№ 163
гр. Сливен, 07.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Мартин Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно
гражданско дело № 20232200500198 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Д., процесуален
представител на Д. С. Г.,ЕГН ********** от *** против решение №
87/31.03.2023г. по гр.д. № 551/2022г. на РС – Нова Загора, с което по
предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС е било признато за
установено по отношение на жалбоподателката Г., че Ц. Д. Г. ЕГН
**********, *** и Й. Д. Г., ЕГН ********** от *** са собственици на имот
представляващ 10.7 кв.м. представляващ част от имот с идентификатор №
51809.501.672. С обжалваното решение възввизницата Г. е била осъдена да
предаде владението на процесната част от част от имот с идентификатор №
51809.501.672 на въззиваемите Ц. и Й. Г.. Г. била осъдена да заплати и
1360.00лв. деловодни разноски.
Решението е обжалвано изцяло като неправилно, постановено в
нарушение на процесуалните и материални правила и незаконосъобразно.
1
Неправилно първоинстанционният съд не се бил произнесъл по
твърдението на жалбоподателя, че владее имота в границите, в които е бил
ограден още през 70 години на миналия век и че изградената през 2018г.
ограда била издигната на мястото на старата ограда.
Неправилно съдът бил игнорирал заключението на ВЛ, в частта, в която
било установено, че разликата в местоположението на общата граница се
дължи на различната точност на кадастралната карта и на кадастралния и
регулационенн план и че тази разлика била в рамките на допустимата точност
определена по реда на ЗКИР.
Неправилно първоинстанционният съд не бил обсъдил доводите на
жалбоподателя за наличие на хипотезата на чл.117а, ал.2 от ЗУТ, както и
ценил свидетелските показания избирателно.
Страната подробно е изложила мотиви в подкрепа на изнесените по
горе твърдения и е посочила, че първоинстанционния съд не е взел под
внимание и съдебната практика на ВКС, според която при наличие на
отклонения в площтта на имотите, които се получават при разминавания
между изградената ограда и регулационната линия, когато са в допустимите
норми не са основание за уважаване на иск по чл. 108 от ЗС.
На следващо място страната посочва, че съдът превратно е тълкувал и
доказателствата събрани във връзка с алтернативната му теза за придобиване
на спорната площ с непрекъснато и необезпокоявано владение по давност.
Неправилно било прието, че липсвало намерение за своене от страна на
жалбоподателката, тъй като дълго време била в чужбина. Неправилни били
изводите и относно липсата на безпокойство при осъществяване на
владението по отношение на спорната част от имота . В тази връзка съдът се
основавал на свидетелските показания на св.И. и Ц., които обаче били
заинтересовани лица от изхода на спора, тъй като били зет/син на ищцата Й.
Ц.. Показанията на останалите свидетели сочели, че спорът е възникнал едва
през 2018г., когато е била подменена старата ограда.
Моли се да се отмени обжалваното решение, да се отхвърли
предявеният срещу жалбоподателката иск и да се присъдят деловодни
разноски.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба
от адв.Ж., пълномощник на Ц. Д. Г.. С него жалбата е оспорена като
2
неоснователна. Обжалваното решение било правилно и законосъобразно,
постановено при спазване на процесуалните и материални норми.
Невярно било твърдението на въззивника, че съдът не се е произнесъл
по основното му възражение, а именно че владее имота от 70г. на миналия
век, в границите му, съгласно документите за собственост, че имотът е бил
ограден по вътрешните регулационни линии от нейния баща и че тази ограда
не е била местена до 2018г. Всъщност разпитаните по делото свидетели били
установили, че въпреки, че оградата е била изградена нито ищците, нито
техния праводател някога е бил съгласен с мястото на изграждане на
оградата. Просто конфликтът бил достигнал пиковата си точка през 2018г.,
когато били предприети действия по смяна на оградата.
Въззиваемата страна посочва, че с отговора на исковата молба
ответникът се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, но от
събраните по делото доказателства се било установило, че такава не е
изтекла. Посочва се, че при постановяване на решението си съдът е съобразил
представеното заключение на ВЛ. Изтъква се, че въззивната жалба има
вътрешни противоречия. От една страна жалбоподателят твърдял, че няма
навлизане в имота на ищците, тъй като констатираните от ВЛ отклонения в
мястото на поставяне на оградата са допустими според чл.117а, ал.2 от ЗУТ, а
от друга че е придобил спорната част от имота на основание давностно
владение.
В с.з. въззивната страна, редовно призована не се явява представлява се
от процесуален представител по пълномощие адв.Д. , който моли да се уважи
въззивната жалба, да се отхвърли предявеният иск и да се присъдят
деловодни разноски.
В с.з. от въззивваемите, редовно призован се явява Й. Г.. Двете
въззиваеми се представляват от представител по пълномощие адв.Ж., която
заявява, че оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания отговор по нея,
моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.
Обжалваното решение е било съобщено на въззивнната страна на
10.04.2023г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок –
на 18.04.2023г. (п.к.) е била депозирана въззивната жалба.
3
Установената и възприета от РС – Нова Загора фактическа обстановка
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е
изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради
което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с
оглед процесуална икономия препраща към него.
Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в
законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния
акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.
Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск по чл. 108 от ЗС за
установяване по отношение на ответниците, че владеят част от процесния
имот без правно основание. За уважаването на иска в тежест на ищците е
било да докажат, че имотът е тяхна собственост, че се владее от ответницата
и че ответницата владее спорната част от имота без правно основание.
Безспорно е между страните, че ответницата владее спорната част от имота.
Това се доказва, както от свидетелските показания, така и от заключението на
изготвената СТЕ. От изготвената съдебно – техническа експертиза е
установено, че границата между имоти с идентификатори 51809.501.675 и
51809.501.672 не съвпада изцяло с кадастралната граница на имотите.
Вследствие на това са налице 10.35кв.м., които са циментирани от
ответницата по иска и които са с денивелация по отношение на имота на
ищците с около 40см. Тези 10.35кв.м. са част от имота на ищците, но
ответницата счита за свои, тъй като там е била изградена ограда между
имотите, която е била съборена през 2018г.
За да се прецени основателността на иска по чл.108 от ЗС следва да се
изясни и въпросът дали е налице правно основание обосноваващо владението
на процесните 10.35кв.м. от ответницата.
В тази връзка следва изрично да се посочи, че с отговора на исковата
молба, след като е изложила фактическата обстановка от своя гледна точка,
ответницата е направила едно общо и едно евентуално твърдение. Общото
твърдение е, че е собственик на процесните 10.35кв.м., тъй като те са част от
имота закупен от нейния праводател, а евентуалното и твърдение е, че ако не
е собственик по наследяване и покупко – продажба, то е собственик на
основание давностно владение. Тя не е направила твърдение, че процесната
част от имота е част от нейния имот, тъй като при проведените регулационни
4
дейности (трасиране на имота), е допусната грешка в допустимите граници.
Това възражение страната е направила едва в хода на делото по същество
пред първа инстанция. То е поддържано и с въззивната жалба. Това обаче е
недопустимо. Такова твърдение страната е следвало да направи най късно с
отговора на исковата молба, в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, след което
възможността и да прави възражения по депозираната искова молба е била
преклудирана. В този смисъл е и ТР1/2013г. по т.д. 1/2013г. на ОСГТК.
Предвид изложеното, съдът следва да разгледа двете своевременно направени
възражения от ответната страна.
Както посочихме по – горе, данните по делото недвусмислено сочат, че
спорните 10.35кв.м., всъщност не са част от имота закупен от праводателя на
ответницата. Ответницата не е могла да докаже своите претенции в тази
насока. Ето защо следва да се разгледа въпроса с придобивната давност.
Според разпоредбата на чл. 79 от ЗС правото на собственост по давност
върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години. Владението следва да е явно, спокойно, необезпокоявано и
непрекъснато. От разпитаните по делото свидетели се установява, че между
съседите ( настоящите страни и техните праводатели) винаги е съществувало
напрежение по повод изградената от праводателя на ответницата ограда
между имотите, тъй като праводателите на ищците са считали, че тя не е
поставена на място и навлиза в техния имот без съгласието им. Това през
годините е водило до множество искания за проверка на имотната граница и е
достигнало връхната си точка през 2018г., когато ищците са предприели
мерки ( трасиране и опит за поставяне на постоянна ограда) за разрешаването
на спора съобразно своите претенции и извършеното трасиране от специалист
– геодезист. По делото не се установи, въззивницата или нейния праводател
да са предприемали явни действия спрямо ищците за защита на своето
владение. Нещо повече, от разпитаните свидетели ( и от двете страни), се
установи, че въззивницата е искала да „наплати“ на ищците „каквото
евентуално им се дължи“ и че нейният син също е направил опит да уреди
спора чрез преговори като се обадил за това на сина на едната от ищците.
Като взе предвид изложеното, съдът намира че владението на
процесните 10.35кв.м. не е било нито спокойно, нито необезпокоявано, а
винаги е било спорна тема.
5
Тъй като по делото не се установи правно основание, на основание на
което ответницата да владее процесните 10.35кв.м., следва да се приеме, че тя
ги владее без правно основание. По този начин, след като са изпълнени и
трите условия на иска по чл. 108 от ЗС, същият следва да бъде уважен, така
както е сторил и първоинстанционният съд.
Тъй като правните изводи на първоинстанционния съд съвпадат с тези
на въззивната инстанция обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса в полза на всяка от въззиваемите следва да се
присъдят деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на по 850.00лв.
за адвокатско възнаграждение.
По тези съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №87/31.03.2023 г. по гр.д. № 551/2022г. на
Новозагорския районен съд.
ОСЪЖДА Д. С. Г.,ЕГН ********** от *** да заплати на Ц. Д. Г. ЕГН
**********, *** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на
850.00 ( осемстотин и петдесет) лева.
ОСЪЖДА Д. С. Г.,ЕГН ********** от *** да заплати на Й. Д. Г., ЕГН
********** от *** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на
850.00 ( осемстотин и петдесет) лева.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването
му на страните пред ВКС на РБългария.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7