№ 14
гр. Варна , 05.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на осми
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Христова
Светлана К. Цанкова
Секретар:Нина И. Иванова
като разгледа докладваното от Даниела С. Христова Въззивно гражданско
дело № 20203100501769 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано възоснова на въззивна
жалба с вх. Рег. № 32964 от 02.06.2020 г. на „ЕТ „Лена Гено Генов“ ЕИК ********* чрез
адв. А.В.В. с адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване – гр. Шумен, ул. „Панайот
Волов“ № 42, офис 1, срещу решение № 1480 от 18.03.2019 г. постановено по гр.д. № 13897
по опис на ВРС, с което е отхвърлен предявения от въззивния жалбоподател срещу „Енерго-
Про Продажби” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.
„Владислав Варненчик“, № 258, Варна Тауърс – Г, отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439 от ГПК, че не дължи сумата от 1549.82 лева представляваща главница за
незаплатена ел. енергия по фактури издадени за периода от 30.06.2011г. до 08.10.2012 г. за
обект на потребление с абонатен номер ********** и клиентски номер **********, ведно
със законната лихва , считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 18.12.2014 г.
до окончателното изплащане на задължението и сумата от 520.67 лева, представляваща
обезщетение за забава , начислено за периода от падежа на всяка фактура до 05.12.2014 г.
както и сумата от 343.88 лева – предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело
№ 20197120400327 по опис на ЧСИ № 712 с район на действие ВОС, образувано възоснова
на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 16201/2014 г. по опис на ВРС. Решението се
обжалва и в частта, в която ищецът е осъден да заплати разноски в производството в размер
на 100 лева, представляващи ю.к. възнаграждение, на основание чл. 78, ал.3 и 8 във връзка с
чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Въззивният жалбоподател поддържа, че първоинстнацнионния съд неправилно е
1
приел, че заповед постановена по реда на чл. 410 от ГПК има същото действие относно
правните последици, каквото има и съдебното решение. В частност относно прилагането на
ч. 117, ал.2 от ЗЗД, отнасяща се до 5 годишна погасителна давност. В доводите си прави
анализ на правните последици на съдебното решение и заповед за изпълнение, както
поддържа становището, че съдебното решение притежава СПН /сила на присъдено нещо/, а
заповедта само ИС /изпълнителна сила/. С този довод, счита, че двата съдебни акта не могат
да бъдат приравнявани и по отношение на заповедта да се прилага по аналогия разпоредбата
на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. В подкрепа на своето становище посочва съдебна практика. Прави
анализ на понятието периодични плащания по смисъла на чл. 11, б. „в“ от ЗЗД, като посочва
задължителната такава, според тълкувателно решение № 3/2011 г. и застъпва становището,
че процесните задължения по фактури в периода от 30.06.2011 г. до 08.10-212 г. имат тази
характеристиката на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и за тях се
прилага тригодишната давност. Въззивният жалбоподател не оспорва фактите установени с
първоинстанционното съдебно решение, но застъпва становището, че съдът неправилно е
преценил сроковете, от които започва да тече нова погасителна давност, като не е съобразил
кое е последното изпълнително действие и срока до следващото. Поддържа искането за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде уважена
предявената отрицателна, установителна претенция.
Пред въззивният съд, процесуалния представител на жалбоподателя, писмено
поддържа жалбата.
Въззиваемата страна „Енерго-Про Продажби” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик“, № 258, Варна Тауърс – Г,
чрез процесуален представител оспорва основателността на жалбата като счита, че
първоинстанционния съд правилно е определил, че срокът на погасителната давност като
пет годишен и че във всички хипотези на чл. 416 от ГПК настъпва стабилитет на заповедта
за изпълнение и се преклудира правото за оспорване на фактите възоснова на които е
издадена. Счита, че законодателят е придал на заповедта за изпълнение освен ИС и СПН,
като излага становището, че и двата съдебни акта могат да бъдат отменени само по реда на
чл. 303 от ГПК и в този смисъл посочва съдебна практика на ВКС. Излага становището, че
подобно на съдебните решение, след като бъде постановеното такова или заповед, няма
значение дали спорът се отнася до периодични плащания, погасителната давност всякога е
пет годишна. В този смисъл посочва съдебна практика на ВОС. Излага съображения за
прекъсване на давността с предприетите действия по принудително изпълнение от ЧСИ №
1159/2015 г. и посочва, че първото прекъсващо действие е образуване на изпълнителното
дело на 30.07.2015 г. Според въззиваемия, давността е прекъсната на 14.10.2015 г. с
налагане на запор върху МПС, на 13.10.2015 г. и на 15.12.2015 г. с налагане на възбрана
върху недвижим имот. След 15.12.2015 г. е започнала да тече нова пет годишна давност,
която е била прекъсната с образуване на ново изпълнително дело на 22.07.2019 г. , а на
следващия ден е наложен запор върху МПС, на 25.07.2019 г. е наложен запор на банковите
сметки. Сита, че към датата на предявяване на иска, с който се цели да се отрече със СПН
2
вземането на ответника, не е изтекла погасителната давност, поради което правилно и
законосъобразно, съдът е отхвърлил иска.
За да се произнесе, настоящият съдебен състав на ВОС съобрази следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателен установителен иск предявен от „ЕТ
„Лена Гено Генов“ ЕИК ********* против „Енерго-Про Продажби” АД, ЕИК *********, че
не дължи сумата от 1549.82 лева представляваща главница за незаплатена ел. енергия по
фактури издадени за периода от 30.06.2011 до 08.10.2012 г. за обект на потребление с
абонатен номер ********** и клиентски номер **********, ведно със законната лихва ,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 18.12.2014 г. до окончателното
изплащане на задължението и сумата от 520.67 лева, представляваща обезщетение за забава ,
начислено за периода от падежа на всяка фактура до 05.12.2014 г. както и сумата от 343.88
лева – предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 20197120400327 по
опис на ЧСИ № 712 с район на действие ВОС, образувано възоснова на изпълнителен лист,
издаден по ч. гр.д. № 16201/2014 г. по опис на ВРС.
С определение № 11436 от 03.09.2019 г. съдът е допуснал обезпечение на така
предявения иск, който е квалифицирал като такъв по чл. 439, ал.1 от ГПК, чрез налагане на
обезпечителна мярка – спиране изпълнението по изпълнително дело № 20197120400327 п
опис на ЧСИ № 712, при условие внасяне на парична гаранция в размер на 240 лева.
Основното възражение на ищеца за недължимост на посочените вземания е изтекла в
негова полза погасителна давност. Той не е оспорвал изложените в отговора на исковата
молба, твърдения за процесуалния ред, по който доставчикът се е снабдил с изпълнителен
лист, образуването на изпълнителните производства и действията, които са посочени като
такива, които прекъсват погасителната давността. Във всеки един момент от
първоинстанционното и въззивното производство, основанието за неудържимост на
вземането е било само едно – изтекла погасителна давност.
Защита срещу така предявения иск, предприета от ответника е изложила подробни
фактически твърдения към възникване на вземането. Тези факти не са били спорни. Въз
основа на събраните по делото писмени доказателства, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, и при предварително, правилно разпределена доказателствена тежест,
първоинстанционният съд е отделил безспорните между страните факти. След като те не са
спорни и пред въззивния съд, тяхното преповтаряне е излишно. В тази част, настоящия съд
препраща към подробните и правилно структурирани мотиви на обжалваното съдебно
решение.
Спорът пред първоинстанционния и пред въззивния съд е един и същ и е изцяло
правен. Пред първоинстанционния съд спорният въпрос е бил изтекла ли е погасителната
давност за вземането, предмет на изпълнителното производство, което е било спряно като
обезпечителна мярка, а пред въззивния – периодични ли са плащанията по фактури за
3
потребена, но незаплатена ел. енергия и какъв е срока за погасителната давност три или пет
годишен, съответно изтекъл ли е и погасени ли са по давност вземанията установени с
изпълнителен лист в заповедното производство.
По така очертания правен спор, настоящия съд приема следното:
С изтичане на определен период от време могат да възникват права, да се придобиват
се права, да се погасяват се права, да се прекратяват права, или да се защитават права.
Погасителната давност е изтекъл период от време след който съществуващо право се
погасява. Правната регулация на погасителната давност е материално правна. Погасителната
давност е юридически факт с материално правни последици. Нормите, които отговорят на
въпроса кога се погасяват погасява или прекратяват права са материално правни. По
давност могат да се погасяват права само, които вече са възникнали или са придобити. Те
могат да бъдат установени като възникнали или придобити чрез настъпване на
правопораждащите факти, чрез съдебно решение или с друг по вид съдебен акт.
Затова давността се преценява от естеството на правото, а не съдебния акт, с който е
потвърдено. Видът на съдебният акт има значение, само за преценката – прекъсвана ли е
давността и какъв е нейния срок след това прекъсване. Материално правните норми
установяват срочността на вземанията. Съдебното отричане или потвърждание има значение
само за определяне на давностен срок след прекъсване на давността. Затова и законодателят
урежда погасителната давност чрез критерии, които се отнасят само до вземането, с едно
изключение, с което заличава различията в сроковете - когато вземането е установено със
съдебно решение / защото преди това давността е била прекъсната/.
Когато вземането е периодично и бъде поставено за установяване пред съда, той
преценява срока като три годишен, но след позитивно съдебно решение, давността е 5
годишна. Това е смисъла на разпоредблата на чл. 117 от ЗЗД. Т.е. в исковото производство
съдът ще разглежда възражение за три годишна погасителна давност, а след съдебното
установяване на вземането, давността е прекъсната и срокът става 5 годишен.
При периодичните вземания, едва след съдебното произнасяне, и само ако вземането
е установено със съдебно решение, давността всякога е 5 годишна.
Така очертаните срокове, определят и подлежащите на установява факти в
конкретното дело. Първият от тях е периодично ли е месечното задължение за заплащане на
ел. енергия. Отговорът на този въпрос е положителен, следователно давността е 3 годишна.
Вторият въпрос е, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, срокът променил ли се е
в 5 годишен. Първоинстанционният съд е дал положителен отговор на този въпрос.
Настоящият съд счита, че това разрешение на спора от правна страна е неправилно, по
следните съображения:
Заповедното производство е изцяло нов процесуален ред за снабдяване с изпълнителен
4
лист. Нов е от процесуално правна страна спрямо общия исков процес и е нов спрямо
материално правната разпоредба на чл. 117 от ЗЗД. В заповедното производство, съдът се
произнася с разпореждане и/или определение, а при оспорване се образува исково
произвоство и съдът се произнася по установителен иск със съдебно решение. Съдебната
практика, следва да отговори на въпроса, може ли да прилага чрез тълкуване, по метода на
аналогията по-дълъг погасителен срок за периодични вземания, когато изпълнителния лист е
издаден възоснова на заповед или на друг вид съдебен акт, различен от съдебно решение.
В общия исков процес, процесуалните правила гарантират равнопоставеност на
страните при установяване на правата и съответно тяхното отричане. Принципите на
равнопоставеността гарантират възможността длъжника да се защитава с паровопогасяващи
възражения за изтекла три годишна погасителна давност и ако не е направил такова
възражение или съда не го е приел за основателно, то съдебното решение преобразува
срока на погасителната давност от 3 на 5 години, възосвова на разпоредбата на чл. 117
от ЗЗД.
Заповедното производство, също гарантира такава възможност, когато се оспори
заповедта и се образува исково производство по предявен установителен иск. Тогава освен
заповедта, кредитора ще има и установително решение. Това решение кагато се отнася до
периодични пращания, ще преобразува давността от 3 на 5 години, на основание чл. 117 от
ЗЗД. Понеже оспорването на заповедта зависи от поведението на длъжника, а
установителната част от съдебния процес се развива по инициатива на кредитора, то следва,
че само когото е изпълнен целия алгоритъм по установяване на вземането, заповедното
производство завършва с установително съдебно решение. Такова съдебно решение, заедно
с изпълнителен лист издаден възоснова на заповедта, преобразува срока на погасителната
давност от 3 на 5 години. Този извод следва от стеснителното тълкуване, когато се прилагат
по аналогия материално правните норми, които имат утежняващи последици в
гражданското право.
За това настоящият съд, не споделя изводите на първоинстнациония, че
изпълнителният лист издаден само възоснова на влязлата в сила заповед за изпълнение,
поставя кредитора в по-неблагоприятно положение от кредитора, който се позовава на
установено със съдебно решение вземане. Това „по-неблагоприятно“ положение с оглед
погасителната давност, следва от материалния закон и избора, който кредитора прави, по
кой ред ще установява вземането си и кой ред, ще му гарантира промяна в срока на
погасителната давност. В случай, че заповедното производство не се развие като исково за
установяване на вземането, ще е налице прекъсване на давността, но не и съдебно
установително решение, което да промени срока от 3 на 5 години.
Затова и спорът не следва да се развива на плоскостта на СПН, а на преобразуващата
сила на съдебното решение по отношение на определяне на нов срок за погасителната
давност при периодичните вземания. Вярно е, че изпълнителният лист, издаден в заповедно
5
производство, в което вземането не е оспорено, съответно не установено със съдебно
решение, преклудира процесуални права на защита по установяване и оспорване на
вземането, но преклузията на процесуални права, не влияе върху факта, че липсва елемент
от фактическия състав на чл. 117 от ЗЗД – съдено решение за установяване вземането.
Липсата на този елемент, определя и срока за погасяване като три годишен, всякога за
периодичните плащания, когато не са установени със съдебно решение. Спорът за
действителността на вземането, става недопустим, но не и разрешен със СПН по отношение
на възражение за изтекла погасителна давност.
Тези теоретични съждения, имат за цел да разграничат материално правните от
процесуални правните последици, при извършване или въздържане от извършване на
процесуални действия. СПН е елемент само на съдебното решение. Само съдебното
решение установява наличието или липсата на спорни права. Всички останали съдебни
актове, могат да имат изпълнителна сила или да представляват отрицателна процесуална
предпоставка за образуване на исково производство, но нямат СПН. Затова и разпоредбата
на чл. 117 ЗЗД унифицира давностните срокове, само ако вземането е установено със
съдебно решение.
Ответникът по предявения иск, не е ангажирал съда с твърдения и доказателства, че
разполага със съдебно решение, което установява вземането, за което е издаден
изпълнителен лист. Съобразно диспозитивното начало, съдът не е установявал наличието на
такова.
Първоинстанционният съд правилно е установил, че изпълнителния лист № 1290 е
издаден възоснова ва Заповед за изпълнение, влязла в законна сила на 28.01.2015 г.
постановена по ч.гр.д. № 16201/2014 г. Правилно е установил, че възоснова на този
изпълнителен лист, на 30.07.2015 г. е образувано изпълнително дело № 20157120401159 по
опис на ЧСИ № 712 г. и последното действие, което прекъсва срока на погасителна давност
е извършено на 15.12.2015 г. От този момент е започнала да тече нова три годишна
погасителна давност, която изтича на 15.12.2018 г. След тази дата, до 22.07. 2019 г. когото е
образувано новото изпълнително дело, не са извършвани действия, които имат характер на
прекъсващи погасителната давност. Затова и предявения иск е основателен. Приложението
на нормата на чл. 117 от ЗЗД от първоинстанционния съд, вместо нормата на чл. 111 б. „в“
от ЗЗД, представлява неправилно приложение на материалния закон.
С оглед изхода от спора, в тежест на ответника следва да бъдат присъдени разноските
направени от ищеца пред първоинстнационния съд в размер на 606.60 лева и пред
въззивната инстанция в размер на 48.29 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
6
ОТМЕНЯ изцяло решение № 1480 от 18.03.2020 г. постановено по гражданско дело
№ 13897 по опис на ВРС за 2019 г. и вместо него постановява:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик”
№ 258, Варна Тауърс – Г, че ЕТ „Лена – Гено Генов“ с ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.Варна, ул. „Сливница“ № 42 НЕ ДЪЛЖИ
сумата от 1549,82 лв. (хиляда петстотин четиридесет и девет лева и осемдесет и две
стотинки), представляваща главница за незаплатена електроенергия по фактури, издадени за
периода от 30.06.2011 г. до 08.10.2012 г. за обект на потребление с абонатен № ********** и
клиентски № **********, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 18.12.2014 г., до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 520,67 лв. (петстотин и двадесет лева и шестдесет и седем стотинки),
представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от падежа на всяка фактура до
05.12.2014 г.,
както и сумата от 343,88 лв. (триста четиридесет и три лева и осемдесет и осем
стотинки), представляваща съдебно-деловодни разноски за заплатена държавна такса от
41,41 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 302,47 лв., вземанията за които
суми са предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 20197120400327 по
описа на ЧСИ И.С. с рег. № 712 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Варна,
образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 16201/2014 г. по описа на
Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик” № 258, Варна Тауърс – Г, да заплати
на ЕТ „Лена – Гено Генов“ с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.Варна,
ул. „Сливница“ № 42 сумата от 654.89 /шестстотин петдесет и четири точка осемдесет и
девет/ лева, представляващи разноски в производството, от които 606.60 лева пред
първинстанционния съд и 48.29 лева ред въззивния съд, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, по аргумент от разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7