Р Е Ш Е Н И Е
№…………../………..2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд, Варна, ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ, в
публичното съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета година в
състав
СЪДИЯ ЕВЕЛИНА ПОПОВА
При участието на секретаря ВЕСЕЛКА КРУМОВА като
разгледа докладваното от съдията адм. дело № 1467 по описа на съда за две
хиляди и двадесета година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 95 – 97 ДОПК.
Образувано е по жалба на Л.Н.П., предявена чрез
пълномощника й адвокат Е.Р.Н. ***, срещу решение за отказ с изх. № 5295#1/02.06.2020 г. на органа по приходите при ТД на НАП –
Варна, офис Търговище, постановено по искане на жалбоподателката с вх. №
5295/27.05.2020 г. за издаването на удостоверение за местно лице, жалбата срещу
което решение при проведения административен контрол по чл. 92 – 94 ДОПК е
оставена без уважение с решение № 145/22.06.2020 г. на директора на ТД на НАП –
Варна.
В жалбата до съда са изложени твърдения, че отказаното
удостоверение за местно лице е нужно на жалбоподателката за представяне пред
данъчните власти на Кралство Нидерландия като жалбоподателката счита, че
отговаря на условията за издаването му, тъй като е с регистриран постоянен адрес
в България, за което обстоятелство още пред органа по приходите е представила удостоверение
за постоянен адрес изх. № 5148/11.06.2020 г., според което в периода 02.03.2006
г. – 23.12.2019 г. е с постоянен адрес в гр. Пловдив. Предвид това, моли съда
да отмени оспорения отказ за издаването на удостоверение за местно лице и да
разпореди неговото издаване.
В проведените съдебни заседания жалбоподателката,
редовно призована, не се явява и не се представлява.
Директорът на ТД на НАП – Варна, ответник по делото на
основание чл. 144 ал. 1 вр. чл. 159 ал. 2 ДОПК, се представлява в хода на
съдебното производство от юрисконсулт Д.Ф., която оспорва изцяло жалбата, в
подкрепа на което развива обстойни съображения в предявено преди първото
съдебно заседание писмено становище с. д. № 10501/28.08.2020 г. Според тях, за
да бъде едно физическо лице определено като местно за Република България, не е
достатъчно да отговаря на заложения и използван от жалбоподателката критерий по
чл. 4 ал. 1 т. 1 ЗДДФЛ да има постоянен адрес на територията на страната, но и
съгласно чл. 4 ал. 5 ЗДДФЛ наред с наличието на това условие трябва центърът на
жизнените му интереси да се намира в страната. Според твърденията на ответника
по делото П. не отговаря именно на този специфично заложен в чл. 4 ал. 5 ЗДДФЛ критерий,
тъй като през 2018 г., за която е поискано удостоверението, икономическите й
интереси не са били в България, предвид обстоятелството, че е осъществявала
трудова дейност в страната само до 29.03.2018 г.; освен това не е притежавала
недвижимо имущество в България; не е участвала в управителни или контролни
органи на ЮЛ; не е била ЕТ или съдружник в дружество по ТЗ или ЗЗД; не се е
осигурява в България по трудов договор или като самоосигуряващо се лице; не е
била трайно установена в страната, тъй като през 2018 г. е пребивавала в
Нидерландия в продължение на 266 дни срещу
само 99 дни в България; не е имала
семейство в България предвид факта че съпругът й М.И.П. през 2018 г. е
пребивавал непрекъснато в Нидерландия, а двамата нямат родени от брака си деца,
за които евентуално да се изследва обстоятелството къде са се намирали. Поради
тези съображения пълномощникът на ответника намира, че жалбата следва да бъде
отхвърлена от съда като при този изход на спора моли жалбоподателката да бъде
осъдена с решението да заплати в полза на ТД на НАП – Варна разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Като съобрази, че е сезиран с процесуално допустима
жалба, предявена в срока по чл. 95 ал.1 ДОПК от процесуално легитимирано лице
срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт, съдът намира следното по
нейната основателност:
От представената по делото административна преписка се
установяват следните релевантни към спора факти:
На 27.05.2020 г. жалбоподателката Л.Н.П. е подала до
ТД на НАП – Варна, офис Търговище искане с вх. № 5295 за издаването на
удостоверение за българско местно лице за 2018 г. като е посочила, че същото
следва да й послужи в Нидерландия. В Част ІІ на искането е вписала, че е
гражданин на Република България; че през 2018 г. е пребивавала извън
територията на страната общо 266 дни за времето от 10.04. до 31.12. като се е
намирала в Нидерландия; че има съпруг; че разполага с постоянно жилище в
България и няма такова в чужбина; че не притежава недвижимо имущество в
България и в чужбина; че осъществява трудова/стопанска дейност в България и не
осъществява такава в чужбина; че през годината, за която й е нужно
удостоверението, не е трайно установена в България и не е изпратена в чужбина
от българската държава или български работодател.
След разглеждане на искането органът по приходите при
ТД на НАП – Варна, офис Търговище, е постановил решение изх. № 5295#1/02.06.2020 г., с което е отказал на Л.Н.П. да й издаде
удостоверение за местно лице за Република България за 2018 г., мотивирайки се с
обстоятелството, че по отношение на нея не е налице нито един от заложените в
чл. 4 ЗДДФЛ критерий, въз основа на които едно лице може да се определи като
местно за данъчни цели. Посочил е, че по силата на чл. 5 ЗДДФЛ лицата, които не
са местни, се определят като чуждестранни за целите на закона.
Направените във връзка с искането фактически
констатации органът по приходите е обективирал в изготвен за целта протокол № ПО-03002520039648-073-001/03.06.2020
г., според който след служебна проверка е установено, че П. е с постоянен адрес
***; не притежава недвижим имот на територията на България; през 2018 г. се е
намирала в трудови правоотношения с български работодател до 29.03.2018 г. като
за този период има подадена декларация образец 1 и няма издадено удостоверение
А1, от което следва, че не е изпратена в чужбина от български работодател;
декларирала е, че през 2018 г. е пребивавала на територията на Нидерландия общо
266 дни – за периода от 10.04.2018 г. до 31.12.2018 г., като в заключение е
посочил, че от извършената проверка в СУП е установено, че центърът на
жизнените интереси на лицето не е бил на територията на България.
След получаване на решението за отказ П. е подала на
основание чл. 92 ал. 1 ДОПК жалба срещу него до директора на ТД на НАП – Варна,
входирана под № 26927/17.06.2020 г., в която е акцентирала на факта, че има
регистриран постоянен адрес в България, в подкрепа на което е приложила издадено
й от община Търговище удостоверение за промени на постоянен адрес с изх. №
5148/11.06.2020 г., според което в периода 05.02.1996 г. – 23.12.2019 г. е с
постоянен адрес в гр. Пловдив, а считано от 23.12.2019 г. е с регистриран
постоянен адрес ***. Според П., само в случаите, в които лицето няма постоянен
адрес в България, би следвало да се изследват останалите заложени в чл. 4 ЗДДФЛ
критерии за определянето на едно лице като местно. В жалбата до решаващия орган
изрично е вписала, че отказаното удостоверение й е необходимо за представяне
пред данъчните служби в Кралство Нидерландия с цел да се ползва от право на
обезщетение за надплатени там данъци.
Позовавайки се на направените от органа по приходите
фактически констатации и възприемайки изцяло правните му изводи, директорът на ТД
на НАП – Варна е издал решение № 145/22.06.2020 г., с което е оставил без
уважение жалбата на П. срещу постановения по искането й отказ за издаването на удостоверение
за местно физическо лице за 2018 г.
Така установените по делото факти дават основание на
съда да направи следните правни изводи:
Издаването на поискания от жалбоподателката документ
представлява административно обслужване по смисъла на глава ХІІ ДОПК, според
поместения в която чл. 88 ал. 1 обслужването се извършва чрез издаване на
документи от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или
задължения. Съгласно чл. 89 ал. 1 ДОПК искането за документа е отправено от
заинтересувано лице /което ще черпи права от него/ и до компетентната
териториална данъчна дирекция, каквато по смисъла на чл. 8 ал. 1 т. 1 ДОПК е
тази по постоянния адрес на физическото лице.
За удовлетворяване
на искането е необходимо титулярът на документа, чието издаване е заявено, да отговаря
на нормативно установените условия, за да бъде определен като местно физическо
лице за България за годината, за която следва да се отнася документът /2018 г.
според заявлението/.
Съгласно чл. 4 ал. 1 б. “б“ от подписаната между Република България и Кралство
Нидерландия Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане, местно лице за
България е всяко физическо лице, което съобразно законодателството на Република
България подлежи на облагане там, поради своето гражданство и което не е местно
лице на трета държава, както и всяко лице, различно от физическо лице, което
съобразно законодателството на България подлежи на облагане там поради мястото
на главното му управление или неговата регистрация. Така формулиран, текстът от
спогодбата предполага съобразяване с нормативните предпоставки, при които едно
физическо лице ще подлежи на облагане с данъци в България, за да може при
прилагане на възприетия от СИДДО критерий да се определи като местно за
България.
Съгласно чл. 1 ЗДДФЛ с този закон се урежда облагането
на доходите на физическите лица, включително и от дейност като ЕТ, като същевременно
според чл. 2 ЗДДФЛ обект на облагане са доходите на местните и чуждестранните
физически лица, които с чл. 3 ЗДДФЛ са определени като данъчно задължени лица. За
нуждите и целите на закона чл. 4 ал. 1 ЗДДФЛ регламентира критериите, според
които едно физическо лице може се определи като местно /без оглед на неговото
гражданство/:
1. което има постоянен адрес в България, или
2. което пребивава на територията на България повече
от 183 дни през всеки 12-месечен период, или
3. което е изпратено в чужбина от българската държава,
от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на
неговото семейство, или
4. чийто център на жизнени интереси се намира в
България.
Използването на съюза „или“ сочи, че е достатъчно
наличието на която и да било от регламентираните в четири отделни точки предпоставки,
за да може физическото лице да се определи като местно за България и поради
това на основание чл. 6 ЗДДФЛ да е носител на задължението за данъци за придобитите
през съответната година доходи от източници в България и в чужбина.
Същевременно с чл. 4 ал. 3 и 5 ЗДДФЛ са регламентирани
правоизключващи условия по отношение приложимостта на критериите по чл. 4 ал. 1
т. 1 и 2 като съгласно ал. 3, ако периодът на престой в България е единствено с
цел обучение или медицинско лечение, той не се смята за пребиваване в България,
а съгласно ал. 5, дори едно физическо лице да има постоянен адрес в България,
ако центърът на жизнените му интереси не се намира в страната, то не е местно
лице по смисъла на закона. С чл. 4 ал. 4 ЗДДФЛ легално е дефинирано кога
центърът на жизнените интереси на едно лице се намира в България като съгласно разпоредбата
това е в случаите, когато интересите му са тясно свързани със страната – за
определянето на последното като критерии са посочени семейството,
собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или
стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си.
В случая самата жалбоподателка е посочила в искането
си до органа по приходите, че през 2018 г. е пребивавала в Нидерландия 266 дни
за времето от 10.04.2018 г. до 31.12.2018 г., от което следва че за 2018 г. тя
не отговаря на условието да бъде определена като местно лице на основание чл. 4
ал. 1 т. 2 вр. ал. 2 ЗДДФЛ, тъй като пребиваването й в България през 2018 г. не
е надхвърлило 183 дни /същата по аргумент от декларираното в искането й се е
намирала в България единствено в периода 01.01.2018 г. – 09.04.2018 г./. Отново
според изрично посоченото от нея в искането до органа по приходите, през 2018
г. тя не е била изпратена в чужбина от българската държава или от български
работодател, поради което не е налице и предпоставката да бъде определена като
местно лице през годината по смисъла на чл. 4 ал. 1 т. 3 ЗДДФЛ. За да бъде
определена като местно лице по смисъла на чл. 4 ал. 1 т. 1 ЗДДФЛ, е нужно,
както вече се посочи, наред с доказания пред приходната администрация факт, че
е имала постоянен адрес в България, да отговаря и на допълнително зададеното с
чл. 4 ал. 5 ЗДДФЛ изискване центърът на жизнените й интереси през този период
да се е намирал в страната. В тази връзка в първото съдебно заседание на
21.10.2020 г. съдът й е указал, че носи тежестта да докаже по делото, че
съгласно установените с чл. 4 ал. 4 ЗДДФЛ комплексни критерии центърът на
жизнените й интереси през 2018 г. се е намирал в страната. До приключване на
съдебното дирене не са представени доказателства, от които да се установи
наличието на който и да било от критериите по 4 ал. 4 ЗДДФЛ. Наличието им в
случая се опровергава и от част от предоставената от самата жалбоподателка информация
пред данъчната администрация, според която П. не разполага с недвижимо
имущество в България, което съпоставено с данните от извършената от органа по
приходите служебна справка от ИС на НАП, според която тя се е намирала в ТПО с
български работодател само през първите три месеца от годината, както и с
посоченото в решение № 145/22.06.2020 г. и неоспорено от нея обстоятелство, че
съпругът й през цялата 2018 г. също е пребивавал в Нидерландия и че тя няма
ненавършили пълнолетие деца, с категорична убедителност води до извода, до
който е достигнал и издателят на оспореното решение, че през 2018 г. центърът
на жизнените интереси на Л.Н.П. не се е намирал в България. Това води и до
изключването на възможността за определянето й за 2018 г. като местно за
страната лице по смисъла на чл. 4 ал. 1 т. 1 вр. ал. 5 ЗДДФЛ, а също и по
смисъла на чл. 4 ал. 1 т. 4 ЗДДФЛ.
Съвкупно преценени, направените фактически констатации
и правни изводи обуславят в заключение, че като е отказал на жалбоподателката
да издаде удостоверение за местно лице за 2018 г., административният орган е
постановил законосъобразен административен акт, жалбата срещу който следва да
се отхвърли от съда.
Предвид изхода на правния спор и изрично направеното
от ответника искане за разпределяне на отговорността за разноски, жалбоподателката
следва да бъде осъдена да заплати на ТД на НАП – Варна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 /сто/ лева.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л.Н.П. срещу постановеното от органа
по приходите при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, по искане на
жалбоподателката с вх. № 5295/27.05.2020 г. решение изх. № 5295#1/02.06.2020 г. за отказ за издаване на удостоверение за
местно лице, потвърдено с решение № 145/22.06.2020 г. на директора на ТД на НАП
– Варна.
ОСЪЖДА Л.Н.П., ЕГН **********, да заплати на ТД на НАП
– Варна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.
Решението е окончателно.
СЪДИЯ: