№ 146
гр. Дряново, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мариета Спасова
при участието на секретаря Гергана Генева
като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело №
20224220100204 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид :
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на
обстоятелството, че на 06.03.2018г. сключила договор за паричен заем № 3169470 с
ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 300 лв., видът на вноската бил седмичен, броят на погасителните вноски 12,
размерът на месечния лихвен процент не бил посочен, ГЛП бил определен на 49%, а
ГПР на 40 %. Размерът на общата сума, която ищцата следвало да върне, бил 315,24 лв.
На ищцата била начислена неустойката по чл. 2 от договора в общ размер на 92,76 лв.,
тъй като същата не представила в срок обезпечение. Заявява, че на 23.04.2018г.
погасила изцяло сумата по сключения договор, а именно 404 лв. (4 лв. по-малко
поради предсрочно погасяване).
Счита, че неустоечната клауза по чл. 4 от договора била изцяло неравноправна и
нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
висока неустойка. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена
съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Посочва, че съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП при
забава на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок
1
сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече имало
предвидено в договора и това била лихвата за забава, която претенция на ищеца също
била предмет на разглеждане по делото. Вземането за разходи за извънсъдебно
събиране на кредита било основано на неравноправна клауза. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2
ЗПК било установено, че при забава на потребителят кредиторът имал право само на
лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
оглед на изложеното било налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна. Следващ довод в тази насока бил, че тази клауза
била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Така договорена, неустойката
при непредставяне на обезпечение излизала извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции и водела до оскъпяване на кредита, а и не било
ясно какви точно вреди на кредитора би покрила и в този смисъл били мотивите на
ОСТК, отразени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. дело
№ 1/2009г. Ето защо счита, че бил налице правен интерес за предявяване на настоящия
осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД
за претърпените имуществени вреди в размер на 92,76 лева — платена сума по
неустоечна клауза. Моли съда след доказване на твърденията в настоящата искова
молба, включително относно нищожността на отделните клаузи от последния, да
постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата
сумата в размер на 50 лв. частичен иск от общо 92,76 лв., представляваща недължимо
платени суми по потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане.
Както и да присъди направените по делото съдебни и деловодни разноски,
включително адвокатско възнаграждение.
В дадения от съда срок е депозиран отговор от ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД чрез пълномощника юрисконсулт Д. Н., в който се посочва, че
предявеният иск бил процесуално допустим, но изцяло неоснователен, поради което го
оспорва. Счита, че твърдението за нищожност на неустойката, поради противоречие с
добрите нрави и прекомерност, не следвало да се кредитира. Неустойката по своята
същност представлявала форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за
вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка била начислена
вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя
за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка било да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинявало
неизпълнението на парично задължение, били пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи,
които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на
2
свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно бил
изпълнил поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то
кредиторът щял да събере вземането си и нямало да търпи посочените по-горе вреди.
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечавала изпълнението на задължението
и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без да било нужно те да се
доказват. Фактическият състав, който следвало да се осъществи, за да възникне
основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включвал
следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е била уговорена. Всичко изброено до тук, съгласно
гореизложеното, било налице, следователно неустоечните задължения били валидно
възникнали.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като
свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на
неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за да не се превърнела неустойката в средство за неоснователно
обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката била прекомерна, то това не я правело a
priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейния
размер. Твърдението, че клаузата за неустойка, не била индивидуално уговорена било
неоснователно. Преди подписването на договора, ищецът се бил запознал с
изискванията, касаещи представяне на обезпечения под формата на поръчителство или
банкова гаранция и като подписал договора, изрично се съгласил с тях. Неустойката не
била предвидена в общи условия и договора не бил сключен при общи условия. На
кредитополучателя била предоставена преддоговорна информация, с която същия се
запознал преди подписване на договора. Договора съдържал индивидуално уговорени
клаузи и с подписване на договора, подписалия го се съгласил с тях.
Изцяло необосновани се явявали и доводите, изложени в депозираната на искова
молба, че клаузата за неустойка била недействителна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество били покрити от
ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПР не може
да е по-висок от пет пъти законната лихва. Видно от съдържанието на сключения
договор за заем - чл. 4, ал. 2 - при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по заемното правоотношение, заемателят дължал неустойка в размер на
451,88 лв., която следвало да бъде заплатена от негова страна не наведнъж, а на
периодични вноски от по 34,76 лв., които съвпадали с датите на вноските по заема.
Целта била да се осигури възможно най-ефективен и удобен за заемателя начин за
погасяване на заемното правоотношение. Именно поради тази причина било
разсрочено и погасяването на задължението за неустойка по заемното правоотношение.
3
В случая разсрочването на задължението за заплащане на неустойка по договора за
заем не било с цел увеличение размера на вноската по заема и на ГПР, а с цел
предоставяне на облекчен режим за заемателя за погасяване на задълженията по
договора и било уговорено изцяло в полза на заемателя. В духа на свободата на
договаряне страните можели да се споразумеят едно задължение да се изплащало на
части, да уговорят разсрочване при плащане на парично задължение.
Посочва, че още при кандидатстване за отпускане на процесния кредит
заемателят бил наясно какви обезпечения ще следвало да предостави, за да сключи
договора при най-изгодни за себе си условия. Съгласил се с тях и поел отговорността
да заплати дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение по заема. Още
към момента на сключване на договора за заем ищецът разполагал с възможността да
защити в пълен обем правата си, като поиска евентуално по-дълъг срок за
предоставяне на обезпечение по заема или замяна на един от предложените в договора
варианти на обезпечение с друг. На ищеца бил предоставен стандартен европейски
формуляр преди сключване на договора. Още в преддоговорните отношения между
страните ищецът бил наясно с посочените алтернативни обезпечения и могъл да не
сключва договора за заем в случай, че считал, че не може да предостави исканото от
кредитора обезпечение. Ето защо следвало да се приеме, че в случая била налице
добросъвестност у заемодателя, като предоставил подробна информация на заемателя
за необходимите обезпечения по заемното правоотношение, предоставена му била
възможност още преди сключване на договора да се запознае с основните му клаузи и
да вземе информирано решение за това желае или не да сключи процесния договор за
заем при посочените условия. В този смисъл и доколкото в самия договор за заем била
предвидена алтернативна възможност за предоставяне на обезпечение по сключения
договор за заем и в настоящия случай нито едно от тях не било изпълнено от страна на
заемателя, то изцяло неоснователен се явявал изложеният от ищеца довод, че
заемодателят създал условия за предоставяне на обезпечение, които на практика се
явявали неизпълними, за да се дължи от страна на заемателя неустойка по договора.
Неустойката по своята същност обезпечавала изпълнението на дадено
задължение и обезщетява вредите, които изправната страна би претърпяла от
неизпълнението или лошото изпълнение. Предвид така изложеното, договорната
лихва, разходите по кредита, таксите по кредита и неустойката по едно договорно
задължение имали различно предназначение и не можело да се приеме, че същите
покривали едно и също нещо, а по този начин се нарушавала разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Цитираната разпоредба касаела общият разход по кредита и нямала нищо
общо с уговорката за неустойка по договора за заем относно неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение. Видно от разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1
от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
4
си по договора за потребителски кредит относно връщане на получената парична сума.
Т.е. към годишния процент на разходите посочените разходи по кредита касаели
ситуация, в която и двете страни по заемното правоотношение изпълнявали своите
задължения стриктно и в съответствие с договореното.
Не можело да бъде споделена тезата, че клаузата за неустойка противоречала на
разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която предвиждала, че при забава кредиторът имал
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Посочената
законова разпоредба касаела забава в плащанията на месечните погасителни вноски по
договорното правоотношение, а не неизпълнение на някое друго договорно задължение
на заемателя и възникване на задължението за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Двете клаузи нямали
общо и след като законодателят не бил предвидил изрично забрана за други уговорки
за налагане на санкция на заемателя при неизпълнение на неговите договорни
задължения, то следвало да се приеме, че уговорката за неустойка между страните била
валидна и действителна и била породила своето правно действие. Действително
нормата на чл. 33 от ЗПК била императивна, но тя визирала непогасяването на
главницата по едно заемно правоотношение. Разпоредбата засягала наличието на
забава именно във връщането на главница. От своя страна задължението за неустойка
било свързано със съвсем различно задължение, което в процесния случай било
предоставянето на обезпечение по договора за заем. В този смисъл клаузата за
неустойка не можело да бъде свързана с разпоредбата за задължение за връщане на
главницата. Двете касаели различни задължения по правоотношението и смесването
им се явявало недопустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на
изискванията за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не били
обвързващи за потребителя - по аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите
били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложела разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябвало да бъде неравнопоставена и не индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи били тези, които не били изготвени предварително и потребителят
имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесният случай Договора за
паричен заем бил сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя,
от което можело да се направи извод, че му била дадена възможност да влияе върху
съдържанието на клаузите на договора. Същият се бил запознал с преддоговорната
информация, попълнил въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които
5
били договорени клаузите от договора. Ищецът не бил поставен в положение на по-
слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите,
които му били предоставени да преговаря. Принципът на добросъвестност изисквал в
договорните отношения да бъдела осигурена защитата на всеки признат от нормите на
правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни.
В настоящия случай този принцип не бил нарушен, тъй като в договора между
страните били защитени правата и на двете страни. Правото на заемополучателя да
получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши предсрочно погасяване
били реципрочни на правото на кредитора до получи плащането, разсрочено на
ежемесечни вноски. Поради което счита, че процесният договор за паричен заем
напълно отговарял на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователен и
недоказан предявения иск. Моли да им бъдат присъдени разноски на основание чл. 78
от ГПК, включително юрисконсултско възнаграждение от 360 лв. В случай, че се
постанови решение в полза на ищцата, прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на другата страна.
С протоколно определение от 26.10.2022г. на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК
съдът допусна изменение на предявения иск, като същият да се счита предявен за
сумата 89,16 лв. вместо за 50 лв. частично от 92,76 лв.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От събраните по делото доказателства се установява, че на 06.03.2018г. между
страните е сключен договор за паричен заем № 3169470, по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата сумата 300 лв. срещу насрещното задължение на
ищцата – кредитополучател да върне сумата от общо 315,24 лв. на 12 седмични вноски.
Към договора за кредит е приложен погасителен план, в който е посочен общия размер
на погасителната вноска, нейния падеж и компонентите, от които последната е
формирана с уточняване размера на частта, представляваща главница, както и тази за
лихва и неустойка. От приложения погасителен план се установява, че падежът на
първата погасителна вноска е на 16.03.2018 г. и падеж на последната – на 01.06.2018 г.
Размерът на вноската е от 26,27 лв., размер на оскъпяването в случай на
непредоставяне на обезпечение от 7,43 лв. или общият размер на дължимата седмична
погасителна вноска с включено оскъпяване е 33,70 лв. В договора е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент от 40 % и годишен процент на разходите от 45,53 %.
В клаузата на чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят поема
задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи едно от следните
обезпечения – поръчителство от две физически лица, които да отговарят на посочените
в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата
6
сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение
на това задължение в размер на сумата от 89,16 лв., която се заплащала разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, към които се добавяла сумата от 7,43 лв.
От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за заем се установява, че ищцата е заплатила сумата от общо
400,73 лв. по договора, от които 300 лв. за главница, 11,57 лв. за договорна лихва и
89,16 лв. за неустойка.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че от
направената проверка на документите на ответното дружество ищцата е заплатила по
договора за заем седем вноски на обща стойност 400,73 лв. С тази сума са били
погасени следните задължения : главница – 300 лв., договорна лихва – 11,23 лв.,
неустойка – 89,16 лв. и останала надвнесена сума от 0,07 лв. При включване на
изплатеното възнаграждение за неустойка ГПР на седмична база е 4,92 % и на годишна
база – 1125,09 %.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален (изискуемата форма за действителност е писмена – аргумент от чл. 10, ал. 1
ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с
предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК;
едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на
договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на
съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.
2 от ЗПК, а именно – физическо лице, което при сключване на договора за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност. Като потребител ищцата разполага със защита по глава шеста от ЗЗП, за която
съдът следи служебно.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължение за представяне на обезпечение в срок в размер на сумата от 92,76 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, към които се
добавя сумата от 7,73 лв.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 1/ 15.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
цитираното тълкувателно решение е посочено, че условията и предпоставките за
7
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва
да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и
др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може
да се придаде и санкционна функция, като в случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем. Съгласно чл. 71, изр. последно от ЗЗД при неизпълнение на задължението
длъжникът да обезпечи вземането на кредитор, последният има право да поиска
изпълнение преди срока. В случая договарянето на неустойка излиза извън нейния
обезпечителен и санкционен характер, като представлява нарушение на добрите нрави.
По начина, по който е уговорена, неустойката за неизпълнение на договора
представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно обогатява
кредитора, на когото следва да е било предварително известно, че в краткия тридневен
срок за длъжника би било невъзможно добросъвестно да осигури искането обезпечение
чрез поръчителство или банкова гаранция, както се твърди в отговора. Доказателство в
тази насока е обстоятелството, че в договора е уговорено, че неустойката следвало да
се заплати разсрочено на части, които са прибавени към вноската по кредита.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер,
близък до 1/3 от размера на главницата, според съда цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на
разходите. Това допълнително е оскъпило значително кредита, като съгласно
изчисленията на вещото лице годишният процент на разходите е нараснал значително
до размер на 1125 % съобразно формулата по Приложение 1 към ЗПК.
Поради което като окончателен се налага извода, че процесната клауза по чл. 4
от договора е недействителна на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от
8
ЗПК - договорената неустойка, като скрита форма на допълнително възнаграждение за
кредитора не е калкулирана в общия размер на ГПР. Следователно тази клауза не
поражда права и задължения за страните, поради което сумата, заплатена от заемателя
– ищец в изпълнение на задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били
недължимо платени, като престирани при начална липса на основание. Между
страните в производството по делото е безспорно обстоятелството, че в изпълнение на
договора ищецът е заплатил сумата от 89,16 лв. за неустойка, което обстоятелство се
установява от представената от ответника справка за извършени плащания, изходяща
от неговото счетоводство. Ето защо и предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
е основателен и следва да бъде уважен за сумата 89,16 лв недължимо заплатена
неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е неоснователно твърдението
на ищцата, че с договорената неустойка се нарушавало изискването на императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която кредиторът имал право на лихва
върху неплатената сума за времето на забавата. В случая се касае за предварително
уговорена санкция за неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на
обезпечение, а не за забава на длъжника да изпълни задължението си за връщане на
дадената сума по договора за потребителски кредит. Поради което цитираната
разпоредба е неотносима.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищцата следва да бъдат присъдени разноски съобразно представения списък по чл. 80
от ГПК в размер на 251,20 лв. В производството по делото ищцата е била
представлявана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Поради което в
полза на упълномощеното адвокатско дружество следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС. Определеното възнаграждение е в
минимален размер съгласно Наредба № 1/ 01.07.2004г., в редакцията, действаща към
момента на упълномощаването, поради което не са налице предпоставки за
намаляването му.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от Г.Т.Т. ДА ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. *** общ. ***,
ул. *** *** сумата 89,16 лв. (осемдесет и девет лв. и шестнадесет ст.) – представляваща
недължимо платена неустойка, престирана при начална липса на правно основание по
договор за заем № 3169470/ 06.03.2018г., ведно със законната лихвa, считано от датата
на депозиране на исковата молба – 14.06.2022г., до окончателното й изплащанe.
9
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от Г.Т.Т. ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Д. Д., ЕГН **********, с. *** сумата 251,20 лв. (двеста петдесет и
един лв. и двадесет ст.) – разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. ***, представлявано от Г.Т.Т. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр.
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ БУЛСТАТ *********, с адрес на упражняване на дейността гр. ***,
представлявано от управителя Д. М. М. СУМАТА 360 (триста и шестдесет) лв. с ДДС
– адвокатско възнаграждение за осъществено адвокатско представителство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Дряново: _______________________
10