РЕШЕНИЕ
№ 1223
гр. Пловдив, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Тоско П. Ангелов
при участието на секретаря Росица П. Марджева
като разгледа докладваното от Тоско П. Ангелов Гражданско дело №
20225330101676 по описа за 2022 година
Делото е образувано по искова молба на Н. Д. В. срещу „Ай ти еф груп” АД, с
която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, вр. чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 01.12.2021
г. за сумата от 500 лева, като била уговорена възнаградителна лихва и неустойка за
непредставяне на обезпечение. Излагат се съображения за недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК. Излагат се и съображения за нищожност на
уговорката за неустойка. Иска се да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че Договор за паричен заем от 01.12.2021 г. е недействителен на основание
чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11, чл. 19, ал. 1, чл. 11, ал. 2 ЗПК. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска. Било спазено изискването за предоставяне на преддоговорна информация.
Неоснователно било възражението на ищцата, че ОУ не били подписани на всяка
страница, доколкото договорът за кредит бил сключен от разстояние. Било спазено и
изискването за посочване на ГПР. Счита, че начислената неустойка представлява
адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави обезпечение по договора за кредит. Възразява срещу твърденията на ищеца
за липса на информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
1
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяване, липсата на посочване в погасителния план на последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Твърди, че в
погасителния план е посочено, че кредитът се погасява на 12 броя погасителни вноски,
посочена е датата на падежа на всяка вноска, периодичността на вноските,
последователността на вноските, размерът на всяка от тях, както и какво включва.
Сочи, че по отношение на договора не е бил приложим различен лихвен процент, като
лихвеният процент начисляван върху главницата е фиксиран за целия период на
договора и е в размер на 40.54% на годишна база. Възразява срещу твърденията на
ищцата, че била на лице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1
и ал. 2, т. 1 ЗЗП, тъй като посоченият ГПР не е различен от приложимия по договора.
Иска се отхвърляне на претенцията.
В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Ай ти еф груп” АД
срещу Н. Д. В., насрещни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
240 ЗЗД.
Ищецът по насрещните искове, твърди, че между страните бил сключен договор
за кредит от 01.12.2021 г., по силата на който на ответницата била предоставена сумата
от 1500 лв., платима на 12 месечни вноски, с краен падеж: 01.12.2022 г. След
получаване на заемната сума, кредитополучателят не погасявал суми по договора за
кредит, поради което изпаднал в неизпълнение на задълженията си. Заявява, че с
насрещната искова молба, обявява кредита за предсрочно изискуем. Твърди, че
дължимата и непогасена лихва по кредита към момента на обявяване на предсрочната
изискуемост е в размер на 217,26 лв., начислена за периода от 02.12.2021 г. до датата на
предсрочната изискуемост.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати
сумата от 1500 лв. – главница, ведно със законната лихва за забава от датата на
подаване на насрещната искова молба – 08.04.2022 г. до окончателното плащане на
задължението, както и сумата от 217.26 лв. – възнаградителна лихва за периода
02.12.2021 г. – 08.04.2022 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещната искова молба е подал
писмен отговор, с който оспорва исковете. Не оспорва, че между страните бил сключен
договор за паричен заем от разстояние от 01.12.2021 г. по електронен път. Оспорва
твърдението, че сумата от 1500 лв. е получена от ответницата. Претендираната сума от
217.26 лв. за периода 02.12.2021 г. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост
е недължима поради недействителността на договора.
Моли предявените насрещни искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
2
становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Страните не спорят за сключването на договор за потребителски кредит от
01.12.2021 г. Договорът е бил сключен от разстояние по реда на ЗПФУР. Постигнатите
уговорки се установяват от приложените и от двете стани копия на документа, както и
от приложенията представени от ответника. С посочения договор на ищцата по
производството е предоставена сума в размер на 1500 лева. Уговорена е между
страните договорна лихва от 40.54 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
посочен на 49.00 %. Ищцата се е задължила да върне сумата на 12 месечни
погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан на 1849.44
лева. Било е уговорено и предоставянето на обезпечение чрез две физически лица
поръчители или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение е уговорена
неустойка в чл. 5.6 от договора за всеки ден на неизпълнение. Конкретизирана е в
размер на 1614.60 лева, съгласно погасителния план и е предвидено погасяването й с
всяка месечна вноска.
Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова институция по
ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ето защо
сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата
валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Нормата е
императивна и предвижда, че договорът кредит трябва да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина следва да са инкорпорирани всички
разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т. 10 ЗПК е на потребителя
3
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка
с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи.
Посочените в договора- Приложение 1 към него, стойности на ГПР и общата
дължима сума не отговарят на реално прилаганите от кредитора, защото в тях не са
включени допълнителните плащания, които ищцата ще трябва да понесе заради
уговореното задължение за представяне на обезпечение и предвидената при
неизпълнение неустойка по чл. 5.6. Задължението за обезпечаване на кредита е
допълнително и реално не се отразява върху необходимостта от връщането на кредита
съобразно договореното между страните. Функцията му е да даде допълнителна
сигурност на кредитора, като предостави възможност да иска изпълнението от няколко
лица, независимо дали това е поръчител или банка, предоставила гаранция. И в двата
случая задължението на кредитополучателя да върне предоставената сума не се
променя, поради което и от самото непредоставяне на обезпечение не настъпват вреди.
Въпреки това между страните е била уговорена неустойка, която още при самото
сключване на договора е включена във всяка от месечните погасителни вноски. Така
уговореното задължение единствено увеличава подлежаща на връщане сума и при
плащане на всички вземания (главница, лихва и неустойка), осигурява допълнително
възнаграждение за предоставената от кредитодателя услуга- възмездно ползване на
определена сума за определен период от време.
Ето защо това допълнително плащане се отнася до разходи за потребителя,
които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля
законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвид предоставената сума (1500 лева),
процентът на възнаградителна лихва (40.54%), размерът на неустойката (1614.60 лева)
и срокът на заема (12 месеца).
Поради изложеното, посочените в договора годишен процент на разходите и
общата дължима сума не отговарят на действителните. Посочването на по-нисък от
действителния ГПР и обща дължима сума, представлява невярна информация и следва
да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал.
4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В този смисъл Решение № 260123 от 25.09.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2020 г.; Решение № 682 от 7.07.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 880/2020 г.;
Решение № 1375 от 22.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1983/2019 г.; Решение
№ 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.; Решение № 1411 от
29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.; Решение № 1510 от
13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г. и Решение № 33 от 8.01.2020
4
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените
в договора плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която
превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е Решение № 50147 от 26.10.2022
г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС; и практиката на ПОС: Решение № 277 от 6.03.2023
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2677/2022 г.; Решение № 280 от 6.03.2023 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 3171/2022 г. и решения по в.гр.д.№ 1063/20г.; в.гр.д.№
653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г., в.гр.д.№ 1389/ 2020г. и в.гр.д.№
1222/ 2020г.
Поради това предявеният от дружеството насрещен иск за плащане на
възнаградителна лихва е неоснователен.
Основателен е искът за присъждане на главница в размер на 1500 лева, като
получаването на сумата се установява от представеното удостоверение от третото лице
„Изипей“ АД.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена
сумата 138.56 лева за платена държавна такса.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв, в полза на адвокат П. следва да бъде присъдена сумата от 772.90 лева за адв.
възнаграждение по иска по чл. 124 ГПК и по отхвърления иск за възнаградителна
лихва.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на „Ай ти еф
груп“ АД, като ищец по насрещния иск следва да бъде присъдена сумата от 420 лева за
д.т. и адв. възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Н. Д. В., ЕГН
********** и „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, че сключеният между тях договор
5
за потребителски кредит № ****от 01.12.2021 г. е недействителен, на основание чл. 22
ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА Н. Д. В., ЕГН ********** да заплати на „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК
*********, сумата от 1500.00 лева- получена по договор за потребителски кредит №
****от 01.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
насрещната искова молба в съда на 08.04.2022 г. до окончателното погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ай ти еф груп” АД срещу Н. Д. В. иск за присъждането
на сумата от 217.26 лева- възнаградителна лихва за периода от 02.12.2021г. до
08.04.2022г.
ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на Н. Д. В., ЕГН
**********, сумата от 138.56 лева – разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. С. Ж. П.,
АК-П., със служебен адрес – ****, сумата от 772.90 лева– адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ на Н. Д. В. по производството.
ОСЪЖДА Н. Д. В., ЕГН ********** да заплати на „Ай ти еф груп“ АД, ЕИК
*********, сумата от 420.00 лева– разноски по делото по уважения насрещен иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
6