РЕШЕНИЕ № 260262
гр. Пловдив, 14.4.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плодивският районен съд, гражданско
отделение, 15-ти граждански състав, в публично заседание на четиринадесети март двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Христо Иванов
при секретаря Елица Колибаровска, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 20814 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
„Теленор
България” ЕАД – гр. София е
предявило установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за признаване за установено по отношение на М.А.Х.,
че последната дължи на ищцовото дружество следните суми: сумата от 413,74 лева,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *******
за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., сумата от 1131,67 лева – неустойка
при предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги, а именно: договор ****
г. със срок до ****** г., договор от ***** г. със срок до ***** г., договор от ******
г. със срок до ***** г. и договор от ***** г. със срок до ****** г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК – ***** г., до окончателното изплащане на сумата,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № ****** г. по ч.
гр.д. № ***** г. по описа на Районен съд П., **** гр. с-в. Предявен е и осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
в размер на 209,32 лева, представляваща лизингови вноски.
В
исковата молба се излагат съображения, че на **** г. между страните е сключен Договор
за мобилни услуги за мобилен номер ******* по програма Тотал 24,99 лева, с
абонатен номер ***** и срок на действие 24 месеца. Правоотношението между
страните било подновено с Допълнително споразумение към договора от ***** г. с
предпочетена абонаментна програма Тотал 44,99 лева със срок на действие 24
месеца – до ***** г. Ответникът бил получил и при префернциални условия мобилно
устройство на изплащане – Samsung Galaxy
J5 2017 Gold.
На
****** г. бил сключен и Договор за мобилни услуги за номер ****** по програма
Интернет 15,99лева за срок от 24 месеца – до ***** г.
На
****** г. бил сключен между страните Договор за мобилни услуги за абонатен
номер ****** по програма Тотал 36,99 лева за срок от 24 месеца – до ***** г.
Ответникът бил получил и при префернциални условия мобилно устройство на
изплащане – Samsung Galaxy J3 2016 Gold.
На
****** г. ответникът сключил Договор за мобилни услуги за номер ******* по
програма Тотал 24,99 лева за срок от 24 месеца – ****** г. Ответникът бил
получил и при префернциални условия мобилно устройство на изплащане – LG K8 2017 Gold.
Въз
основа на посоченити договори, ищецът твърди да е предоставил на ответника
мобилни услуги под клиентски номер ******. За потребените от ответника абонатни
услуги били издадени следните фактури: фактура № **** на стойност 173,04 лева
за периода 15.10.2017 г. – 14.11.2017 г., фактура № ******* на стойност 136,56
лева за периода 15.11.2017 г. – 14.12.2017 г. и фактура № *******на стойност
132,08 лева за периода 15.12.2017 г. – 14.01.2018 г. От сумите по фактурите
била приспадната сумата в размер на 11,02 лева, като задължението на ответника
възлизало на 413,74 лева. Поради изложеното ищецът прекратил едностранно
договорите за предоставяне на мобилни услуги и начислил неустойка при
едностранно прекратяване в размер на 1131,67 лева. Ответникът не изпълнявал и
задължението си за заплащане на лизингови договори, поради което сумите по тях
станали предсрочно изискуеми, като била издадена фактура в общ размер на 209,32
лева, както следва: за мобилно устройство Samsung Galaxy J5 2017 Gold –
сумата в размер на 47,80 лева, за мобилно устройство Samsung Galaxy J3 2016 Gold – сумата в размер на 61,80 лева,
и за мобилно устройство - LG K8 2017 Gold сумата в размер на 99,72 лева.
За
посочените суми била издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.
№ ****** г. по описа на Районен съд П., *** гр. с-в. Доколкото заповедта за изпълнение била
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, ищецът предявява
установителни искове по чл. 422 ГПК досежно незаплатени мобилни услуги и
начислена неустойка. Наред с установителните искове, предявява и осъдителен иск
за заплащане на неплатени лизингови вноски.
Поради
изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.
С
определение № ******, постановено по делото, исковата молба е върната, а
производството е прекратено в частта относно предявените претенции за сумата от
413,74 лева – мобилни услуги и за осъждане на ответника да заплати лизингови
вноски на стойност 209,32 лева. Със същото определение е обезсилена издадената
по ч. гр. д. № ***** по описа на Районен съд П., **** гр. с-в, заповед за изпълнение в
частта относно сумата в размер на 623,06 лева – главница и 70,82 лева –
обезщетение за забава. С Определение № *****, постановено по ч. в. гр. д. № *****
по описа на Окръжен съд П., определението за прекратяване на производството е
отменено по отношение на сумата в размер на 413,74 лева, като в останалата
част, определението е потвърдено.
От
изложеното следва, че предмет на настоящото производство са претендирани
вземания от ищеца към ответника за сумата
в размер на 413,74 лева, представляваща незаплатени далекосъобщителни
услуги за абонатен номер ******* за периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., сумата от 1131,67 лева – неустойка при
предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги, а именно: договор от *****
със срок до *******, договор от ******. със срок до ******, договор от *****
със срок до ***** и договор от ***** със срок до ******, ведно със законната
лихва от датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – ******, до окончателното изплащане на сумата, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № ****** по ч. гр.д. № ***** по описа на Районен съд П., *** гр. с-в.
Нужно
е да се уточни и че с процесната искова молба, ищецът не претендира сумите за мораторна лихва, които са
обективирани в издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № *****,
по описа на РС- П., ***** гр. с-в. Предвид това, същите не са включени в
предмета на настоящото производство.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения
представител на ответника – адв. Т.М.. В същия се излагат съображения за допустимост,
но неоснователност на предявените искове. Посочва се, че наличието на подписани
договори за мобилни услуги не е достатъчно, за да се приеме, че за процесния
период от време ответникът е ползвал далекосъобщителни услуги. Възразява се, че
представените от ищеца фактури и кредитно известие не са подписани от ищеца.
Досежно претенцията за неустойка се възразява, че същата се явява нищожна
поради противоречие с добрите нрави, доколкото възлиза на месечните абонаменти
за съответния абонаментен план до края на срока на договора. При условията на
евентуалност, ако съдът приеме, че следва в полза на ищеца да бъде присъдено
вземане за неустойка, се претендира същата да бъде редуцирана до трикратния
размер на месечните вноски по процесните договори. Поради изложеното моли
предявените искове да бъде отхвърлени.
Съдът счита, че следва да съобщи на страните
проекта на доклад по делото на основание чл.140, ал.3 ГПК:
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявените обективно, кумулативно
съединени установителни искове са с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК, във
вр. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
При така релевираните твърдения в исковата молба
възникването на спорното право се обуславя от осъществяване на следните
материални предпоставки – наличието на действително правоотношение по договора
за предоставяне на мобилни услуги, по
силата на което изпълнителят се е задължил да предостави на възложителя срещу
уговореното възнаграждение достъп до своята далекосъобщителна мрежа за
осъществяване на различни по форма телекомуникационни връзки, мобилният
оператор реално фактически да е предоставил на ответника /клиент/ твърдените
мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за процесния период, както
и възникналото парично вземане представляващо твърдяното възнаграждения е за
ползваните мобилни услуги. Тези обстоятелства подлежат на установяване
при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца. Ответникът
следва да установи че е заплатил насрещното си задължение си по договора. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на валидно
правоотношение с ответника и по договора за лизинг, ищецът следва да установи,
че е предал на ответника процесната лизингова вещ и че за процесния период е
обезпечил потребителя да си служи с веща. Ищецът следва да установи, че е
налице основание за едностранно прекратяване на процесните договори довело до
начисляване на неустойка както и да докаже нейния размер. Ответникът следва да
проведе насрещно доказване по горепосочените обстоятелства.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да
установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения.
Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на
правопораждащи факти в обективната действителност. В противен случай се
прилагат неблагоприятните последици от разпределение на доказателствената
тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за неосъществено. В
настоящия случай, съдът счита, че ищцовото дружество не доказа по несъмнен и
убедителен начин, обстоятелството, че за процесния период от време ответника е
ползвал далекосъобщителните услуги, предоставяни от ищеца.
По делото е приета СТЕ/изготвена изцяло по данни
от информационната система на ищеца/, която установява, че за огромна част от
процесния период са предоставени услуги само на един мобилен номер/ за сравнение в ИМ се излагат твърдения, че ответницата е
ползвала четири/. Още повече, че за определен период/ 15.02.2018г-14.03.2018г./
по данни на самия оператор не са предоставени на клиента такива услуги. За
останалия процесен период липсват всякакви доказателства дали са били вярно
отчетени от ищеца, както и дали са
правилно тарифирани услугите, а оттук – и дали са коректно фактурирани. Налице
е изрично възражение в тази насока от процесуалния представител на ответната
страна, предвид което ищецът е следвало да ангажира съответните информационни
източници, за да обоснове основателността на претендираните суми за
далекосъобщителни услуги. Самият факт на сключване на договора не е достатъчен,
за да се обоснове предоставянето, съответно потребяването на услугата и
съответно впоследтсвие прекратяването му и последиците от това – неустойката. Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите,
които изпълнява неустойката, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите
задължения. Дори да се приеме, че е налице сключен между ищеца и ответника договор, в
който е предвидена дължима от абоната неустойка в случай на прекратяване на
договора по вина или по инициатива на потребителя, то не се доказа, че тя е
дължима. На първо място, по делото не са налице никакви доказателства, че
процесният договор бил прекратен от страна на „Теленор България“ ЕАД.
Прекратяването на договора представлява волеизявление от страна по договор, по
силата на което се прекъсва налична облигационна връзка. Не са налице
доказателства, обективиращи подобно волеизявление от страна на ищеца, поради
което не са налице предпоставките за възникване на задължение на абоната за
плащане на претендираната неустойка. Самият доставчик, в приетите от него общи
условия прави разграничение между ограничаване на предоставените услуги и
прекратяване на договора. Съдът счита, че клаузата, с която е уговорена
неустойката за неравноправна и оттам за нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 от ЗЗП във връзка с чл. 3, пар. 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета, тъй като в
конкретиката на настоящия случай, с оглед начина на изготвяне на договора и
обстоятелството, а именно- същият се попълва от представител на ищеца-търговец,
което навежда на извода, че ответникът не е имал възможност да изрази воля и
съгласие по отношение на клаузата за неустойка, така че не може да се приеме,
че е налице индивидуално уговорена клауза между страните
Ето защо сумата за неустойка
за предсрочно прекратяване на договорите по вина или инициатива на потребителя
се претендира неоснователно и не следва да бъде присъдена.
Следва да се посочи, че
доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за
спорното право и предопределя правните изводи на съда. Съдът счита, че не се
доказа наличие на облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за
лизинг и общи условия към него, поради което и предявеният осъдителен иск,
досежно дължимостта на проценсите суми следва да бъде отхвърлен изцяло. Бидейки
частни свидетелстващи документи, едностранно съставените от дружеството
документи/ обективиращите процесното вземане за лизингови вноски/, не се
ползват с обвързваща съда доказателствена сила, а се преценяват от съда, наред
с всички останали доказателства по делото. По делото обаче, както вече се
посочи, не бяха ангажирани доказателства, установяващи по един несъмнен и
убедителен начин, че процесните устройства са предадени за ползване от
ответника- не съдържат подписи на ответника ( за предаване, съответно
получаване на устройството), които да са положени под индивидуално уговорена клауза
за предаване на процесните устройства. Те удостоверяват изгодни за издалия ги
ищец факти, поради което не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила.
Предвид изложеното съдът счита, че по делото не се доказа между страните да е
възникнало валидно облигационно правоотношение по повод сключен договор за
лизинг, а оттук недоказано и в противоречие с доказателствата е твърдението на
ищеца за неизпълнение на договорните задължения на ответника за заплащане на
цената на предоставено по договор за лизинг устройство. Отделно от това дори да се приеме, че устройствата
са предадени на ответника остава неясно за потребителя как е формулирана
тяхната цена, дали и по какъв начин договорите за мобилни услуги влияят върху
нея, защо лизингови вноски се претендират като продажна цена на устройствата и
как прекратяването на договора за мобилни услуги поради неплащане на
абонаментни вноски прави изискуеми евентуално дължими лизингови вноски и то в
по-висок размер.
Освен това следва
да се подчертае, че ВКС приема в задължителната си практика, че
идеята за неизпълнение, което е съществено от гледна точка на интереса на
кредитора, е заложена и в чл. 71 ЗЗД, уреждащ правото му да иска изпълнение на
срочно задължение преди срока (Р 109-2019-II т.о.). Като се има предвид това,
клаузата на чл. 12, ал. 2 от общите условия на процесния договор за
лизинг, не би била неравноправна само ако съдържаше достатъчно ясни критерии за
тежестта на договорното неизпълнение, при проявлението на което настъпва
предсрочна изискуемост на лизинговите вноски, а случаят не е такъв. При него е
несъстоятелно да се приеме, че във формулировката й – „месечните лизингови
вноски и дължимите възнаграждения стават предсрочно изискуеми в случай на
прекратяване на договора за мобилни услуги…, сключен от лизингополучателя,
както и в случай на забава в плащането на дължими съгласно същия договор
плащания", е заложен "ясно и недвусмислено обективен и безспорен
критерий" за предсрочна изискуемост на тези вноски. Не само защото същата
клауза очевидно не съдържа указание нито за причината за прекратяването на
договора за мобилни услуги, сключен
с лизингополучателя (безвиновно или по негова вина), нито
дали просрочието (забавата в плащането на дължимите по него плащания)
съгласно същия договор следва да обхваща едно или няколко дължими „плащания“ по
една или различни фактури по договора за мобилни услуги или само част от тях,
нито какво трябва да е естеството на тези плащания – месечни
абонаментни такси и/или мобилни услуги. Нещо повече- същата клауза обуславя предсрочна
изискуемост на лизинговите вноски за неизпълнение не на договора за лизинг, а
на друг договор/и за мобилни услуги, сключен/и от лизингополучателя. Освен
това формулировката й не държи и сметка за продължителността на срока на
договора за лизинг. А тези обстоятелства несъмнено имат значение за преценката
дали прекратяването или неизпълнението/неплащането на задължения по сключения
от него в случая друг договор за мобилни услуги, дори и в незначителен размер,
е съществено за интереса на ищеца - кредитор, за да може той добросъвестно да
го лиши от преимуществото на срока и обяви за предсрочно изискуеми на основание
същата клауза оставащите до края на срока на договора за лизинг месечни
лизингови вноски с ненастъпил падеж. Липсата на ясни критерии в съдържанието на
същата клауза препятства възможността при възникналия и в случая съдебен спор
между страните съдът да прецени дали е осъществено предвиденото в тази клауза
основание, и то за автоматична предсрочна изискуемост на същите вноски. Поради
тази неяснота за тежестта на неизпълнението, и то по друг/и договор/и за
мобилни услуги, обуславящо тази автоматичната предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски с ненастъпил падеж по процесния договор за лизинг,
клаузата на чл. 12, ал. 2 от общите му условия поставя ответницата – длъжник в
значително по-неблагоприятно положение спрямо ищеца - кредитор, който може да
се позове на нея винаги, когато същата забави което и да е плащане по договора
за мобилни услуги или последният бъде прекратен/развален дори за незначително
неизпълнение, дори забавата да е частична или да касае
само акцесорни и/или незначителни с оглед интереса на кредитора
задължения по същия договор. Същевременно тази клауза е в разрез и с принципа
за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, от
който произтича изискването за кредитора и да уведоми длъжника за предсрочната
изискуемост (аргумент и от чл. 71 ЗЗД). А предвиденото в чл. 12, ал. 2 от
общите условия на договора за лизинг автоматично настъпване на тази
изискуемост, дори и в случай на незначителна забава на дължими по договора за
мобилни услуги плащания, респективно независимо от причината за прекратяването
му, без необходимост от уведомяване на ответницата – длъжник за това, нарушава
изискването за равновесие в отношенията длъжник - кредитор и поставя
ответницата в значително по-неблагоприятно положение, включително като се имат
предвид неблагоприятните за нея последици от предсрочната изискуемост на
лизинговите вноски с ненастъпил падеж. Ето защо съдът намери, че клаузата на чл.
12, ал. 2 от общите условия на договора за лизинг, въз основа на която в случая
ищецът претендира с исковата си молба възникването и съществуването
на процесното вземане за предсрочно изискуеми лизингови вноски по
същия договор, е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПП. А тъй като не е
уговорена индивидуално, а в чл. 12, ал. 2 от общите условия
на процесния договор за лизинг, тя е и нищожна на основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). А след като е така и тази клауза, въз основа на
която в случая ищецът претендира с този си иск възникването и съществуването на
негово вземане предсрочно изискуеми лизингови вноски
по процесния договор за лизинг, е неравноправна и нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП (чл. 146, ал. 2 ЗЗП), за ищецът не е възникнало и
поради това несъществува към датата на приключване на съдебното дирене вземане
за същите вноски (чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
Ето
защо искът му за осъждането на ответницата да му плати тази сума, се явява
неоснователен по основание и следва да бъде отхвърлен изцяло. Други релевантни
доказателства, които да навеждат на изводи, различни от посочените, съдът
намери, че няма представени по делото и по този иск.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат в полза на ответника на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не се претендират и доказват, то и не
следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда
6 против М.А.Х., ЕГН**********
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД
за признаване за установено по отношение на М.А.Х., ЕГН**********, че
последната дължи на ищцовото дружество следните суми: сумата от 413,74 лева,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер ****** за
периода 15.10.2017 г. – 14.03.2018 г., сумата от 1131,67 лева – неустойка при
предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги, а именно: договор от *****
г. със срок до ****** г., договор от ****** г. със срок до ****** г., договор
от ****** г. със срок до ****** г. и договор от ******* г. със срок до *******
г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – ********, до окончателното
изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № ******* по ч. гр.д. № ***** по описа на Районен съд П., ****гр. с-в
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, иск с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД за осъждането на М.А.Х., ЕГН********** да заплати на ищеца сумата в размер на 209,32 лева,
представляваща лизингови вноски
като неоснователен.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
Съдия:/П/ Христо Иванов
Вярно с оригинала.
Е.К.