Определение по дело №426/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба от “М. Ц. И.” Е., с ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. Б., У. „И. М.” № . , представлявано от Т. И. И., срещу Решение № 3896 от 10.05.2012 г. постановено по гр.дело № 563/2012 г. по описа на районен съд Б. , с което са отхвърлени предявените от нея обективно съединени искове по чл.344 ал.1 .т. 1 от КТ .

Във въззивната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост на правните изводи и поради неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се незаконосъобразност на решението, предвид обстоятелството, че РС не е следвало да разглежда спора по същество, поради това, че към момента на депозиране на иска - 21.02.2012 г. е бил изтекъл визираният в чл. 358 ал.1 т.2 от КТ срок.

По делото е постъпил писмен отговор от другата страна, в срока по чл. 263 ал.1 ГПК . В отговора си ответникът по въззивната жалба изразява становище за неоснователност на същата. Прави искане за оставяне без уважение на въззивната жалба ,тъй като предявеният иск по чл. 344 ал.1 т.1 КТ не е погасен по давност, а освен това е основателен и доказан, респ. поддържа се че постановеното решение е правилно и законосъобразно.

Въззивната жалба е процесуално допустима-подадена е в срока по чл.259 ал.1 ГПК , от надлежна страна в процеса , имаща интерес от обжалване на решението , срещу валиден допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.

Окръжният съд, като прецени изложените във въззивната жалба доводи, във връзка с наведените основания за отмяна на атакувания съдебен акт и данните по делото намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран от В. Х., гражданин на У., ЛНЧ *, с адрес: гр. С. З., кв. „К.”, бл. . , вх.., ап.. е предявил против ответното “М. Ц. И.” Е., с ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. Б., У. „И.М.” № . , представлявано от Т. И. И., иск за признаване на извършеното със Заповед №3 /01.01.2010г. на управителя на “М. Ц. И.” Е. дисциплинарно уволнение за незаконно и отмяна на заповедта като неправилна и незаконосъобразна, с претенция и за присъждане на сторените по делото разноски.

Няма спор между страните по делото, че до издаване на атакуваната заповед между тях е съществувало валидно трудово правоотношение възникнало от Трудов договор № 3/01.03.2006г., видно от който ищецът е изпълнявал длъжността “Техник звукови ефекти" в ответното дружество на пълно работно време по безсрочно трудово правоотношение. От фактическа страна безспорно е установено, че със Заповед № 3/01.01.2010г. на управителя на „М. Ц. И.” Е. трудовото правоотношение на ищецът е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ във връзка с чл.190, ал.1, т.2 и т.3 от КТ, поради налагане на най- тежкото дисциплинарно наказание “уволнение”. Безспорно е установено, че върху процесната заповед за дисциплинарно уволнение липсва дата на връчване и подпис на работник/ служител. В долната част на процесната заповед има отбелязване, че работника е отказал да получи, под което отбелязване като свидетели са посочени Т.В.Х.и С.Т., които са се подписали до имената си.

Установява се в производството и не се спори между страните, че ищецът В. Х. е предявил срещу ответното “М. Ц. И.” Е. искове за неизплатени трудови възнаграждения и обезщетение за неизползван платен отпуск, въз основа на което е било образувано и разгледано гр.д.№ 3238/2011г. по описа на РС Б. по описа на РС Б.. В мотивите си и главно въз основа на горното, решаващия състав на БлРС е приел, че процесната че Заповед № 3/01.01.2010г. на управителя на „М. Ц. И.” Е. доколкото е била приложена като доказателство към отговора на ответника по гр.д.№ 3238/2011г. по описа на РС Б., същата следва да се счита за връчена на ищеца с отговора на ответника и определението за насрочване на първо о.с.з. по гр.д.№ 3238/2011г. по описа на РС Б.. Т.е. възприето е, че атакуваната заповед е връчена на ищеца с отговора по гр.д.№ 3238/2011г. на РС-Б., а именно на дата - 06.02.2012г., поради което искът на В. Х. за отмяна на дисциплинарно наказание “уволнение” депозиран в РС Б. на 21.02.2012г. се е счел за предявен в определения от закона давностен срок и е разгледан по съществото на спора.

Отделно от горното по делото са събрани и гласни доказателства, разпитани са свидетели. Свидетелят С. Т. сочи в показанията си, че познава ищеца В. Х., тъй като работили в „М. Ц. И.” Е.. Пояснява, че Х. е взимал техника за озвучаване която е имало случаи да връща повредена с дефектирало устройство. Посочва освен това, че на 22.12.2009г. получавали заплати в пликове като доколкото си спомня, именно в този моменти на тази дата е връчена заповедта за уволнение на Х.. При предявяване на процесната уволнителна заповед свидетеля С. Т. твърди, че същата е подписана от него като свидетел и че това е станало на 22.12.2009г.

Свидетелят Н. Ц., ангажиран е посочил в показанията си, че работи в “М. Ц. И.” Е. от 01.06.2009 г. като регионален мениджър за Регион С. и познава В. Х., тъй като откакто отворили магазин в гр. С., кв. “С.” споделяли едно и също работно място, като твърди че В. Х. не идвал редовно на работа в магазина.

Свидетелят Т.Х., сочи в показанията си, че е управител на счетоводната фирма, която обслужва “М. Ц. И.” Е., като познава както управителя на дружеството, така и В. Х., че е запознат с уволнението на ищеца, защото лично е подготвил проекто-заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с Х., след като управителя И. се оплакал че В. Х. не ходи на работа за мястото което е определен в гр. С. и не може да бъде открит по телефона Свидетелят сочи, че уволнителната заповед била връчена на Х. в магазина в Б. на 22.12.2009 г. след разговори между г-н И. и г-н Х., като последния отказал да получи заповедта за уволнение. Свидетеля сочи, че датата 01.01.2010г. е посочена в заповедта, заради счетоводното осчетоводяване.

По делото е разпитана и св. М.С., която установява, че познава В. Х. от началото на 2002 г. когато била назначена на работа към неговата фирма “С. Н.” Е., както и, че в новогодишната нощ на 31 декември 2009 срещу 1 януари 2010г. били заедно с ищеца в гр.С. и празнували, както и в целия ден на първи януари .

При тези безспорно установени обстоятелства правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел ,че искът с правно основание по чл. 344 ал.1 т.1 от КТ за отмяна на дисциплинарно наказание “уволнение”, наложено със Заповед № 3/01.01.2010г. на управителя на „М. Ц. И.” Е., депозиран в РС Б. на 21.02.2012г. се явява предявен в определения от закона давностен срок. Този извод се споделя от настоящата въззивна инстанция. Исковата претенция не е погасена по давност. Релевираните в тази насока доводи и оплаквания във въззивната жалба не се споделят от настоящата инстанция. Исковете по трудови спорове се предявяват в сроковете визирани в разпоредбата на чл. 358 КТ . Сроковете по чл.358 КТ са давностни , а не преклузивни,поради което съдът не следи служебно за спазването им и ги съобразява само при релевирано от ответника възражение ,каквото в настоящият случая е налице.

Не се спори по делото и за това, че процесната искова молба е подадена на 21.02.2012 г. Спорен факт остава обаче дали са налице предпоставките на чл.358, ал.1, т.1 и дали в този смисъл е спазен двумесечния срок за обжалване на уволнителната заповед, като Районен съд-Б. е преценил, че няма основания да бъде споделено възражението на жалбоподателя в тази насока. Ето защо, преди съдът да се занимае с въпроса по съществото на спора следва да се произнесе по направеното възражение за изтекъл давностен срок, тъй като спазването на този срок обуславя валидно възникналото в полза на ищеца право на иск за защита на претендираното от него спорно материално право .

Настоящия съдебен въззивен състав въз основа доказателствата по делото стига до извод, идентичен на този възприет от първата инстанция. Ключово значение за подобно заключение има на първо място анализа на събраните и релевантни към този спор доказателства. С оглед на тях, съдът намира за неоснователно направеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на иска с правно основание чл. 344 ал.1 т.1 КТ , тъй като съгласно разпоредбата на чл.358 ал.2 т.1 от КТ, давностните срокове за тези искове започват да текат от деня на прекратяване на трудовото правоотношение.

Заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника или служителя, като се отбелязва датата на връчването. При невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка – чл. 195, ал. 2 КТ. Изброяването в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 КТ на начините на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение не е изчерпателно /numerus clausus/. Няма законова пречка заповедта да се връчи и по друг начин като единствено релевантно е да се установи фактът на узнаването - в случая достигането на волеизявлението на работодателя за уволнение до ищеца. Релевантно в разглежданата хипотеза е да се установи дали и от кой момент на наказания дисциплинарно работник е доведено до знанието съдържанието на заповедта за уволнение. И това е така, тъй като според чл. 195, ал. 3 от КТ дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. По делото липсват годни доказателства въз основа, на които да се приеме, че е налице надлежно връчване на заповедта, въз основа на което да се извлече извод, че ищеца е и узнал волеизявлението на работодателя за неговото уволнение към датата на издаване на процесната заповед. Годни доказателства удостоверяващи връчването й могат да се извличат едва в един последващ момент, а именно, както и правилно е установил РС - с отговора по гр.д.№ 3238/2011г. на РС-Б. и на датата 06.02.2012г., поради което искът на В. Х. за отмяна на дисциплинарно наказание “уволнение” депозиран в РС Б. на 21.02.2012г. действително се явява предявен в определения от закона давностен срок. В този смисъл ирелевантни за спора за събраните в тази връзка гласни доказателства на св. Х. и св. Т., тъй като на първо място няма как със свидетелски показания, изхождайки от заинтересованата страна и дадени в хода на процеса, да се установява дата на връчване, която изначално липсва в заповедта, на следващо място техните показания са изцяло ирелевантни и защото установяват дата на връчване на уволнителната заповед - 22.12.2009 г. , при положение, че същата е с дата и номер на издаване - № 3/01.01.2010г. на управителя на „М. Ц. И.” Е.. Т.е., принципно и не би било възможно уволнителната заповед да е била връчена на сочената от свидетелите дата – 22.12.2009г. , тъй като заповедта към този момент все още не е била издадена, доколкото заповедта е с дата 01.01.2010г. Освен това към доказателствения материал на делото са приобщени още две заповеди за дисциплинарни наказания, наложени от дружеството спрямо ищеца Заповед № 1/07.12.2009г., с която на ищецът е наложено дисциплинарно наказание “забележка” и Заповед № 2/22.12.2009г., с която на ищецът е наложено дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение”. Върху двете заповеди - Заповед N° 1/07.12.2009г. и Заповед № 2/22.12.2009г. фигурира ръкописно отбелязване “отказал да получи и да даде обяснения”, под което като свидетели са посочени отново лицата Т. В. Х. и С. Т., като в този смисъл липсва и яснота в свидетелските показания, за коя конкретна заповед става въпрос и връчването на коя от общо трите се установява. Не на последно място факта на връчване не би могъл да се установи в настоящата хипотеза на изначална липса на дата на връчване върху заповедта и предвид разпоредбата на чл. 164, т. 5 ГПК. Затова единствената достоверна дата, за която може и следва да се приеме, че е налице уведомяване на ищеца е датата 06.02.2012г., на която заповедта е връчена и на която дата де факто ищеца е разбрал за съдържанието и основанието й. Константната практика на съдилищата е категорична - уволнението, при хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (при налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”) настъпва с връчването на самата заповед, с която работодателят налага наказанието „уволнение” – чл. 195, ал. 3 КТ. В случая представената Заповед № 3/01.01.2010г., за която няма данни кога е връчена, има само декларативен характер, тя само констатира, че работникът е уволнен дисциплинарно, съдържа констатация за последиците от дисциплинарното уволнение на ищеца, а именно – за прекратения трудовия договор в резултат на дисциплинарното му уволнение. Самото прекратяването на трудовото правоотношение при хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, настъпва с факта на връчването на заповедта за уволнение, т. е., законът посочва откога се счита наложено наказанието, в случая – законът посочва момента, от който ищецът е уволнен, респ. момента от който тече срока за съдебно обжалване на уволнителната заповед.

В останалата си част, атакуваното решение също е правилно и законосъобразно. Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка. Поради това и при отсъствието на нови доказателства по см. на чл.266, ал.2 и 3 ГПК, настоящият състав намира за безпредметно подробното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС.

Уволнителният акт на работодателят е незаконосъобразен на няколко основания. Аргументи:

По конститутивния иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:

Дисциплинарната отговорност на работника или служителя може да бъде ангажирана за нарушение на трудовата дисциплина. Дисциплинарното нарушение е виновно, противоправно човешко деяние. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работника поради допуснати нарушения чрез налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание – дисциплинарно уволнение, е обвързано от спазването на строго формална дисциплинарна процедура. При оспорване на уволнението, в тежест на работодателя е да установи, че същото е законосъобразно. Съобразно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения, както и да събере и оцени доказателствата, свързани с извършените дисциплинарни нарушения. Обясненията за нарушенията се искат от работодателя в рамките на дисциплинарното производство по налагане на наказанието. Така се осъществява един от съществените елементи на дисциплинарната процедура, като се дава възможност на работника или служителя, като подлежащ на уволнение - да се защити. Именно в хода на дисциплинарното производство, т. е. след откриване на нарушението, но преди налагане на следващото се за него дисциплинарно наказание, за субекта на дисциплинарната власт съществува задължение да изслуша устно или да поиска писмените обяснения на провинилия се работник. Дали ще се съобрази с тях и ще ги вземе предвид при преценка вида на дисциплинарното наказание или не, е въпрос, който е изключителен прерогатив на работодателя. За да е налице изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, е необходим фактът - преди налагане на дисциплинарното наказание субектът на работодателската власт да поиска обяснения от работника, във вр. с конкретното дисциплинарно нарушение.

Според настоящият съдебен състав, ответното пред РС дружество не е ангажирало доказателства за прецизно осъществена процедура по чл. 193 КТ, конкретно че обяснения са поискани от служителя, в рамките на предприетото дисциплинарно производство и във връзка с конкретно изброените в заповедта нарушения.

Оспорваната заповед е незаконосъобразна и от гл.т. на предписаното от закона съдържание, доколкото дисциплинарното наказание се налага във формата на писмена заповед с определени реквизити - данни относно нарушителя, нарушението с неговите обективни и субективни признаци, времето на извършване, вида на наказанието и правното му основание. В случая не съдържа мотиви, с оглед разпоредбата на чл. 190 от КТ. Последователна е практиката на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на чл. 195, ал. 1 от КТ, основаваща се на съображението за очертаване на фактическите основания за дисциплинарно уволнение чрез мотивиране на заповедите за прекратяване на трудовите правоотношения, съобразно изискуемите елементи. Немотивирането на акта за уволнение по чл. 188, т. 3 от КТ от работодателя рефлектира и върху изпълнението на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ - за снемане обяснения преди налагане на дисциплинарно наказание. При положение, че наказващият орган не е уточнил нарушенията от обективна и субективна страна, той не би могъл да иска обяснения за осъществяването им .

Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящият състав, вкл. и тези игнориращи възраженията на жалбоподателя, тъй като са основани на доказателствата, теорията и константата съдебна практика.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя пред въззивната инстанция за неправилност на съдебното решение, тъй като не намират опора в закона и материалите по делото. РС е анализирал в цялост събрания доказателствен материал, въз основа на което е направил обосновани изводи, обусловили постановяването на обжалваното решение. Обсъждането на останалите доводи е безпредметно, в предвид детайлното им обсъждане от РС, които въззивния състав споделя изцяло.

Въззивният съд напълно споделя изводите на първоинстанционния съд направени в мотивите към обжалвания съдебен акт и препраща към тях съгласно чл.272 ГПК, поради което намира,че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение , поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон .

По изложените съображения въззивната жалба се явява изцяло неоснователна , а обжалваното решение следва да бъде оставено в сила . Ответника по жалбата претендира разноски пред въззивната инстанция в размер на 300.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, които са дължими предвид изхода на спора.

Водим от горното Окръжен съд Б.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение № 3896/10.05.2012г., постановено по гр.д.№ 563/ 2012г. на Районен съд гр. Б..

ОСЪЖДА “М. Ц. И.” Е., с ЕИК ., със седалище и адрес на управление гр. Б., У. „И.М” № . , представлявано от Т. И. И. да заплати на В. Х. ЛНЧ *, с адрес: гр. С. З., кв. „К.”, бл. . , вх.., ап. .. сумата от 300.00 лева направени по делото разноски пред настоящата инстанция.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок, считано от датата на обявяване на решението на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: