Решение по дело №251/2021 на Районен съд - Варна

       Р Е Ш Е Н И Е

 

№                                       /   05.11.2021 г.   гр. Варна

 

             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Варненски районен съд                                                                    гражданско отделение

На четиринадесети октомври                                      две хиляди двадесет и първа година

В открито съдебно заседание в състав:

                                            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН СТАМАТОВ

 

при секретар Ана Ангелова

Като разгледа докладваното от съдията М. Стаматов

гражданско дело № 251 по описа за 2021 год.

И за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” от ГПК вр. чл. 422 вр. чл. 415 ГПК.

Делото е образувано въз основа на искова молба подадена  от „Б.Ф.” О., с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, партер,  с която се претендира да бъде прието по отношение на  М.М.Р., с ЕГН **********,  че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № ****г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 695,87 лева (шестотин деветдесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки) - главница по Договор за потребителски кредит „*****“ № ***** от 07.11.2019г., сключен между М.М.Р. /в качеството си на заемател/ и „Б.Ф.“ О. /в качеството си на заемодател/, ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на заявлението в съда – 02.10.2020г. до окончателно изплащане на задължението; 71,03 лева (седемдесет и един лева и три стотинки) - договорна /възнаградителана/ лихва за периода 30.01.2020г. до 12.03.2020г.; сумата от 9,03 лева (девет лева и три стотинки) представляваща мораторна лихва за периода от 13.02.2020г. до 12.03.2020г.

В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: „*****” О. е финансова институция вписана в регистъра на *** с предмет на дейност - предоставяне на потребителски кредити. На 07.11.2019 г. ответникът М.М.Р. кандидатствал за получаване на потребителски кредит, чрез сайта на дружеството за сумата от 1 000 лв. Между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № *****. Кредитополучателят получил лично сумата на каса на ****. Същият трябвало да върне кредита на 19 равни двуседмични вноски в общ размер на 1 166, 98 лв., като последната платежна дата била 30.07.2020г. По кредита постъпили плащания от страна на ответника за периода 21.11.2019г. - 28.02.2020г. След настъпване на падежа – 30.07.2020г. кредитополучателят не погасил останалите дължими суми и изпаднал в забава. По това валидно възникнало валидно облигационно правоотношение сключено изцяло в съответствие с нормите на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, ответникът като неизправна страна дължи претендираното вземане. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на иска, в който изразява становище за недопустимост и в условията на евентуалност на неоснователност на цялата искова претенция по основание и размер. Същият оспорва да е бил в договорни отношения с ищцовото дружество. Позовава се на изтекла погасителна давност. Счита, че договорът не отговаря на изискванията на ЗЗП и ЗПК, поради което е недействителен и доколкото при обявяването му за такъв, връщането на главницата се дължи на плоскостта на чл. 34 и чл. 59 ЗЗД, какъвто иск няма предявен в настоящия процес, претенцията следва да се отхвърли изцяло. В условията на евентуалност твърди нищожност на клаузите, въз основа на които са предявени претенции за договорна лихва, неустойка, наказателна лихва и разходи за събиране, поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че целият договор е недействителен поради нищожност на клаузите за договорна лихва, доколкото същият не би бил сключен от страна на дружеството без наличие на такива клаузи. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена. Направено е искане за присъждане на разноски.

Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:

От приложеното ч.гр.д. № *******. на ВРС се установява, че в полза на „Б.Ф.” О., с ЕИК *****  е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу   М.М.Р..

От писмените доказателства - копия на: договор за потребителски  кредит „*****“ № *****г. с общи условия и  стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит; разписка за извършено плащане № *****г.,   се установява, че: са налице съставени хартиени неподписани документи за сключен потребителски кредит от разстояние № ******* г. със страни  М.М.Р. и „Б.Ф.” О., с ЕИК ******* за сумата от 1 000 лв. На 07.11.2009г. М.М.Р. получил сумата от 1000лв. чрез „*****“.

Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за вземане произтичащо от чл. 79 ЗЗД.

 Искът е допустим, тъй като е подаден в срок вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.

Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право.

Предвид горепосочените материалноправни норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на установено от ищеца наличие на сключен между страните валиден формален договор за кредит, по който заемодателя е изпълнил задълженията си и е изрядна страна; размера и основанието на всяко от паричните задължения, включени в претендираното вземане, респ. ответникът следва да установи обстоятелството, че е върнал заетата сума по договора за кредит  или, че задължението за връщането й е погасено по друг правнорелевантен способ.

По отношение на процесния договор приложение намират съответно разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за потребителския кредит, както и на Закона за  защита  на потребителите.

Съгласно чл.18, ал.1 от ЗПФУР  при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по  чл.12, ал.1 от същия закон и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и  за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно чл. 18 ал.2 от с.з. за доказване  на електронни  изявления, отправени съгласно ЗПФУР  се прилага Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (загл. изм. - ДВ, бр. 85 от 2017г.), предишно наименование Закон за електронния документ и електронния подпис. Чл. 18 ал.3  от ЗПФУР предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

Съгласно чл. 3 от ЗЕДЕУУ препращащ към чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 - „електронен документ“ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.

Съобразно чл. 13 ал. 1 от с.з. препращащ към чл. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, електронният подпис представлява данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. 

Налице е трайна съдебна практика – пр. Определение №451/06.07.2020 по дело №1530/2019 на ВКС, ТК, I т.о.; Определение №169/06.04.2017 по дело №672/2017 на ВКС, ТК, I т.о. и Решение № 70 от 19.02.2014г. по гр.д.№ 868/2012г. на 4 г.о. на ВКС, с които е прието, че при условията на чл.13 ал.1 ЗЕДЕУУ /ЗЕДЕП/ електронният документ се счита за подписан, но законът придава значение на саморъчно подписан документ само на електронния документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. чл.13 ал.4 ЗЕДЕП, като допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат и на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен

Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва с формална доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление. То не може да бъде игнорирано без да се укаже възможността за доказване кой е издателят му. Принципно представянето на документ върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му /напр. специализирани технически експертизи/.

По настоящото делото се спори относно наличието на сключен от ответника договор за кредит. Оспорва се направеното електронно изявление. В тази връзка съдът изрично е указал на ищеца, че не е представил или поискал допустими и относими доказателства за извършването и авторството на твърдяните електронни изявления. По делото липсват данни за наличие на уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис да е придадена стойността на саморъчен, доколкото се явява спорно обстоятелството дали между тях изобщо е възникнало заемно правоотношение. 

 При липсата на доказване, че е възникнало облигационното правоотношение - договор за заем, на което се основава иска, той следва да се отхвърли.

 Горният извод не се променя и от обстоятелство за извършен паричен превод в размер на 1000 лева в полза на ответника. Това е така, тъй като не се установи, че паричната сума е преведена във връзка с валиден договор за кредит, доколкото липсва съгласие на ответника за сключване на такъв договор.  Връщането на тази сума би могло евентуално да се претендира на друго основание, каквото в настоящото производство не е заявено.

На основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал. 2 вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗА в полза на ответника следва да се определят разноски в размер на 310 лв. за адвокатско възнаграждение, като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на откритите съдебни заседания, вида и характера на извършените в тях процесуални действия.

            На същото основание и според представените с възражението по чл. 414 ГПК доказателства – договор за правна помощ и списък на разноски, следва да се определи възнаграждение и на представлявалия ответника адвокат в заповедното производство  по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА. Съдът предвид формиращата се трайна съдебна практика относно размера на адвокатското възнаграждение дължимо за подаване на възражение по чл. 414 ГПК – задължителна – пр. определение по чл. 274 ал. 3 от ГПК с № 45/230.01.2019г. по ч.т.д. №3074/2018г. на ВКС и незадължителна - пр. Определения по в.ч.т.д. № 14/2017г. на А. – В., по в.ч.т.д. № 1854/2019г. на ВОС; по в.ч.т.д. № 199/2017 г. на ВОС, по в. ч. гр. д. № 123/2018 г. на ОС Г. и др., намира, че с оглед принципите за правна сигурност и предвидимост, следва да я съобрази, като възнаграждението се определи в размер на 50 лв. съобразно чл. 6, ал. 1 вр. §1 от ДР към Наредба 1/2004г. на ВАдвС.

Мотивиран от горното, Варненският районен  съд

 

 

Р  Е  Ш  И:

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Ф.” О., с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, партер, иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК, да бъде прието по отношение на  М.М.Р., с ЕГН **********, че съществува  присъденото с издадена по ч.гр.д. №****. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 695,87 лева (шестотин деветдесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки) - главница по Договор за потребителски кредит „******“ № ****г., сключен между М.М.Р. /в качеството си на заемател/ и „Б.Ф.“ О. /в качеството си на заемодател/, ведно със законната лихва върху главницата считано от депозиране на заявлението в съда – 02.10.2020г. до окончателно изплащане на задължението; 71,03 лева (седемдесет и един лева и три стотинки) - договорна /възнаградителана/ лихва за периода 30.01.2020г. до 12.03.2020г.; сумата от 9,03 лева (девет лева и три стотинки) представляваща мораторна лихва за периода от 13.02.2020г. до 12.03.2020г.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 „Б.Ф.” О., с ЕИК **** да заплати на А. К. И. Б.  сумата от  310 лева представляващи разноски по настоящото дело.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал. 1 т. 2 „Б.Ф.” О., с ЕИК ***** да заплати на А. М. Л. Л.  сумата от 50 лева – разноски по ч.гр.д. № 12373/2020г. на ВРС.

 

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: