№………./……………....
гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ в публично съдебно заседание, проведено на двадесет и
осми май две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕЯН ДЕНЕВ
Мл.с-я ФИЛИП РАДИНОВ
при секретар
Галя И., като разгледа докладваното от съдията Атанасов въззивно частно наказателно характер дело №
254 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на въззивна проверка е присъда по НЧХД №
3104 по описа на
ВРС, четиридесет и четвърти наказателен състав за 2019г. Жаленият съдебен акт е осъдителен за подс. В.Б.К., като същия е признат за виновен в това, че:
- на 19.02.2019 г. в гр. Варна, в офис, разположен в жилищна сграда, с
адрес: гр. Варна, ул. „Екатерина Симитчиева“ № 9
казал нещо унизително за честта и достойнството на С.И.В. в нейно присъствие,
като я нарекъл „курва“ и „боклук“
На основание чл. 146, ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му е наложено
наказание „ГЛОБА“ в размер на 1000
лева (хиляда лева).
На основание чл. 304 от НПК подсъдимият е оправдан за това на 19.02.2019 г.
да е нанесъл обидата публично по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК.
- на 16.05.2019 г. в гр. Варна, в сградата на Районен съд Варна,
разположена в гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 57, казал нещо унизително
за честта и достойнството на С.И.В. в нейно присъствие, като я нарекъл „Много
си нагла“, като обидата е нанесена публично.
На основание чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146,
ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му е наложено наказание „ГЛОБА“ в размер на 3000 лева (три хиляди лева), както наказание „ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ“, което да бъде
изпълнено в кметството по местоживеене на подсъдимия.
- на 27.06.2019 г. в гр. Варна, в
сградата на Районен съд Варна, разположена в гр. Варна, бул. „Владислав
Варненчик“ № 57, казал нещо унизително за честта и достойнството на С.И.В. в
нейно присъствие, като я нарекъл „измамница“, „лъжкиня“ и „фалшификаторка“,
като обидата е нанесена публично
На основание чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146,
ал. 1 от НК и чл. 54, ал. 1 от НК му е
наложено наказание „ГЛОБА“ в размер
на 3000 лева (три хиляди лева), както наказание „ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ“, което да бъде изпълнено в кметството по
местоживеене на подсъдимия.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК горните наказания са групирани, на като на
подсъдимия е наложено най – тежкото от тях
а именно наказанието „ГЛОБА“ в
размер на 3000 лева (три хиляди лева) и на основание чл. 23, ал. 2 от НК към
най – тежко наказание е присъединено наказанието „ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ“,
В.Б.К. е осъден да заплати на С.И.В. парична сума в размер на 900
лева (деветстотин лева), представляваща обезщетение за претърпени в резултат на
престъпното деяние неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
27.06.2019 г. до окончателното плащане на сумата.,като е ОТХВЪРЛЕН за горницата над посочената
сума до пълния предявен размер от 1500 лева.
Въззивното производство е образувано по жалба на подсъдимия,
чрез неговият процесуален представител – адв. А. А. Претендира се /макар и
противоречиво/ отмяна на първоинстанционната присъда ,алтернативно намаляване
на наложеното наказание или връщане на делото за разглеждане от друг състав на
съда поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
В допълнително писмено изложения са развити следните съображения по горните
искания:
1 .Присъдата е постановена е в нарушение на чл. 10, чл. 12, чл. 14 и чл.
29, ал.2 и др. от НП, гарантиращи разглеждането и решаването на всяко
наказателно дело от независим и безпристрастен съд - по силата на чл. 6, an. 1 ЕКПЧ. Твърди се ,че решаващият съд е отговарял на всички формални
изисквания за безпристрастно правораздаване, като оспорваната присъда не
създава достатъчно обосновано впечатление за безпристрастност както от
обективна, така и от субективна гледна точка, заключаващо се в липсата на
изчерпателен и съответен на действителното съдържание на доказателствата анализ.
С нарушението на чл. 13 и чл.14 от НПК. лишават подсъдимия е бил лишен от възможността да изисква освобождаване от
отговорност, а въззивния съд - от възможността да проследи изграждането на
вътрешното убеждение на първоинстанционния съд и правилното приложение на
материалния закон. Навеждат се доводи, че съда не се е възползвал от техниката
на по чл. 281 НПК, гарантираща възможност при наличие на съответните
предпоставки да вземе предвид всички, дадени по делото показания от разпитвания
(допустими за ползване) и след преценката за вътрешна и външна тяхна
съгласуваност, по вътрешно убеждение да реши дали да ги акредитира с доверие
или не. С цитирана съдебна практика на ВКС се обосновават нарушения на чл. 13 и
чл. 107, ал. 2 и 3 от НПК са налице, когато при разглеждането на делото не са
изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за
правилното му решаване. В тази връзка се твърди , че съдът е направил изводите
си относно механизма и авторството на деянието само върху част от доказателствените
източници, а други изобщо не е обсъждал задълбочено или е обсъждал превратно,
въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или
друг извод за авторството и за изхода на
делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК.
2. Съдът е установил нови факти, които не са били описани
в тъжбата и признавайки подсъдимия за виновен по тях , без да има съответното
изменение по реда на чл.287 НПК с което е нарушено правото на подсъдимия на
защита в производството пред първата инстанция и същото е неотстранимо при
въззивното производство. Според жалбата
конкретните новоприети факти са:
- За деянието на 19.02.2019 г. в тъжбата е посочено, че частната
тъжителка е обиждана в заведението „ Мак Доналдс",
а в мотивите, е отбелязано, че пострадалата е обиждана в работния и офис
- За деянието на 16.05.2019 г. в тъжбата е посочено, че е
извършено непосредствено след приключване на съдебното заседание "
а в мотивите, е прието че е извършено непосредствено по време на заседанието,
- За деянието 27.06.2019 г. в тъжбата е посочено,
че деянието е извършено „непосредствено след приключване на съдебното
заседание по гр. д. № 2736/2019г. по описа на В PC. 10 състав, в коридора пред съдебната зала“ а в мотивите, е прието, че е извършено „в един от коридорите на сградата в
близост до съдебната зала“
3. Мотивите на първоинстанционната присъда съдържат
противоречия и взаимоизключващи се приемания, което според правната доктрина и утвърдената
съдебна практика представлява съществено процесуално нарушение, изразяващо в
липса на мотиви. Това е касателно деянието на 16.05.2019 г.
4. Съдът не е изпълнил задължението си да разкрие обективната истина, като не е
изяснил защо свидетелите в различните производства за едни и същи случки дават
различни показания.
5 В мотивите липсва отговор защо не е приложим чл.9, ал.2 НК или пък института на реторсията .
6. В частната тъжба е формулирано фактическо и юридическо
обвинение за престъплението обида и за клевета. Инкриминирани са думи ,лъжкиня,
измамница и фалшификаторка, които пострадалата възприела като позорящи я и
приписващи й престъпления, които не е извършила, но това в мотивите съда не
коментирал.
7. Необоснован е отказа на съда, да приложи чл.26,ал.1 НК. След като същите са извършени при условията посочени в него.
8. В настоящия случай подсъдимият чрез цитираните в
тъжбата епитети е изразил личното си отношение към явления, които той възприема
първото като нагло държане в съдебна зала, второ като лъжа и фалшификация на документи, и не са
били насочени директно към личността на тъжителката, поради което и деянието му
е несъставомерно като обида. Деянието на подсъдимия е
несъставомерно и доколкото се вмества в границите на
право на мнение, гарантирано от конституцията и ЕКЗПЧОС. Съгласно трайната
съдебна практика правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред
основните права на личността и то е прогласено в Конституцията на РБ (чл. 39,
ал. 1) и критичните изказвания, които биха могли да имат негативно влияние за
авторитета на дадена личност, не бива да бъдат изключвани. Пак според
практиката не следва да се игнорират и обстоятелствата дали изявлението на
лицето, упражняващо свободата на словото има своята фактическа и обективна
база. Недопустимо е начинът на мислене и даването на становища, съдържащи
преценка да се подвежда под наказателна отговорност, още повече в случаите,
когато материализираното в слово изявление на лицето се основава на обективни
факти от действителността.
10. В жалбата се сочи, че наложеното наказание е явно
несправедливо предвид обстоятелството, че е наказано лице за недоказано
обвинение.
В заключение се иска оправдаването на подсъдимия и
отхвърляне на гражданския иск н., или връщането на делото за ново разглеждане
от друг състав на окръжния съд от стадия на същинското съдебно заседание.
В
съдебно заседание повереника на подсъдимия – адв. А. поддържа изцяло въззивната жалба по наведените в нея обстоятелства, като ги допълва в
аспект, че ВРС не се е съобразил с отношенията между подзащитнияя
му и частната тъжителка.
Частният тъжител се явява лично и моли първоинстанционната присъда да бъде
потвърдена.
Подсъдимия не се явява и не взема отношение по обжалвания акт.
Настоящият състав на окръжния съд намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Първоинстанционното
съдебно производство е било образувано по частна тъжба, на С.И.В., срещу подсъдимия В.Б.К.
С депозираната частна тъжба
частната тъжителка В. е повдигнала обвинение на подс.
К. за това, че:
- на 19.02.2019 г. в гр. Варна, в офис, разположен в жилищна сграда, с
адрес: гр. Варна, ул. „Екатерина Симитчиева“ № 9
казал нещо унизително за честта и достойнството на С.И.В. в нейно присъствие,
като я нарекъл „курва“ и „боклук“, като обидата е нанесена публично – престъпление
по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. 146, ал. 1 от НК;
- на 16.05.2019 г. в гр. Варна, в
сградата на Районен съд Варна, разположена в гр.
Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 57, казал нещо унизително за честта и
достойнството на С.И.В. в нейно присъствие, като я нарекъл „Много си нагла“,
като обидата е нанесена публично – престъпление
по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 от НК;
- на 27.06.2019 г. в гр. Варна, в сградата на Районен съд
Варна,
разположена в гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 57, казал нещо унизително
за честта и достойнството на С.И.В. в нейно присъствие, като я нарекъл
„измамница“, „лъжкиня“ и „фалшификаторка“, като обидата е нанесена публично – престъпление
по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 от НК.
С определение от 22.07.2019 г.
, е приет за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск,
предявен от частната тъжителка против подс. В.Б.К. за
заплащане на парична сума в размер на 1500 лева, представляващи претърпени в
резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от
датата на извършване на деянието – 27.06.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Наведените фактически обвинения
са били подложени на проверка в първоинстанционното съдебно следствие.
Настоящия състав на ВОС безспорно приема за установена, следната фактическа
обстановка:
През 2018 г. частната тъжителка
С.В. и подс. В.Б.К. започнали интимна връзка помежду
си. В началото на 2019 г. отношенията между тях рязко се влошили и силно се
обтегнали.
В ранните следобедни часове на
19.02.2019 г., частната тъжителка В. работела в офиса си, разположен в жилищна
сграда, с адрес: гр. Варна, ул. „Екатерина Симитчиева“
№ 9, когато в него пристигнал подс. К.. Подсъдимият
помолил частната тъжителка да си поговорят за кратко време, като двамата се
затворили в нейния кабинет. По време на разговора обаче подс.
К. многократно повишавал тон, като се обърнал с висок глас към частната
тъжителка и я нарекъл „курва“ и „боклук“. След няколко минути словесното
напрежение отново ескалирало до висока степен, поради което частната тъжителка В.
излязла на терасата към кабинета си и помолила с висок глас за помощ. Малко
след това подс. К. напуснал бързо жилищната сграда, и
се отдалечил в неизвестна посока.
Междувременно във Варненския
районен съд било образувано гр. дело № 2736 по описа за 2019 г., в което страни
били именно частната тъжителка В. и подс. К.. На
16.05.2019 г. било проведено открито съдебно заседание по гр. дело № 2736 по
описа за 2019 г. в сградата на Районен съд – Варна, с административен адрес:
гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 57, и след него подс.
К. се обърнал към частната тъжителка и й казал: „много си нагла“, като обидата
била чута от св. Р.А.Л., св. С. И. В. и св. Д.К.М..
На 27.06.2019 г. било проведено
поредно открито съдебно заседание по гр. дело № 2736 по описа за 2019 г. отново
в сградата на Районен съд – Варна, с административен адрес: гр. Варна, бул.
„Владислав Варненчик“ № 57, като в един от коридорите на сградата в близост до
съдебната зала, подс. К. се приближил към частната
тъжителка В. и я нарекъл „измамница“, „лъжкиня“ и „фалшификаторка“, като
обидните думи били дочути от св. Й.П.Н. и св. Р.А.Л..
Сходна фактическа обстановка ВРС
е установил и ВОС се силидазира с него въз основа на
показанията на св. Р.Л.,. С. В., Й.Н., св. Д.М.,. Р.С.; справка за съдимост на подс. В.Б.К., издадена от бюро „Съдимост“ към Районен съд –
Шумен.
Законносъобразно съдът дал вяра и кредитирал
показанията на св. Р.Л., която непосредствено е възприела думите на подсъдимия в
офиса, ползван от нея и частната тъжителка в ранните следобедни часове на
19.02.2019 г., „боклук“ и „курва“. Като изрично е отбелязал съдът те са
подкрепят в тази им част и от показанията на св. С. В., която макар и да не е
виждала подсъдимия в този момент го е разпознала по гласа му. С внимателен
анализ ВРС е подходил към обвинението за датата 19.02.2019 г. и давайки кредит
на доверие на свидетелските показания на св. Й.Н., който не е бил очевидец на
деянието на тази дата, е потвърдил известните му обстоятелства , че частната
тъжителка е била наричана с посочените думи. Правилна е оценката на съда, че
независимо от косвения характер на коментираното доказателство, то същите не
опровергават обвинителната , а с в унисон с нея и я подкрепят. ВРС не в своя
анализ не е подминал и различното възприятие изложено от св. Л. и св. В., но
законосъобразно не е намерил основание да изключи нето едно от тях, тъй като
различието се отнася не до мястото на извършването на деянието за негови пространствени
характеристики разположението на свидетелите в него. По посочените причини
показанията на тримата свидетели Л. , В. и Н. не могат да се бъдат оценени по
различен начин освен като достоверни, безпротиворечиви
и незаинтересовани от изхода на делото, независимо от това ,че това са лица от
обкръжението на частната тъжителка.
Анализирайки част от писмените
доказателства, а именно протоколите от открити съдебни заседания, проведени по
гр. дело № 2736 по описа за 2019 г. по описа на ВРС, първоинстанционния съд
правилно извел извод, че те имат доказателствена стойност в наказателния процес
единствено по отношение на датата посочена в тях. Както ще стане и реч по долу,
законосъобразно съдът е изключил възможността същите да бъдат ползвани за друга
процесуална техника предвидена в НПК. Не е убегнало
от вниманието на съда и факта, че
отсъстват доказателства
нанесената на 19.02.2019 г. обида да се квалифицира като такава по смисъла на
чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК, тъй като думите към частната тъжителка са били изречени от подсъдимия, докато те са
били само двамата в помещението, и обстоятелството, че същите са били чути от
св. Л. и св. В. не може да му се вмени във вина за публична обида, тъй липсва
субективен елемент към това квалифициращо обстоятелство.
Правилно съдът е извел за
доказаност на деянието извършено на 16.05.2019 г. в сградата на Районен съд –
Варна, изразяваща се в изричане ни думите „Много си нагла“ и с адресат частната
тъжителка. В този посочения смисъл на показанията на св. Л., В. и не на
последно място от участника в процеса по гр. дело № 2736 по описа за 2019 г. на
Районен съд – Варна – адв. Д.М.. Правилен е извода на съда, че тази при това
деяние е налице квалифициращия признак „нанесена публично“, тъй като това се е
случило пред множество хора,сред които и свидетелите и в съдебната зала, където
са се провеждали съдебни заседания в това число и по посоченото гр.дело.
Анализирайки деянието,
извършено на 27.06.2019 г., съдът е поставил акцент на показанията на св. Й.П.Н.,
не поради някаква друга причина, а за това, че Н. е очевидец намиращ се в
непосредствена близост В. в коридора на сградата на Районен съд – Варна. С
оглед факта, че деянието е извършено на публично място – в сградата на съдебна
институция, пред няколко души, съдът законосъобразно е приел, че обидата,
нанесена на 27.06.2019 г. е публична по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 от НК.
Независимо от изложеното в
жалбата ВРС е анализирал и възможността за приложението на института на реторсията с оглед показанията на св. Д.М.. Правилен е
извода на съда за ирелевантност, доколкото за това единствено
има значение дали е установено частната тъжителка да е отправяла обиди към
подсъдимия непосредствено след като той я е обидил. Категорични доказателства в
тази насока не са събрани, а с оглед показанията св. М., че той след
приключване на съдебното заседание пред сградата съда е научил такъв факт от
клиента си не покрива съдържанието на тази правна норма. Правилно е посочил
ВРС, че уредбата на чл. 146, ал. 2 от НК е приложима само в условията на
непосредственост във времето за което няма убедителни доказателства. В тази
насока правилно ВРС е изключил от доказателствения материал - разпечатки от „разговори“
на тъжителката и подс. К. в социална мрежа, тъй като
за тях нито е установена достоверност , нито поподат
в кръга обстоятелства изяснявани в чл.102 НПК
Въз основа на така посочената фактическа
обстановка, верен е извода на съда относно материално правната
квалификация на деянията, че подсъдимият е извършил три деяния от обективна и субективна страна
по чл. 146, ал. 1 от на 19.02.2019 г.; по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 от НК на 16.05.2019 г. и по чл. 148,
ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 от НК извършено на
27.06.2019 г
ВРС е изложил подробни мотиви
за обективната и субективна страна на всяко от деянията, които ВОС намира за
правилни, солидаризира се с тях и не е нужно да ги преповтаря.
При определяне на наказанието
ВРС е ценил като смекчаващо отговорността обстоятелство липсата на предходна
съдимост на подсъдимия и добрите характеристични данни. При неотчетени
отегчаващи вината обстоятелства при превес на смекчаващите такива справедливо
на подс. К. е определено за всяко едно от трите
престъпни деяния минимално по размер наказание:. за престъплението по чл. 146,
ал. 1 от НК „глоба“ в размер на 1000 лева, а за двете по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146, ал. 1 от НК „глоба“ в размер на 3000 лева,
както и наказания „обществено порицание“, които да бъдат изпълнени в кметството
по местоживеене на подсъдимия.
Правилно е приложена и
разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от НК,като посочените три наказания са групирани и съдът е
постановил подс. К. да изтърпи най – тежкото от тях,
а именно „глоба“ в размер на 3000 лева, а с оглед разпоредбата на чл. 23, ал. 2
от НК, съдът е присъединил наказанието „обществено порицание“.
По отношение на гражданския иск.
Съобрази произнасянето си в наказателно –
осъдителната част на присъдата, както и
с оглед събраните в хода на съдебното следствие доказателства, съдът правилно е
преценил, че предявеният от частната тъжителка В. граждански иск за претърпени
от деянието по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 146,
ал. 1 от НК вреди е основателен по
основание. Относно неговия размер ВРС е изложил мотиви за справедливостта на
отмерения размер от 900 лева, като е посочил, че на 27.06.2019 г. тъжителката е
била обидена в сградата на съдебна институция и пред двама от своите най –
близки приятели, с което тя е преживяла негативно отношение Не намирайки доказателства
с предвидените в закона способи нанесената обида да е причинила някакво по –
продължително смущение в живота и емоционалното състояние на частния
тъжител, с изключение на обичайните
такива, съдът е отхвърлил законосъобразно исковата претенция до пълния и
предявен размер от 1500лева като недоказана.
По отношение на твърденията
във въззивната жалба:
По горе бяха обобщени възраженията във възззивната жалба ,поради което не е нужно те да се
повтарят детайлно, същите следва да получат отговор в настоящото решение.
1. Присъдата не е постановена е в нарушение на принципи гарантиращи
разглеждането и решаването на делото от независим и безпристрастен съд. В
жалбата са изнесени постановки от практиката на националните юрисдикции и ЕСПЧ,
без обаче да се посочат конкретни факти и обстоятелства от които могат и следва
да бъдат предмет на въззивната проверка и да водят до изводи за обективна или
субективна заинтересованост на състава разгледал делото. Мотивите не страдат от
порока посочен в жалбата, посочен като отсъствие на изчерпателен и съответен на действителното
съдържание доказателствата анализ. Виждането на настоящия състав на съда е, че
първоинстанционния съд е изпълнил в пълен обем задълженията си по закон и е
постановил един обоснован, мотивиран и законосъобразен акт. В мотивите са
посочени всички ползвани доказателства и доказателствени средства, направен е
анализ кои от тях са ползвани за постановяването на присъдата, кои са
отхвърлени и по какви причини. Не се установяват противоречия или превратно
тълкуване на доказателствата и не са налице пороци при формиране на волята на
съда, които да бъдат пречка както да бъдат разбрани от страните ,така и да
бъдат подложени на последващ контрол. В коментирания аспект, незнайно защо в
жалбата се твърди, че ВРС не се е ползвал от техниката на чл.281 НПК. В
мотивите този въпрос макар и кратко е застъпен и следва още веднъж да се
подчертае, че развилото се гражданско производство със същите страни, но с
различен предмет, не попада в кръга дела за които законодателя е въвел
възможност да се ползват при определени условия от съда разглеждащ делото
повторно. Искания от защитата подход е не само незаконносъобразен
но и накърнява сериозна принципа на правната сигурност.
2. В хода на съдебното следствие не установявани факти
които съществено да изменят фактическото обвинение и да е било необходимо, те
да се вменяват от страна на частния тъжител във вина по реда на чл.287 НПК.
Цитатите в жалбата за правомощията на прокурор нямат място в настоящия процес,
а тези които са досежно фактите, са само част и то предявено по надлежния ред с
частната тъжба. Внимателният прочит на тъжбата от фактическа и правна страна /
нейната диспозитивна част/ дава да се разбере, че дори и да са били налице съставомерни факти за някои от деянията, то те не са били
включени в правната квалификация. Съдът не се е произнасял свърхпетитум
/извън обвинението/, поради което и тази претенция следва да бъде отхвърлена
като несъстоятелна.
3. В мотивите на първоинстанционната присъда не се съдържат
противоречия и взаимоизключващи се приемания. Това твърдение в жалбата, както и
повечето са постановки от правната доктрина и утвърдената съдебна практика, но
са лишени от конкретика относима за настоящото
производство 4. ВРС не е имал задължение да сравнява
показания на свидетели дадени в различни по вид производства, тъй като това е
извън въпросите по чл.102 НПК. Такъв анализ би следвало да е налице в производство
с обвинение по чл.290 от НК, поради което тази претенция също следва да бъде
отхвърлена. Впрочем този въпрос е стоял на вниманието и на ВРС и съдът в
мотивите си е дал законносъобразен и изчерпателен
отговор.
5.
В мотивите не липсва отговор защо не е приложим института на реторсията. Пред ВРС този въпрос е стоял на внимание и
както бе отбелязано по горе изводите му в тази насока са правилни. Липсват
убедителни доказателства за това частната тъжителка да е автор на такова деяние
и то да съответства по време на тези, които са предявени на подсъдимия. Вярно,
е че в мотивите няма обособен раздел за това дали деянията могат да се
квалифицират като непрестъпни по смисъла на чл.9,ал.2 НК, но за това пък ВРС
правилно е оценил че нито едно от тях не е такова съответстващо на доктрината и
съдебната практика по тази въпрос. Оценявайки
възможността за приложението на разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК обаче следва да се подчертае, че
водеща роля има оценката на степента на обществена опасност на деянието, и на
втори план стои степента на обществена опасност на дееца. В настоящия случай
положителната предпоставка е налице единствено по отношение на втория критерий,
безспорно прието от ВРС и повлияло при индивидуализация на наказанието. Деянията
обаче не са такива ,че въобще да не могат да окажат отрицателно въздействие
върху обекта на посегателство или това негово въздействие да е толкова лишено
от значение, че в действителност да не застрашава този обект, когато пък би
било налице малозначителност. Тук е мястото да се
отбележи ,че при осъществяването на деянията е налице една престъпна упоритост
и ескалация, станала повод за завеждане на дело за домашно насилие срещу
подсъдимия. Две от деянията са извършени по време съответстващо на
разглеждането на това производство, което затвърждава извода за упоритост в
действията на подсъдимия. Този факт е убягнал от съда при индивидуализацията на
наказанието, но той няма как предизвика утежняване на положението на подсъдимия
защото въззивния съд не е сезиран с жалба в този аспект. Той обаче наред с
другите доказателства по делото изключва приложението на чл.9,ал.2 от НК,
претенция от страна на защитата, гравитираща към недопустима ненаказуемост и
снизхождение.
6. Не е вярна претенцията, че ВРС не се е занимавал с
въпроса за съставомерността на деянието от
обективната му страна. На л.6 от мотивите ВРС е изложил обстойни мотиви за
това, като същите са били отговор на виждането на защитата за съдебната
практика на ВКС и ЕСПЧ.
7. Отказа на съда, да приложи чл.26,ал.1 НК е
законосъобразен и една не малка част от тях са посветени на този въпрос.
Искането на защитата в този аспект биха били в противоречие с приложението на
материалния закон, след като същите не са извършени при условията посочени в
него.
8. Възражението относно несъставомерност
на деянието поради вместването му в границите на право на мнение, съгласно
трайната съдебна практика на ВКС и ЕКПЧ е също неоснователно. Настоящия случай не е от кръга изключения за които се отнася
цитираната и ползвана практика на съдилищата.
Съгласно трайно утвърденото
разбиране както в теорията, така и в практиката при обидата деецът дава
своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на
епитети, квалификации, сравнения, жестове., които по своето съдържание засягат
честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. Негативната оценка, която се
дава на адресата следва да е своя собствена на дееца. В този
смисъл практиката е приела, че, когато деецът не изразява свое собствено
мнение,а предава данни, съдържащи се в официални информационни масиви или пък
цитира чужда оценка за адресата деянието е несъставомерно. Преценката
дали епитети, квалификации, сравнения, жестове са унизителни се прави въз
основа на общоприетите в обществото критерии за морално и етично
поведение. При всички случаи критерият е обективен и не зависи
от субективните възприятия и интерпретации на техния адресат. За да се
приеме, че е налице обида, следва да се установи, че поведението на извършителя
или употребените от него изрази, словосъчетания, епитети противоречат на
общоприетите норми за етично поведение и нормално човешко общуване. При
словесната обида думите и изразите или имат изначално унизително значение или
обидната им насоченост се извежда от контекста, в който са употребени. Поради
това личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, са без значение
за наказателно правната оценка относно характера на казаното. При всички случаи
обаче става въпрос за елемент от живата реч, за словосъчетания, които са
навлезли в езика и са част от него, поради което не е необходимо да бъдат
подлагани на каквото и да било професионално езиково тълкуване или оценка
Горното приложено към
настощото дело дава основание да се изгради
еднозначен извод за съставомерност
на деянието от обективна и субективна страна, до колкото подсъдимия го е
извършил умишлено, отбелезяно още от ВРС.
С фундаментално значение при тълкуване на
понятието свобода на изразяване на мнение е Решение № 7 от
04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, в което се казва, че
с разпоредбите на чл. 39, 40, 41 от КРБ се "гарантира и защитава свободата
да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както като лично
поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието на
мнението", при многообразие на средствата за
изразяване и разпространяването му….“ „Свободата на словото представлява един
от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от
основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи
не само за "информация" или "идеи", които намират
благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но
също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата
или която и да е друга част от населението. Следва обаче да се разлика между информация, важна за
политически дискусии и за дискусии по други въпроси от обществен интерес, и информацията, равнозначна на любопитство към обособената интимна сфера на
човека, за навлизането в която трябва да съществува преграда, съобразена с морала и
манталитета на разумно мислещите хора. Такива са изискванията на плурализма,
толерантността и търпимостта, без които едно "демократично общество"
не би могло да се нарече такова.То обаче не е и не може да се приеме като
абсолютно, като чл.10, § 2 от ЕКПЧ допуска, а КРБ в чл.39, ал.2 въвежда ограничения
за упражняването му, съобразно и залегналото в чл.57, ал.2 от същата общо
положение за всички права да не се допуска злоупотреба с упражняването им
по начин, който накърнява права или законни интереси на други. Ограничаването
на тези права е допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими
права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в
Конституцията. Общо принципно положение, отнасящо се до приложението на всички
основания за ограничение, е, че при тяхното налагане - от органите на
законодателната, изпълнителната и съдебната власт - трябва да се излиза от
високата обществена значимост на комуникационните права и свободи, от което
следва изискването за стеснително приложение на ограниченията.
В този изричен смисъл са и дадените
тълкувания по делата разгледани пред ЕСПЧ- THORGEIR THORGEISON СРЕЩУ
ИСЛАНДИЯ, RINGIER AXEL SPRINGER SLOVAKIA, A.S. срещу СЛОВАКИЯ, КЪРЖЕВ срещу
БЪЛГАРИЯ, "РАЙЧИНОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ","ЧОЛАКОВ СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ", ДЕЛО ШАХЪНОВ И ПОЛФРИЙМАН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, ДЕЛО „ЯНКОВ срещу БЪЛГАРИЯ”,
ДЕЛО МАРИНОВА И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ, Лингенс
срещу Австрия, Дело SAARISTO и други срещу Финландия, Тома срещу Люксембург.
Посочените съображения изключват всякаква
прилика между инкриминираното поведение на подсъдимия и обстоятелствата
изключващи наказателната отговорност по претендираното виждане на защитата, че
същото е в границите на принципа „свобода на словото“ .
При служебната проверка не се установи, процесуални
нарушения при провеждане на първоинстанционното производство, и обстоятелства,
които да обосноват отмяна на съдебния акт.
По изложените съображения
първоинстанционната присъда
следва да се потвърди изцяло, поради което на основание чл.338 от НПК настоящият състав на окръжния съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО е присъда по НЧХД №
3104 по описа на
ВРС, четиридесет и четвърти наказателен състав за 2019г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: