РЕШЕНИЕ
№ 193
гр. Враца, 26.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20231400500251 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3092/31.03.2023 г. на "Фератум
България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., против Решение № 50/02.03.2023 г. по
гр.д.№ 1291/22 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което дружеството е
осъдено на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на А. С. А., ЕГН
**********, с адрес: с. ***, общ. Козлодуй, обл. Враца, *** ***, сумата 2
464,00 лева, представляваща дадена без основание такса за банкова гаранция
към фирма - партньор по Договор № ***, за предоставяне на потребителски
кредит от 05.09.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
подаване на исковата молба в съда - 29.09.2022г. до окончателното
изплащане, както и съдебно-деловодни разноски в размер на 298.56 лв.,
представляващи заплатена държавна такса и депозит за ССчЕ, а на основание
на основание чл.38, ал.2 от ЗА е осъдено да заплати на адв. М. В. М., със
служебен адрес ***, сума в размер на 546.00 лева, за оказана правна помощ по
делото на ищеца А. С. А..
В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е
постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и трайно
установената съдебна практика, което е довело до неговата необоснованост и
неправилност. Посочва се, че районният съд правилно е констатирал, че е
налице валидно сключен между страните Договор № *** за предоставяне на
потребителски кредит от 05.09.2020 г., но неправилно е възприел, че с
1
представената и приета Разписка № 0700011546776428 от 05.09.2020 г. от
"Изи Пей" ищецът А. С. А. е заплатил на ответното дружество "Фератум
България" ЕООД сумата от 2 000,00 лв. с посочено основание на превода –
номера на договора за кредит. Сочи се, че това е доказателство за отпуснатия
кредит от 2 000,00 лв., платен от кредитора към ищеца, а не обратното.
Според изложеното в жалбата, по делото е представена справка за извършени
плащания от А. А. към "Фератум България" ЕООД за периода 01.01.2018 г. –
01.01.2023 г., но липсват данни за издателя й, за наредителя и за кои договори
се отнася. Въззивникът счита, че от същата не се установява да са извършени
плащания от ищеца в полза на ответника по Договор № ***/05.09.2020 г.
Изтъква, че изслушаната пред районния съд съдебно-счетоводна експертиза
не е била изготвена в срок, както и че от нея се установява, че кредиторът е
предоставил сума в размер на 2 000,00 лв., а кредитополучателят е поел
задължение да я върне на 24 бр. месечни вноски, с първа падежна вноска на
05.10.2020 г. и последна падежна вноска на 31.08.2021 г.; че договорът е
сключен при лихвен процент в размер на 23% и ГПР 49,11%, като дължимата
лихва за целия период е 460,00 лв.; че поръчителството е с друг партньор и не
би следвало да се включва в изчислението на ГПР, тъй като става дума за две
отделни юридически лица и вноските постъпват поотделно в счетоводствата
на двете дружества, както и че сумата за банкова гаранция не е осчетоводена
във "Фератум България" ЕООД, а още в деня на заплащането й е преведена
директно по сметка на поръчителя.
Въззивникът изразява несъгласие и с изводите на районния съд, че е
налице нарушение на нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като посочва, че при
сключването на договора са спазени изискванията за посочване на ГПР и на
общата дължима от потребителя сума. Счита, че останалите възражения
срещу начина на изчисляване на ГПР са неоснователни, защото тежестта за
доказване на евентуална грешка в изчислението тежи върху страната, която го
твърди, а доказателства в тази насока не са представени. Изтъква, че преди
сключването на договора на потребителя е била предоставена преддоговорна
информация и той е имал право да избере дали да сключи договор за гаранция
с предложен от кредитора гарант /поръчител/, за да обезпечи задълженията си
по кредита. Навежда доводи, че сключването на договор за гаранция не е било
задължително условие за сключването на договора за кредит и не увеличава
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от
него размер и при предлаганите условия. Развива и съображения, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция, очакваните
разходи са в определен размер и не се включват в ГПР по кредита, тъй като
касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставяне на кредита.
В жалбата се излагат и теоретични съждения относно правната
същност на договора за потребителски кредит и неговото съдържание, както и
конкретно относно това какво следва да включва ГПР. Посочва се, че
кредитополучателят е следвало да плати сумата за банкова гаранция директно
на гаранта по посочена от него сметка, както и че от заключението на вещото
лице е видно, че такава сума не е осчетоводена във "Фератум България"
ЕООД, а е постъпила при Фератум Банк. Развиват се съображения, че
договорът за поръчителство е отделно и самостоятелно облигационно
правоотношение, по което въззивникът не е страна, поради което не е налице
2
хипотезата на неоснователно обогатяване. Изтъква се, че кредиторът не се е
обогатил, тъй като не е получил нещо без основание, поради което и не дължи
връщане на каквито и да е суми. Навеждат се доводи, че кредитоискателят
самостоятелно и свободно, по свое собствено усмотрение е избрал вида на
предпочетеното от него обезпечение във формата на договор за
поръчителство, както и че действителността на този договор не се оспорва от
страна на ищеца, а задължението за плащане на възнаграждение за
поръчителство произтича именно от него и дори да се приеме, че клаузата за
обезпечение по договора за кредит е недействителна, то по този начин не би
отпаднало съществуването на договора за поръчителство и поетите
задължения по него.
Въззивникът изразява несъгласие и с изводите на районния съд, че
двете дружества – кредитор и гарант са дъщерни, поради фактът, че "Фератум
България" ЕООД е българско юридическо лице с едноличен собственик на
капитала Фератум Ойл Финландия, а Фератум Банк е регистрирано в Малта с
едноличен собственик на капитала Мултитют Банк, Малта.
В заключение се посочва, че в първоинстанционното производство не
са събрани безспорни доказателства, че са налице обстоятелствата по чл.55,
ал.1 ЗЗД, че между ищеца и ответника не е налице правоотношение,
възникнало от определен фактически състав, въз основа на който едната от
страните да е получила нещо без основание за сметка на другата страна или
нещо с оглед на неосъществено или отпаднало основание.
Прави се искане за отмяна на обжалваното решение изцяло и
отхвърляне на предявените искове. Претендира се присъждане на
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. В условията на
евентуалност – в случай на потвърждаване на първоинстанционното решение,
се иска за бъде намален размера на присъдените разноски за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 4149/17.05.2023
г. от адв.М. М., като пълномощник на ищеца А. С. А., в който се изразява
становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Навеждат се доводи, че районният съд правилно е преценил, че
задължението към поръчителя следва да се включи в общия размер на
разходите по кредита, тъй като в противен случай би се достигнало до
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК относно максималния размер на ГПР, който
не може да надвишава 50%. Посочва се, че в договора за кредит е вписан ГР
от 0%, но с прибавянето на сумата за гаранция безспорно разходите биха
надвишили 50%, което води до нищожност на целия договор за кредит на
основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В тази насока въззиваемият се
позовава на практика на ОС-Враца, както и на други съдилища в страната.
В отговора се поддържа, че правилно районният съд е счел, че става
въпрос за сума, изключително свързана с договора за кредит и удържана
именно във връзка с него. Твърди се, че с практическото удържане на сумата
във връзка със сключения договор за поръчителство (и то с дружество –
партньор на ответника) не е постигнат друг ефект, който би могъл да
мотивира ищецът да избере сключването на договор за гаранция, при което
сумата се явява заплатена без каквото и да е основание за получаване от
"Фератум България" ЕООД. Развиват се съображения, че получаването на
нещо без основание е фактическо, а не правно действие, поради което
3
получаването на имуществената облага не означава непременно, че лицето,
което я е получило, я е придобило или по някакъв начин е увеличило
имуществото си, а е достатъчно да има неоснователно разместване на
материални блага, за да се счете, че са налице фактите, визирани в хипотезите
на чл.55 ЗЗД. Ето защо въззиваемият от една страна счита за недоказани
твърденията, че сумата не е била осчетоводена във "Фератум България"
ЕООД, а е била преведена към Фератум Банк, а от друга страна счита, че тези
твърдения са без правно значение за приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД. В
подкрепа на изложеното посочва множество решения на съдилища в страната.
Прави се искане да бъде потвърдено обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените
разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Козлодуй е образувано въз основа
на искова молба, подадена от А. С. А., чрез пълномощника му адв.М. М.,
срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, за заплащане на
сумата 200,00 лв., представляваща неоснователно заплатена такса за банкова
гаранция по Договор № *** за предоставяне на потребителски кредит, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното изплащане на вземането.
Претенцията се основава на твърдението, че сумата е платена при
липса на основание въз основа на недействителна клауза по смисъла на чл.21,
ал.1 ЗПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, която е в противоречие с добрите нрави и цели
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и която е неравноправна по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Навеждат се и доводи за недействителност на целия
договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй като същият
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК.
В хода на съдебното производство съдът на основание чл.214, ал.1
ГПК е допуснал изменение на иска като цената на същия е увеличена до
размер от 2 464,00 лв.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
"Фератум България" ЕООД, в който се оспорва допустимостта на предявения
иск по съображения, че ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по
предявения иск. В условията на евентуалност се поддържа, че искът е и
неоснователен, тъй като не са допуснати нарушения на предвидените в
разпоредбата на чл.22 ЗПК разпоредби.
В производството пред районния съд са събрани писмени
доказателства и е назначена съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалваното Решение № 50/02.03.2023 г. по гр.д.№ 1291/2022 г. по
описа на КРС първостепенният съд е приел доводите на ищеца за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10
ЗПК по съображения, че липсва ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, тъй като не е посочено кои компоненти точно са включени в
него и как се формира конкретният ГПР от 49.11 %, както и поради
нищожност на клаузата на чл.5 от договора на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП
4
като сключена в условията на неравноправност и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
поради противоречие със добрите нрави.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната
жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и
възприета от районния съд фактическа обстановка е правилно установена и
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Въззивната
инстанция споделя изложените от районния съд мотиви, довели до извода за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и намира, че решението е постановено при правилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В отговор на наведените във въззивната жалба на ответното дружество
оплаквания, съдът намира за необходимо да изложи допълнително следните
фактически и правни съображения:
С оглед твърденията на ищеца в исковата молба и на ответното
дружество в отговора, съдът намира, че по делото няма спор, че между
страните е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №
*** от 05.09.2020 г., по силата на който "Фератум България" ЕООД, като
кредитор, е предоставил на А. С. А., като кредитополучател, сумата 2 000,00
лв., която последният се задължава да върне на 12 месечни вноски, съгласно
погасителен план, който е неразделна част от договора. Този факт е обявен от
районния съд за безспорен с постановеното по реда на чл.140 ГПК
определение.
Договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние,
поради което същият представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР.
Видно е от представения по делото на хартиен носител Договор за
кредит № ***/05.09.2020 г., че кредитът се олихвява с лихвен процент в
размер на 23 %, а дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е в
размер на 460,00 лв. Посочено е, че за целия период на кредита
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо 2 460,00 лв., както и
че общият разход по кредита е 460,00 лв. и включва посочената
възнаградителна лихва, а годишният процент на разходите е 49,11%, изчислен
по реда на чл.8.4 от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по
кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.
Посочено е, че със сключването на договора кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
5
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който
да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателят да получи кредит
при едни и същи търговски условия.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на
ЗПК. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т.10
и т.11 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Въззивният
съд споделя изводите на районния съд за нарушаването на изискването на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК по съображения, че посоченият в договора ГПР от 49,11%
не съответства на действителния такъв.
Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР,
както и общата сума, дължима от потребителя намират своята легална
дефиниция в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК,
според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от
потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
Възнаграждението за гарант /поръчител/, което се дължи в случая,
безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора
за кредит, съставлява задължителна услуга (в преддоговорната информация е
изрично посочено, че за този вид кредит се изисква предоставяне на
обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя) и е предварително известно на кредитора, доколкото
гарантът е предложен от него (в т.4.3 от преддоговорната информация е
посочен размер на разход от 1 860,00 лв. при сключване на договор за
6
гаранция с гарант, предложен от кредитора). Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да
произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за
кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално
обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е
да бъде отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява
общ разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не
е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и
обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното
обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая.
Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната информация на
ищеца е предоставена единствено възможността да избира кой да бъде
поръчителят - избрано от него лице или „Фератум Банк”, но при всички
случаи условие за сключване на договора е било предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на кредита. След като ищецът е избрал възмездното
поръчителство от „Фератум Банк”, то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било
сторено.
В Общите условия на договора за кредит (т.2 – Дефиниции), които са
изготвени от самия кредитор, изрично се посочва, че гарантът е одобрено от
кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за
поръчителство гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя. От своя страна възнаграждението за поръчителство,
дължимо на предложения от кредитора гарант, е изрично посочено в т. 4.3 от
подписаната от кредитора преддоговорна информация. В същата клауза е
посочен дори и размерът на този разход – 1 860,00 лв. Следователно, при
сключването на договора за кредит жалбоподателят-ответник не само е знаел
за договореното възнаграждение за поръчителство и неговият размер, но и
представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и
юридическо условие кредитът да бъде одобрен.
От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССЕ
се установява, че в отразения в договора ГПР от 49,11% е включена като
разход единствено договорената възнаградителна лихва, но не и заплатената
сума за поръчителство. В случай, че последната бъде включена в ГПР, но
неговият размер би бил 103,13 % и би надхвърлил повече от 5 пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена
с постановление на МС на РБ. Следователно, като не е включил размера на
таксата за поръчителство в ГПР, кредиторът е заобиколил императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която ГПР не може да бъде по-висок от
5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като
при сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК
7
договорът се явява изцяло недействителен и в този случай намира
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи
само чистата стойност по кредита.
От приложените по делото писмени доказателства, както и от
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССЕ се
установява, че по първоначално сключения Договор № ***/05.09.2020 г.
кредиторът "Фератум България" ЕООД е предоставил на кредитополучателя
А. А. посочената в договора сума в размер на 2 000,00 лв., съгласно разписка
за извършено плащане към EasyPay № 2000000223015322/05.09.2020 г. в
14:51 ч., а по сключения впоследствие Анекс № 1 от 20.02.2021 г. към същия
договор е преведена допълнително сумата от 1 200,00 лв., съгласно разписка
за извършено плащане към EasyPay № 2000000263641038/26.07.2021 г. в
11,59 ч.
Въззивният съд намира за неоснователни наведените в жалбата
доводи, че по делото не са били доказани извършени от ищеца плащания в
полза на ответника. В заключението на ССЕ е отразено, че
кредитополучателят е превел на кредитора общо 6 500,00 лв., чрез които е
заплатил главница от 3 200,00 лв., лихва от 736,00 лв. и сума за обезпечение
от 2 464,00 лв. Това заключение е базирано както на приложените по делото
разписки за извършени плащания, така и на извършена справка от вещото
лице в счетоводството на кредитора. Заключението не е било оспорено от
ответника и е прието от съда като обективно и компетентно. От "Фератум"
ЕООД е било направено единствено възражение, че заключението не е
депозирано в срока по чл.199 ГПК, което се поддържа и във въззивната
жалба. Това възражение е неоснователно, тъй като заключението е
депозирано на 25.01.2023 г., а съдебното заседание е било насрочено и
проведено на 08.02.2023 г., т.е. спазен е законоустановения срок за
депозиране на експертизата от най-малко една седмица преди съдебното
заседание.
С оглед изложеното, настоящият състав споделя извода на районния
съд, че исковата сума от 2 464,00 лв., представляваща заплатена от ищеца
такса за гаранция, подлежи на връщане като преведена при начална липса на
основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да
докаже плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да
бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че
има определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Както бе посочено, в случая е доказано плащането на тази сума от ищеца на
ответника. Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване
на сумата, установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова
тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд по
чл.140 ГПК. С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант/поръчител с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за гаранция
8
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице – гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Още повече че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищеца, а единствено на ответника. Доколкото сумата 2 464,00 лева е
постъпила в патримониума на кредитора "Фератум България" ЕООД като
плащане по нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й
като недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният
иск е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането. Като е осъдил ответното дружество
да заплати на ищеца тази сума, районният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата съдебна
инстанция има въззиваемия – ищец. Същият не е направил разноски, но на
пълномощника му адв.М. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв. в
размер на 546,00 лв., равняващ се на минималния дължим размер съгласно
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 50/02.03.2023 г. по гр.д.№ 1291/2022 г.
по описа на Районен съд-Козлодуй.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. "Фератум България"
ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на
адв. М. В. М., със служебен адрес ***, сумата 546,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално
представителство пред въззивната инстанция на въззиваемия А. С. А..
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9