Р Е Ш Е Н И Е
№1364
гр.
Русе, 01.11.2016 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Русенски
районен съд, ХI - ти граждански състав в публично заседание на двадесет и
четвърти октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Тихомира Казасова
при секретаря С.И.,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело №1575 по описа за 2015
год., за да се произнесе, съобрази следното:
Р.И.И. заявява,
че на 12.03.2013г. сключила с П. К. К. договор с нотариална заверка на
подписите, по силата на който му предоставила в заем 3500 евро, които
последният приел да възстанови в срок до 31.12.2014г.
Тъй като
заемополучателят не погасил своевременно задължението си, молителката
депозирала заявление за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК,
във връзка с което било образувано ЧГД №14/2015г. по описа на РРС и издадена
заповед за изпълнение срещу длъжника. В срока по чл.414 ГПК, П.К. подал писмено
възражение срещу заповедта.
П. К. К.,
починал на 10.04.2015г., оставил следните наследници по закон: К.П.И. – дъщеря;
П.П.К. – син и С.С. К. – съпруга.
По изложените
съображения, Р.И.И. моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че К.П.И. и П.П.К. – наследници на заемополучателя П. К. К.,
починал на 14.04.2015г. й дължат сумата 3500 евро – главница по договор за
заем, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.01.2015г. до
окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение №105/27.01.2015г.,
издадена по ЧГД №14/2015г. по описа на РРС.
Претендира
направените в заповедното и настоящото производство разноски.
В
срока по чл.131 от ГПК П.П.К. не е депозирал отговор на исковата молба, не
ангажира доказателства.
Адв.К. – особен
представител на ответника К.П.И. е представила отговор на исковата молба, в
който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции. Оспорва
редовността, авторството и характера на представения с исковата молба договор
за заем. Счита, че не е изяснен факта на приемане на наследството.
Съобразявайки становищата на страните, ангажираните
в хода на производството доказателства по вътрешно убеждение и приложимия
закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:
Ищцовата страна
представя „договор” от 01.03.2013г., от съдържанието на който е видно, че Р.И.И.
е предоставила в заем на П. К. К. 3500 евро, които последният приел да върне в
срок до 31.12.2014г. Подписът на заемателя е с нотариална заверка от
12.03.2013г.
Във връзка с
депозирано от Р.И.И. заявление, на 27.01.2015г., по гражданско дело №14/2015г.,
в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение срещу П. К. К. за сумите:
3500 евро – главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите,
сключен на 01.03.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
05.01.2015г. до окончателното й изплащане, както и 136.91 лева – деловодни
разноски и 900 лева – адвокатско възнаграждение. На 20.02.2015г., в
законоустановения срок, ответникът е депозирал възражение за недължимост на
визираните в заповедта за изпълнение суми.
П. К. К.,
починал на 10.04.2015г. оставил следните наследници по закон: К.П.И. – дъщеря; П.П.К.
– син и С.С. К. – съпруга.
С оглед
установяване релевантни за спора факти е допуснат разпита на С. Й. А..
Свидетелят твърди, че П.К. многократно обещавал да върне заетата сума – 3500
евро. В тази връзка заявил, че в присъствието на нотариус, собственоръчно
подписал договора за заем. Пояснил, че по този начин гарантирал погасяване на
задължението.
Установената
фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно
изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
квалифицира правно, предявения иск по чл.422 от ГПК – установителен иск, в
производството по който ищецът цели да установи, че ответниците дължат сумата: 3500
евро – главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите, сключен
на 01.03.2013г., ведно със законната лихва, считано от 05.01.2015г. до
окончателното й изплащане, предмет на заповед №105/27.01.2015г., издадена по
гражданско дело №14/2015г. по описа на РРС.
От
приложеното в настоящото производство гражданско дело №14/2015г. по описа на
РРС е видно, че длъжника е оспорил дължимостта на сумата, визирана в заповедта
за изпълнение. На 04.03.2015г. заявителят е уведомен за постъпилото възражение
и възможността да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като
довнесе дължимата държавна такса. Съдът намира претенцията за допустима, тъй
като е предявена от взискателя в законоустановения срок – на 27.03.2015г., при
наличие на правен интерес, с оглед постъпилото срещу заповедта за изпълнение
възражение.
Разгледана
по същество, претенцията се явява частично основателна.
В
производството по иск с правно основание чл.422 ГПК ищецът следва да докаже
наличие на спорното право, а ответника - фактите, които изключват, унищожават
или погасяват вземането, предмет на заповедта за изпълнение.
Претенцията на Р.И.И.
се основава на договор за заем, сключен на 01.03.2013г. Заемът за потребление, съгласно легалната
дефиниция, е договор, с който заемодателят предоставя на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът се характеризира като реален,
каузален и неформален. Простото съгласие между страните, относно размера на
сумата и предаването й е достатъчно условие за неговата действителност.
В настоящия
казус, съдът приема за установено, че между ищцата и наследодателят на
ответниците е възникнала валидна облигационноправна връзка, основана на договор
за паричен заем, сключен на 01.03.2013г., пораждащ уговорените и съществуващи
по закон права и задължения. Постигнато е съгласие относно основните елементи
на заемното правоотношение. От съдържанието на представения в оригинал документ
(„Вземах от Р. 3500 евро на заем. Задължавам се да й ги върна до 31 декември
2014г.”) е видно, че Р.И., в качеството на заемодател, предала на П.К., като
заемател сумата 3500 евро, която последният се задължил да възстанови в срок до
31.12.2014г. С показанията на св.Симеон Арнаудов и извършеното от нотариус
Кремена Петкова отбелязване, се установява, че подписът в договора е положен
лично от наследодателят на ответниците. Обективираното в договора изявление, че
заемателят е получил заемната сума, е достатъчно доказателство да се приеме
факта на реалното й предаване.
Липсват данни,
от които може да се направи извод, че задължението е погасено.
След смъртта на
заемателя, имуществото му, в т.ч. правата и задълженията преминават в
патримониума на неговите наследници. Разпоредбата на чл.48 ЗН съставлява
законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността
по чл.60 ЗН, до доказване приемане на наследството по опис или отказ от наследството.
Съгласно чл.60, ал.1 ЗН, наследниците отговарят за задълженията, с които
наследството е обременено съобразно дяловете, които получават. В случая липсват
данни, относно датата, на която е сключен брака между П.К. и С.С. К.. Съпругата
е с постоянен и настоящ адрес в Египет, а наследодателят – в гр.Русе, с оглед
което съдът счита, че дори заемът да е усвоен по време на брачната връзка, е
използван от заемателя за лични нужди, а не за задоволяване нужди на
семейството. Следователно, съобразно правилата на чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН,
всеки от наследниците следва да поеме по 1/3 от задължението, т.е. по 1166.66
евро. Ищцата е насочила претенцията си към К.П.И. и П.П.К., поради което
претенцията като основателна следва да бъде уважена в размер на 2333.32 евро, а
в останалата част, като недоказана – отхвърлена.
Съгласно
т.12 от ТР №4/18.06.2014г. по ТД №4/2013г. на ОСГТК, съдът който разглежда
установителния иск, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Предвид изхода
на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са направените от
ищеца разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска – 1222 лева
(разноски по заповедното и настоящо производство). Съдът намира за
неоснователно възражението на ответното дружество за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, тъй като същото е съобразено с разпоредбите на
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание
чл.422 от ГПК, че К.П.И., ЕГН ********** и П.П.К., ЕГН ********** – наследници
на П. К. К., ЕГН **********, починал на 10.04.2015г. в гр.Русе, дължат на Р.И.И.,
ЕГН ********** сумата 2333.32 евро,
съобразно наследствените си права (по 1166.66 евро) – главница по договор за
заем с нотариална заверка на подписите, сключен на 01.03.2013г., ведно със
законната лихва, считано от 05.01.2015г. до окончателното й изплащане, предмет
на заповед №105/27.01.2015г., издадена по гражданско дело №14/2015г. по описа
на РРС. ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част.
ОСЪЖДА К.П.И., ЕГН ********** да заплати на Р.И.И.,
ЕГН ********** сумата 611 лева – разноски по заповедното и настоящо
производство.
ОСЪЖДА П.П.К., ЕГН ********** да заплати на Р.И.И.,
ЕГН ********** сумата 611 лева – разноски по заповедното и настоящо
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.Русе в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: