№ 350
гр. София, 20.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Ст. Янева
Членове:Темислав М. Димитров
Яна Борисова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело №
20221100502466 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20146750 от 25.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 32318
по описа на СРС, 69-и състав за 2016 г., е осъдено ответното дружество „И.И.
Б.“ ООД да заплати на „К.-П.“ ЕООД на основание чл.232,ал.2 от ЗЗД сума в
размер на 200 лв. /частичен иск от общо дължима сума в размер на 800 лв./,
представляваща неплатен наем за периода 15.07.2015 г.-15.11.2015 г. съгласно
договор за наем от 20.01.2015 г., за ползване на недвижим имот – павилион за
търговска дейност, находящ се в гр.София, общ. Изгре, кв.23 по пл. на
гр.софия, местност „Дианабад“, ул. ******* със застроена площ от 24 кв.м.,
състоящ се от търговско помещение и санитарен възел с цел използване на
обекта за търговска дейност – бърза закуска-дюнер, както и сума в размер на
50 лв. /частичен иск от общо дължима сума в размер на 200 лв./,
представляваща неустойка поради неизпълнение на договор за наем от
21.01.2015 г., дължима на основание т.23 от договора между страните, ведно
със законната лихва върху присъдените суми от датата на исковата молба –
15.06.2016 г. до окончателното им изплащане.
С решението е отхвърлен предявеният на основание чл.236,ал.2 от ЗЗД
иск за заплащане на сума в размер на 1000 лв. /частичен иск от обща
претенция в размер на 4000 лв./, представляваща обезщетение за ползване на
отдадения под наем имот, за периода м.01.2016 г.-05.2016 г. след
прекратяване на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя-
1
ищец, като неоснователен, както и възражението за прихващане, направено от
ответника с вземането на ищеца за наемна цена за периода 15.07.2015 г. –
15.11.2015 г. като неоснователно.
Ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер на 60 лв. –
сторени разноски по делото съразмерно на уважените искове, а ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски в размер на 320 лв. на ответника
съразмерно на отхвърлените искове.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на
ответника „БКС-Запад“ АД.
Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна
жалба с вх. № 25131254, подадена от „И.И. Б.“ ООД чрез адв.П. Г. против
решението в частта, в която дружеството е осъдено да заплати на ищеца сума
в размер на 200 лв. за дължим наем, както и обезщетение в размер на 50 лв.
Излага доводи за неправилност на решението. Твърди, че дружеството е
заплащало наем за постройката за процесния период на третото лице-
помагач, което е създало пречки за събирането на доказателства в пълен
обем, въпреки че е било задължено от съда да ги представи. Счита, че поради
тази причина неправилно съдът е уважил исковите претенции, макар
дружеството да не дължи наем, тъй като е заплащан на „БСК-Запад“ АД.
Според въззивника от показанията на разпитания свидетел се установява, че
третото лице-помагач е имало претенции за наем за ползването на павилиона
през времето на действие на договора за наем между ищеца и ответника, тъй
като ищцовото дружество не е заплащало наема на земята на „БСК-Запад“
АД. Заявява, че неправилно е отхвърлено и възражението за прихващане.
Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго,
с което да се отхвърлят исковите претенции.
Въззиваемото дружество „К.-П.“ ЕООД /в ликвидация/ и третото лице-
помагач в законоустановения срок не са подали писмени отговори.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
По отношение на правилността, съдът намира следното:
Въззивният съд намира подадената въззивна жалба срещу решението в
частта относно иска за заплащане на сума в размер на 50 лв. /частична от
общо дължима сума в размер на 200 лв./, представляваща неустойка за
неизпълнение на договор за наем от 21.01.2015 г., дължима на основание
2
чл.23 от договора, за бланкетна, тъй като в същата не са посочени никакви
конкретни и изрични пороци, довели според жалбоподателя до постановяване
на неправилно съдебно решение, поради което и с оглед разпоредбата на
чл.269 от ГПК е недопустимо въззивният съд да извърши проверка на
правилността на първоинстанционното решение в тази му част. Предвид
липсата на законови правомощия на въззивната инстанция извън проверката
за валидност и допустимост, решението, с което е уважен предявеният иск,
следва да бъде потвърдено.
По отношение на решението в останалата му част, касаеща предявения
иск с правно основание чл.232,ал.1 от ЗЗД и направеното от ответника
възражение за прихващане, съдът намира, че е правилно, като споделя
изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което препраща към
тях на основание чл.272 от ГПК.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между
страните е съществувало облигационно отношение, породено от сключен
между тях договор за наем от 20.01.2015 г. с предмет – възмездно ползване на
павилион за търговска дейност – бърза закуска „дюнер“. По силата на чл.5 от
сключения договор, наемателят се е задължил да заплаща сума в размер на
200 лв. на наемодателя най-късно до 15-то число на съответния месец. В
тежест на ответното дружество е да докаже, че наемът за претендирания от
ищеца период 15.07.2015 г. – 15.11.2015 г. е заплатен от него или от друго
лице на наемодателя, или че същият е недължим поради други обстоятелства,
което в случая не е сторено. Неоснователни в тази връзка са оплакванията на
жалбоподателя, че е доказано, че е заплащал наем за посочения период на
третото лице-помагач за ползване на павилиона. Ищецът и ответникът са се
намирали във валидно облигационно отношение, предмет на което са поети
от тях задължения, вкл. и за заплащане на дължима наемна цена, като това
дали ответникът е заплащал претендирани суми на трето за
правоотношението лице е ирелевантно за изхода на делото, доколкото не се
доказаха твърденията на ответника, че е съществувал спор за собствеността
на павилиона, което да е довело до претенции от страна на „БКС Запад“ АД за
заплащане на наем по отношение на същия обект – павилион, за който между
ищеца и ответника е бил сключен процесният договор за наем.
В тази връзка следва да се посочи, че неправилно съдът, задължавайки
третото лице-помагач да представи информация за лицето, събирало
ежемесечно наеми за периода 2015-2017 г., му е указал, че при неизпълнение
ще приложи последиците на чл.161 от ГПК, като приеме за доказани фактите,
за които е създало пречки. Тази процесуална възможност е приложима
единствено в случаите, при които се касае до затруднения по събиране на
доказателства за установяване на факти, за които страната носи тежестта на
доказване, предизвикани от насрещната страна по правоотношението, чийто
интерес е именно да не бъде установено обстоятелството, но не и в случаите,
когато третото лице, привлечено от ищеца или ответника, не е участвало
активно и е създало пречки спрямо страната, която го е привлякла, за да
3
помага.
По отношение на възражението за прихващане правилно
първоинстанционният съд е приел, че същото е неоснователно, тъй като
ответникът не доказа, че в негова ползва съществува посоченото вземане
спрямо ищеца за заплатено от него чуждо задължение – това на ищцовото
дружество за дължим наем на третото лице-помагач „БКС-Запад“ АД за
ползване на терена, върху който е поставен павилионът. Видно от
представената по делото фактура с прикрепен към нея касов бон суми с
основание дължим наем са заплатени в действителност в полза на третото
лице-помагач, но за периода месец 08.2015 г. – месец 01.2016 г., като липсват
всякакви доказателства за заплатена наемна цена към наемодателя на терена
за месец март 2015 г., за който ответникът твърди, че е възникнало активното
му вземане, предмет на възражението за прихващане.
Предвид изложеното, съдът намира, че правилно първоинстанционният
съд е уважил предявеният иск с правно основание чл.232, ал.1 от ЗЗД, поради
което решението и в тази му част следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора въззиваемото дружество има право на разноски
на основание чл.78,ал.3 от ГПК. Във въззивното производство нарочно
искане за присъждане на разноски не е направено от „ К. П.“ ЕООД /в
ликвидация/, поради което не следва да му се присъждат такива
Такава мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20146750 от 25.06.2021 г., постановено по
гр.д.№ 32318 по описа на СРС, 69-и състав за 2016 г.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4