Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 28.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, I-12 състав, в публично
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година, в състав:
Съдия: К. Петров
при участието на секретаря И. Василева, като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 14033 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
И.В.И. е
предявила срещу ответниците К.К.Н.
и К.Г.Г. установителен иск
с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за признаване на
установено по отношение на ответниците, че договорът
за учредяване на вещно право на ползване, обективиран
в нотариален акт от 13.11.2015 г., т. 160, акт № 98/2015 г. на нотариус Д.Н.с
рег. № 609 в НК, с който К.К.Н. учредява в полза на К.Г.Г. пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на
ползване върху собствената си ½ ид. ч. от
следния недвижим имот – апартамент № 25, находящ се в
гр. София, район Триадица, в сграда № 1, вх. ******подпокривен
тавански етаж, със застроена площ от 95.95 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна-трапезария-кухненски бокс, две тоалетни-бани, коридор, складово
помещение, две тераси с обща площ 9.94 кв. м., при граници – улица, ап. № 26,
коридор, асансьор, стълбище, апартамент № 28 от вх. Б, заедно с принадлежащите
му 1.60/100 ид. части от общите части на входове „А“
и „Б“, заедно с принадлежащите му 19.61/4747 ид.
части от правото на строеж върху УПИ XIII-979 /поземлен имот с идентификатор
68134.1005.212/, в който е построена сградата, в квартал 151, по устройствения план на гр. София, местността „Жил. група Мотописта“, целият от 4747 кв. м., който
апартамент е самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1005.212.1.25
по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-108/13.12.2016 г. на ИД на
АГКК с адрес на имота гр. София, ул. ******№ ***, вх. ******, е нищожен, като привидна абсолютно симулативна сделка.
При условията
на евентуалност ищцата навежда доводи, че същият договор е нищожен, като
сключен в нарушение на добрите нрави.
При условията
на евентуалност ищцата е предявила срещу ответниците
иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗС за признаване за установено по
отношение на ответниците, че вещното право на
ползване, учредено в полза на К.Г.Г. върху ½ ид. ч. от посочения в исковата молба недвижим имот е погасено поради
неупражняването му за период от повече от 5 години.
В исковата
молба се твърди, че ищцата и К.К.Н. били бивши
съпрузи, като бракът им е прекратен с влязло в сила решение на 24.04.2014 г. По
време на брака придобили в режим на СИО процесния
недвижим имот. Заведен бил на 26.11.2015 г. иск за делба, приключил с влязло в
сила решение за изнасяне имота на публична продан. Сочи се, че К.К.Н. учредил на К.Г.Г.
безвъзмездно право на ползване върху собствената ½ ид.
ч. от имота 12 дни преди завеждането на делбеното
дело. Договорът представлявал симулативна сделка.
Страните не желаели нейния правен ефект, а искали да създадат привидност, че
имотът е обременен с вещни тежести, което компрометирало нормалното протичане
на публичната продан на имота и ограничавало до минимум интереса към него.
Ограничавала се възможността имотът да се продаде на цена, опорочавала се
публичната продан. Само ищцата имала достъп до имота, само тя заплащала
консумативите за него. Вторият ответник не бил поискал достъп до имота. При
условията на евентуалност се твърди, че договорът противоречи на добрите нрави.
Единственият мотив за сключването му бил злепоставяне интересите на ищцата. Учредената
тежест давала възможност за манипулирането на публичната продан и обезсмисляла
правото на ищцата да закупи имота. Чрез опорочаването на публичната продан
първият ответник целял и постигане на благоприятно само за него уреждане на
задълженията му за заплащане на издръжка към децата му. Твърди при условията на
евентуалност, че вещното право на ползване е погасено поради неупражняването
му. Моли за уважаване на главната претенция, евентуално за уважаване на някоя
от евентуалните такива. Претендира разноски.
В срока за
отговор на исковата молба ответниците са подали
отговори на исковата молба.
Ответникът К.Н.
намира исковете за недопустими, неоснователни и недоказани. Липсвал правен
интерес за ищцата от така предявените искове. По същество оспорва претенциите и
намира същите за неоснователни.
Постъпил е
отговор и от К.Г., чрез назначения му особен представител адв.
И.И.. Намира исковите претенции за недопустими, неоснователни
и недоказани. Моли за отхвърлянето им.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно
чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
От
фактическа страна:
Установява се по делото, че сключения на
15.08.2000 г. граждански брак между И.В.И. и
К.К.Н. е прекратен с развод по вина и на
двамата съпрузи с влязло в сила съдебно решение на 24.04.2014 г. – решение от
05.03.2014 г. по гр. д. № 22469/2012 г. на СРС.
Установява се, че по време на брака И.В.И.
и К.К.Н. са
сключили договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 036, том II, рег. № 3295,
дело № 224/2009 г., с който са закупили процесния
недвижим имот – апартамент № 25, находящ се в гр.
София, район Триадица, в сграда № 1, вх. ******подпокривен
тавански етаж, със застроена площ от 95.95 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна-трапезария-кухненски бокс, две тоалетни-бани, коридор, складово
помещение, две тераси с обща площ 9.94 кв. м., при граници – улица, ап. № 26,
коридор, асансьор, стълбище, апартамент № 28 от вх. Б, заедно с принадлежащите
му 1.60/100 ид. части от общите части на входове „А“
и „Б“, заедно с принадлежащите му 19.61/4747 ид.
части от правото на строеж върху УПИ XIII-979 /поземлен имот с идентификатор
68134.1005.212/, в който е построена сградата, в квартал 151, по устройствения план на гр. София, местността „Жил. група Мотописта“, целият от 4747 кв. м., който
апартамент е самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1005.212.1.25
по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-108/13.12.2016 г. на ИД на
АГКК с адрес на имота гр. София, ул. ******№ ***, вх. ******,.
С договор за учредяване право на
ползване, обективиран с нотариален акт от 13.11.2015
г., т. 160, акт № 98/2015 г., вх. рег. № 66682/13.11.2015 г. в СВ – гр. София, К.К.Н. учредява в полза на К.Г.Г.
пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на ползване върху собствената
си ½ ид. ч. от процесния
недвижим имот – апартамент № 25, находящ се в гр.
София, район Триадица, в сграда № 1, вх. ******подпокривен
тавански етаж, със застроена площ от 95.95 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна-трапезария-кухненски бокс, две тоалетни-бани, коридор, складово
помещение, две тераси с обща площ 9.94 кв. м., при граници – улица, ап. № 26,
коридор, асансьор, стълбище, апартамент № 28 от вх. Б, заедно с принадлежащите
му 1.60/100 ид. части от общите части на входове „А“
и „Б“, заедно с принадлежащите му 19.61/4747 ид.
части от правото на строеж върху УПИ XIII-979 /поземлен имот с идентификатор
68134.1005.212/, в който е построена сградата, в квартал 151, по устройствения план на гр. София, местността „Жил. група Мотописта“, целият от 4747 кв. м.
Образувано е делбено
дело между страните за извършването на съдебна делба върху процесния
недвижим имот – гр. д. № 73117/2015 г. на СРС, като исковата молба е вписана
26.11.2015 г. – л. 18 от делото. С решение влязло в сила на 12.12.2019 г. процесният имот е
изнесен на публична продан.
Образувано е изпълнително дело №
20208480400251 при ЧСИ Р.А.и е насрочена публична продан на имота.
Представено е извлечение от електронна
кореспонденция, изпратено от адвокат Б.Г.със следното съдържание: „Обръщам се
към вас с предложение за споразумение, което е в следните параметри: 1. К. ще
дари на децата своята ид. част от имотите, които са
предмет на делото за публична продан като ще си запази правото на ползване. 2.
В замяна И. ще му опрости задължението за неплатена до момента издръжка, както
и всички налични до момента парични задължения към нея и децата. Ако проявявате
интерес, пишете ми, за да оформим сделката преди датата на описа на имота“.
Писмото е от дата 14 август, петък. От приложен на л. 91-93 протокол за опис и
оценка на недвижими имущества от 01.09.2020 г. по изпълнително дело №
20208480400251 при ЧСИ Р.А.се установява, че представител по изпълнителното
производство на К.К.Н. е адвокат Б.Г..
Относно
наличието на правен интерес за ищеца по исковете по чл. 26 ЗЗД:
Надлежно легитимиран да предяви установителен иск за нищожност на сделка е този, чието
право се засяга от правния спор и затова интерес от предявяването имат не само
субектите на спорното материално правоотношение, но и всички трети, външни за
последното лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на
това правоотношение. В
случаите когато установителното действие на съдебното
решение не би засегнало притежавани или претендирани
от ищеца права, не е налице правен интерес от установителен
иск – решение № 155/19.03.2010 г. по
гр.д. № 4829/2008 г., ІV г. о. на ВКС и определение № 264 от 07.07.2014 г. по ч. гр. д. № 2998/2014 г. на II г. о. на ВКС.
За да съществува интерес от установителен иск е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано
от него право, щом правата на ищеца зависят от съществуването или
несъществуването на спорното правоотношение. Налице е правен интерес от установителен иск когато според твърденията в исковата
молба правният спор засяга пряко или косвено имуществената сфера на ищеца. Достатъчен
и евентуален интерес, както и възможност правният субект да има дори и някаква
косвена полза от уважаване на подобен иск, което би обосновало правния му
интерес и съответно допустимостта на иска. В случая за ищеца е налице правен
интерес в качеството му на съсобственик на процесния
имот да оспори сделката, с която е учредено право на ползване върху ид. част на другия съсобственик. Налице е косвен интерес от прогласяването на нищожността
от договора за учредяване на право на ползване, доколкото това би повлияло
както върху възможността за реализацията на публичната продан, така и на
средната пазарна оценка на недвижимия имот. Още повече, не е без значение съществуването
или несъществуването на учредено право на ползване върху имота при формирането
на преценка у ищцата дали да участва или не в публичната продан. При това
положение исковете по чл. 26 ЗЗД подлежат на разглеждане по същество.
Относно
поредността на разглеждане на исковете по чл. 26 ЗЗД:
Когато
искът е за прогласяване недействителност на сделка /в случая договор за
учредяване на право на ползване/, а в обстоятелствената част на исковата молба
са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е
длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове.
Естеството на спорните материални отношения предопределя вида на обективно
съединените искове. Независимо от поредността и
съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на
евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в
закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на
исковете преминава от най-тежкия порок към по-леките. Съдът следва да съобрази
също, че изложените факти, при които се иска прогласяването недействителността
на сделката ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай
подвеждането на фактите под същинското законово основание за недействителност е
въпрос на правна квалификация на иска.
Относно
поредността, в която следва да се разгледат исковете
по чл. 26 ЗЗД – виж решение № 2 от
22.04.2020 г. по гр. д .№ 1153/2019 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. №
4622/2019 г. на IV г. о. на ВКС, в
които е посочено, че във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо
основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока :от най-тежкия –
противоречие на закона или заобикалянето му,през по – леките – липса на
основание, липса на съгласие, привидност,
невъзможен предмет, противоречие на
морала или липса на форма.
Поради изложеното, съдът следва да се
произнесе първо по соченият в исковата молба порок по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр.
5 ЗЗД – привидност на сделката:
Съгласно чл. 55 ЗС, ограничените вещни
права, доколкото са предвидени в закона могат да се придобиват чрез правни
сделки, по давност и по други начини, предвидени в закона. Правото на ползване,
като ограничено вещно право е уредено в чл. 56-62 ЗС. Следователно само
предвидените в закона ограничени вещни права могат да бъдат обект на
придобиване и притежание. По своя характер, правото на ползване включва правото
да се използва лично вещта съобразно нейното предназначение и по начин, че да
не се променя съществено. /чл. 56 ЗС/. Възможността това право да се притежава
отделно от правото на собственост означава, че то може да бъде запазено при
прехвърляне на голата собственост от прехвърлителя-собственик.
Привидните и
прикритите сделки нормативно са уредени в чл. 17 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При
абсолютната и относителната симулация е налице липса на волеизявление, на
съгласие. В случая се твърди абсолютна симулация на сключения договор за
учредяване право на ползване. Абсолютна симулация е налице, когато между
страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си
последици между тях.
За доказването на
симулацията законът изисква контра летр, или т. нар.
„начало на писмено доказателство“, което прави вероятно твърдението за
привидност на сделката /чл. 165, ал. 2 ГПК/ и допустими свидетелските показания
за установяване на уговорената привидност. При наличието на писмено
доказателство, отразяващо волеизявлението на една от страните по сделката
относно нейния симулативен характер, свидетелските
показания, като доказателствено средство за
разкриване на действителните правоотношения между страните са допустими – решение № 544 от 06.01.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1053/2010 г., II г. о., решение № 163 от 15.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1536/2009 г., IV г. о., решения № 437/22.07.2004 г. по гр. д. № 907/2003 г. на
I г. о. на ВКС, решение № 27/10.03.2005 г. по гр. д. № 1147/2003 г. на II г. о.
на ВКС и др.
Разпоредбата на чл.
165, ал. 2 ГПК се отнася до всички видове привидни сделки. Доколкото в случая
не се представя от ответника контра летр, то е за
установяване на привидността е необходимо „начало на писмено доказателство“
Признанията на
страните за факти, относими към спорното право,
включително и извънсъдебните признания, съставляват допустимо и важно доказателствено средство, което следва да се прецени с
оглед всички обстоятелства по делото. Признанието пред държавен орган на
факт/факти/ може да прави вероятно твърдението на другата страна, че
волеизявлението на неговия автор, съдържащо се в друг документ, е привидно. В
този случай изявлението пред държавния орган може да послужи като т.нар.
“начало на писмено доказателство“ по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК – решение № 60274 от 09.12.2021 г. по гр. д. №
811/2021 г. на III г. о. на ВКС. Приема се и, че за „начало на писмено
доказателство“ може да послужи признание на иска от едно от страните по
сделката, направено пред съда и отразено от него в съдебен протокол – решение № 10 от 13.02.2020 г. по гр. д. №
939/2019 г. на IV г. о. на ВКС.
В съдебно заседание
на 05.10.2023 г. обяснение по реда на чл. 176 ГПК е дал ответникът К.К.Н., който е заявил, че правото на ползване е било
учредено с цел извършване на довършителни работи, тъй като К.Г. бил строителен
инженер, както и, че при изповядване на сделката бил изготвен контра летр, който останал при нотариуса. Изявлението на
страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за
спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено
средство. Признанието на неблагоприятния факт е указание за неговата истинност
– решение № 475 от 8.06.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 1311/2009 г., III г. о. Ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
му стойност – виж решение № 70 от
19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС на IV г. о., определение № 1015 от
3.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2930/2015 г., IV г. о. на ВКС. Изявлението
пред съда за наличието на изготвен контра летр между
страните съдът приема, че има сходни последици като т.нар. “начало на писмено
доказателство“. Същото изхожда от страна по сделката и с него изрично се прави
признание на неблагоприятния факт, че страните по сделката не са желали да се
учредява безвъзмездно право на ползване на ответника К.Г..
На следващо място,
по делото е представена електронната кореспонденция /л. 23/, съдържаща
предложение за ищцата, изпратенo от адвокат Б.Г.. По делото не се спори,
че адвокат Б.Г.е разполагала с представителна власт от К.К.Н.
във връзка с образуваното изпълнително дело № 20208480400251 при ЧСИ Р.А., а и
в тази насока приложения на л. 91-93 протокол за опис и оценка на недвижими
имущества от 01.09.2020 г. по изпълнително дело № 20208480400251 при ЧСИ Р.А.. Представеното извлечение на хартиен
носител от електронната кореспонденция на представител на ответника К.Н. не е
оспорено нито относно авторството, нито относно съдържанието, поради което и
съдът цени същото като извънсъдебно признание на неизгодни за страната
обстоятелства по арг. от чл. 175 ГПК. Представеното
извлечение, съдържа изявлението на първия ответник да дари на децата си своята ид. част от имота, като запази за себе си правото на
ползване. Електронната кореспонденция е изпратена на 14.08.2020 г., тъй като в
същата се сочи „описа на имота“, т. е. изпратена е след образуване на
изпълнителното дело, а след образуването му единствената година, в която 14
август е бил ден петък е 2020 г. Т. е. първият ответник изразява желание да запази право на ползване
върху имота за себе си, при положение че вече е сключен договорът за учредяване
на такова на втория ответник. Косвено следва, че страните по процесния договор не се желаели постигане на правните му
последици, а действителният притежател на правото на ползване върху имота е К.К.Н..
Правилото на чл. 165,
ал. 2, изр. 1 ГПК няма за цел да постанови невъзможност симулацията да се
разкрива пълно както чрез едностранно съставен документ – решение
№ 193/05.01.2018 г. по гр. д. № 608/2017 г. на IІІ г. о. на ВКС, така и да бъде установена и чрез верига от косвени
доказателства, в случай че чрез тях се установява система от доказателствени факти, които създават сигурност, че фактът,
иницииран чрез съвкупността на доказателствените
факти, относим към симулативността
на волеизявленията, се е осъществил – решение
№31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г., III г. о. на ВКС, определение № 361
от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3675/2018 г. на IV г. о. на ВКС.
Относно липсата на
действителна воля за учредяване право на ползване е възможно ищецът да не е
разполага с преки доказателства. Доказването може да бъде осъществено чрез
косвени доказателства, установяващи странични обстоятелства, които, преценени в
съвкупност, да създават сигурно убеждение у съда относно съществуването на
твърдения факт. Косвените доказателства дават указания за основния факт само
косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с
основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да
установи основния факт пряко. За да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е
необходимо преди всичко съобразяването на косвените доказателства в тяхната
съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да
се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния
факт. Дали косвените доказателства в съвкупност са достатъчни за установяване
на факта се преценява във всеки отделен случай с оглед неговата конкретика.
В случая извън направеното признание по реда на
чл. 176 ГПК на неизгоден факт за съществуване на контра летр
между страните са налице и множество косвени доказателства относно привидността
на процесния договор: 1. посочената електронна
кореспонденция, обсъдена по-горе; 2. процесната сделка е осъществена 12 дни преди завеждането на делбеното
дело № 73117/2015 г. на СРС; 3. обстоятелството, че въпреки учреденото
безвъзмездно право на ползване ответникът К.Г.Г. от
датата на договора до настоящия момент не е упражнявал това право нито лично,
нито чрез другиго. В тази насока показанията на свидетеля Анна В.И., която
разполага с ключ от имота и, която разяснява, че имотът е неизползваем като все
още е на шпакловка и замазка без вътрешни врати, без контакти и ключове за
лампи. Обстоятелството, че имотът е на шпакловка и замазка се установява и от
протокола за опис и оценка на недвижимия имот от 01.09.2020 г. по
изпълнителното дело – л. 92. Относно представения договор за наем – л. 149-150
от делото, то ответникът К.Н. въпреки разпределената доказателствена
тежест по реда на чл. 193, ал. 3, изр. 2 ГПК на л. 156 от делото и дадената му
многократна възможност за внасяне на депозит по СГрЕ,
не е внесъл дължимия депозит, поради което и съдът с протоколно определение от
28.11.2024 г. е отменил определението, с което е допуснато изготвянето на СГрЕ. Ответникът не е доказал истинността на документа,
поради което договорът за наем не се приема за истински документ от съда и не
следва да се кредитира.
Така описаните доказателства – обясненията по
реда на чл. 176 ГПК и множеството косвени доказателства по делото, разгледани в
тяхната съвкупност, обосноват сигурност, че процесният
договор за учредяване право на ползване е симулативен.
Страните по тази сделка не са целели нейният правен ефект, като в периода от
2015 г. до сега ответникът К.Г. не само не е ползвал имота и не е изявявал воля
за това, но и не е положил усилия да проведе довършителни работи в жилището с
оглед привеждането му във вид, който да позволява упражняване на правото на
ползване. Очевидно, че волята на страните по делото е била друга, а именно да
не се ограничава правото на собственост на ответника К.Н.. Налице е абсолютна
симулация, с която се е целяло да се създаде тежест върху имота, с оглед
предстоящото дело за делба и евентуалното изнасяне имота на публична продан –
да се затрудни провеждането на публичната продан.
Ето защо, предявеният иск по чл. 26, ал. 2, изр.
1 пр. 5 ЗЗД е основателен и следва да
бъде уважен.
Доколкото не
се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за
разглеждане на предявените от страна на ищеца евентуални искове, то съдът не
следва да разглежда евентуалните претенции.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора разноски се дължат на
ищеца.
Ищецът представя доказателства и списък по чл.
80 ГПК, като претендира разноски в общ размер на 3855 лв. Претендирано е
адвокатско възнаграждение в общ размер на 2500 лв. – представени са два
договора за правна защита и съдействие. Първоначално е сключен договор за
правна защита и съдействие за 2000 лв., след което – за още 500 лв. за
проведените повече от две открити съдебни заседание.
Направено е в срок възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
Възражението е неоснователно.
С Решение на
Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално
запитване, е прието, че член 101, параграф ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че Наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както
и, че национална уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да
уговорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба от
съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга съдът няма право
да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва
да се счита за ограничение на конкуренцията.
Следователно, размерите посочени в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални
размери не са обвързващи за съда. Тези минимални размери могат да служат само
като ориентир при определяне на разноските. Конкретният дължим размер се
определя от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Доколкото все пак Наредбата може да служи като ориентир, то следва да се посочи, че в случая минималното
адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата е в размер по-висок
от претендирания първоначално в размер на 2000 лв.
Относно допълнителното възнаграждение за всяко следващо след второ заседание в
Наредбата е предвидено възнаграждение в размер на 250 лв. – чл. 7, ал. 9 от
Наредбата.
За да прецени основателността на направеното
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът извърши съвкупна преценка на фактическата
и правната сложност на спора. Правната сложност е предпоставена
от броя и основанието на исковете, съдържанието и броя на въведените в спора
факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при
разрешаването на спора, относима задължителна съдебна
практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите
на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за
преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и
продължителността на производството.
По делото са предявени три евентуално съединени
иска. Предмет на производството е сделка за учредяване право на ползване върху
недвижим имот, проведени са общо 7 о. с. з., събрани са множество
доказателства, делото е продължило почти 4 години. Оттук и съдът намира, че
заплатеното адвокатско възнаграждение /първоначалното в размер на 2000 лв. и
допълнителното в размер на по 100 лв. за всяко следващо проведено о. с. з. след
второто/ е адекватно на положения труд и отговаря на фактическата и правната
сложност на спора и качеството на услугата.
На ищеца следва да се присъдят направените разноски
в общ размер на 3855 лв.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по иска предявен от И.В.И., ЕГН **********, с адрес
***, срещу К.К.Н., ЕГН **********, с адрес *** и К.Г.Г., ЕГН **********, с адрес ***, че договорът за учредяване
на вещно право на ползване, обективиран в нотариален
акт от 13.11.2015 г., т. 160, акт № 98/2015 г. на нотариус Д.Н.с рег. № 609 в
НК, с който К.К.Н. учредява в полза на К.Г.Г. пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на
ползване върху собствената си ½ ид. ч. от
следния недвижим имот – апартамент № 25, находящ се в
гр. София, район Триадица, в сграда № 1, вх. ******подпокривен
тавански етаж, със застроена площ от 95.95 кв. м., състоящ се от две стаи,
дневна-трапезария-кухненски бокс, две тоалетни-бани, коридор, складово
помещение, две тераси с обща площ 9.94 кв. м., при граници – улица, ап. № 26,
коридор, асансьор, стълбище, апартамент № 28 от вх. Б, заедно с принадлежащите
му 1.60/100 ид. части от общите части на входове „А“
и „Б“, заедно с принадлежащите му 19.61/4747 ид.
части от правото на строеж върху УПИ XIII-979 /поземлен имот с идентификатор 68134.1005.212/, в който е построена
сградата, в квартал 151, по устройствения план на гр.
София, местността „Жил. група Мотописта“, целият от
4747 кв. м., който апартамент е самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.1005.212.1.25 по КККР на гр. София,
одобрени със заповед № РД-18-108/13.12.2016 г. на ИД на АГКК с адрес на имота
гр. София, ул. ******№ ***, вх. ******,
е НИЩОЖЕН поради привидност
на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5
ЗЗД.
ОСЪЖДА
К.К.Н.,
ЕГН **********, с адрес *** и К.Г.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплатят на И.В.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата
от 3855 лв. – разноски за настоящото
производство.
ДАВА
ШЕСТМЕСЕЧЕН СРОК на И.В.И., ЕГН **********,
считано от влизане в сила на решението, да извърши отбелязването му в Службата
по вписванията – гр. София, като след изтичането на този срок вписването на
исковата молба губи действието си.
Решението подлежи на обжалване
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: