№ 593
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Владимир Вълков
Здравка Иванова
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело
№ 20251000500172 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския
процесуален кодекс ( ГПК).
С решение № 260367/19.06.2024 г. по гр.д. № 8972/2020 г. по описа на
Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 4 състав И. Т. Ч. е съден
да заплати на Ц. Х. И. сумата от 34203,62 лв. – обезщетение за имуществени
вреди-загуби и 15000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
от незаконосъобразни действия на И. Ч. в качеството му на ЧСИ по изп.д. №
20167830400377, 14080 лв. – законна лихва върху главницата за имуществени
вреди, начислена от 04.08.2016 г. – датата на увреждане до датата на
предявяване на иска – 25.08.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата за имуществени и неимуществени вреди считано от датата на
предявяване на иска – 25.08.2020 г. до окончателното й изплащане на
основание чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 74 ал. 1 от ЗЧСИ и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
И. Ч. е осъден да заплати и на адв. Д. К. от САК на основание чл. 38 ЗА сумата
5713 лв., а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски
градски съд и държавна такса в размер на 2531,34 лв. и 350 лв. – заплатени
възнаграждения на вещи лица от бюджета на съда. Решението е постановено
1
при участие на трети лица помагачи на страната на ответника – С. Т. К., С. Р.
М. и „ДЗИ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД.
Решението е обжалвано от И. Т. Ч., представляван от адв. А. Т. –
ответник в първоинстанционното производство, наричан впослествие и
въззивник. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е отчел
противопоставените възражения от страна на ответника и ангажираните в
тяхна подкрепа доказателства. В тази връзка оспорва да носи имуществена
отговорност за преценката си досежно редовността на връчване на поканата за
доброволно изпълнение с довод, че това не съставлява изпълнително
действие. Сочи и да е предприел връчване чрез установен на територията на
гр. София адрес, а поканата да е приета от лице, посочило да е наемател на
притежаван от длъжника в изпълнителното производство недвижим имот при
задължение да я предаде, а така удостоверените фактически обстоятелства
смята за достатъчни за извод, че връчването е осъществено. Твърди
действията да са предприети въз основа на валиден и редовен изпълнителен
титул – изпълнителен лист. Смята за недоказани и твърдяните имуществени и
неимуществени вреди. Твърди осъщественото принудително изпълнение да е
довело до погасяване на дълг на длъжника, от което извежда отсъствие на
имуществена вреда. Смята, че взискателят е отговорен пред длъжника, в
случай че указаното в изпълнителен лист вземане бъде събрано без да е
съществувало, а наведените доводи в тази насока за неотносими към търсената
в процеса отговорност на съдебния изпълнител. Оспорва да е налице и пряка
причинно-следствена връзка между осъществените от него изпълнителни
действия и претендираните вреди. Смята претендираните неимуществени
вреди да произтичат от неуспеха на ищцата при водене на наказателни и
граждаски дела от нея, а състоянието й да е свързано със специфичния начин,
по който тя лично възприема и преживява събитията. Застъпва теза, че
подобна реакция не може да бъде определена за обичайна последица в
ситуация, при която лице дължи пари, но се опитва да се освободи от
задължението си чрез неуспешни съдебни процеси. Евентуално смята
определеното обезщетение за неимуществени вреди за несъответстващо на
действителния им размер с оглед и твърдяния за засегнат имуществен
интерес, а не телесния интегритет на длъжника. При условията на
евентуалност се поддържа възражение за изтекла погасителна давност на
претендираната лихва при позоваване на нормата на чл. 111 б. „в“ ЗЗД. Иска се
2
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – да бъдат отхвърлени.
Ищцата в първоинстанционното производство – Ц. И., представлявана
от адв. К., наричана впоследствие и въззиваема, оспорва жалбата. Твърди да е
установено по делото да са наложени запори без да й е връчена надлежно
покана за доброволно изпълнение. Последвало усвояване на суми от
банковите сметки в присъдения размер, което смята за пряка последица от
определените за неправомерни действия на ответника в първоинстанционното
производство и въззивник в настоящото. Твърди се да е доказано и
провокираното от това действие влошаване на психичното й състояние,
довело включително до търсена специализирана помощ. Иска се
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника – адв.
Т., поддържа въззивната жалба. Позовава се на утвърдена от ВКС практика, че
отговорност от принудително изпълнение произтичаща само ако длъжникът
докаже, че събираният дълг не е съществувал, което оспорва да е установено
по делото. Поддържа довод, че изпълнителните действия са били предприети
въз основа на годно изпълнително основание и при наличието на
материалноправен дълг като оспорва събраната сума да подлежи на
репариране от ЧСИ. Приема за липсваща и пряка причинна връзка между
претендираните неимуществени вреди и претърпяната имуществена вреда.
При условията на евентуалност смята обезщетението на неимуществени вреди
за прекомерно. Претендират се разноски като е представен и списък. Наведени
са доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на въззиваемата – адв. К., поддържа
оспорването си. Намира да са осъществени незаконосъобразни действия в
хода на изпълнително производство, проведено въз основа на обезсилен
изпълнителен лист. Застъпва теза, че доверителката й не дължи да доказва
възражението за неавтентичност на записа на заповед. Твърди, че
изпълнителният лист е обезсилен поради непредявен иск за установяване на
оспореното в заповедното производство вземане. Претендира се и
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Конституираните в първоинстанционното производство трети лица
помагачи на страната на ответника – С. Т. К., „ДЗИ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“
3
ЕАД и С. М. Р., не изразяват становище в рамките на въззивното
производство.
Жалбата е допустима – предявена е от процесуално легитимирано лице
в предвидения от закона срок. Претендират се вреди от престъпление, поради
което въззивниците са освободени от задължението да внесат предварително
държавна такса и във въззивното производство.
Въззивният съд е овластен служебно да извърши проверка за валидност
и допустимост на решението в обжалваната част.
Законът допуска в рамките на исков процес да бъдат привлечени за
участие и лица, чиято отговорност не е непосредствен предмет на изследване
при предявения иск, но разглежданият спор рефлектира върху конкретно
правоотношение между страна във висящия процес и третото лице.
Фактическото положение придобива правно значение само ако и доколкото
поражда регулирано от правото отношение, обосноваващо и правният интерес
по смисъла на чл. 219 ал. 1 ГПК. Средство за удовлетворяване на този интерес
е утвърдената установителна сила на постановеното решение с чл. 223 ГПК. В
тази насока изследваното в мотивите с привлечената страна осигурява
установеност и в рамките на обусловеното правоотношение с третото лице,
обуславящо в крайна сметка и участието му в чуждия съдебен спор.
В случая ответникът в първоинстанционното производство е поискал
привличане в процеса като трети лица помагачи на негова страна С. Р. М. –
процесуален представител на взискателя в изпълнителното производство.
Тези факти не обосновават правен интерес в указания смисъл.
По силата на чл. 36 ал. 2 ЗЗД осъществените действия от чуждо име
пораждат правни последици непосредствено в патримониума на
представлявания. Оттук следва, че извършените действия от С. М. са негодни
да ангажират правната му сфера, а следователно и да го поставят в каквото и
да било гражданскоправно отношение с ответника Ч.. Участието в процеса на
страна без да е налице зачетен от правовия ред личен или имуществен
интерес, обуславя недопустимост на постановеното решение в тази му част.
Проверката на решението досежно формираните фактически и правни
4
изводи по съществото на спора извън приложението на императивна норма е
ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на
първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Същевременно въззивният съд
дължи да формира собствени изводи досежно съдържанието на спорното
право и да се произнесе по наведените в производството възражения.
Първоинстанционното производство е образувано по искане на
въззиваемата при твърдение, че срещу нея са предприети изпълнителни
действия без да е била надлежно уведомена от ЧСИ Ч., за които разбрала едва
по повод служебно преведените пари въз основа запорно съобщение,
изпратено от ответника в първоинстанционното производство и въззивник в
настоящото. Ищцата оспорва да съществува предявеното вземане като твърди
и да е възразила срещу заповедта за изпълнение, въз основа на която било
образувано изпълнителното производство и с определение № 203 от
14.03.2017 г. по ч.гр.д. № 146/2017 г. възражението било прието по реда на чл.
423 ал. 1 ГПК. Частно гражданско дело 2619/2016 г. г. било върнато на РС – гр.
Враца за предприемане на процедура по чл. 415 ал. 1 ГПК, а с разпореждане от
26.05.2017 г. било и прекратено, а заповедта и издадения въз основа на нея
изпълнителен лист били обезсилени. При тези обстоятелства и с
постановление от 11.08.2017 г. въззивникът прекратил воденото от него
изпълнително дело. Твърди се въззивникът да е санкциониран дисциплинарно
с „лишаване от правоспособност“ за допуснати нарушения включително и по
воденото срещу въззиваемата изпълнително дело. Застъпва теза, че наложени
запори върху имуществото й за събиране на вземание по издаден срещу
ищцата изпълнителен лист, разпределяне и изплащане на събраните суми без
да е връчена надлежно покана за доброволно изпълнение е довело като пряка
и непосредствена последица до имуществена вреда в размер на преведената
въз основа на запорното съобщентие сума от 34203,62 лв. Конкретизира и че
въпреки наличието на валиден и редовен към момента на принудителното
изпълнение изпълнителен лист, действията на ответника да са целяли
лишаване на ищцата от възможност своевременно да защити правата и
законните си интереси.. Претендира се възстановяване на сумата 34203,62 лв.
Същевременно се сочи, че в резултат на предприетите действия ишцата
преживяла стрес, довел и до влошаване на здравословното й състояние –
изпаднала в физически и емоционален блокаж. Изгубила желанието си за
живот, непрекъснато плачела, чувствала се отпаднала и подптисната, не могла
5
да спи, да се храни, нямала сили и желание да излезе от дома си, срамувала се
от случилото се, поради което и ограничила контактите си с хора. Психиатър й
назначил медикаментозно лечение. Въпреки медикаментозното лечение
промяна в състоянието й не настъпила и ищцата потърсила съдействие за
преодоляване на последиците от стресовата ситуация от психолог. Доктор-
психиатър установилу ищцата състояние на тежка депресия без психотични
усложнения и заедно с медикаментозно лечение била приложена интензивна
психотерапия. За тези вреди се търси обезщетение в размер на 15 000 лв.
Търси се и законна лихва върху претендираните суми от 30.09.2016 г.
досежно сумата от 34203,16 лв. до датата на предявяване на исковата молба в
размер на 14080,50 лв., а законна лихва се претендира и от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното плащане и за двете
главници.
В отговор по исковата молба въззивникът, представляван от адв. Т., по
същество оспорва исковете. Смята, че в рамките на изпълнителното
производство упражнява делегирана му власт без да участва в материалното
правоотношение между взискателя и длъжника. Приема и че е обвързан от
заповедта за изпълнение и изпълнителния лист и не е компетентен да
преценява дали изпъняемото право съществува нито е легитимиран да участва
в спор с такъв предмет. Твърди, че оспорваните действия, в това число и
изплащане на постъпилата сума на 30.09.2016 г., са осъществени при наличие
на валиден изпълнителен лист. Смята, че при обезсилване на изпълнителният
лист длъжникът има право да търси принудително събраната сума от
взискателя. Оспорва да дължи обезвреда за неимуществени вреди с довод, че
взискателят носи отговорност, ако недобросъвестно е инициирал
предприемане на изпълнителни действия. Застъпва теза, че връчването на
покана за доброволно изпълнение не съставлява изпълнително действие,
ангажиращо имуществената отговорност на съдебния изпълнител.
Същевременно твърди, че е предприел необходимите действия за
установяване на настоящия и постоянния адрес на ищцата в качеството й на
длъжник, а поканата за доброволно изпълнение била изпратена чрез
„Български пощи“ ЕАД на вписания адрес в гр. ***, ул. „***“ № * ет. *, ап. **.
Пощенският оператор върнал съобщението с отбелязване, че адресатът е
напуснал адреса. Това наложило връчване чрез установения като
6
принадлежащ на ищцата адрес на територията на гр. София. Смята, че
приетата покана от лице на адреса при задължение да бъде предадена на
адресата е достатъчно за извод, че процедурата по връчване е осъществена
(гр.д. № 539/2009 г.). Застъпва и теза, че изпълнение на дълг дори и при
допуснато процедурно нарушение, не поражда вреда в патримониума на
длъжника, а обусловените от принудата неприятни преживявания не
придобиват правно значение. изтекла погасителна давност досежно законната
лихва. Позовава се и на възражение за давност по отношение на
претендираната законна лихва.
В първоинстанционното производство „ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“
ЕАД оспорва иска с довод, че липсва причинно-следствена връзка между
твърдяните неправомерни действия и претендираните вреди. Оспорва се да са
били осъществени неправомерни действия в рамките на изпълнителното
производство, а и да са причинени твърдяните вреди, съответно да се явяват
пряка и непосредствена последица от действията на ответника като са
възпроизведени и въведените от ответника доводи.
В случая страните не спорят, че въззивникът И. Ч. в качеството си на
частен съдебен изпълнител е образувал изпълнително дело №
20167830400377 въз основа на молба от 29.06.2016 г. на С. К., представляван
от адв. С. Р. М., с приложен изпълнителен лист от 17.06.2016 г., издаден въз
основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК № 1751/17.06.2016 г., издадена по ч.гр.д. №
2619/2016 г. Няма и спор, че заповедта е издадена за сумата 55 000 лв., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 16.06.2016 г. до
окончателното й изплащане, а и за сумата 6100 лв. – разноски по заповедното
производство. В молбата е посочен адрес на длъжника гр. ***, ул. „***“ *, ет.
*, ап. ** и банкова сметка с титуляр С. Р. М..
Не се спори също така, че на 29.07.2016 г. въззивникът в качеството си
на частен съдебен изпълнител е наложил запор върху сметките на
въззиваемата в „УниКредит Булбанк“ АД, който запор е бил вдигнат със
съобщение изх. № 5421/11.08.2017 г.
Страните не спорят и че на 04.08.2016 г. в изпълнение на наложения
запор „УниКредит Булбанк“ АД е превело по сметка на ЧСИ Ч. сумата
34203,62 лв.
7
Установява се, че със застрахователна полица №
212516213000003/29.02.2015 г. „ДЗИ ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е
застраховало професионалната отговорност на И. Т. Ч. в качеството му на
частен съдебен изпълнител до сумата от 450 000 лв. за всеки иск от трето лице
за причинени в изпълнително производство имуществени и неимуществени
вреди с период на покритие от 00:00 ч. на 29.03.2016 г. до 00:00 ч. на
28.03.2017 г.
На 14.09.2016 г. призовкар при ЧСИ И. Ч. е удостоверил връчване на
покана за доброволно изпълнение до Ц. Х. И. на адрес: гр. ***, ж.к. „***“ бл.
*** вх. * ет. *, ап. ***.
Страните не спорят, че на 30.09.2016 г. след удържане на такси по
изпълнението в размер на 2544,80 лв. (видно от протокол по л. 16 от гр.д. №
8972/20 г. на СГС) сума в размер от 31656,82 лв. била преведена по сметка на
С. М. Р..
Видно от справка, изготвена по заповедното производство по реда на
Наредба № 14/18.11.2009 г. за постоянен и настоящ адрес на Ц. Х. И. е вписан
гр. ***, ул. „***“ № *, ет. *, ап. **.
От комплексна съдебно-психиатрична и съдебно-психологична
експертиза, изготвена от вещите лица психолог Г. и д-р психиатър К. М., се
установява, че към 18.11.2022 г. (датата на осъщественото експертно
изследване) при въззиваемата е установено леко изразено депресивно
състояние. Изследването е разкрило като силно стресогенни елементи
изтеглянето на спестяванията на въззиваемата „с измама“, за което съобщила
да е узнала на 03.01.2017 г. и при отсъствие на друг значим стресор.
Установени са данни за продължителна смесена тревожно-депресивна реакция
с флуктуиращ ход (епизоди от лека до тежка степен на изразеност),
характеризираща се с преживелищни (трайно потиснато настроени,
тревожност, беспокойство, напрегнатост, лабилност на емоцията) и
психоматични симптоми (намалена енергия, нарушение на съня). Прието е, че
персистиращото състояние (с преживявания на засягане, несправедливо
ощетяване, песимистични интерпретации за бъдещето, нежелание за
общуване и социално оттегляне) са довели до емоционално изчерпване и
дистрес и до нарушено психосоциално функциониране. Вещите лица
заключават, че тези преживявания са резултат от предприетите спрямо ищцата
8
действия на ответника Ч., довело до нарушение на психичното
функциониране на ищцата. Разстройството е с променлив ход (периоди на
изостряне и относително стабилизиране включително и с медикаментозно
поддържане. При защитата на заключението вещото лице Г. конкретизира, че
осъществените действия след 03.01.2017 г. в емоционален план за ищцата
следват от изтеглянето на спестяванията й.
Събраната от първоинстанционният съд повторна комплексна съдебно-
психиатрична и съдебно-психологична експертиза, изготвена от д-р Е. М. със
специалност психиатрия и Д. З.-С. – специалист по клинична психология
формира извод, че изтеглянето на спестяванията и указанието за допълнително
дължимата значителна сумаа е довело до остър емоционален стрес у ищцата и
развитие на тревозно-депресивно състояние с променлива интензивност,
съответно на динамиката на ситуацията, в която се е намирала. Вещите лица
не намират основание да разграничат действията на ответника от останалите
обстоятелства по случая. Вещите лица констатират влошавания в психичното
състояние на ищцата съответно през 2017 г., 2019 г. и 2022 г., включително и
изводимо от представена по делото медицинска документация и налични
психологични последици. Обобщено е, че оплакванията и симтомите са
хронолично и съдържателно свързани и изводими от преживяната
психотравма и нейните последици – ситуативна превожност, лесна
раздразнителност и емоционална лабилност, повишен риск от изява на
тревожно-депресивни състояния при психогенни провокации. Застъпено е
мнение, че наличните данни за субективен дискомфорт, нарушаващ
ежедневното функциониране у ищцата, представляващи временно
разстройство на здравето, неопасно за живота и могат да бъдат обяснени
именно с описаното събитие в исковата молба. При обосновка на
заключението вещото лице М. конкретизира, че невъзможността да бъде
изтеглена значителна сума пари и усещането за безпомощност и
невъзможност ищцата да се справи със ситуацията е довело до отключване на
психо-патологичните симптоми, отразени в медицинската документация. Тези
констатации са потвърдени и при непосредственото изследване, проведено от
вещите лица, а психотравмената ситуация се поддържа и от липсата на
разрешаване и до момента.
9
При така възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът
намира следното:
Законът ангажира частния съдебен изпълнител да обезщети
неправомерно причинените от него вреди при изпълнение на дейността му –
чл. 74 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ). Тази норма
очертава общия режим на имуществена отговорност на частния съдебен
изпълнител. Текстът не държи сметка за естеството на действието. Достатъчно
е то да съставлява елемент от дейността на ЧСИ. Правилото на чл. 441 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК) установява специална хипотеза на
отговорност за обезвреда при процесуално незаконосъобразно принудително
изпълнение – т.е. реализирана принуда в отклонение от регламентираните
правила. Макар и двата текста да регламентират деликтна отговорност –
правоотношението възниква с факта на увреждане в резултат на неправомерно
поведение, визират различни предпоставки за възникване на отговорността.
Съдът е ограничен от въведения с исковата молба спор, а следователно и
за надлежно описаните и определени като вредоносно противоправно
поведение. Очертаното в исковата молба сочи на неспазени процедурни
правила, поради което искът следва да бъде подведен под нормата на чл. 441
ГПК, която изрично препраща и към чл. 45 от Закона за задълженията и
договорите (ЗЗД). Следователно, за да бъде ангажирана имуществената
отговорност на ответника следва да бъде установено, че в качеството си на
съдебен изпълнител и в резултат на противоправно и виновно поведение е
причинил вреда. С оглед нормата на чл. 51 ал. 1 ГПК отговорността за
обезвреда и при неизпълненото общо задължение да не се вреди другиму е
ограничена до вредите, явяващи се пряка и непосредствена последица –
произтича от неправомерното поведение и е закономерен (неизбежен) негов
резултат.
Нито специалната норма на чл. 441 ГПК, нито общото правило на чл. 45
ЗЗД придават санкционен елемент на предписаната отговорност. Затова и
дори да е допуснато процесуално нарушение в хода на принудителното
изпълнение, ако е довело до погасяване на съществуващо вземане, вредата за
длъжника в изпълнението е изключена. Имущественото изравняване изключва
дефицита в имуществото на длъжника. С намаленият актив било то и в
10
резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение бива компенсиран
пасив в имуществото на длъжника, освобождавайки го от стойностно
равностойно негово задължение.
От друга страна дейността на съдебния изпълнител е нормативно
предопределена. При съобразяване на дадените предписания при упражняване
на принуда се осъществява обещаното от закона и конкретизирано в
изпълнителния лист притезание. В тази връзка изпълнителният лист
задължава съдебния изпълнител (било то частен или държавен) да наложи
дължимото изпълнение. Затова и по правило извън компетенциите на
съдебния изпълнител остава преценката дали обективираното в
изпълнителния лист притезание съществува. След като законът подчинява
съдебния изпълнител на инкорпорираната в изпълнителния лист заповед за
принудително изпълнение липсва свободна воля, което от своя страна
изключва и изискуемата от чл. 45 ЗЗД вина.
Законът признава предварително изпълнение на заповед за плащане,
издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК, а нормата на чл. 245 ал. 3
ГПК утвърждава нарочен ред за реституция на принудително събраното в хода
на предварителното изпълнение. В резултат на осъществените от ответника
действия ищцата е била лишена от възможност да се ползва от паричните си
средства по банкови сметки. С превеждане на сумата от третото задължено
лице по специалната сметка на съдебен изпълнител вземането на длъжника
към третото лице – в случая „УниКредит Булбанк“ АД, е погасено – налице е
изпълнение в полза на легитимирано от закона лице по смисъла на чл. 75 ал. 1
изр. първо предл. четвърто ЗЗД. Същевременно обаче полученото,
включително и в резултат на принудително изпълнение на предполагаемо
право поражда задължение за връщането му, ако се окаже, че вземането не
съществува в полза на посочения в изпълнителния лиск взискател.
Следователно в тази хипотеза с предаване на сумата на „привидния“
взискател за него би възникнало задължение да върне полученото. Както е
имал повод да посочи и Върховният касационен съд в т. 6 от ТР № 4/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, нормата на чл. 245 ал. 3 ГПК дава израз на един от
основополагащите принципи в гражданското право - за предотвратяване на
неоснователно разместване на блага от имуществената сфера на едно лице
в тази на друго. Възниква въпросът дали трансформираното вземане от банка
във вземане срещу „привидния“ взискател изключва деликтната отговорност
11
на съдебния изпълнител.
Характерно за облигационното правоотношение е относителното му
действие. Това означава, че правото възниква в патримониума на кредитора и
съществува спрямо насрещната страна в правоотношението. При непозволено
увреждане, причинено от две или повече лица законът предвижда солидарна
отговорност, т.е. възлага задължението за изпълнение на едно и също по
съдържанието си задължение върху различни лица (чл. 53 ЗЗД). Правовият
ред обаче разграничава непозволеното увреждане от неоснователното
обогатяване, каквото следва от получено без да е налице зачетена от закона
причина. Принудително събраното в изпълнение на предполагаемо, но
оказало се несъществуващо право води до неоснователно обогатяване, при
което, предвид относителния характер на облигационното правоотношение,
задължение към обеднелия възниква единствено за безпричинно обогатилия
се. В тази хипотеза обаче липсва вреда в патримониума на „привидния“
длъжник. Вредата предполага намаление в актива на имуществото.. При
паричните вземания обектът на правото се съизмерява с номиналната
стойност на вземането. Промяната в личността на длъжника сама по себе си
не засяга имущественото благо. Отнесено към конкретния случая това ще
рече, че за ищцата продължава да съществува вземане в размер на получената
от С. К. сума, макар и на различно основание от погасеното , продължава да
съществува в патримониума на ищцата. Следователно пряката и
непосредствена последица от действията на ответника в качеството му частен
съдебен изпълнител и при незаконосъобразно принудително изпълнение на
предполагаемо вземане е ограничена до трансформация на вземането с оглед
титуляра на задължението, а не до намален актив в имуществото на ищцата,
както е приел първоинстанционният съд.
Съгласно чл. 121 ГПК извън изрично указаните в закона случаи
солидарност между длъжници възниква само, когато е уговорена. След като
интересът на неоправдано сметнатия за длъжник е осигурен посредством
задължението на неоправдано облагодетелствалия се да възстанови платеното,
няма причина идентично по съдържанието си задължение да бъде възлагано и
върху съдебния изпълнител на деликтно основание.
Правилото на чл. 245 ал. 3 ГПК, предвид и изясненото му съдържание с
ТР по т.д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предвижда механизъм и за
12
възстановяване на разноските, съпътстващи изпълнението. Следователно,
пряко задължен към ищцата и за начислените разноски в полза на частния
съдебен изпълнител би бил С. К.. Тази отговорност, също е обоснована с
принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, поради което и
изключва дублирането й при деликтната отговорност на ответника.
Различният източник на задълженията изключва присъщия за режима на
солидарност механизъм за разпределяне на имуществената тежест и
препятства изискуемия от правовия ред баланс в отношението, за да
легитимира ищцата да търси обезщетение на една и съща вреда от различни
лица.
По изложените съображение настоящият състав споделя тезата, че при
формално удостоверено изпълняемо право неговото съществуване остава
извън презмета на изследване в производство за ангажиране имуществената
отговорност на частния съдебен изпълнител. Ето защо настоящият състав
приема за неоснователна претенцията за имуществени вреди в размер на
34203,62 лв. като безпредметно остава изследването дали и обективираното в
изпълнителния лист менителнично задължение съществува. Така
достигнатият извод налага първоинстанционното решение в тази му част да
бъде отменено, а спорът – разрешен по същество, като искът бъде отхвърлен.
Основателна обаче е претенцията за възмездяване на причинените на
ищцата неимуществени вреди.
Законът овластява съдебния изпълнител да наложи ограничение върху
правната сфера на длъжника без предварително да го уведоми. Изненадата
цели да обезпечи последващата реализация на притезанието. Необходимо, но
и достатъчно е запорното съобщение до третото задължено лице да бъде
изпратено едновременно с поканата за доброволно изпълнение (чл. 507 ал. 1
ГПК). За това свое действие съдебният изпълнител дължи да уведоми
длъжника чрез указание в поканата за доброволно изпълнение (чл. 428 ал. 2
изр. второ ГПК).
Предназначението на запора е да запази актива, към който бива
насочено изпълнението. Затова и дори преведена по сметка на съдебния
изпълнител сумата не напуска партимониума на длъжника. Преведената сума
по сметката на съдебния изпълнител ограничава длъжника да се разпорежда с
13
нея и осигурява възможност за използването й за погасяване на изпълняемото
вземане. Задържането на сумата при тези условия освен че съответства на
процесуалните правила, не отговаря и на критерия принудително изпълнение,
за да обоснове отговорност за съдебния изпълнител.
Законът обаче пряко ангажира съдебния изпълнител да гарантира, че
упражнява предоставената му от закона власт при предписаните правила като
пристъпва към принуда само след като е осигурил предвидената от закона
възможност за доброволно изпълнение. В този смисъл поканата за доброволно
изпълнение обезпечава легитимния интерес на длъжника дори и със
закъснение, да предприеме изпълнение. Затова и срока за доброволно
изпълнение съдебният изпълнител не разполага с правомощие да упражнява
принуда От друга страна, макар и по принцип съдебният изпълнител да е
обвързан от инкорпорираното в изпълнителния лист притезание, той е
натоварен да съдейства за установяване безспорността на вземане,
инкорпорирано в заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417
ГПК. При все че законът признава незабавно изпълнение на документално
удостоверено вземане, признато в едностранно развиващото се заповедно
производство, повдигнат спор досежно менителничен дълг суспендира
изпълнителната сила на съдебния акт. Законът възлага именно на съдебния
изпълнител да обезпечи реализация на тази форма на защита като връчи на
длъжник по произтичащо от запис на заповед парично задължение и
заповедта за изпълнение, от който момент започва да тече и предписания в
закона срок за възражение. Подадено възражение в преклузивния двуседмичен
срок (според действалата към момента на процесните действия редакция),
води до спиране на изпълнението. Ефектът настъпва по силата на закона – чл.
432 ал. 1 т. 7 вр. чл. 420 ал. 1 ГПК. Срокът за възражение се припокрива със
срока за доброволно изпълнение. Спирането бива лишено от смисъл, ако
междувременно принудата е реализарана. Следователно, за да осигури
процесуално законосъобразно принудително изпълнение, съдебният
изпълнител е дължал да се увери, че гаранциите за защита легитимния интерес
на длъжника са осигурени. Ето защо недопустимо е принудително изпълнение
на досежно инкорпорирано в заповед за изпълнение вземане, произтичащо от
запис на заповед, преди да е изтекъл срокът за възражение. Елементарната
грижа към собствения интерес на длъжника предполага да уведоми съдебния
изпълнител за настъпилото основание за спиране на изпълнението. Липсата на
14
уведомление в рамките на законоустановения срок обосновава извод за
стабилизиране на изпълнителния титул с произтичащата от това възможност и
за принудително удовлетворяване на притезанието. Понеже възражението се
подава пред заповедния съд, съдебният изпълнител а законът не предписва
задължение за съдебния изпълнител да събира служебно информация,
евентуално предприетата принуда не може да доведе до ангажиране на
имуществената му отговорност.
В случая се установява, че ответникът Ч. в качеството си на частен
съдебен изпълнител не е осигурил очертаната възможност за ищцата да
предотврати принудителното изпълнение на спорно вземане, удостоверено в
запис на заповед. Съдебният изпълнител дължи да обезпечи правото на
участие в производството при предписаното от закона съдържание при
стриктно регламентирани правила. Законът изрично отчита и специфични за
изпълнителното производство въпроси, обусловили и конкретно
регламентирани изключения от общите правила.
Законът изключва възможност да бъдат упражнявани чужди права в
съдебно производство, поради което и надлежно обезпеченото право на
участие предпоставя личното уведомяване на лицето, чиито интерес е предмет
на съответното производство (чл. 45 ГПК). В тази връзка приравненото на
лично връчване чрез друго лице (чл. 46 ал. 4 изр. първо ГПК) поражда
оборимо предположение, доколкото е изпълнено съответното условие по чл.
46 ал. 2 ГПК. Този текст не третира изрично мястото на връчване, но то следва
от правилото на чл. 38 ал. 1 ГПК. Законът предполага добросъвестност на
страната, търсеща защита включително и в рамките на изпълнителното
производство, поради което отдава значение на посочения адрес на длъжника.
От иницииращата изпълнителното производство молба се установява посочен
адрес в гр. Враца. По делото не се спори, че ответникът е предприел
неуспешно връчване от този адрес чрез пощенски оператор,
. Допълнително посоченият от взискателя адрес в гр. София позволява
предприемане на процедура по връчване, но удостоверените в случая
обстоятелства не отговарят на критерия –лице от домашните на адресата.
Поканата не е връчена на адресата, а удостоверените обстоятелства не
определят третото лице за овластено от закона да получи документа вместо
адресата. При това положение съдебният изпълнител дължи да пристъпи към
15
регламентираната процедура от чл. 47 ГПК като оповести нуждата от
съдействие за получаване на книжата (и според действалата редакция на
текста към датата на осъществяване на връчването). Разгласяването на
необходимото съдействие по предписания ред се явява нормативно утвърдена
гаранция, че отсъстващият адресат ще разбере за очакваната активност от
негова страна. Поставеното съобщение в пощенската кутия за адреса
обезпечава достъп до него. Огласяването на съобщението създава възможност
за уведомяване на адресата и от негов съсед. Понеже самият закон третира
постоянния адрес на българския гражданин като място за комуникация с
държавните органи, без да изисква лицето да живее там, ангажирането на
съседи да съдействат за получаване на такава информация е проява на
елементарна грижа към собствения му интерес. Неоказаното съдействие за
получаване на процесуални документи поради липсваща или неефективна
организация оправдава и фикцията за знание, овластяваща и съдебния
изпълнител да приеме връчването за надлежно осъществено (чл. 47 ал. 5
ГПК).
Ако получената от съдебния изпълнител сума по специалната му сметка
гарантира съхранението на актива в патримониума на длъжника,
разпореждането с нея съставлява принудително изпълнение. Понеже в случая
не се установява нито оборимата презумпция по чл. 46 ал. 4 ГПК, нито
фикцията по чл. 47 ал. 5 ГПК, така реализираното принудително изпълнение
се явява процесуално незаконосъобразно.
Вината по смисъла на чл. 45 ЗЗД почива на възможността да бъдат
предвидено и предотвратено засягането на чужд зачетен от правовия ред
интерес. Формата на виданата е от значение за санкционната форма на
отговорността. Нормата на чл. 45 ЗЗД утвърждава правило за възмездяване на
причинена вреда, придаващо изключително обезщетителен характер на тази
отговорност, чийто обем е съразмерен с този на причинената вреда. Не се
установява обстоятелство, опровергаващо който и да било елемент от вината.
Незаконосъобразната интерпретация на извършените действия по връчване на
поканата за доброволно изпълнение не разкрива пречка нито да бъде
предвидено, нито да бъде предотвратено разпореждането с принадлежащата
на ищцата сума в погашение на спорно право. Както бе посочено вече
съдебният изпълнител не е компетентен да преценява съществуването му, но
дължи да се увери, че подлежи на изпълнение, в това число и че липсват
16
процесуални пречки за осъществяване на принудата. Следователно налице е и
този елемент от фактическия състав на чл. 441 ГПК.
Вещите лица и по двете комплексни експертизи сочат на значимо
засягане на психичното състояние на ищцата, довело до временно
разстройство на здравето й, макар и неопасно за живота. И двете събрани в
първоинстанционното производство експертизи установяват като единствено
значим фактор за нарушеното здравословно състояние именно процесния
случай. Вещите лица д-р М. и Г. свързват субективните й преживявания с
изтеглянето на спестяванията й, а персистиращите негативни състояния с
прижевявания на засягане, несправедливо ощетяване, песимистични
интерпретации за бъдещето…), а за интензивността и продължителността на
стресогенната ситуация допринасят нейната неочакваност, несъответност
(несправедливост) и неразрешаването й продължително време. Вещите лица
д.р М. и З.-С. свързват това състояние с възприетата от ищцата загуба на
значителна сума Както бе посочено вече този ефект настъпва пряко от
извършеното разпореждане от ответника за сметка на ищцата. Настоящият
състав приема, че това състояния е пряка и непосредствена последица от
неосигурената от ответника възможност за ищцата своевременно да оспори
менителничното си задължение и по този начин да си осигури контрол върху
сумата, било то и осъществяван от съдебен изпълнител до изясняване съдбата
на изпълнителното производство. Макар и неуспехът на водените дела да
оказва значимо въздействие върху дълбочината на страданието,
първопричината за тези й усилия е именно осъщественото от ответника
незаконосъобразно принудително изпълнение. Това е така, понеже
задържането на сумата под негов контрол до стабилизиране на изпълняемото
право би обезпечило и връщането й, когато това не стане в рамките на
нормативно предписаната процедура по чл. 422 ГПК. В тази насока без
значение остава дали менителничното задължение е действително (каквато е
тезата на ответника) или не е (каквато е тезата на ищцата). Бездействието на
взискателя да докаже съществуването му в преклузивния срок е необходимо,
но и достатъчно основание за обезсилване на изпълнителния лист с
произтичащото от това възстановяване на получената сума в изпълнение на
ефективно наложения запор.
Типично за неимуществените вреди е субективният им произход.
17
Именно защото липсва обективен измерител законът овластява съда да
определи следващото се обезщетение по справедливост. Предвид възрастта на
ищцата, семейното й положение – разведена без деца и получавана социална
пенсия, загубеният контрол върху сума от 34203,62 лв. я лишава от финансова
сигурност, с търсенето на каквато именно може да бъде свързано поддържане
на банкови влогове. Предвидената от закона възможност ищцата да защити
вземането си пред съд не гарантира възстанояване на сумата, поради което и е
обективно негодна да компенсира субективното усещане за безпомощност.
Потребността от сигурност е базова, а в положението на ищцата и
допълнително изострена. При тези съображения настоящият състав приема
претендираното обезщетение от 15 000 лв. за съответстващо на
справедливостта при компенсиране на доказаното душевно страдание.
Вещите лица отчитат продължителността на неразрешимата ситуация
като самостоятелен фактор, обосноваващ естеството и интензитета на
страданието. По делото обаче не се установяват обективни данни, че и при
насочени претенции непосредствено към взискателя, ищцата би могла да си
осигури контрол върху сумата в по-кратък период. При тези обстоятелства
няма основание за извод, че неудачно избраният път за защита е довел до
увеличаване продължителността на страданието.
По изложените съображения решението в частта, с която е увеажен
искът за обезвреда на неимуществени вреди следва да бъде потвърдено при
указание за приложимия в случая закон.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД
Законът третира неизпълненото в срок парично задължение като
безусловен източник на вреда и утвърждава механизъм за нейното
остойностяване. Предявената претенция на това основание в процеса се
свързва с претендираната имуществена вреда. При достигнатия извод за
неоснователност на тази претенция, недължима е претендираната лихва.
Следователно първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в
тази му част. Понеже не е поискано и съответно решението не е допълнено за
разликата до пълния предявен размер, спорът пред въззивната инстанция е
висящ досежно посочения в решението размер, за която сума и искът следва
да бъде отхвърлен.
18
Предявената претенция на това основание след датата на предявяване на
иска не съставлява самостоятелен иск, поради което и не налага нарочен
отхвърлителен диспозитив.
Обезщетението за неимуществени вреди е парично. Нормата на чл. 84
ал. 3 ЗЗД утвърждава изключение от правилото, че забавата предполага покана
за изпълнение на задължение, произтичащо от непозволено увреждане. При
тези съображения към датата на предявяване на иска ответникът е бил в
забава, поради което и дължи да заплати сумата ведно с обезщетение в размер
на законната лихва. Следователно, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено и в тази му част..
По разноските
Нормата на чл. 81 ГПК свързва изследването на въпроса за
отговорността за разноски с нарочно заявено искане. Понеже отговорността за
разноски произтича от установения изход на разгледания спор необходимостта
от промяна налага ревизия и на присъдените с първоинстанционното решение
разноски.
При установения изход от спора въззивникът и ответник по иска е в
правото си да получи част от доказаните разноски, съразмерна на отхвърления
иск при отчитане и на разноските, направени в първоинстанционното
производство. Относимо към отхвърления в случая иск е единствено разходът
за адвокатско възнаграждение. Установява се такъв да е заплатен в размер на
по 5000 лв. за всяка инстанция. Следователно в тежест на ищцата следва да
бъде възложената сумата общо в размер на 7629,72 лв.
Въззиваемата не претендира разноски във въззивното производство.
Обжалваното решение не отразява присъдени й разноски, които да бъдат
съобразени с новоустановения изход от спора.
Предвид основателната претенция на ищцата процесуалният й
представител – адв. К., поела безплатно защитата й в процеса, е в правото си
да получи сума, съразмерна на уважената претенция спрямо общия
претендиран размер. Предвид заплатеното възнаграждение от ответника и
липсата на довод за прекомерност, настоящият състав приема
възнаграждението от 5000 лв. за всяка от инстанциите за съответно на
19
фактическата и правна сложност на делото. Нормата на чл. 38 ал. 2 ЗА
обуславя възнаграждението от уважена претенция. Това налага и при
определяне на дължимата сума да бъде съответна на уважената част от
претенциите. При установения краен изход от спора присъденото
възнаграждение следва да бъде редуцирано до сумата от 2370,28 лв. –
възнаграждение за процесуално представителство в първоинстанционното и
въззивното производство. Присъдената на това основание сума е в по-висок
размер и за съобразяване тежестта за разноски с изхода от спора е достатъчно
да бъде отречено вземането за горницата.
Следва да бъде редуциран и размерът на възложената в тежест на
ответника държавна такса и направени разноски с бюджетни средства в
първоинстанционното производство.
В тежест на въззивника следва да бъде възложена и дължимата
държавна такса за въззивното производство пропорционално на уважената
част от исковете.
Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, ГО, 1 състав
РЕШИ:
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260367 от 19.06.2024 г. по гражданско дело №
897 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд в установителната му част по
отношение на С. Р. М. като трето лице помагач на страната на И. Т. Ч..
ОТМЕНЯ решение № 260367 от 19.06.2024 г. по гражданско дело №
897 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъден И.
Т. Ч. да заплати на Ц. Х. И. сумата от 34203,62 лв. – обезщетение за
имуществени вреди – загуби, претърпени в резултат на виновното,
противоправно поведение на ответника, изразяващо се в извършване на
незаконосъобразни действия в качеството му на ЧСИ по изп.д. №
2016783040037 ведно със законната лихва от 25.08.2020 г. до окончателно
изплащане на суматам 14080,00 лв. – законна лихва върху 34203,62 лв. за
периода от 04.08.2016 г. до 25.08.2020 г., над сумата от 2378,28 лв. –
20
възнаграждение в полза на адв. Д. К. на основание чл. 38 ал. 2 ЗА и за
разноски на основание чл. 78 ал. 6 ГПК за сумата над 600 лв. до присъдения
размер от 2531,34 лв. – държавна такса в производството пред Софийски
градски съд и над сумата от 82,96 лв. до възложения размер от 2531,84 лв.
като вместо него досежно предявените искове ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от Ц. Х. И. срещу И. Т. Ч. както следва:
1. на основание чл. 441 ГПК за сумата от 34203,62 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, претърпени от процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение по изп.д. № 2016783040037
2. ведно със законната лихва от 25.08.2020 г. до окончателно изплащане на
суматам 14080,00 лв. – законна лихва върху 34203,62 лв. за периода от
04.08.2016 г. до 25.08.2020 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260367 от 19.06.2024 г. по гражданско
дело № 897 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е
уважен иск по чл. 441 ГПК за сумата от 15 000 лв. и е присъдена законна
лихва върху тази сума от 25.08.2020 г. до окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 ГПК И. Т. Ч. с адрес по делото: гр.
София, бул. „Бар Борис ІІІ № 7, ет. 3, офис 5 да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Апелативен съд - София държавна такса в
размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на „ДЗИ-ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД и С. Т. К., участвали в производството като трето
лица помагачи на И. Т. Ч..
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчване на
препис с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, а в частта за разноските – пред настоящия състав при
условията и по реда на чл. 248 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21