Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.03.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 4514 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 31478 от 03.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 8834/2019 г., Софийският
районен съд, II ГО, 61 състав, е уважил частично
предявените от М.П.Н. срещу „П.“ ЕООД искове с правно основание чл. 128, т. 2
от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като е осъдил ответника да заплати на ищцата
сумата от 18122,74 лева, представляваща брутно трудово възнаграждение за
периода от месец септември 2017 г. до месец януари 2019 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.02.2019
г. до окончателното плащане на вземането, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 1306,63 лева, представляваща обезщетение за забава върху трудовото
възнаграждение за периода от 01.10.2017 г. до 01.02.2019 г., като е отхвърлил
предявените искове за сумата над присъдените 18122,74 лева до пълния предявен
размер от 18700 лева за трудово възнаграждение и за сумата над 1306,63 лева до
пълния предявен размер от 1395,18 лева. С решението, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 969,86 лева – разноски
по делото, ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, сумата от 108,31 лева – разноски по делото. На основание чл. 78, ал. 6
от ГПК, ответникът „П.“ ЕООД е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата от 777,17
лева – държавна такса и 183,34 лева – депозит за вещо лице.
В законоустановения срок срещу решението, в частта с
която исковете са уважени, е постъпила въззивна жалба от „П.“ ЕООД, в която излага
доводи, че атакуваното решение е неправилно в обжалваната част, тъй като съдът
необосновано е приел, че ответното дружество е заплатило трудово възнаграждение
само за месец май 2018 г., като неправилно е отнесъл сумите по извършените
плащания с посочени основания „заплата“ към предходен период. Оспорва
заключението на изслушаната и приета от първата инстанция експертиза, като и
размера на обезщетението за забава. Сочи, че съдът неправилно е присъдил брутно
трудово възнаграждение на ищцата, като дори да се приеме, че възнаграждение се
дължи, същото следва да бъде изчислено като остатък от чистата сума за
получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, тъй като
до м. ноември 2017 г. същите са платени. Моли решението в обжалваната част да
бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на
въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата
страна М.П.Н. чрез адв. С.Н., в който оспорва въззивната
жалба и излага доводи за правилността на атакуваното решение в обжалваната част. Моли въззивната жалба
да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Не претендира
разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за
установено следното:
Между страните не е спорно, а и по делото се
установява, че същите са били валидно обвързани от трудов договор № 04 от
05.01.2012 г., изменен с Допълнително споразумение към трудов договор от
30.09.2014 г., по силата на който ищцата е работила при ответното дружество на
длъжност „офис организатор“ при осем часов работен ден с неопределено работно
време и с договорено основно месечно възнаграждение в размер на 1000 лева,
считано от 01.10.2014 г., с допълнително трудово възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит 0,6%. Трудовото възнаграждение е изменено и
към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е 1100 лева.
Между страните не е спорно и се установява от
представената от ищцата заповед № ********** от 02.01.2019 г., че считано от
02.01.2019 г. трудовото ѝ правоотношение е прекратено поради намаляване
обема на работа, като на основание чл. 222, ал. 1 от КТ на ищцата е определено обезщетение
в размер на 1100 лева. Заповедта е връчена на ищцата на 14.01.2019 г., като
между страните не е спорно, че след постъпването си на работа на 06.01.2012 г.,
до датата на прекратяване на трудовото правоотношение на 02.01.2019 г., ищцата
е полагала труд при ответника и трудово възнаграждение е отработено.
От представените по делото извлечения от сметки на
работодателя, които кореспондират с представените извлечения от сметката на
работника, се установява, че от сметката на работодателя са наредени плащания в
полза на ищцата М.П.Н. и получени по сметка на последната видно от заявеното в
молбата на лист 54 от делото, както следва: на 29.09.2017 г. за сумата от 900
лева с основание „заплата“; на 02.02.2018 г., за сумата от 1000 лева с
основание „заплата“; на 09.02.2018 г. сумата от 800 лева с основание „заплата“,
която фигурира в извлечението от сметката на М.П.Н.; на 16.03.2018 г. за сумата
от 1800 лева с основание „заплати“; на 05.04.2018 г. за сумата от 1800 лева с
основание „заплати“; на 03.07.2018 г. сумата от 2700 лева с основание
„заплата“; и на 12.04.2019 г. сумата от 903,08 лева с основание обезщетение по
чл. 222, ал. 1 от КТ. Не се установява наредителят на преводите да е посочил
задълженията за заплащане на трудови възнаграждение за кои месеци погасява.
От представените по делото платежи ведомости за месец
април 2018 г. и за месец май 2018 г., в които ищцата се е подписала, се
установява, че същата е получила на 17.05.2018 г., плащане на трудово
възнаграждение в размер на 1100 лева за месец април и на 17.06.2018 г., в
размер на 1100 лева, за месец май 2018 г. Авторство на подписа на ищцата във
ведомостта от 17.05.2018 г., с която се установява плащане на възнаграждение за
месец април 2018 г., е оспорено от същата (лист 55, т. 5.1 от молбата ѝ)
поради което след изричното заявление на ответника на лист 88, че няма да се
ползва от ведомостта, същата е изключена от доказателствата по делото.
От представеното по делото заявление от управителя
на „П.“ ЕООД М.И.Я.-П., авторството на което не е оспорено от лицето, посочено
като негов издател, се установява, че същата е признала съществуване на
задължение на дружеството към ищцата към 12.10.2018 г. в размер на 12 месечни
трудови възнаграждения за периода от 01.09.2017 г. до 01.10.2018 г. в общ
размер на 9495,24 лева.
От заключението на вещото лице В.С., по приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, на която съдът дава вяра като компетентно
изготвена и безпристрастна, се установява, че след проверка на ведомостите за
работна заплата на дружеството за периода от м. 01.2016 г. до м. 12.2018 г.,
извлеченията от банковата сметка на дружеството и данните от електронния
регистър на НАП и НОИ, както и акт за прихващане и възстановяване от 12.02.2019
г., се установява, че считано от 01.09.2017 г. основното месечно възнаграждение
на ищцата е 1100 лева, като брутното трудово възнаграждение за отработен месец за
спорния период е 1265 лева, а нетното – 981,61 лева.
От заключението на вещото лице, което кореспондира с
представените извлечения от сметки на страните, се установява, че с превода от
18.04.2016 г. по сметка на ищцата, ответникът е превел сумата от 1776,21 лева,
като е посочил основание за плащане – работна заплата за месец февруари и март
2016 г. и при липса на посочване на основание за плащане, е прието, че
следващите преводи са погасявали месечните нетни трудови възнаграждения,
начислени от месец април 2016 г. нататък. Тъй като сумите, които са превеждани
от ответника на ищеца не кореспондират с начислените суми за възнаграждения,
както и с оглед обстоятелството, че не са посочени основания за плащане, за да
определи дали е налице остатък от преведените на ищеца суми, който остатък да
бъде отнесен по правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД към задължението за спорния
период, вещото лице е изследвало всички плащания, считано от това от 18.04.2016
г., в което е посочено задължението, което се погасява и е установило, че до
03.07.2018 г. включително, когато е извършено последното плащане по сметка на
ищцата, на същата са заплатени общо 18876,21 лева. Това заключение е
обосновано, тъй като съответства на данните от сметката на ищцата. Като е
съобразило, че ответното дружество е посочило основание за плащане само в
първото платежно нареждане от 18.04.2016 г., както и предвид, че част от
плащанията (тези от по 800 и 900 лева) не са били достатъчни да погасят изцяло
дължимо нетно месечно възнаграждение, вещото лице е изчислило, че общата сума,
дължима за възнаграждение на ищцата от февруари 2016 г. до септември 2017 г. е
в размер на 19196,86 лева, като отнасяйки всички установени плащания към нея,
по правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, е обосновало извод, че трудовото възнаграждение
на ищцата за месец септември 2017 г. е платено частично, като на същата се
дължи сумата от още 320,27 лева. Вещото лице е изчислило, че за исковия период
от месец септември 2017 г. до месец декември 2018 г. брутното трудово
възнаграждение, начислено на ищцата е в размер на 19387,74 лева, а
нетното такова е 15044,42 лева. Лихвата върху главницата от 981,61 лева
(нетно възнаграждение) за периода считано от датата, на която всяко
възнаграждение е станало изискуемо по правилото на чл. 270, ал. 2 от КТ, до
датата на подаване на исковата молба в съда – 12.02.2019 г., е в размер на 1074,42
лева, а върху сумата с включени данък общ доход и осигурителни вноски за
сметка на работодателя за същия период е в размер на 1395,18 лева.
Във втория вариант на заключението, вещото лице е
взело предвид същите данни, като е отчело плащане на възнаграждението за месец
май 2018 г., установено въз основа на подписаната ведомост от 17.06.2018 г., за
която ищцата е заявила, че е подписала, но плащане не е получавано в
действителност, поради което е изчислило, че за исковия период от месец
септември 2017 г. до месец декември 2018 г., брутното трудово възнаграждение,
начислено на ищцата е в размер на 18122,74 лева, а нетното такова е 14062,81
лева. Лихвата върху главницата от 981,61 лева (нетно възнаграждение) за
периода считано от датата, на която всяко възнаграждение е станало изискуемо по
правилото на чл. 270, ал. 2 от КТ, до датата на подаване на исковата молба в
съда – 12.02.2019 г., е в размер на 1005,71 лева, а върху сумата с
включени данък общ доход и осигурителни вноски за сметка на работодателя за
същия период е в размер на 1306,63 лева.
В третия изготвен вариант вещото лице е взело
предвид заявлението на работодателя за дължими суми към 12.10.2018 г., което се
твърди, че е издадено като обратно писмо във връзка с положения подпис,
установяващ плащания по ведомостта за заплати, съгласно което дължимото трудово
възнаграждение е в размер на 9495,24 лева до 01.10.2018 г., което кореспондира
с изчислението на вещото лице. Ето защо същото е определило, че съгласно
признанието на работодателя, при добавяне на дължимото възнаграждение за
периода след заявлението – месец октомври 2018 г. до месец декември 2018 г. и
при отнасяне на последното плащане към периода от септември 2017 г. до декември
2017 г., вещото лице е изчислило, че работодателят дължи на работника за
периода от месец септември 2017 г. до месец декември 2018 г. брутното трудово
възнаграждение в размер на 15180 лева, а нетното такова е 11779,32
лева. Лихвата за забава съответно е в размер на 883,37 лева и на 776,28
лева.
От заключението на вещото лице се установява, че до
месец ноември 2017 г. включително данък общ доход и дължимите осигуровки за
служителите на дружеството са погасени чрез прихващане срещу суми за
възстановяване на данъчен кредит. До приключване на съдебното дирене в тази
инстанция ответникът не е ангажирал доказателства за погасяване на задълженията
за последващ период чрез плащане или прихващане
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Настоящият въззивен състав счита, че изводите на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на вярна и точна интерпретация
на фактите, при правилно приложен материален закон, поради което обжалваното
решение е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 124 от КТ
работникът или служителят по трудовото правоотношение е длъжен да изпълнява
работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а
работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на
работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа. Положеният труд по
трудово правоотношение е възмезден като правилото на чл. 242 от КТ е
императивно, поради което уговарянето на безвъзмездно престиране на труд е
недействително на основание чл. 74, ал. 1, във вр. с чл. 242 от КТ. Поради
двустранният и синалагматичен характер на трудовото правоотношение, задълженията
на едната страна, кореспондират с правата на другата и обратно.
Според чл. 128, т. 2 от КТ
работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Работодателят дължи трудово възнаграждение, ако работникът е престирал
дължимия труд. В настоящия случай между страните не е спорно, че ищцата е
полагала труд при ответника, както и че трудовото ѝ правоотношение е
прекратено, като спорен по делото е въпросът дължат ли се на ищцата и при
условие, че се дължат – какви суми, за периода, посочени в исковата молба, в
който е полагала труд.
Според чл. 270, ал. 3 от КТ трудовото възнаграждение
се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или
по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено
искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на
влог в посочената от него банка, което подлежи на доказване със съответните
документи. Изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с
подписа на работника във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков
превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане
на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта
не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или
посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и
когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков
превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или
разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия
плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане
като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено
основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое
задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание
за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в
различен ред по арг. от чл. 76 от ЗЗД. Изброяването в чл. 270, ал. 3 от КТ на
доказателствата, с които се доказва плащането на трудово възнаграждение е
примерно и не изключва възможността плащането да бъде доказано с всички,
допустими доказателствени средства (Така Решение № 131 от 12.07.2018 г. по
гр. д. № 131/2018 г. на IV ГО на ВКС).
Ето защо, с оглед изложената правна рамка, настоящият
състав на въззивния съд споделя извода на първата съдебна инстанция, че
приетото по делото заключение по счетоводната експертиза следва да бъде прието
в изготвения вариант номер две, тъй като същият на първо място е съобразен с
извършените от ответното дружество плащания по сметка на работника, отнесени по
правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, и на второ място е отчело, че ищцата е
подписала ведомост за работна заплата, от която, на основание чл. 270, ал. 3,
изр. първо от КТ, при липса на проведено оспорване, се установява, че сумата за
месец май 2018 г. е платена.
В този смисъл неоснователен се явява довода, че
съдът неправилно и в нарушение на диспозитивното начало е преценил плащанията,
извършени извън спорния период. Видно от доклада по чл. 146 от ГПК, който е
обявен на страните, съдът правилно е разпределил доказателствената тежест между
тях като е посочил, че в тежест на ищцата е да установи, че в нейна ползва
съществува вземане за трудово възнаграждение за процесния период, а на общо
основание (чл. 153 от ГПК) фактът на извършеното плащане подлежи на доказване от
страна на ответника. В тази връзка, за установяване съществуването на
задължение в посочения размер и за исковия период, ищцата е ангажирала
доказателства, от които се установява, че е полагала труд при ответника, за
което последният дължи плащане, като в представените извлечения от банкови
сметки се установява само, че са извършвани плащания на основание „заплата“,
които не са достатъчни да погасят всички възникнали в тежест на работодателя
задължения. След като същият не е посочил възнаграждението за кой месец
погасява, при съществуващи множество такива задължения, възникнали за различен
период, правилно първата съдебна инстанция е приела, че плащаният следва да се
отнесат към най-старите задължения по арг. от чл. 76, ал. 1, изр. трето от ЗЗД.
Същевременно от представената ведомост за заплатено
възнаграждение за месец май 2018 г., която е подписана от ищцата, се
установява, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 128, ал. 1, т. 1
от КТ да начисли във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на
работниците и служителите за положения от тях труд и на основание чл. 270, ал.
3 от КТ установява плащане на заплтата за конкретния месец, което обосновава
извода на вещото лице по втория вариант на заключението. Действително, по
делото са налице доказателства, създаващи индиция, че волеизявлението на ищцата
за получаване на заплатата ѝ за месец май 2018 г. е симулативно, но
извода на съда в този смисъл не може да почива на предположение, а представеното
по делото признание от страна на работодателя, че дължи на работника сумата от
9495,24 лева за конкретен период, преценено с оглед разпоредбата на чл. 175 от ГПК от съда с оглед всички доказателства по делото, не е достатъчно да обоснове
извод, че за месец май 2018 г. не е платено. Това е така, тъй като сумата от
9495,24 лева, съществуването на задължението за заплащане на която е признато,
е по-малка от произведението от броя на месеците, включени в периода, посочен в
писмото, и размера на брутното възнаграждение, което се дължи месечно на
ищцата. Ето защо не може да се изведе еднозначно заключение налице ли е плащане
за периода и ако е налице – за кой месец, включен в него, се отнася то. С оглед
изложеното, изводът на първата съдебна инстанция, че трудово възнаграждение в
брутния размер от 18122,74 лева, посочен във вариант
номер две на заключението, се дължи е правилен, поради което искът по чл. 128,
т. 2 от КТ правилно е бил уважен до тази сума.
Що се отнася до възражението, че първоинстанционният
съд е присъдил сумата по заключението, представляваща брутно възнаграждение, а
такова не се следва на работника, същото в настоящия случай е неоснователно.
Действително работникът или служителят не може да получи частта от брутното
трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия
доход и осигурителни вноски (така и Решение № 166 от 25.02.2010 г. по
гр.дело № 220/2009 г. на III ГО на ВКС както и Решение № 154 от
24.06.2015 г. по гр. д. № 6134/2014 г. на III ГО на ВКС), но в конкретния
случай в диспозитива на обжалваното решение се съдържа указание, че се присъжда
брутно трудово възнаграждение, което разрешение е съобразно с установената
практика. Доколкото по делото не се доказа, че тези публични вземания са
погасени, съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на задълженията
за данъка върху общия доход и осигурителните вноски, при условие, че се
пристъпи към принудително изпълнение.
С оглед изложеното, при валидно възникнал главен
дълг, правилно първоинстанционният съд е уважил и заявената акцесорната
претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 01.10.2017 г. до 01.02.2019 г. в размер на
1306,63 лева.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въззивната жалба е неоснователна, поради което решението в обжалваната част е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски на въззивника не следва да се
присъждат. Право на разноски има въззиваемата страна, но същата е заявила, че
не претендира такива.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 31478 от 03.02.2020 г., постановено по гр.
дело № 8834/2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 61-ви състав, в обжалваната
част, с която „П.“ ЕООД е осъдено да заплати М.П.Н., на основание чл. 128, т. 2
от КТ, сумата в размер на 18122,74 лева, представляваща брутно трудово
възнаграждение за периода от месец септември 2017 г. до месец януари 2019 г.,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда – 12.02.2019 г. до окончателното изплащане
на вземането, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 1306,63
лева, представляваща обезщетение за забава върху трудовото възнаграждение
за периода от 01.10.2017 г. до 01.02.2019 г.
Решението е влязло в сила в частта, с която исковете
по чл. 128, т. 2 от КТ за сумата над 18122,74 лева до пълния предявен размер от
18700 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 1306,63 до пълния предявен
размер от 1395,18 лева, са отхвърлени.
Решението може да се
обжалва пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.