РЕШЕНИЕ
№ 4197
гр. Пловдив, 13.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330102226 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Д. Х. Й. против „Сити Кеш“ ООД, с
която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за
потребителски кредит № ** г., сключен между страните, предвиждаща
заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна
поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на ** г. страните по делото са сключили
договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем
сумата в размер на 400 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05
% и ГПР 48,46 %. Била постигната договореност съобразно чл.6 от договора,
че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от
следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство. В чл. 8 от
договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка
в размер на 118,58 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по
договора. Посочва се, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент не
1
отговарял на действителния такъв, доколкото уговорената неустойка била
добавък към договорната лихва. По този начин размерът на
възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави. Неустойката не
била включена и в годишния процент на разходите, което водело до
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Неустойката според ищеца
противоречи и на добрите нрави, доколкото е излязла извън присъщите й
функции.
Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити
Кеш“ ООД, с който се оспорва предявената искова претенция като
недоказана. Признава се, че между страните е сключен договор за заем, по
силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 400
лева. Възразява се, че уговорената неустойка не следва да се включва при
формирането на лихвения процент, поради което и същият не противоречи на
добрите нрави. Посочва се, че неустойката обезпечава изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което влияе върху преценката
за риска при отпускане на кредита. Излага се становище, че неустойката не
следва да бъде включвана в ГПР, доколкото касае обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение. Същият бил уговорен съобразно
приложение № 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК.
Поради изложеното моли предявената претенция да бъде отхвърлена.
Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „Сити Кеш” АД и Д. Х. Й. е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем № ** г., по силата на който на ищеца е
предоставена сума в размер от 400 лева /л. 12-14 от делото/. Отразеният в
договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент
на разходите е 48,46 %.
Съобразно чл. 8 от Договора, в тридневен срок считано от сключването
му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните
2
обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или
2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните,
кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 9, ал. 2 от Общите
условия на кредитора: при един поръчител- същият да има осигурителен
доход в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата
за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход
на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със
заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да
представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.
8 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер
от 118,58 лева.
По делото е изготвена ССчЕ от в. л. Й. П. /л.66-69/. Съобразно
заключението на вещото лице, в изчисляването на размера на ГПР по
процесния договор е включена единствено договорна лихва в размер на 20,42
лева. Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ
като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Д. Х. Й. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 400 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
3
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на
чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на
потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми
се начислява и неустойка в размер на 118,58 лева. Разпоредбата на чл. 6 от
договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно
чл. 9, ал. 2 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно
финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите
на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество
„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са
на практика неосъществими за него, особено в светлината на
обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква
също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не
включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези
изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор,
в погасителния план към договора изначално добавя вземането за
„неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото
4
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на
разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите
по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски
практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е
необхоД. в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в
договора е посочено, че ГПР е 48,46 %, но от съдържанието му не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора
5
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде
включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя
не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното
му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР,
кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид
това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 8 от Договор за паричен
заем № ** г. следва да бъде прогласена за нищожна.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. И., като
съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 11/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.
Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 300
лв.
6
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ищеца в лично качество сумата в размер на 150 лева, представляваща
заплатена държавна такса в настоящото производство и депозит за изготвяне
на заключение по допуснатата експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал.
4 ЗПК нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за потребителски № ** г.,
сключен между Д. Х. Й., ЕГН **********, като заемател и „Сити Кеш” ООД,
ЕИК *********, като заемодател, предвиждаща заплащане на неустойка в
размер от 118,58 лева при непредоставяне на обезпечение по договора от
страна на заемателя, поради това че с включването на размера на неустойката
в годишния процент на разходите по договора, същият надвишава повече от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Т. И.,
АК – гр. **, със съдебен адрес: гр. **, ул. **, личен номер: **, в качеството му
на пълномощник на ищеца Д. Х. Й., ЕГН **********, сума в размер на 300
лева (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на страната безплатно представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК ********* да заплати на Д. Х. Й.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 150 лева
(сто и петдесет лева), представляваща сторени разноски в рамките на
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
7