Р Е Ш Е Н И Е
№327
гр. Велико Търново, 16.11.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на втори ноември
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.М., като разгледа докладваното от председателя адм.
дело №278 по описа на Административния съд за 2020 година и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.145 от АПК във връзка с чл.25, ал.5
от Закона за хората с увреждания /ЗХУ/.
Жалбоподателят Н.Г.Т. ***, е обжалвал потвърдената с
решение №04-РД06-0013 от 15.04.2020 година на директора на РДСП – Велико
Търново заповед №ЗХУ-ИО/Д-ВТ/ФП от 26.03.2020 година на директора на дирекция
„Социално подпомагане“ - Велико Търново. Жалбоподателят на практика оспорва
заповедта, с която е намалена месечната му помощ по чл.70, т.2 от ЗХУ от 64, 83
лв. по предходна заповед до размер от 54, 45 лв. на същото основание. Жалбоподателят
изтъква в жалбата си, че отпуснатата му със заповедта от 2019 година помощ е
спряна, като след молбата му да се изготви нова индивидуална оценка на
потребностите, такава е изготвена, но е налице намаляване на размера на помощта
по чл.69 от ЗХУ. Сочи, че е неправилен мотива на заповета досежно правото на
помощта от 15% от линията на бедност – 363 лева. Според него не става ясно защо
е спряна помощта по предходната му заповед, след като е трябвало да продължи
изплащането и, а промяната има действие за в бъдеще и се отнася до лица, които
не са с отпусната помощ, а не до заварените случаи. Освен това изтъква, че
здравословното му състояние не само не се е подобрило, но обратно – влошило се
е, при което размерът на помощта е очевидно неадекватен, а и при индивидуалната
оценка на потребностите не е извършван преглед на място, като проверката е само
по документи. С тези аргументи моли за отмяната на потвърдената по
административен ред заповед.
Ответникът по жалбата, директорът на дирекция „Социално
подпомагане“ - Велико Търново, чрез представителя си заема позиция за
неоснователност на жалбата. Сочи в пледоарията си, че при подаване на
заявлението – декларация през 2020 година жалбоподателят е приложил към него
решение на ТЕЛК от 2014 година, с което е определен процент на трайна
неработоспособност от 75,5%, като съгласно постановление №275 от 1.11.2019
година за определяне на размера на линията на бедност, тази линия е 363 лева за
страната за 2020 година, като в чл.70, от ЗХУ е записано, че от 71 до 90 %
степен на увреждане, лицето има право на подкрепа от 15 процента от линията на
бедността, каквато опмощ е отпусната в процесният случай. По новото заявление
на жалбоподателя му е определена законосъобразността на отпуснатата помощ.
Жалбата е допустима. Жалбоподателят обжалва размера на
отпуснатата му помощ по процесната заповед, твърдейки, че има право на по-висок
размер на помощта по чл.69, т.2 от ЗХУ. Посоченото го прави активно легитимиран
да оспори заповедта, потвърдена по административен ред. От друга страна,
потвърдителното решение на ответника му е връчено на 22.04.2020 година /лист 10
от делото/, като жалбата е подадена чрез ответника на 5.05.2020 година, при
което е спазен срока по чл.149, ал.3 от АПК.
По същество жалбата е основателна, макар и не по изложените
в нея съображения.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът е
длъжен да осъществи пълен контрол за законосъобразност на оспорения
административен акт.
Какво се установява от фактическа страна въз основа на
доказателствата, съдържащи се в представената от ответника преписка?
Със заявление – декларация за извършване на социална
оценка от 11.03.2014 година настоящият жалбоподател и поискал извършването на
такава оценка от ответната администрация, като е приложил анкетна карта и
експертно решение №0765 от 19.02.2014 година на ТЕЛК за общи заболявания при
МОБАЛ „Д-р Стефан Черкезов“ АД – Велико Търново. Последното е установявало 75,
5% неработоспоспособност. Съответно по тази преписка е изготвен социален
доклад, резултатите от който важат пет години – т.е. до 31.03.2019 година.
Жалбоподателят на 21.03.2014 година подава заявление – декларация за отпускане
на месечна добавка за социална интеграция по реда на вече отменения ЗИХУ.
Изготвена е социална оценка от 21.03.2014 година /лист 96 от делото/. На
основание чл.42, ал.7 от ЗИХУ /отм./ и чл.33, ал.2 от ППЗИХУ и на база на
посочената социална оценка на жалбоподателя са отпуснати следните парични
добавки за социална интеграция, както следва: 9, 75 лв. за транспорт от
1.3.2014 година до 31.03.2019 година;
9,75 лв. за храна и лекарства за същият период и 9, 75 лв. за достъпна
информация за същият период от време.
Със заповед № D_ВТ/378176
от 26.01.2018 година на директора на ответната дирекция, въз основа на същата
социална оценка и на основание посочената по-горе заповед е изменена, като
интеграционната добавка за транспортни услуги
по чл.30 от ППЗИХУ е изменена на сумата от 11,25 лв., считано от
1.1.2018 година до 31.03.2019 година. По същият начин, със заповед № D_ВТ/378177 от 26.01.2018 година е изменена интеграционната
добавка за диетично хранене и лекарства по чл.29 от ППЗИХУ на жалбоподателя на
11,25 лв., като срокът на изменението е идентичен. Най – сетне, със заповед
№ D_ВТ/378178
от 26.01.2018 година е изменена интеграционната добавка на жалбоподателя за
достъпна информация по чл.30 от ППЗИХУ, като срокът за изменението е идентичен.
Със заповед №D _ ВТ/378176/25.03.2014/ФП
от 29.01.2019 година, на жалбоподателят, на основание §6, ал.3 и §7, ал.3 от
ПЗР на ЗХУ във връзка с чл.70 от същият закон е била отпусната месечна
финансова подкрепа по чл.70, т.2 и чл.7, §3 от ПЗР на ЗХУ за периода 01.01.2019
година до 31.03.2019 година.
С писмо /от съдържанието на което не се установява дата/
жалбоподателят е подканен да подаде заявление – декларация за месечна финансова
подкрепа с оглед изтичащ срок на социалната му оценка.
На 28.02.2020 година, очевидно изпълнявайки указаното в
това писмо, жалбоподателят подава заявление за изготвяна на индивидуална оценка
на потребностите по чл.20 от вече действащият ЗХУ, като в него сочи същото
решение на ТЕЛК, което е послужило за изготвянето на социалната оценка от 2014
година и което съответно е посочено в заявлението – декларация за отпускане на
месечна интеграционна добавка и е съобразено в социалната оценка, мотивирала
издаването на заповед № 372/25.03.2014 година на същият орган. Към
заявлението приложен формуляр за
самооценка на лице с увреждания. Изготвена е индивидуална оценка на потребности
на хора с увреждания. В същата отново е съобразено посоченото по-горе решение
на ТЕЛК, което е пожизенно. Констатирана е физическа недостатъчност, като е
посочено, че е установена потребност от отпускане на чесечна финансова подкрепа
на осномвание чл.70, т.2 от ЗХУ в размер от 15 на сто от линията на бедност за
срока на валидност на вече новата индивидуална оценка. На 27.03.2020 година
жалбоподателят получава екзепмпляр от тази оценка.
Междувременно, на 26.03.2020 година е издадена и
процесната пред съда заповед на ответника, с която на практика е определена
месечната финансова подкрепа по чл.70, т.2 от ЗХУ в размер от 54, 45 лв., като
определената преди това финансова подкрепа по твърдения ред на §6, ал.3 и §7, ал.3 от ПЗР на ЗХУ е на
практика прекратена, след като е прекратено изплащането на сумата по §7, ал.1
от ПЗР на ЗХУ, а сумите, които са получавани като интеграционни добавки и са
били съобразени при издаването на тази заповед, са изчислени по метода на
чл.70, т.2 от ЗХУ , като по-този начин общият размер на получаваната до томи
момент финансова подкрепа е редуциран.
При обжалването на тази заповед пред директора на РДСП –
Велико Търново е изготвено становище от настоящият ответник, от съдържанието на
което се установява, че,на първо място, интеграционните добавки по отменения
ЗИХУ, които лицето е получавало към 31.12.2018 година са в размер от общо 33,
75 лв., от 1.01.2019 година на това лице била отпусната месечна финансова
подкрепа в по-благоприятен размер от 64, 83 лв., като от тази сума 33, 75 лв. са
вече отменените интеграционни добавки, а 31 08 лв. е ¼ социална пенсия
за инвалидност, която е прекратена от органите на НОИ на 31.12.2018 година.
Директорът на РДСП – Велико Търново в решението си, с
което е потвърдил процесната заповед е отбелязал, че приложима материално-правна
разпоредба е тази на чл.70 от ЗХУ, като според т.2 от нея финансовата подкрепа
на лицата с определена степен на увреждане 15% от линията на бедност, а според
постановление №275/01.11.2019 година на
МС, размерът на тази линия на бедност е 363 лв. Този размер бил императивно
определен и не можел да се изменя, нито увеличава. Всъщност получавана до този
момент финансова подкрепа в по-висок размер била във връзка със социална
оценка, срокът по която вече е изтекъл, а новата финансова подкрепа била във
връзка с новата индивидуална оценка на потребностите.
Какви са изводите на съда?
Заповедта е валиден
административен акт, предвид разпоредбата на чл.66, ал.1 от ППЗХУ.
При издаването и са нарушени
административно-производствените правила, което е довело и до материалната и
незаконосъобразност. Извън горното, не е спазена и целта на закона.
Според разпоредбата на §6, ал.1
от ПЗР на ЗХУ „До 31 март 2019 г. включително хората с увреждания имат право на
целева помощ по чл. 72, т. 1 въз основа на
заявление-декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на
Агенцията за социално подпомагане, като индивидуална оценка на потребностите не
се изготвя.“.
Целевата помощ по чл.72, т.1 от
ЗХУ касае помощни средства, приспособления, съоръжения и медицински изделия по
утвърдени стандарти, като при констатираните факти от съда тази разпоредба
е ирелевантна.
Според разпоредбата на §6, ал.2
от ПЗР на ЗХУ „До 31 март 2019 г. включително хората с трайни увреждания имат
право на месечна финансова подкрепа по чл. 70 и/или целеви помощи
по чл. 72, т. 2 – 5, въз основа на
заявление-декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на
Агенцията за социално подпомагане, като индивидуална оценка на потребностите не
се изготвя.“. Тази разпоредба и уреденото чрез нея материално право биха били
релевантни, само когато предпоставките за възникването му са се обективирали в
срока, посочен в тях, което в процесният случай не е така. Разпоредбата касае
такова материално право, което е временно с оглед изискването то да важи от
момента на влизането в сила на закона до 31.03.2019 година. От друга страна, за
да възникне, материалното право, уредено в §6, ал.2 от ПЗР на закона следва да
се предяви чрез предвиденото в нормата заявление – декларация, като такова
заявление – декларация по преписката липсва.
Съответно, следва да се
констатира, че преходните разпоредби на §6, ал.1 и ал2. от ПЗР на ЗХУ не
уреждат трансформация на съществуващи материални социални права във връзка със
съществуващи правоотношения.
От друга страна, съгласно
разпоредбата на §7, ал.1 от ПЗР на ЗХУ „От 1 януари 2019 г. социалните пенсии
за инвалидност, изплащани съгласно § 22т от
преходните и заключителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, се прекратяват служебно от
Националния осигурителен институт на основание
чл. 96, ал. 1, т. 4 от
Кодекса за социално осигуряване и на лицата, които са получавали тези пенсии, от 1
януари 2019 г. Агенцията за социално подпомагане изплаща сума в размера на
месечната финансова подкрепа по чл. 70, като индивидуална оценка на
потребностите по чл. 20 не се изготвя.“.
Съответно, според разпоредбата
на §7, ал.2 от ПЗР на ЗХУ „Влезлите в сила до 31 декември 2018 г. включително
индивидуални административни актове за отпускане на месечни добавки за социална
интеграция за транспортни услуги, за информационни и телекомуникационни услуги,
за обучение, за диетично хранене и лекарствени продукти и за достъпна информация
се преобразуват служебно от Агенцията за социално подпомагане в месечна
финансова подкрепа и на лицата от 1 януари 2019 г. агенцията изплаща сума в
размера на месечната финансова подкрепа по чл. 70, като индивидуална оценка на
потребностите по чл. 20 не се изготвя.“.
Следва за яснота на ответника да
се отбележи, че в случая са налице две самостоятелни преходни разпоредби,
уреждащи трансформация на различни права по различен способ.
Първата хипотеза /§7, ал.1 от
ПЗР на закона/ урежда трансформацията на правото на пенсия по §22т от КСО в
право на месечни финансови помощи, като трансформацията настъпва по силата на
закона от 1.01.2019 г.
Втората хипотеза /§7, ал.2 от
ПЗР/ урежда трансформацията на правата на транспортни, информационни и
телекомуникационни услуги във финансови помощи, макар и изразът на законодателя
да е непрецизен, тъй като се сочи, че се трансформират актове, чрез които
съответните права са учредени и признати, а не самите материални права.
Трансформацията на правото на получаваните
към момента на приемането на ЗХУ интеграционни добавки, уредено в §7, ал.2 от
ЗХУ не е поставено в зависимост от това до кога действа влязлата в сила
заповед, чрез която съответният адресат ги ползва, както ответникът очевидно е
приел в заповедта си от 29.01.2019 година.
Този извод се подкрепя от
тълкуването на разпоредбата на §6, ал.11 от ПЗР закона във връзка с §7, ал.2 от
ПЗР на ЗХУ, като и двете разпоредби имат предвид финансова подкрепа, независимо
кое съществуващо социално право е било трансформирано в новоуредено материално
право на месечна финансова подкрепа. При служебното преобразуване на правото на
интеграционни добавки е следвало заповедта да се съобрази с преходната
разпоредба на §6, ал.11 досежно срока, тъй като новият режим, който ЗХУ
въвежда, не предвижда друг срок на т.н. индивидуална оценка на потребностите,
която впрочем се въвежда за пръв път със закона по арг. от чл.26, ал.4 и ал.5
от ЗХУ. От друга страна прилагането на преходния режим не се обуславя от срока
на действието на социалния доклад, тъй като такова условие относно материалното
право по §7, ал.2 от ПЗР законът не поставя.
И в двата случая а трансформация
специфичните норми, която уреждат правоотношения като процесните /наличие на
отпусната социална пенсия за инвалидност по реда и при условията на §22т от КСО
и на интеграционни добавки по реда и при условията на отменения ЗИХУ/ не
изискват изготвянето и представянето на индивидуални оценки на потребностите
досежно лицето, чиито права се трансформират, което не е случайно, тъй като
вече са признати сходни като социално съдържание материални права.
Според разпоредбата на §7, ал.3
от ЗХУ „В случай че определената месечна финансова
подкрепа по ал. 1 и 2 е в по-малък размер от изплащаната до влизането в сила на
закона, се отпуска по-благоприятната за лицето.“. Внимателният анализ на
нормата сочи, че когато общо определената по реда на ал.1 и ал.2 от този
именно параграф помощ е по-малка от изплащаната до влизането в сила на
закона, се отпуска по-благоприятната за лицето. Т.е. ако сборът от
финансовата подкрепа по ал.1 и ал.2 от този параграф е по – малък от сбора от
получаваната до този момент пенсия по §22т от КСО и интеграционни добавки по
ЗИХУ, прилага се вторият сбор от тези суми и обратно. При издаването на
предходната заповед не е съобразен по-благоприятният за лицето сбор от правото
по §7, ал.1 и това по ал.2, което следва да се изчисли по начина, описан в
чл.70, т.2 от ЗХУ.
Очевидно при
издаването на заповед №D _ ВТ/378176/25.03.2014/ФП
от 29.01.2019 г. ответникът е счел, че прилага разпоредбата на §7, ал.3 от ПЗР
на ЗХУ, като необосновано и незаконосъобразно е приел, че заповедта, с която
трансформира ползваните от жалбоподателя права, на първо място следва да
определи размерът им не по правилата на §7, ал.3 от ПЗР на ЗХУ и, на второ
място е приел, че така трансформираните права са със срок само до 31.03.2019
година.
Следва да се
маркира, че при констатираните параметри на тази предходна заповед, тя очевидно
противоречи на закона освен по изтъкнатите по-горе причини и поради
обстоятелството, че в нея е посочена и преходната разпоредба на §6, ал.3, която
е обвързана със срокът по §6, ал.2 от ПЗР на ЗХУ. За яснота на ответника следва
да се отбележи, че там посоченият срок е обвързан със срока по §3 и §5 от тези
ПЗР на ЗХУ, тъй като през време на изтичането му е съобразено от законодателя,
че следва да се създадат помощни административни структури /отдели за изготвяне
на индивидуални оценки на потребностите/, както и методика за индивидуалната
оценка на потребностите, което налага признатото чрез тази разпоредба
материално право да се упражнява в определен отрязък от време и при различни
предпоставки от общо уредените в разпоредбите на чл.68 – 78 от закона и ППЗХУ.
От друга страна –
както се отбеляза - е ясно, че ответникът не третира посочената в тази заповед като
процесуален акт по §6, ал.11 от ПЗР на закона, доколкото е поставил срок на
получаването на определената със заповедта финансова подкрепа до 31.03.2019
година.
Предмет на
настоящото дело обаче не е тази предходна заповед, като анализът на развилите
се до момента на издаването на обжалваната заповед правоотношения следваше да се
съобрази от съда с оглед висящите до момента на издаването на процесната
заповед правоотношения. Освен това, съдът – въпреки констатираното дотук -
следва да съобрази и настъпилите последици на тази стабилна заповед, като
учредените с нея права така или иначе са ползвани от настоящия жалбоподател.
След като в случая
няма спор, че до влизането в сила на ЗХУ жалбоподателят е получавал социална
пенсия за инвалидност, то за него
очевидно е приложима ПЗР на §7, ал.1 от закона, като е следвало да се определи,
считано от 1.1.2019 година сума в размер на тази социална пенсия за
инвалидност. Така трансформираното право е следвало да се признае със заповедта
по §6, ал.11 от ПЗР на ЗХУ за посочения срок и за размера на пенсията, която е
трансформирана.
Извън това, след като по
отношения на жалбоподателя са налице общо три стабилизирани административни
акта, издадени до 31.12.2018 година /заповед № D_ВТ/378176 от 26.01.2018
година, № D_ВТ/378177 от 26.01.2018 година
и № D_ВТ/378178
от 26.01.2018 година/, с които са определени интеграционни по добавки по ЗИХУ
за транспортни услуги, за лекарства и за достъпна информация, то породените от
тези актове права е следвало да се трансформират от началото на 2019 година от
ответника и то отново за срока, указан в разпоредбата на §6, ал.11 от ПЗР на
ЗХУ предвид констатираната от съда фактическа обстановка.
Съответно, следвало е размерът
на тези плащания да се определи по правилото на §7, ал.3 от ПЗР на ЗХУ, а не
както е процедирал ответникът – по правилото на чл.70, т.2 от ЗХУ. Следва да се
вметне в този контекст, че хипотезите на чл.68 - чл.70 от закона касаят
материалните права, които се пораждат при неговото действие /т.е. са свързани с
действието на закона по време/, и се упражняват при съобразяване с процедурите
по чл.20 – 25 от закона, докато трансформацията на социални услуги и права,
съществували към момента на приемането на новия ЗХУ се уреждат чрез посочените
от съда ПЗР на този закон.
С оглед на описаното дотук е
очевидно, че правният ефект на издаването на процесната понастоящем заповед практически
се състои в прекратяването на получаваната от жалбоподателя до момента и трансформирана от социална пенсия месечна финансова подкрепа по §7, ал.1 от ПЗР на ЗХУ,
без са били налице изискванията и предпоставките на чл.66, ал.5 от ППЗХУ и
чл.26, ал.5 от ЗХУ.
Нарушението на посочените
процесуални разпоредби при издаването на процесната заповед е довело и до
материално-правна незаконосъобразност на заповедта, тъй като на жалбоподателя е
отпусната финансова подкрепа само въз основа на трансформираните в това право и
получавани от него до влизането в сила на закона интеграционни добавки, без
ответникът да държи сметка, че и при издаването на процесната заповед е
следвало да съобрази непогасеното право по §7, ал.1 от ПЗР на закона и да го
прибави към размера на трансформираната интеграционни добавки, което неправилно
не е сторено със заповед № №D _ ВТ/378176/25.03.2014/ФП от
29.01.2019 година.
Извън горното, съдът счита и, че
заповедта противоречи на законовата цел /чл.146, т.5 от АПК/ и води до
превратно упражняване на власт. Всъщност, от философията на преходните
разпоредби на §7 от ПЗР, съпоставени с разпоредбите на чл.2 от ЗХУ следва
извода, че при преуреждането на вече съществуващи правоотношения, които имат за
предмет социални права под формата на социални пенсии и помощи, разпоредбите на
новият закон не следва да третират носителите на тези вече съществуващи и
упражнявани права по-неблагоприятно отколкото при отменения чрез новият закон
правен режим. Затова съдът приема, че чрез процесната заповед тази преследвана
цел на преходните правила на ЗХУ не е спазена.
Следователно, следва да се
констатира, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и подлежаща на отмяна.
Тъй като съдът не може да реши
въпроса по същество с оглед характера на спорния по делото въпрос, на основание
чл. 173, ал.2 от АПК следва преписката по издадената заповед да се изпрати на
ответника за издаване на нова заповед, която да бъде съобразена с изискванията
на §6, ал.11 от ПЗР на ЗХУ и с непогасеното към момента на подаването на
заявлението-декларация от 28.02.2020 година за жалбоподателя право, възникнало
на основание §7, ал.1 от ПЗР на ЗХУ. При това следва ответникът да съобрази
последиците на вече стабилизираната и
изпълнена негова заповед № №D _ ВТ/378176/25.03.2014/ФП
от 29.01.2019 г.
Тъй като жалбоподателят не е
претендирал разноски, такива не следва да му се присъждат.
Водим от горното, Великотърновският административен съд,
шести състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ заповед №ЗХУ-ИО/Д-ВТ/ФП от 26.03.2020 година на
директора на дирекция „Социално подпомагане“ - Велико Търново.
Изпраща преписката, инициирана по подаденото от
жалбоподателя заявление – декларация ЗХУ –ПО/Д-ВТ/621 от 28.02.2020 г., на
ответника за издаване на заповед за месечна финансова подкрепа при съобразяване
с дадените в мотивите на решението указания по тълкуване и прилагане на закона.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република
България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: