№ 55
гр. Сливен, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20232200500053 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №1019/20.12.2022г. по гр.д.
№1361/2022г. на Сливенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни
предявените от И. И. Н. и Д. Г. Н. против П. И. Н. – Ц. искове с правно основание
чл.124 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗС за признаване право на собственост на основание
недобросъвестно давностно владение върху 1/6 ид.ч. от следните имоти: 1. от
самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Сливен, с
административен адрес: ***, намиращ се в ***, разположена в поземлен имот с
идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент;
брой нива на обекта: 1, площ по документ 102кв.м., състоящ се от спалня, хол, кухня-
столова и сервизни помещения, прилежащи помещения: 3 бр. избени помещения и
салон в югоизточната част, 1/12 ид.ч. от общите части на сградата; 2. от сграда с
идентификатор ***.3 по КККР на гр. Сливен, с административен адрес: ***, с площ 14
кв.м., брой на етажите: 1, начин на трайно ползване: друг вид сграда за обитаване; 3.
от сграда с идентификатор ***.4 по КККР на гр. Сливен, с административен адрес:
***, с площ 22 кв.м., брой на етажите: 1, начин на трайно ползване: друг вид сграда за
обитаване; 4. от сграда с идентификатор ***.6 по КККР на гр. Сливен, с
административен адрес: ***, площ 16 кв.м., брой на етажите: 1, начин на трайно
ползване: друг вид сграда за обитаване, ведно с 1/12 ид.ч. от правото на строеж върху
1
ПИ с идентификатор ***, с административен адрес: ***, с площ 563 кв.м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване. С решенето са присъдени разноски на ответницата в размер на 600лв.
Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство И.
И. Н. и Д. Г. Н. чрез пълномощник адв. М. и с нея се обжалва първоинстанционното
решение изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ответника в първоинстанционното производство П. И. Н. – Ц.
чрез пълномощник адв. Е. Х., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
Въззивниците чрез пълномощника си адв. М. посочват, че обжалваното
първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно, като са нарушени
материалноправни и процесуални норми. Посочват, че въпреки събраните допустими и
относими доказателства, съдът формирал непълна и неправилна фактическа
обстановка, въз основа на която достигнал до неправилни правни изводи. Посочват, че
са придобили собствеността, като са владели процесните обекти. В тяхна полза била
изтекла придобивна давност в периода след 2011г. Твърдят, че от началото на 2012г. са
установили владение само за себе си, като са трансформирали държането на
процесните идеални части от обектите във владение. Последното било манифестирано
пред ответницата и било отблъснато нейното владение в продължение на повече от 10
години. Намират за неправилни извода на първоинстанционния съд, че такова
манифестирано не било налице допреди 2-3 години от подаване на исковата молба. В
тази насока съдът неправилно ценил свидетелските показания. Посочват, че са
извършили редица подобрения в имота, които сочат, че владеят имота за себе си.
Изградили препятстваща ограда. Тези действия достигнали до знанието на
ответницата. Още през 2011г. възникнал конфликт с ответницата във връзка с
владението, поради което след 2011г. те установили владение и не допускали
ответницата до имота. Твърдят, че владението е установено след смъртта на общия
наследодател И. Н., починал на 12.07.2011г. Преди смъртта на майката И.ка Н.,
починала на 13.06.2016г., имало спор за собствеността върху процесните идеални
части от жилището, поради което 2-3 години преди това бил изграден зид на имота.
Така демонстрирали владението на жилището и дворното място само за себе си.
Ответницата не се била връщала в имота след смъртта на баща си, като е знаела, че
ищците владеят имота достъпа й до него е невъзможен. Плащането на данъци не
прекъсвало придобивната давност и владението. Въззивниците посочват, че чрез
показанията на свидетелите се доказало по категоричен начин отблъскването на
владението на ответницата и че са демонстрирали намерението си за завладяване.
2
Владението продължило 10 години. Посочват, че началния момент на владението им и
е 31.01.2012г. – датата на прехвърлителната сделка на ид. части на майката, а
ответницата е узнала намерението им за своене още след смъртта на своя баща. С оглед
изложеното, въззивниците молят въззивния съд да отмени обжалваното решение, като
неправилно и да постанови ново, с което да уважи исковите претенции. Претендират
присъждане на направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
С отговора на въззивната жалба въззиваемата П. И. Н. – Ц. чрез пълномощника
адв. Х. оспорва същата като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно
решение за правилно и законосъобразно и моли въззивния съд да го потвърди. Намира
за неоснователно възражението на въззивниците за неправилна преценка на събраните
по делото гласни доказателства. Посочва, че самите показания били неточни и
противоречиви. Прави анализ на същите. Счита, че направените от съда изводи били
обосновани, като съдът се е съобразил с указанията на ВКС, изразени в ТР №1/2012г.
Посочва, че ищците обитават процесните имоти, но това не било достатъчно, нито
факта, че са извършвали ремонти по имота. Ответницата не обитавала имота, заедно с
ищците, защото не живеела в България. Поради това през 2020г. отправила покана за
заплащане на наем за ползването на нейната част. Освен това ищецът е декларирал
имота като съсобствен с ответницата малко преди завеждане на иска. Така признавал
нейните права на собственик.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивниците И. И. Н. и Д. Г. Н., редовно призовани, се явяват лично.
Поддържат подадената въззивна жалба и молят за уважаването й на изложените в нея
основания.
В с.з., въззиваемата П. И. Н. – Ц., редовно призована, не се явява. Представлява
се от процесуален представител по пълномощие адв. Е. Х., която оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди
обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Жалбата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт съд.
Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269
от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства /пред
3
настоящата инстанция няма направени доказателствени искания/, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени при условията на обективно
кумулативно и субективно активно съединяване положителни установителни искове за
собственост на основание давностно владение по отношение на 1/6 ид.ч. от четири
броя недвижими имоти: от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по
КККР на гр. Сливен, с административен адрес: ***, намиращ се в ***, разположена в
поземлен имот с идентификатор ***; от сграда с идентификатор ***.3; от сграда с
идентификатор ***.4 и от сграда с идентификатор ***.6, разположени в поземлен имот
с идентификатор ***, ведно с 1/12 ид.ч. от правото на строеж върху ПИ с
идентификатор ***, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд
по съществото на спора, които са обосновани и намират опора в материалноправните
норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им
правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззивният съд не споделя оплакванията, изложени във въззивната жалба и
намира същите за неоснователни.
Ищците в първоинстанционното производство основават правото си на
собственост върху процесната 1/6 ид.ч. от посочените недвижими имоти на изтекла в
тяхна полза придобивна давност в режим на СИО периода след 2011г., т.е. от началото
на 2012г.
От събраните по делото пред районния съд писмени доказателства се установява,
че правото на собственост върху процесните недвижими имоти за двете страни по
спора произтича от наследяване на общия наследодетел на ищеца И. Н. и ответницата
П. И. Н. – Ц. /брат и сестра/ - И. И. Н., починал на 12.07.2011г. и от сделка – договор за
продажба срещу задължение за издръжка и гледане от 31.01.2012г., сключена между
ищците в режим на СИО и майката на ищеца Н. – И.ка Добрева Н. по отношение на 4/6
ид.ч. от процесните имоти. По този начин, безспорно е установено по делото, че
ищците И. И. Н. и Д. Г. Н. имат 4/6 ид.ч. от правото на собственост върху процесните
недвижими имоти в режим на СИО, ищецът И. И. има по наследство от баща си 1/6
ид.ч. и ответницата П. И. Н. – Ц. има 1/6 ид.ч. по наследство от баща си.
4
За да настъпи придобивния ефект на оригинерния способ давностно владение,
следва да са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на чл.79 от Закона за
собствеността - непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години
при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобИ.ето по давност включва
два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да
съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има
няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на
фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я,
т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да
въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е
намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да
отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно
и явно.
В настоящия случай, процесния недвижим имот е съсобствен между страните,
като правото им на собственост произтича от наследяване на общ наследодател И. Н. и
от прехвърлителна сделка на идеални части от друг сънаследник /майката на ищеца и
ответницата/. Ищците, претендиращи придобИ.ето му по давност в периода от
началото на 2012г., са едни от съсобствениците, наред с ответницата, като
съсобствеността е възникнала през 2011г. в резултат на наследяване на И. И. Н.,
починал на 12.07.2011г.
В случаите, когато сънаследник упражнява фактическа власт над
сънаследствения имот, не би могло да се счете по предположение, че той владее само
за себе си. В случая законовата презумпция е неприложима. Владението е част от
имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от
наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот.
Счита се, че сънаследникът владее както за себе си, така и за останалите съсобственици
до доказване на противното. След като основанието, на което съсобственикът е
придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите
съсобственици, както е в случая - наследяване, то го прави държател на техните
идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за
да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части,
съсобственикът - сънаследник, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв
характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението, при което
съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на
придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите
съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези
действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. За да се приеме, че е
налице промяна в титула и сънаследникът започва да го владее единствено и само за
себе си е необходимо това намерение да се манифестира спрямо другите сънаследници,
да отблъсне тяхното владение и това да стане известно. В тази насока са
задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №1/2012г. от 06.08.2012г.
на ОСГК на ВКС.
5
От събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни такива, съдът намира, че
такова манифестиране на промяна на намерението от страна на ищците в
първоинстанционното производство спрямо 1/6 ид.ч. на ответницата, не е налице. По
делото няма ангажирани доказателства относно тези обстоятелства, в т.ч. промяна на
намерението и довеждането му до знанието на другия сънаследник – ответницата П. И.
Н. – Ц., която владее сънаследствените имоти именно чрез ищците, които са
държатели на нейните идеални части. Това важи и спрямо ищцата Д. Н., тъй като тя не
е установила самостоятелно владение, като не е отнела владението на останалите
съсобственици – притежаващи ид.ч. по наследство и не е установила самостоятелно
владение. Напротив, нейното владение е в установено, заедно със съпруга й в режим на
СИО и не изключва владението на другия сънаследник – ответницата. По делото не е
доказано по никакъв начин от страна на ищците отблъсване на владението на
ответницата. Факта, че в имота живеят ищците, установили се там още преди смъртта
на родителите на ищеца и ответницата /те са им предоставили право на обитававане на
жилището/, живеещи заедно с тях, като ответницата се е установила от дълги години да
живее в чужбина, не означава сам по себе си, че е отблъснато владението на
последната. Ответницата просто владее чрез брат си - сънаследник И. Н..
Ищците не са обективирали промяна в намерението си за своене на идеалните
части на сънаследницата - ответница, нито са извършили действия на отблъскване на
нейното владение до преди 2-3г. от подаване на исковата молба. Единственото
доказано действие на такова отблъсване на владението и манифистиране промяна на
намерението за своене е от преди 2-3 години, като ответницата при едно от
завръщането си в страна е прескочила оградата на имота и тогава била изгонена от
ищците /свид. Д.А./. Самото построяване на оградата, заменяйки тЕ.та такава, не
показва промяна в намерението на ищците за своене на идеалните части на
ответницата, тъй като, видно от гласните доказателства те са я направили, за да
препятстват достъпа на ответницата до майка й, а не до имота. Ответницата се е карала
с майка си заради нейните идеални части от имотите, като е искала да ги получи тя,
разсърдила се и я ударила, след като разбрала, че ги е прехвърлила на ищците. Според
свидетелските показания на двамата свидетели, страните са се карали именно заради
прехвърлянето на идеалните части на И.ка Н., но не и заради идеалните части, които
ищецът Н. и ответницата са придобили по наследство от баща си. Спор относно тези
идеални части не е установен. Напротив, на 14.02.2022г. самият ищец Н. лично е подал
данъчна декларация за процесните имоти по ЗМДТ, в която ги е декларирал като
съсобствени /по наследство/ именно с ответницата. Следователно, от негова страна не
е налице промяна в намерението за своене на идеалните части на сестра му и не е
налице манифестиране на такова своене. От страна на другата ищца също няма
ангажирани каквито и да са доказателства относно намерение за своене на идеалните
части на ответницата и за манифестиране на това намерение.
6
Факта, че през процесния период /след смъртта на бащата И. Н./ ответницата не
е била в България и не е упражнявала фактическа власт върху имотите, не означава, че
е загубила владението върху тях, тъй като тя го осъществява чрез ищците /държатели
на нейните идеални части, които са осъществявали още преживе на бащата държане –
допуснати от него да живеят, заедно с родителите в имота, а след смъртта на бащата,
ищецът става сънаследник, наред с ответницата и майка им, на процесните имоти/, те
не са манифестирали промяна на държането във владение, както вече бе посочено. До
знанието на ищцата не са доведени по никакъв начин действия на такова
манифестиране и отблъсване на владението.
Ищците в първоинстанционното производство, съгласно правилата на процеса,
следваше да докажат по несъмнен и категоричен начин отблъскването на владението
на другия сънаследник – на ответницата, да докажат, че твърдяната промяна в
намерението е била външно обективирана и доведена до нейното знание, както и
момента, от който това е налице. Тяхното твърдение, че това е всъщност момента на
сключване на прехвърлителната сделка по отношение на идеалните части, собственост
на майката И.ка Н. – 30.01.2012г., остана недоказано. Както бе посочено, спорът след
тази сделка бил именно по отношение на тези 4/6 ид.ч. на майката и то между
ответницата и майка й, а не между ищците и ответницата. Всички действия,
предприети от този момент – смяна на дограма и вдигане на ограда, били направени да
се ограничи достъпа на ответницата до майката, за да се избегнал конфликти между
двете, но не представляват промяна на намерението за своене на брата и
манифестиране на такова спрямо ответницата. Следва да се отбележи в тази връзка, че
такова обективиране на промяната в намерението се явява едва изгонването на
ответницата от имота преди 2-3 години, но то е последвано от деклариране на
съсобствеността между страните именно от ищеца Н., което поставя под съмнение и
самото действие дали всъщност представлява обективиране на промяна в намерението
за своене на ид. части на ответницата. Поради това съдът приема, че недвусмислено,
категорично и безусловно заявено намерение за своене от страна на ищците по
отношение на процесните идеални части на ответницата няма направено и доказано по
пътя на пълното, главно и пряко доказване.
С оглед изложеното, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба се явяват неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде
потвърден, като правилен и законосъобразен.
По отношение на разноските пред първата инстанция, с оглед изхода на спора и
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, районният съд правилно и законосъобразно е
възложил същите на ищците.
Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед
неоснователността на въззивната жалба, следва да се възложи на въззивниците, като те
7
следва да понесат своите така, както са направени и да заплатят на въззиваемата
сторените от нея разноски в доказания размер от 600лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №1019/20.12.2022г.,
постановено по гр.д.№1361/2022г. на Сливенски районен съд.
ОСЪЖДА И. И. Н. с ЕГН ********** и Д. Г. Н. с ЕГН **********, двамата от
*** да заплатят на П. И. Н. – Ц. с ЕГН ********** от *** сумата от 600лв.,
представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8