РЕШЕНИЕ
№57
гр. Велико Търново, 01.03.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието
на секретаря П. И. и прокурора ……………., изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм. д. №710 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр.
с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата/ЗДвП/.
Образувано е по жалба на адв. Р. Р., в качеството й на
пълномощник на И.Н.Н. ***, срещу Заповед за налагане на принудителна
административна мярка по чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП с №21-0311-000114/09.11.2021г.
на полицейски инспектор при РУ -
Павликени към ОД на МВР – В. Търново, с която на жалбоподателя на посоченото
основание е наложено ПАМ „прекратяване на регистрацията на ППС“ за срок от 6
месеца, като е отнето СРМПС №********* и 2 бр. регистрационни табели.
Жалбоподателят счита оспорваната заповед за
незаконосъобразна поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени
процесуални нарушения. Излага съображения, че приложената от органа правна
норма за налагане на ПАМ предполага неправомерно поведение на собственика на
ППС, каквото в случая не е налице. Намира за нарушена разпоредбата на чл. 34 от АПК поради неучастието му в производството по налагане на ПАМ, както и че ЗПАМ
е издадена след като вече е била прекратена регистрацията на ППС с отнемането
на регистрационните табели със съставения АУАН.Моли съда да отмени обжалваната
заповед. Претендира за присъждане на разноски по производството.
Ответникът по жалбата – Началник на РУ на МВР – Павликени,
не се явява и не взема становище по жалбата.
Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата
на страните и представените по делото доказателства, приема за установено
следното:
С процесната Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка №21-0311-000114/09.11.2021г.
на полицейски инспектор при РУ -
Павликени към ОД на МВР – В. Търново е наложена ПАМ
по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП „прекратяване на регистрацията на ППС“ – лек
автомобил „Мерцедес С320“, с рег. №..., собственост на оспорващия, за срок от 6
месеца, като е
отнето СРМПС №********* и 2 бр. регистрационни табели. Като мотиви в заповедта административният
орган е изложил, че на 06.11.2021г., около 00.10 часа, в град Павликени, ул., посоченият
лек автомобил е управляван от трето лице, син на жалбоподателя И.Н., а именно
от Д.И.Н., който не притежава свидетелство за управление на МПС и е неправоспособен.
От така посочените факти ответникът е приел, че е налице хипотезата на чл. 171,
т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, при който посочената ПАМ следва да се наложи на
собственик на ППС, управлявано от неправоспособен водач.
По делото е приложен АУАН серия GA № 534372 от 06.11.2021г., издаден за нарушение на чл. 150 и чл. 147, ал. 1
от ЗДвП на Д.И.Н. /л.8 от делото/. По повод на този АУАН е издадена и
процесната заповед за прилагане на ПАМ.
В хода на
съдебното производство приобщени към доказателствения материал са приложените
към жалбата документи по опис, както и изпратената от ответника административна
преписка по издаване на процесната заповед с писмо изх.№311000-8492/03.12.2021г.
по описа на РУ –Павликени, в т.ч. справка за нарушител/водач; Заповед № 366з-659
от 26.02.2021г. на Директора на ОД на МВР-Велико Търново (л. 21 от делото).
По искане на жалбоподателя са изслушани гласни
доказателствени средства чрез разпит в качеството свидетели на лицата Б.Н. –
съпруга на жалбоподателя, както и Й..П. – майка на жалбоподателя. Дадени от тях
показания ще бъдат обсъдени в мотивите на съдебното решение, ведно с останалите
доказателства по делото.
При горната фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
Съдът приема, че жалбата
е допустима като подадена от активно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от оспорване, пред компетентния съд и в срока по чл. 146, ал. 1
от АПК.
Оспорваната Заповед за налагане на принудителна
административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП с №21-0311-000114/09.11.2021г.
на полицейски инспектор при РУ -
Павликени към ОД на МВР – В. Търново, е връчена на жалбоподателя на 09.11.2021г.,
което е видно от направеното отбелязване на самата заповед. Жалбата е подадена
директно до АС – В. Търново по пощата на 19.11.2021г., видно от пощенското
клеймо с дата върху плика /л.14 от делото/ и заведена с вх. №5155/23.11.2021г.
по описа на съда. Следователно срокът чл. 149, ал. 1 от АПК следва да се счита
за спазен. Жалбата е редовна с оглед на разпоредбите на чл. 150 и 151 от АПК и
е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с
обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността
на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.
Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл.
171, т. 1, 2,
2а,
4,
т. 5, буква "а", т. 6 и 7
се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по
този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях
длъжностни лица. Съгласно Заповед №366з-659/26.02.2021г. на директора
на ОД на МВР – В. Търново са оправомощени да издават заповеди за налагане на
принудителни административни мерки/ПАМ/ по ЗДвП по чл. 171, т.2а, буква „а“от ЗДвП полицейските
инспектори в група „Охранителна полиция в РУ – Павликени – за територията,
обслужвана от районното управление, както и полицейските инспектори в звена „Териториална
полиция“ в структурните звена на РУ при ОД на МВР – Велико Търново, в рамките
на обслужващата територия, след успешно издържан изпит по ЗДвП и КЗ. С оглед на
горното, съдът намира, че оспорената заповед е издадена от административен
орган с териториална и материална компетентност.
Съгласно чл. 171, ал. 1 от ЗДвП, принудителните
административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по
пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон.
Волеизявлението за налагане на принудителна административна мярка се обективира
в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21, ал. 1 от АПК и се издава съобразно изискванията на този кодекс, като
специалният закон въвежда и изрично изискването същата да е мотивирана.
Оспореният индивидуален административен акт е издаден в надлежната писмена
форма и в него се съдържат изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. При постановяването й не са допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила.
Наведеното
в жалбата оплакване за нарушение на чл. 34 от АПК поради пропуск на
административния орган да осигури участие на страните в административното
производство, съдът намира за неоснователно. Задължението на административния
орган по чл. 26, ал. 1 от АПК за уведомяване на заинтересованите лица започване
на административното производство е свързано със задължението за осигуряване на
тяхното участие в него съгласно чл. 34 от АПК. Тези две разпоредби от кодекса
се намират в Глава пета „Издаване на административни актове“, раздел І
„Индивидуални административни актове“, а съгласно чл. 22, т. 1 АПК
производството по раздел І не се прилага за административни актове, които по
силата на специален закон се издават и изпълняват незабавно или е предвидено
специално производство с оглед на естеството им. Прилагането на принудителните
административни мерки по чл. 171, т. 2а от ЗДвП е специално производство, на
които основна цел е незабавно преустановяване на правонарушението и самата специфика
на тези мерки изключва приложението на чл. 26 и чл. 34 от АПК. Разпоредбата на чл.
172, ал. 5 от ЗДвП препраща към АПК единствено по отношение на обжалването
на заповедта за налагане на ПАМ. В случая, оспорената заповед за прилагане на
ПАМ е издадена след като административният орган е съобразил констатираното
нарушение, установено със съставения АУАН, при съблюдаване на основните
принципи на административния процес – преди да издаде заповедта за прилагане на
ПАМ да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая, както е
регламентирано в чл.
35 от АПК, принципа за законност /чл. 4,
ал. 2 от АПК/ и принципа за служебното начало в административния процес/чл. 9,
ал. 2 от АПК/.
Несъстоятелни
са също така наведените в жалбата оплаквания за незаконосъобразност на
заповедта за прилагане на мярката от 09.11.2021г. поради това, че същата е била
издадена след като вече е била реално била прекратена регистрацията на МПС с извършване
на фактическите действия по сваляне и изземване на регистрационните табели при
проверката от полицейските служители на 06.11.2021г. Неправилно жалбоподателят
счита, че регистрационните табели може да бъдат иззети едва след издаването на
заповедта за прилагане на ПАМ. Изрично текстът на нормата на чл. 172, ал. 4 от ЗДвП предвижда, че в случаите на чл. 171, т. 2а от ЗДвП изземването на табелите
с регистрационния номер се извършва със съставянето на акта за установяване на
административно нарушение. Така цитираната правна норма обосновава извод, че
фактическото сваляне на регистрационните табели на МПС се извършва със
съставянето на АУАН, а не след постановяване на заповедта за налагане на ПАМ.
Това от своя страна само ясно сочи необходимостта от издаване на заповедта за
прилагане на принудителната мярка във възможно най-ранен момент след
съставянето на акта за установяване на административно нарушение. В случаи като
настоящия, изходът от съдебното
обжалване на заповедта за налагане на ПАМ, предопределя коя процедура по
издадената от министъра на вътрешните работи Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране,
отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане,
прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и
ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните
пътни превозни средства ще бъде приложена - връщане на собственика част втора
от свидетелството за регистрация и поставяне на регистрационните табели, или архивиране
на част втора от свидетелството за регистрация и унищожаване на табелите с
регистрационни номера.
Независимо
от горното, оспорената заповед е издадена в противоречие с материалноправните
разпоредби на закона и на неговата цел.
Съгласно чл. 170, ал.
1 от АПК административният орган и лицата, за които актът е благоприятен,
следва да докажат съществуването на фактическите основания, посочени в него, и
изпълнението на законовите изисквания при издаването им.
По
делото не е спорно обстоятелството, че МПС – обект на ПАМ, към момента на
проверката от полицейските служители на 06.11.2021г. е собственост на
жалбоподателя И.Н.Н. и че същият е управляван от неправоспособно лице, различно
от собственика.
Съгласно текстът на разпоредба на чл. 171, т.
2а, б. „а“ от ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и
за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните
принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно
превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без
да притежава съответното свидетелство за управление и/или е употребил алкохол с
концентрация в кръвта над 0,5 на хиляда и/или наркотични вещества или техни
аналози, както и при отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство
за установяване употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни
аналози, или не изпълни предписанието за медицинско изследване на
концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества
или техни аналози, както и на собственик, чието моторно превозно средство е
управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление – за
срок от 6 месеца до една година.
В случая, за да
приложи ПАМ по отношение на И.Н., административният орган се е позовал на
наличието на една от посочените в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП хипотези, а
именно – моторното превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо
съответното свидетелство за управление.
Основното оплакване,
което се поддържа в жалбата е, че процесната заповед е незаконосъобразна, тъй
като липсва виновно поведение на жалбоподателя, с което да е допринесъл за
управлението на автомобила от неправоспособно лице.
Самата
формулировка на чл. 171, т. 2а, б. „а“, пр. последно от ЗДвП, не въвежда
изрично като изискване наличието на субективно отношение на адресата на мярката
към установеното нарушение, т.е неправоспособният водач на чуждо МПС да
управлява същото със знанието и без противопоставянето на собственика. Такова
съпричиняване като елемент на основанието за налагане на ПАМ не е въведено от
законодателя, но да се приеме, че във всички случаи, без оглед на поведението
на собственика, последният следва да търпи принуда в собствената си правна
сфера с налагането на ПАМ от вида на процесната, далеч надхвърля преследваните
цели.
По
делото няма данни и доказателства, че жалбоподателят е предоставил доброволно
ключовете от автомобила си или да е дал съгласието си за управлението му на
непълнолетния си син Д.И.Н.. Напротив, според показанията на разпитаните по
делото св. Б.Н. и св. Й..П., на конкретната дата на нарушението, жалбоподателят
и собственик на процесното МПС, не е бил в семейното жилище в град Павликени,
където са се намирали ключовете от автомобила, а е бил служебно ангажиран в
друг град на територията на България, намиращ се на няколко стотин километра от
местоживеенето му. Непълнолетното лице, управлявало МПС е било поверено на св.
Попова, която заявява, че е прибрала ключовете за автомобила в дамската си
чанта и не може да каже точно по кое време са взети от там. Съдът кредитира
тези показания, които са непротиворечиви по между си и се подкрепят от
представените по делото и неоспорени от ответника Заповед №1 от
05.11.2021г. за командироване на И.Н. - управителя
на дружеството „Фънки-2“ ЕООД, до Община Шабла, с подпис и печат от същата
община, както и Отчет за командировка от 05.11.2021г. с подпис и печат
от „Фънки-2“ ЕООД. Това мотивира съда да приеме, че на процесната дата, жалбоподателят
се е намирал в населено място отстоящо на значително разстояние от град
Павликени и за него е било невъзможно да осъществи непосредствен контрол и надзор над
непълнолетния си син, който в процесната нощ е бил поверен на грижите на своята
баба – св. Попова. Не е доказано по делото процесният автомобил
да е бил управляван от Даниел Н. със знанието съответно съгласието на неговия
баща и собственик на МПС, а от там и виновно противоправно поведение на същия
към датата на прилагането на ПАМ. Налице са обстоятелства, при
които жалбоподателят не е имал фактическата възможност да осуети такова
управление. Тези обстоятелства не са
съобразени от органа, издал заповедта за прилагане на ПАМ, предвид спецификата
на конкретния случай.
Съобразно горното и при установените по
делото факти съдът намира, че оспорваната заповед е издадена и при допуснато
нарушение на принципа на съразмерност, заложен в чл. 6, ал. 1 АПК, според който
административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно
и справедливо. Отделно от това,
принудителната административна мярка във всеки конкретен случай трябва да е
определена в такъв обем, че да не ограничава правата на субектите в степен,
надхвърляща тази, произтичаща от преследваната от закона цел. Действително, при
ПАМ от вида на процесната е без значение дали собственикът на МПС е съпричастен
към извършването на административното нарушение от друго лице, и по-конкретно
от водача, управлявал автомобила без да е правоспособен, а налагайки мярката в
хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП,
административният орган действа при условията на обвързана компетентност. В
същото време обаче, дори когато преследва законоустановени цели, принудителната
административна мярка за всеки конкретен случай трябва да е определена в такъв
вид и обем, че да не ограничава правата на субектите в степен, надхвърляща
необходимото за осъществяване на целта на закона. В случая спирането от движение
МПС, не само не би постигнало нито една от целите на административната принуда,
но и ограничава правата на жалбоподателя в по-голяма степен от необходимото в
хипотеза, в която собственото му МПС евентуално е било обект на чуждо
посегателство. С оглед на това последиците от издадената заповед, ограничаващи
възможността на жалбоподателя да се движи със собствения си лек автомобил, са
несъизмерими с преследваната цел, което означава, че същата е постановена в
противоречие с чл. 6, ал. 5 от АПК (аргументи в този
смисъл виж Решение №2429/27.02.2017г. по адм. дело №12477/2016г. на ВАС). Така
наложената принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от ЗДвП за нарушение на чл. 150 от ЗДвП си поставя цели,
противоречащи на законоустановените цели на административната принуда.
Ето защо, подадената жалба се явява основателна и оспорената с нея Заповед за
налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, буква „а“ от ЗДвП с №21-0311-000114/09.11.2021г. на полицейски инспектор при РУ - Павликени към ОД на МВР – В. Търново, следва да бъде отменена.
В настоящото
производство процесуалният представител на жалбоподателя претендира заплащане
на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата и присъждане на заплатената държавна такса за образуване на
делото. Искането е основателно. В приложеното по делото адвокатско пълномощно
от 15.11.2021г. е посочено, че е предоставена безплатна правна помощ на горното
основание. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице
по чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата
е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи
разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата адвокатът, оказал на
страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение в
размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да
упражни последният това свое право е достатъчно да представи сключен със
страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
договореното възнаграждение е безплатно на цитираното основание. Посочените
предпоставки в случая са налице, поради което ответникът по делото следва да
бъде осъден да заплати на адвоката по делото адвокатското възнаграждение в
размер на 500 лева, определено по реда на чл. 8, ал. 3 от Наредба №1/09.07.2014г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и на жалбоподателя
разноски в размер на 10 лв. за държавна такса.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба
на И.Н.Н. ***,
Заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а,
буква „а“ от ЗДвП с №21-0311-000114/09.11.2021г. на полицейски инспектор при РУ - Павликени към ОД на МВР – В. Търново.
ОСЪЖДА ОД на МВР – В. Търново да заплати на И.Н.Н. ***
разноски в размер на 10 / десет/ лв., представляващи заплатената държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА ОД на МВР
– Велико Търново да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата на адвокат Р.Н.Р. ***, ЛН ..., със служебен адрес в град Левски, област
Плевен, ул. „П. Яворов“ №3, адвокатско
възнаграждение в размер на 500 (петстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: