РЕШЕНИЕ
№ 1105
гр. Сливен, 20.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230101687 по описа за 2024 година
Предявен е положителен установителен иск за установяване
съществуване на вземане на заявител по подадено заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК - правно основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.чл.79 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че на 07.03.2019 г. ответникът сключил
договор за потребителски кредит № 283220 със „Сити Кеш“ ООД, по силата
на който получил сумата от 200 лв., срещу което се съгласил да върне 1 бр.
вноска 277 лв. в срок до 08.04.2019г., когато падежирала последната вноска,
съгласно погасителен план. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в
размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 45,46 %.
Твърди, че ответника не изпълнил в срок задълженията си по договора
за кредит. Сочи, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания
/Цесия/от 13.01.2022г. „Сити Кеш“ ООД, като цедент прехвърлило своите
вземания от ответника на цесионера и настоящ ищец, като вземането било
индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия. Длъжникът бил
уведомен за цесията на посочен от него настоящ адрес, както и със CMC на
1
посочен телефонен номер. В случай, че съда не приеме уведомяването за
надлежно, то същото следвало да се счита извършено с исковата молба.
От съда се иска признаване на установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сума в размер на 200 лв. главница, по договор
потребителски кредит № 283220/ 07.03.2019г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда
26.01.2024г. до окончателно изплащане на вземането, 6,68 лв., договорна
възнаградителна лихва за периода от 07.03.2019г. до 08.04.2019г. и 45,16 лв.,
обезщетение за забава за периода от 08.04.2019г. до 25.01.2024г. Претендират
се разноски в заповедното производство и в исковия процес.
В срока по чл.131 ГПК отговор от ответника е депозиран, чрез назначен
от съда особен представител.
Оспорва иска като неоснователен. Сочи, че липсвали доказателства, че
ответника е усвоил кредита от 200 лв. Било видно от чл.5.3 от Договора за
заем наличие на гратисен период, изчислен от датата на сключване на
договора за заем 07.03.2019г. до деня, предхождащ определения от страните
падеж 08.04.2019г., през който, съобразно конкретните условия на сключения
договор, заемателят можел да върне получения кредит при фиксирана лихва
от 0% и ГПР 0%, както и без да дължи заплащане на допълнително заявени
услуги. В този смисъл, се счита, че ответника не дължал претендираните 6,68
лв. договорна лихва върху главницата. Сочи, че съгласно чл.111, б. “в” ЗЗД с
изтичане на тригодишна давност се погасявали вземанията за лихви.
Обезщетението по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в размер на законната лихва се
дължало от момента, в който длъжникът изпаднал в забава, относно
изпълнението на парично задължение и от този момент течал срок на
погасителна давност за това акцесорно вземане. В случая падежът на
вземането настъпил на 08.04.2019г. и от следващия ден, ответникът изпаднал
в забава. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
било подадено на 25.01.2024г., поради което задължението за обезщетение за
забава преди 25.01.2021г. било погасено по давност.
Иска се отхвърляне на претенцията, като неоснователна и недоказана.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и писмени
доказателствени средства, съдът прие за установено от фактическа страна
следното:
2
На 07.03.2019г. ответникът сключил с трето неучастващо по делото лице
„Сити Кеш“ ООД гр.София договор за паричен заем Кредирект № 283220 за
заемна сума в размер на 200 лв., със срок на погасяване 1 месец, с една вноска
в размер на 206,68 лв. с падеж 08.04.2019г., ГПР по кредита 45,46 %, фиксиран
годишен лихвен процент 40,05%, обща сума за плащане в размер на 206,68
лв. Предвидена и начислена била и такса за експресно разглеждане в размер на
70,32 лв., като вноската по заема с тази такса била в размер на 277 лв.
Кредитът бил усвоен от ответника чрез превод по Изипей №
2000000174081721 на 07.03.2019г.
На 13.01.2022г. между заемодателя на ответника и ищцовото дружество
бил сключен договор за цедиране на вземания, между които и това от
ответника. Няма данни за цесията да е бил уведомен ответника длъжник.
На 26.01.2024г. ищцовото дружество депозирало заявление по реда на
чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение против ответника. Било
образувано ч.гр.д. № 392/2024г. и издадена заповед за изпълнение против
ответника за исковите суми. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника – настоящ ответник по реда на чл.47, ал.5 ГПК, което обусловило
депозирането на искова молба, предмет на настоящо разглеждане.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание
чл.422, вр.чл.415 ГПК е допустим – предявен е от страна, разполагаща с
правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо съществуването
на вземанията си по издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, против
която е подадено своевременно възражение от страна на длъжника.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е
била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
По този иск ищецът следва да установи съществуването на вземането си
спрямо ответника - длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже
наличие на фактите, породили неговото вземане.
В случая, предмет на предявения иск е вземане, произтичащо от сключен
3
договор за паричен заем. Безспорно се установи в процеса, че такъв договор
бил сключен между трето неучастващо в делото лице и ответника. Доказа се
също и осъществена цесия между заемодателя на ответника и настоящото
ищово дружество с предмет вземането от ответника.
Съгласно константната съдебна практика /Тълкувателно решение №
142-7/11.11.1954г. на ОСГК на ВС, Решение № 156/30.11.2015 г. на ВКС по т.д.
№ 2639/2014 г., II т.о., Решение № 137/02.06.2015г. на ВКС по гр.д. №
5759/2014г., III г.о./, за да породи извършената цесия действие по отношение
на длъжника, следва до него да е достигнало волеизявлението на досегашния
кредитор – цедента за прехвърляне на вземането. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съгласно която предишният кредитор
/цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането.
Предишният кредитор /цедентът/ може да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник,
като това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД /в този см. Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 96/17.04.2018г. на ВКС по гр. д. № 3049/2017г., IV г.о.,
Решение № 114/07.09.2016г. на ВКС по т. д. № 362/2015г., II т.о./.
Целта на уведомяването на длъжника за станалата цесия е да го
предпази от двойно плащане на едно и също задължение/ чл.99, ал.4 ЗЗД/. То
стабилизира правата на цесионера и не може да бъде изпълнено валидно
другиму. Неизпълнението му /неуведомяването/ не се отразява на
действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключената цесия се предхожда от изпълнение на длъжника, престирано на
досегашния кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само, ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомлението, каквито данни по делото не са
налице.
По същество в конкретния случай приложение намират нормите на
ЗПК. Заемодателят на ответника е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със
средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при
4
сключване на договора е действало именно като такова, тоест страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал.4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за
изначална недействителност при сключването на договора и заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и
другите разходи. Макар и да няма въведено подобно възражение, съдът е
длъжен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Действително от ответника не се търси сумата,
дължима като такса експресно разглеждане в размер на 70,32 лв., но съдът не
може да неглижира, че подобна такса е била уговорена и начислена по
договора.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, като в ал.4 на визираната правна норма е посочен
неговият максимално допустим размер– пет пъти размера на законната лихва.
Съгласно §1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя
страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя– §1, т.2 ДР ЗПК. В
случая таксато експресно разглеждане не е била включена в ГПР по договора,
видно от съдържанието на чл.4 от него и по този начин е нарушена правната
норма на чл.19 ал.4 ЗПК. Договорът за заем е недействителен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР и общата дължима сума. Същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
5
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да
бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на
законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран
размер от 45,46 %, а договорната лихва е 40,05 %. Не става ясно какво
представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива.
Услугата за експресно разглеждане е пряко свързана с договора за кредит.
Следователно, таксата за тази услуга представлява разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК и съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 ЗПК
следва да се включи в размера на ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез
въвеждане на допълнителни разходи, недопустими по действащото
законодателство, чиято стойност не е включена в определения в договора за
кредит ГПР. В случая посоченият в договора размер на ГПР е неточен и
заблуждава потребителя, тъй като не отразява действителния размер на
разходите по кредита. Услугата „експресно разглеждане“ безспорно касае
действия, свързани с отпускането на кредита и начисляването на такса за нея
попада в забраната на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Таксата за бързо разглеждане е
уговорена и във фиксиран размер. Липсва каквато и да е еквивалентност
между таксата и извършената услуга от кредитора. От съдържанието на
договора за кредит не става ясно как тази допълнителна услуга е
остойностена, по каква методика е формирана цената за ползването й и какви
конкретни действия от страна на кредитора се включват в тази услуга.
Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 член 3,
буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
6
в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“
по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
С оглед изложеното, съдът намира, че процесният договор за паричен заем е
сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което
и по аргумент на чл. 22 ЗПК е налице пълна недействителност - нищожност на
договора. Съгласно правилото на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен / в случая в мотивите на
решението/, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо, предявеният иск по
чл.422 ГПК се явява основателен в размер на 200 лв., главница по договор за
паричен заем № 283220/ 07.03.2019г., ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда
26.01.2024г. до окончателно изплащане на вземането, доколкото ответната
страна не установи връщане /плащане на усвоения кредит. Неоснователни са
претенциите за сума в размер на 6,68 лв., договорна възнаградителна лихва за
периода 07.03.2019г. - 08.04.2019г. и за сума в размер на 45,16 лв.,
обезщетение за забава за периода 08.04.2019г. - 25.01.2024г. С оглед
изложените аргументи не се налага съдът да се произнася и по възражението
за погасителна давност на сумите за лихви.
Съобразно изхода на спора, ответникът дължи на ищцовото дружество
разноски, съобразно уважената част от претенциите в общ размер на 425,67
лв. /59,56 лв. по съразмерност в заповедното производство по чгд № 392/2024г.
на СлРС и 366,11 лв. в исковото производство/. На ответника не му се следват
разноски, тъй като няма доказателства за сторени реално такива.
7
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК в
отношенията между страните, че С. П. П., ЕГН: ********** от гр.**, кв.“**“,
бл.**, вх.**, ап.**ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Триадица, бул.“България“
№ 81 В, представлявано от управителите *****, сума в размер на 200 лв.
/двеста лева/, главница по договор за паричен заем № 283220/ 07.03.2019г.,
ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда 26.01.2024г. до окончателно изплащане на
вземането, като
ОТХВЪРЛЯ предявените претенции за сума в размер на 6,68 лв. /шест
лева и 0,68 ст./, договорна възнаградителна лихва за периода 07.03.2019г. -
08.04.2019г. и за сума в размер на 45,16 лв. /четиридесет и пет лева и 0,16 ст./,
обезщетение за забава за периода 08.04.2019г. - 25.01.2024г., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК С. П. П., ЕГН: ********** от
гр.***, кв.“***“, бл.**, вх.**, ап.**ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н
Триадица, бул.“България“ № 81 В, представлявано от управителите
*********, сума в размер на 425,67 лв. /четиристотин двадесет и пет лева и
0,67 ст./, деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
8