РЕШЕНИЕ
№ 262419
гр. Пловдив, 28.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плодивският
районен съд, гражданско отделение, 15-ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Христо Иванов
при секретаря Петя Мутафчиева , като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 15198 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Ищецът М.В.В. е предявила срещу „Топ Хоспитал
Сървис“ АД обективно, кумулативно съединени осъдителни искове, както следва: 1)
за заплащане на нетно трудово възнаграждение за периода от м. 07.2018г. до м.
02.2019г. в общ размер от 24 320 лв.- правно основание чл. 128 т. 2 КТ, 2)
за заплащане на мораторна лихва върху главницата в размер от 4 681, 21
лв., дължима за периода от 26.08.2018г. до 11.11.2020г.- правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда / *****/ до окончателното й погашение.
В исковата молба се излагат съображения, че между страните е действало
валидно трудово правоотношение, учредено с трудов договор от № **/ *****, по
силата на който ищцата заемала длъжността ******** при ответника. Трудовото
правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие, считано от
*****, за което е издадена Заповед № **/ **** на ****** на ответното дружество.
Ищцата сочи, че за периода от м. 07.2018г. до м. 02.2019г. е следвало да получи
трудово възнаграждение в общ размер от 39 912 лв., но вместо това
работодателят й е изплатил 15 592 лв. Сочи, че въпреки многократно
отправените покани до ответното дружество, последното не е заплатило останалото
дължимо трудово възнаграждение в размер от 24 320 лв. Ищцата претендира и
обезщетение за забава върху главницата в размер на 4 681, 21 лв., дължимо за
периода от 26.08.2018г. до 11.11.2020г. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е
постъпил отговор на искова молба от ответната страна. В съдебно заседание се оспорва предявеният иск и се
иска неговото отхвърляне. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, счита за установено следното от фактическа страна:
От представения по
делото трудов договор № ******, се установява, че между страните през процесния период е налично валидно трудово правоотношение, като
ищцата е заемала длъжността ****** при ответника. Трудовото правоотношение
между страните е прекратено по взаимно съгласие, считано от *******, за което е
издадена Заповед № **/ ***** на ******* на ответното дружество.
Следователно, за
процесния период за работодателя са възникнали задълженията по чл. 128, т. 1 и
т. 2 КТ да начислява и заплаща уговореното възнаграждение за извършената
работа. Между страните е налице спор и какъв е размерът на дължимото трудово
възнаграждение. В случая меродавно за определянето на трудовото възнаграждение
е отразеното в Трудов договор № ******. ( трудово възнаграждение в размер от 5891лв. ), а не това, което е посочено
в Допълнително споразумение № *******.- Трудов договор № ***** (трудово възнаграждение в размер
от 2500 лв. ). Следва да се посочи, че
Кодексът на труда е въвел писмената форма за действителност на волеизявленията
на страните във връзка с трудовото правоотношение ( в тази насока- Решение № 81/ 25.02.2011г. по гр.д. № 930/2010г., III-
то г.о. на ВКС; Решение № 467/ 31.01.2014г. по гр.д. № 2392/ 2013г., IV- то
г.о. на ВКС; Решение № 21/ 23.02.2012г., по гр.д. № 595/ 2011г., III- то г.о.
на ВКС; Решение № 237/ 14.01.2020г. по гр.д. № 695/2019г., III- то г.о. на ВКС).
Предвид това, за да породи действие изменението на трудовия договор в насока
редуциране на дължимото на работника трудово възнаграждение, то следва
работникът/ служителят да е положил подпис в споразумението. В конкретния
случай, в представеното по делото допълнително споразумение, не е налице положен от работника подпис.
За работодателя не съществува възможност едностранно, без съгласието на
работника да намали размера на трудовото възнаграждение ( арг. чл. 118, ал. 1 КТ ). Предвид това, след като допълнителното споразумение не е подписано от работника, то съдържанието
му е напълно ирелевантно за процесното трудово правоотношение ( дори и
допълнителното споразумение да е регистрирано в ТД на НАП ). Съобразно
изложеното, то съдът приема, че договореното между страните основно месечно
възнаграждение е в размер от 5891 лв. месечно.
По исковете с
правно основание чл. 128, т.2 КТ:
По делото се установи
съществуване на трудово правоотношение между страните през процесния период. В
приложение на установената от чл. 8, ал. 2 КТ презумпция и при липсата на
обратно доказване от страна на ответника, съдът приема, че за същия период
ищцата е изпълнявала добросъвестно трудовите си задължения, включително задължението
си да престира работна сила. Следователно, за същия период за работодателя са
възникнали задълженията по чл. 128, т. 1 и т. 2 КТ да начислява и заплаща
уговореното възнаграждение за извършената работа.
От приетото по делото
заключение по изготвената ССчЕ се изяснява, че дължимото трудово възнаграждение
на ищацата за релевантния период ( м.07.2018 до
м. м.02.2019г.) възлиза на 22 907,63 лв. Доколкото съдът кредитира
изцяло заключението на вещото лице като обективно, комепентно и обосновано, то
искът с правно основание чл. 128, т. 2 следва да бъде уважен за сумата от 22
907.63 лева, като за разликата от тази сума до пълния предявен размер от 24 320лева, искът следва да бъде отхвърлен. Върху
уважения размер на исковата претенция следва да се присъди и законна лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й
погасяване.
Сумата в размер на 10
000 лева, преведена по банков път от ответното дружество на ищцата, не се
установи да е с основание заплащане на трудово възнаграждение. В закона изрично
са установени начини за изплащане на трудово възнаграждение, а и освен това в
отношенията между страните по делото изплащането му е ставало по начин,
различен от този, по който е изплатена тази сума, поради което съдът не може да
приеме че въпросната сума е била преведена по повод изплащане на ТВ на ищцата,
още повече, че е изцяло в доказтелствена тежест на работодателя да установи
това обстоятелство при условията на пълно и главно доказване.
По отношение на претенцията с
правно основание чл. 86,ал. 1 ЗЗД:
Следва да се посочи, че се
претендира мораторна лихва за несрочно изплащане на трудовото възнаграждение на
ищцата за ( м.07.2018 до м.02.2019г.). Съобразно заключението на вещото лице,
то действително е налице забавяне в изплащането на трудовото възнаграждение на
ищцата за посочените месеци. Вещото лице е определил размера на обезщетението
за забава в общ размер от 4576.04 лв.
като за разликата от тази сума до пълния предявен размер от 4681 лева искът следва да се отхвърли.
По предварителното изпълнение на решението:
Разпоредбата на чл.
242 ал. 1 от ГПК предвижда постановяване на предварително изпълнение на
решението, когато се присъжда издръжка, възнаграждение и обезщетение за работа.
Вземанията по чл. 242 ал. 1 от ГПК, за които е предвидено предварително
изпълнение, са от категория, обезпечаваща посрещане на ежедневни нужди,
свързани с нормалното съществуване на индивида. Именно предвид това,
процесуалният закон разписва, че съдът допуска служебно предварително изпълнение
на решението и това принудително изпълнение не може да бъде спряно дори и при
представено обезпечение за взискателя /Определение № 9 от 2011 г. по ч.гр. д.№
658/2010 г., Г.К., ІV ГО на ВКС/. Съобразно гореизложеното, то следва да се
допусне предварително изпълнение на решението досежно присъдената сума за
трудово възнаграждение и обезщетение за забава.
По разноските:
При този изход на
спора и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищецът има право да бъде възмезден за
сторените разноски в настоящото производство. Разноски на ищеца следва да бъдат
присъдени в общ размер от 1302 лева, за процесуално представително по
настоящото дело ,съобразно уважената част на исковете, а на ответника ищецът
следва да му заплати 28 лева разноски по производството, съобразно отхвърлената
част на исковете.
Доколкото ищецът е
освободен от заплащане на такси и разноски в производството, следва на
основание чл. 78 ал. 6 ГПК, вр. чл. 3 Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, ответникът да бъде осъден да заплати сумата в
размер на 916 лева, представляваща дължима държавна такса върху уважените
искове в настоящото производство и сума в размер от 114 лв.- възнаграждение за
вещото лице, изготвило приетата по делото ССчЕ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Топ Хоспитал Сървис“ АД, ЕИК ****** да заплати на М.В.В., ЕГН ********** следните суми: на основание чл. 128, т. 2 КТ сума в
размер на 22907,63
лева, представляваща
сбор от неизплатено нетно трудово възнаграждение за месеците за периода от м.
07.2018г. до м. 02.2019г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда / ******./ до окончателното й погасяване,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер от 4576,04 лв., представляваща обезщетение за забава върху
несвоевременно заплатени трудови възнаграждения на ищцата за за периода от 26.08.2018г. до 11.11.2020г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за разликата от 22907,63 лв. до пълния претендиран размер
от 24 320 лева, както и иска с правно основание чл.86
ал.1 от ЗЗД за разликата от 4576,04 лв.
до пълния размер от 4681,21 лева.
ОСЪЖДА „Топ Хоспитал Сървис“ АД, ЕИК ****** да заплати на М.В.В., ЕГН ********** сума в размер от
1302 лв., представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство.
ОСЪЖДА М.В.В., ЕГН ********** да заплати на „Топ Хоспитал Сървис“ АД, ЕИК ******* сума в размер от 28 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на исково производство, съобразно отхвърлената част на
исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Топ Хоспитал Сървис“ АД, ЕИК *********, да заплати в
полза на Държавата- бюджет на съдебната власт, по сметка на РС- Пловдив сума в
размер от 1030 лева, представляваща дължима държавна такса и разноски в
производството.
ПОСТАНОВЯВА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително
изпълнение на решението досежно присъдените суми за трудово възнаграждение и
обезщетение за забава.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Частта на решението, с която е допуснато предварително
изпълнение, на основание чл. 244 ГПК подлежи на обжалване с частна жалба в
седмичен срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/ Христо Иванов
Вярно с
оригинала.
ЕК