съображения и такива за спазването на принципа на
справедливостта, като законово въведен критерий за правилното определяне на
основанието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и неговия
размер, е направено искане за отхвърляне на исковата претенция, като недоказана
и неоснователна.
Окръжна
прокуратура - Стара Загора, чрез участващия по делото прокурор, дава мотивирано
заключение че предявеният иск е доказан по основание, но не и по размер.
Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява, че от страна
на специализираните органи по изпълнение на наказанията е допуснато нарушение
на чл.3 от ЗИНЗС, вследствие на което някои от условията, при които А.А. е бил
поставен при изпълнението на наложена му мярка за неотклонение „задържане под
стража” в Ареста – гр. Хасково, несъмнено са довели до унижаване на неговото
човешко достойнство, с което е налице нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. По
съображения, че от една страна не всички релевирани като основание на исковата
претенция нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС са доказани, а от
друга че размерът на претендираното обезщетение е несъответен на заявеното
засягане на неимуществените права на ищеца, предлага размера на обезщетението
да бъде определен при прилагане на чл.52 от ЗЗД и на принципа за справедливост.
Съдът, като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе
предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната
фактическа обстановка:
Ищецът А.Д.А. е постъпил в Ареста гр. Хасково
на 17.02.2015г. във връзка с изпълнението на наложена му мярка за неотклонение
„задържане под стража”. На 03.07.2015г. А.А. е приведен от Ареста – гр. Хасково
в Затвора – гр. Стара Загора. Съгласно Справка изх. 2155/ 11.10.2017г. от
Началника на РС „Изпълнение на наказанията” – Хасково, при престоя на А. А. в
Ареста гр. Хасково, задържаното лице е било настанено в килия № 17 с обща площ
от 8.37кв.м с още две лица и в килия № 19 с обща площ 8.64кв.м., в която са
били настанявани още едно или две задържани лица. И двете арестантски помещения
/№ 17 и № 19/, са били оборудвани с три легла, една маса и две табуретки. Имало
неотваряем прозорец на външната стена за осигуряване на слънчева светлина; две луминесцентни
тела за дневно осветление и лампа с жълта светлина за нощно осветление;
отваряем отвор на вратата на килията към арестния коридор за осигуряването на
свеж въздух, като във всяка килия имало въздухоотвод от вентилационната
система, осигуряваща постоянна циркулация на въздуха. Достъпът до общите за
всички задържани лица санитарни помещения - санитарен възел и течаща вода;
ползването на банята; поддържането на хигиената в помещенията и в местата за
общо ползване; престоят на открито; медицинското обслужване и др., се
осъществявали съобразно установения график и Заповед № Л-6399/ 26.07.2010г. за
вътрешния ред в арестите. Помещението за престой на открито с площ от 14.50кв.м.
било специално обособено за целта, с два прозореца, осигуряващи свеж въздух и
дневна светлина. Медицинското обслужване в Ареста гр. Хасково се осигурявало от
медицински фелдшер, който осъществявал ежедневно контрол по здравословното
състояние на задържаните в ареста лица.
По делото са
представени и приети като доказателства Медицинска справка на А.Д.А.; Епикриза
№ 163/ 2015г.; Дневник за извършени проверки в Арест Хасково от медицинския
специалист при сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на наказанията” – гр.
Хасково; Заверено копие на утвърден от Началник сектор „Арести” график за
разпределението на времето на задържаните лица в Арест гр. Хасково; Заповед №
Л-6399/ 26.07.2010г. на Главния директор на ГД „Изпълнение на наказанията” за
вътрешния ред в арестите; Заверено копие на дневник за извеждане и прибиране на
задържаните лица за и от престой на открито за периода 17.02.2015г. – 10.06.2015г.;
фактури за закупени хигиенни, перилни и миещи препарати и материали и за извършени
дейности по дезинсекция и дератизация и др.
Допуснато е събиране
на гласни доказателствени средства чрез разпит в качеството на свидетел на лицето
И.А.Г.. Свидетелят Г. заявява, че с ищеца А.А. по едно и също време са били
задържани в Ареста гр. Хасково – А. в килия № 19, а свидетелят Г. – в килия №
13. Според свидетеля /който за известен период от време също е бил настанен в
килия № 19/, килията била с площ от около 4кв.м; с две двойни легла; един малък
прозорец, който не можел да се отваря и от него не влизала почти никаква светлина.
В килията нямало санитарен възел и извън графика за посещения на санитарните
помещения задържаните лица облекчавали физиологичните си нужди в една туба.
Свидетелят твърди и че в килията нямало въздух - миришело лошо. Престоят на
открито се провеждал в стая, в която имало отворен прозорец. В Ареста гр.
Хасково не е имало лекар, като старшините давали хапчета, ако на някой му
станело лошо. Според свидетеля условията в ареста са се отразили зле на ищеца А.А..
По допустимостта на исковата претенция:
Предявеният от А.А. иск следва да бъде
квалифициран като иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3 от ЗИНЗС вкл. за поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Искът за присъждане на обезщетение е
предявен от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат
на неблагоприятните условия, при които е било поставено при изпълнението на
наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража”, причинени от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в Ареста гр. Хасково, срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - юридическо лице към Министъра на
правосъдието, с териториални служби в т.ч. Областните служби "Изпълнение
на наказанията" /чл.12, ал.3 от ЗИНЗС/, които обединяват, ръководят и
контролират дейността на пробационните служби и арестите /чл.16, ал.1 от ЗИНЗС/
– т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно
легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във чл. 284, ал.1 във вр.
с чл.285, ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС.
В практиката на
Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български
граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, произтичащи от
условията в местата за лишаване от свобода, се критикува възприетия подход за
разделянето на исковете и разглеждането им поотделно по отношение на всяко от
твърдените от ищеца действия или бездействия, водещи до нарушаване на чл.3 от
ЕКПЧ, като противоречащ на принципите и стандартите, установени от ЕСПЧ,
изискващи разглеждането на исковете при прилагането на кумулативния подход. При
съобразяване на тази практика, че при преценката за наличието на увреждане и за
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да се вземе
под внимание кумулативния ефект от условията, при които ищецът е бил поставен
при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” и
от които той се жалва, съдът намира, че независимо от направената от ищеца
формулировка /за присъждане на отделни обезщетения за всяко едно от релевираните
проявления на неблагоприятни условия по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС/, исковата
претенция следва да бъде разглеждана като един иск с правно основание чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие
на твърдяното поставяне на А. А. в условията на жестоко, нечовешко и унизително
отношение по см. на чл. 3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, в нарушение на
забраната по чл.3 от ЕКПЧ. А и начинът, по който се иска да бъде определено
обезщетението за претърпени от А. А. неимуществени вреди, не обвързва съда, тъй
като в случай, че искът бъде приет за доказан по основание, обезщетението ще
бъде определено при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.
Неоснователно е
възражението на процесуалния представител на ответника за недопустимост на иска,
като предявен след изтичане на 6 месечния преклузивен срок, предвиден в § 47 от
ПЗР на ЗИДЗИНЗС. Съгласно посочената разпоредба, лишените от свобода или
задържаните под стража, които са били освободени до 6 месеца преди влизането в
сила на този закон, може да предявят иск по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. На първо
място видно от материалите по делото, от Ареста – гр. Хасково ищецът А.А. е бил
приведен в Затвора – Стара Загора за изтърпяване на наложеното му наказание
„лишаване от свобода”, поради което към
момента на предявяване на исковата претенция не може да се приеме, че е налице
освобождаване на лицето по см. на § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС. На следващо място с
нормата на § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС се разширява приложното поле на иска по
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС и спрямо факти и обстоятелства, възникнали преди
нормативното регламентиране на този иск, поради което предвидения 6-месечен
срок не може да се разглежда като преклузивен такъв за предявяването на иска. Отделно
от това ограничаването на лишените от свобода и задържаните под стража лица,
които са били освободени преди повече от 6 месеца преди влизането в сила на ЗИД
на ЗИНЗС /ДВ бр.13/ 2017г., в сила от 07.02.2017г./ и които не са подали иск до
този момент пред ЕСПЧ или пред национален съд, да предявят иск по чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС, е в противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека
и основните свободи, тъй като въвежда пречка за ефективното упражняване на
правото на компенсаторна защита пред националния съд за допуснати нарушения на
чл. 3 от ЕКПЧ от органите по изпълнение на наказанията. Това, както и
препоръките, дадени от Европейския съд по правата на човека в § 289 на
пилотното решение „Нешков и други срещу България“ /във връзка с които препоръки
е приет и ЗИДЗИНЗС - ДВ бр.13/ 2017г./, обуславя извод, че предявяването на
исковата претенция извън 6 месечния срок по § 47 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС, не може да
бъде разглеждано като процесуална пречка, релевираща недопустимост на иска по
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно Определение № 189/ 08.01.2018г. по адм. дело №
10037/ 2017г. по описа на ВАС, на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на
РБългария, § 47 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС (ДВ, бр. 13/2017) не следва да бъде
прилаган в частта си „до 6 месеца“, като вътрешно законодателство, което
противоречи на чл. 13 от ЕКПЧ.
Ето защо съдът
приема, че предявеният срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с
правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, настъпването на които вреди се обосновава от фактическа
страна с допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията
нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС и претърпяно увреждане
вследствие на условията, при които е изтърпявана мярката за неотклонение
„задържане под стража” в Ареста гр. Хасково, е допустим и подлежи на
разглеждане в производство по реда на чл.203 и сл. от АПК.
Въз основа на
установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че предявеният иск
срещу Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, се явява доказан
по основание, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата
на чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3, т. е на нарушения на забраната
осъдените /респ. задържаните/ да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко
или унизително отношение, вкл. нарушения по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС - поставянето
на посочените лица в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно отговорността на държавата по
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно:
1. Допуснати от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения
на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение
на наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна
вреда /имуществена и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите
от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани
предпоставки трябва да са налице кумулативно - липсата на който и да е от
елементите от правопораждащия фактически
състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства
възможността да се реализира отговорността на държавата в исково производство
по чл.203 и сл. от АПК.
В
конкретния случай с предявения иск се претендира обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, като съгласно обстоятелствената част и петитума на
подадената от А.А. искова молба, релевираното като основание на исковата
претенция нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, се изразява в
поставянето на ищеца в неблагоприятни условия при изпълнение на наложена му
мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково от гл.т
неосигуряване на задържаното лице на изискуемата се минимална квадратура
свободна жилищна площ; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и
липсата на такива в спалното помещение, в което е бил настанен; на условия за
поддържане на личната хигиена; на други битови условия /пряк достъп на дневна светлина
и на възможност за естествено проветряване/; на престой на открито и на
адекватно медицинско обслужване.
В Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража, част четвърта, е регламентиран реда за изпълнение на
мярката за неотклонение „задържане под стража”. Съгласно чл.240, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото в тази част не е предвидено друго, разпоредбите относно осъдените на
лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с
мярка за неотклонение „задържане под стража”.
Съгласно чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС /в действалата към 2015г. редакция на нормата, сега ал.4/, минималната
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /респ. за всяко
задържано лице/, не може да бъде по-малка от 4 кв.м., като е било предвидено
разпоредбата на чл.43, ал.3 и регламентираното в нея изискване за минимална
жилищна площ, да влезе в сила от 1 януари 2019г. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е
установено, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина
и възможност за естествено проветряване, а в ал.3 на чл.20 – че на лишените от
свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в
заведенията от закрит тип и в арестите ползването на санитарен възел и течаща
вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС,
нормата на чл.20 влиза в сила три години след приемането на програмата по §11
от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за
лишаване от свобода. Очевидно е, че с оглед предвидения отлагателен срок за
влизане в сила на посочените разпоредби, нормативно въведените изисквания за
минимална жилищна площ, за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения
на арестите и за осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване на помещенията, не са били част от действащото
законодателство за периода на исковата претенция. Но по аргумент от нормите на
чл.2 и чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, държавата
в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията, е длъжна да
осигури в местата за лишаване от свобода респ. в арестите такива условия, които
да не създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве на
лишените от свобода /задържаните лица и унизяване на човешкото им достойнство,
в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Европейската Комисия за
предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или
наказание.
Въпросът,
който се поставя в случая, е дали конкретните битови и санитарно-хигиенни
условия, при които задържаното лице е било поставено за времето на
пребиваването му в Ареста гр. Хасково при изпълнение на наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража”, сочат на накърняване на конституционно
признатото му право по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и съотв.
релевират ли нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
Съгласно разпоредбата
на чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария, никой не може да бъде подлаган
на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. В чл.3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи също е
прокламирано, че никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко,
безчовечно или унижаващо отношение. По отношение на лицата, изтърпяващи
наказание за извършени углавни престъпления, както и по отношение на лицата, на
които е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” /по аргумент от
чл.240 от ЗИНЗС/, във вътрешното законодателство на страната това основно право
е регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща че осъдените и
задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под
стража. На това право на лишените от свобода респ. на задържаните лица, съответства
насрещното административно задължение, при изпълнение на наказанието „лишаване
от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат осигурени
необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и
психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на правата и
достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/.
Съдебната практика на
Европейския съд по правата на човека във връзка с дела, заведени от български
граждани срещу Република България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ,
произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода и задържането под
стража, е установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни
случаи е налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право -
Решение от 02.02.2006г. по делото Йовчев срещу България, Решение от
24.05.2007г. по делото Навущаров срещу България, Решение от 28.06.2007г. по
делото Малечков срещу България, Решение от 27.11.2008г. по делото Славчо Костов
срещу България, Решение от 08.07.2014г. по делото Харакчиев и Толумов срещу
България, пилотно Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и други
срещу България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за
преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да
достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС. В контекста на тази
съдебна практика, по см. на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо отношение”
предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на
страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или
наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване
от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да
осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с уважението
към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение на мярката
не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава неизбежното
ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат предвид
практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние
са адекватно осигурени. В решението на ЕСПЧ по делото „Нешков и други срещу
България” е посочено, че вече постановените решения се отнасят до нарушения на
чл. 3 от ЕКПЧОС в различни затвори, арести и общежития в България, касаещи
повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до
естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване
на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че
нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен
проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна
система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.
В случая от събраните
по делото писмени и гласни доказателства се установява, че през исковия период
/17.02.2015г. – 10.06.2015г./, ищецът А.А. е бил настанен в Ареста гр. Хасково
във връзка с изпълнение на наложена му мярка за неотклонение „задържане под
стража”. В периода на задържането А. е пребивавал в килия № 17 с обща площ от
8.37кв.м с още две лица и в килия № 19 с обща площ 8.64кв.м., в която са били
настаняване още едно или две задържани лица. И двете арестантски помещения са
били оборудвани с три легла, една маса и две табуретки. Очевидно е, че
свободната жилищна площ /определена на база общата площ на килията, наличното
оборудване и мебели и броя на настаняваните в нея лица/, е била под 4 кв.м за
всяко задържано лице. Не се оспорва от ответника по иска обстоятелството, че в
арестантските помещения, в които е бил настаняван А. А., не е имало санитарен
възел и мивка с течаща вода, както и отваряем външен прозорец. Достъпът до общото
за всички задържани лица санитарно помещение с тоалетни и мивки, е бил три пъти
дневно - сутрин, обед и вечер - през времето, определено за личен тоалет,
съгласно утвърден от Началник сектор „Арести” към ОС „Изпълнение на
наказанията” – гр. Хасково график за разпределение на времето в Ареста гр. Хасково.
През останалото време задържаното лице е било принудено да се въздържа от
удовлетворяване на естествените си потребности или се налагало да ползва кофа за облекчаване на
физиологичните си нужди в килията, в присъствието на останалите настанени в
помещението лица. С оглед на гореизложеното съдът приема за доказани
фактите досежно описаните в исковата молба битови и санитарно - хигиенни
условия, при които е бил поставен ищецът А.А. при пребиваването му в
Ареста - гр. Хасково от гл.т. на липсата
на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на възможност за
естествено проветряване на помещението и на минимално изискуемата се свободна
жилищна площ.
Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС
предвижда правото на лишените от свобода на престой на открито не по-малко от
един час на ден. По аргумент от чл.240 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица при изпълнение на
наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”. От доказателствата по
делото се установява /а и не е спорно между страните по делото/, че престоят на
открито, провеждан спрямо задържаните в Ареста гр. Хасково, се е осъществявал в
помещение в ареста. Това помещение, макар и с прозорци за пряк достъп на
светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване на задържаните лица
ежедневно на не по-малко от един час престой на открито, поради което
провежданият престой на задържаните лица в такова помещение не е престой на
открито по смисъла на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. С оглед на което съдът приема,
че не е било осигурено правото на престой на открито на задържаното лице.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира че условията, при които А.А. е изтърпявал наложената му
мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково, в рамките на
периода на исковата претенция 17.02.2015г. – 10.06.2015г., накърняват правата
му по чл. 29, ал.1 от Конституцията на РБългария и респ. от страна на
специализираните органи по изпълнение на наказанията е допуснато нарушение на
чл.3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на
чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Липсата на осигурени елементарни хигиенни и
битови стандарти - на минимална обитаема площ, необходима за спокойното
биологично съществуване на всяко човешко същество; пребиваването за период от
близо четири месеца почти денонощието заедно с още две лица /за по-голямата
част от исковия период/ в помещение от около 8.50кв.м, част от която площ е
заета от мебели и друг инвентар; без възможност за естествено проветряване на
помещението; без възможност за двигателна активност и престой на открито;
липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и произтичащата от
това необходимост извън рамките на определените хигиенни мероприятия в някои
случаи ищецът да ползва предоставена кофа за облекчаване
на физиологичните си нужди и удовлетворяване на естествените си потребности в спалното
помещение, в присъствието на останалите задържани лица, са
обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя
на А. в Ареста гр. Хасково, несъмнено водят до потискане, унижаване и
неблагоприятно засягане на личността. По степен и интензитет създаденото на А.А.
неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като „причиняващо
страдание и унижаващо достойнството”. Изпълнението на наложената мярка за
неотклонение „задържане под стража” и статута на задържаното лице при
пребиваването му в Ареста гр. Хасково, неминуемо водят до ограничения, но в
случая прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за
изолация и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано
нарушаване на основни субективни права на А. и общочовешки ценности, защитени
от ЕКПЧ /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката
личност достойнство/, като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му
сфера. С оглед обичайните правила за условия на живот, съответстващи на
изискванията за хуманно отношение което да не накърнява човешкото достойнство,
условията, в които е бил поставен А.А. при престоя му в Ареста - Хасково,
предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като унизителни и
нехуманни. Действително по делото няма данни и не се установява конкретно
увреждане на здравето /физическо или психическо заболяване/ на А. А., което би
могло да бъде разглеждано като последица от условията, при които е бил поставен
при изпълнението на наложената му мярка „задържане под стража” в Ареста –
Хасково. Изводът за претърпени от ищеца А. А. неимуществени вреди обаче се основава
както на установената по делото фактическа обстановка, така и на правилата на
житейската и формална логика – условията в Ареста гр. Хасково се отклоняват не
само от подходящата, но и от нормалната жизнена среда и подобни условия
неминуемо биха причинили значителни неудобства, негативни емоционални
преживявания и страдания на всеки човек. Ето защо съдът намира за неоснователни
възраженията на ответника, че ищецът не е ангажирал доказателства за реално
претърпени и установени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица
от условията, при които е бил поставен при изпълнение на наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково. В контекста на
компенсаторните средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на
изискванията на чл. 3 от ЕКПЧОС и че е налице нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с
ал.2 от ЗИНЗС, дава основание да се направи предположение, че същите са
причинили неимуществени вреди на задържаното лице, като средствата за защита
трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не
присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже чрез
доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална
травма / Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу
България"/. А и съгласно разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, във връзка
с ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните
под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното.
От събраните по делото доказателства се установява, че регулярно
от ОС „Изпълнение на наказанията” – гр. Хасково са закупувани и предоставяни на
Ареста – Хасково хигиенни и дезинфекционни материали за почистване на спалните
и санитарните помещения. В килията е имало неотваряем прозорец на външната
стена, осигуряващ пряк достъп на дневна светлина. Съгласно представената
Справка изх. 2155/ 11.10.2017г. от Началника на РС „Изпълнение на наказанията”
– Хасково, медицинското обслужване в Арест – Хасково се осигурява от медицински
фелдшер, който осъществява ежедневно контрол по здравословното състояние на
задържаните лица в ареста. При необходимост задържаните лица се конвоират за
консултации при лекар специалист, за оказване на незабавна медицинска помощ или
се изпращат в специализирано лечебно заведение. По делото не се събраха
доказателства нито за неоказано медицинско обслужване на задържаното лице А.А.,
нито за необходимост от медицинска помощ, която да не му е била предоставена. Тъкмо
обратното – във връзка с оплаквания на лицето същото е насочено за консултация
с психиатър; хоспитализирано е в Психодиспансер гр. Хасково, като съгласно Епикриза
№ 163/ 2015г. окончателната диагноза е „Симулация. Психично здрав”. С оглед на
което съдът приема за недоказани твърденията на ищеца, че специализираните
органи по изпълнение на наказанията не са създали условия за поддържане на
хигиената в спалните помещения и в общите санитарни помещения в Ареста Хасково,
както и твърденията за липса на пряк достъп на естествена дневна светлина и на
медицинско обслужване, съобразено с изискванията на ЗИНЗС и ППЗИНЗС.
Но дори твърденията на ищеца за неосигурени условия за поддържане на хигиената в спалните и в санитарните помещения и на адекватно медицинско обслужване, да не са доказани и да се опровергават от събраните по делото доказателства, съдът счита, че останалите посочени по-горе аспекти на условията, при които А. А. е изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Хасково, релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови стандарти и взети заедно следва да бъдат квалифицирани като нечовешко и унизително отношение и третиране по см. на чл.3 от ЕКПЧ и чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС.
К
умулативният ефект от липсата на
условия на живот, съобразени с хигиенните изисквания, необходими за опазване на
здравето и човешкото достойнство, независимо от това дали тази липса произтича
от приложимата регулаторна рамка или от начина на нейното прилагане на практика,
несъмнено са причинили на А. неудобства,
които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на мярката и които са
довели до понесени от него трудности и негативни емоционални преживявания. При
прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба в случаите по
чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху
лицето на условията, в които се е изтърпявала наложена му мярка „задържане под
стража”, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, съдът
приема, че увреждането в степента и характера на преживените страдания от
ищеца, имат за последица унижаване на неговото човешко достойнство и с това е
налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и на чл.3 от ЕКПЧОС.
Действително по делото няма данни за
извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до
целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително
отношение, което уронва човешкото достойнство и до емоционални и физически
страдания. Но отговорността по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС е обективна – държавата
отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража лица
от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения
на чл.3, т. е на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение вкл. и
по см. на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, без значение дали вредите са причинени виновно,
което отличава този вид отговорност от деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че в случая
негативните преживявания, физически и емоционален дискомфорт на А.А.,
надвишаващи неизбежното ниво присъщо на изтърпяваната мярка за неотклонение
„задържане под стража”, макар и без конкретно увреждане на здравето, доколкото
са довели до унижаване на човешкото му достойнство, представляват неимуществени
вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, което е рефлектирало върху личната
сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормите на чл.3 от
ЕКПЧ. Кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за
ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, поради
което предявеният от А.А. иск срещу
Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията”, е доказан по основание.
За ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствие с изискванията и европейските стандарти за условията в местата за лишаване от свобода и арестите. Държавата в лицето на ГД „Изпълнение на наказанията” е длъжна да гарантира, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението към човешкото достойнство. Л
ипсата на
ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или
намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да
организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето
на задържаните под стража/ лишените от свобода лица в унижаващи човешкото им
достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения
/Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото "Нешков и други срещу
България"/. Още повече че разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по
императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с
необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди
/претендирано от ищеца като такова в размер на 9 980лв./, следва да бъде
определен при съблюдаване изискването на чл.52 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл.52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди
се определя по справедливост. Понятието „справедливост” е морално-етична
категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта
на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размера на
обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва
да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето
на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага
и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно
обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово въведен
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера
на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с
оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по
който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото
лице. Следва да бъде съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по
делото "Нешков и други срещу България", съгласно което паричната
компенсация като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, не
трябва да бъде в неразумен размер в сравнение с присъжданията за справедливо
обезщетение, определени от ЕСПЧ по силата на чл.41 от Конвенцията в подобни
случаи, като насока в това отношение могат да служат принципите, изложени от
ЕСПЧ в пилотното решение, а именно фундаменталния характер на правото на всяко
лице да не бъде подлагано на нечовешко или унизително отношение, от една
страна, а от друга времето, през което лишеният от свобода е бил поставен в
условия на нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като
най-важния фактор за оценка на претърпените вреди. В случая, като се отчетат обстоятелствата, съставляващи
проявления на нарушението на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС; периода на
исковата претенция /времето, през което ищецът е бил поставен в условия
унижаващи човешкото достойнство – около 4 месеца/; предвид характера и
интензитета на породените страдания и негативни преживявания, без конкретно
увреждане на здравето /физическо или психическо/ и при прилагането на чл. 284,
ал.2 от ЗИНЗС, съдът приема, че искът следва да бъде уважен при определяне на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 450лв.
С оглед на
гореизложеното съдът намира, че по предявения от А.А. иск срещу Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията”, по безспорен начин е установено и доказано
наличието на всеки един от елементите от правопораждащия фактически състав за
отговорността на държавата по чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС, поради
което исковата претенция се явява доказана по основание и следва да бъде
уважена в размера на определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди от
450лв. В останалата си част до размера на претендираното от ищеца обезщетение
от 9 980лв., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
При прилагането на правилото на чл.10,
ал.3 от ЗОДОВ и с оглед изхода на делото, следва да бъде уважено искането на
ищеца за присъждане на направените от него разноски, като Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията” бъде осъдена да заплати на А.А. сумата от 24лв.,
представляваща внесена държавна такса в размер на 10лв. и 14лв. - съразмерно на
уважената част от иска възнаграждение за един адвокат, договорено и заплатено
съгласно договор за правна защита и съдействие от 12.07.2017г.
Водим
от горните мотиви Старозагорският административен съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21, на основание чл. 284,
ал.1 от ЗИНЗС, да заплати на А.Д.А., ЕГН **********, сумата от 450 /четиристотин
и петдесет/ лева, представляваща обезщетение за претърпени от А.А. неимуществени
вреди, вследствие на допуснато от специализираните органи по изпълнение на
наказанията нарушение на чл.3, ал.1 във вр. с ал.2 от ЗИНЗС при изпълнение на
наложената на А.А. мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр.
Хасково за периода 17.02.2015г. – 10.06.2015г.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.Д.А. срещу Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” - гр. София иск в останалата му част и до
размера на претендираното обезщетение от 9 980лв., като недоказан и
неоснователен.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията”, гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов” № 21,
на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, да заплати на А.Д.А., ЕГН **********, сумата
от 24лв. /двадесет и четири лева/, представляваща направените от ищеца разноски
по делото.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните.