№ 456
гр. София, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20211001001098 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 на ГПК.
Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от
„Интертех аутомейшън“ ЕООД, с която обжалва решение № 261 023 от 25.06.2021 г.,
постановено по т.д .№ 102/20 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3
състав, с което е осъдил „Интертех аутомейшън“ ЕООД да заплати на „Ендрес+Хаузер
интернешънъл“ АГ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.327, ал.1, вр.чл.318 ТЗ, вр.чл.365 ЗЗД
сумата от 84 772.24 евро, дължима и останала неплатена сума по чл.2.2, вр.чл.от споразумение от
10.10.2018 г., представляваща цена на закупени продукти по фактури, описани в приложение №1,
неразделна част от споразумението от 10.10.2018 г. и издадени след 25.01.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 16.01.2020 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86
от ЗЗД да заплати сумата от 10 054.93 евро, представляваща лихва за забава върху горната
главница дължима за периода 16.11.2018 г. – 16.01.2020 г., на основание чл.92 от ЗЗД да заплати
сумата от 64 858.94 лв., представляваща неустойка за забава по чл.5, вр.чл.4 от споразумението от
10.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2020 г. до
окончателното й погасяване, както и на основание чл.78 от ГПК да заплати сумата от 19 596.40
лв., съдебни разноски в производството.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е недопустимо, произнесено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и за неправилно,
несъобразено с материалния закон и необосновано, като несъобразено със събрания
доказателствен материал. Твърди, че решението е произнесено при неизясняване на
1
действителните фактически отношения между страните, тъй като ищецът е претендирал
заплащане на фактури, беаз да бъдат отчетени спецификите на на основното действащо
между страните правоотношение. Инвокира доводи, че в процеса са наведени от негова
страна множество възражения и са предявени насрещни вземания, които съдът е отказал да
разгледа. В тази връзка оспорва изводите на съда по отношение на възможността да разгледа
предявеното насрещно вземане, произтичащо от незаплащането на договорното
възнаграждение при прекратяване на договора. В тази връзка твърди, че след
прекратяването на договора правоотношенията се уреждат от общото договорно право,
поради което съдът е следвало да разгледа предявеният иск. Твърди, че няма пречка съдът да
разгледа искането следвайки общите правила на подсъдността на договорите с
международен елемент, с оглед на местоизпълнението. Твърди, че това го е лишило от
възможността надлежно да защити правата си. На следващо място твърди, че не е имал
възможност да вземе становище и да аргументира позицията си, тъй като видно от
приложените по делото документи представителят на дружеството е претърпял тежък
инзцидент, хоспитализиран е и за това обстоятелство не е уведомен адвоката. В тази връзка
твърди, че при изрично изявено желание да участва в делото, искането не е било уважено,
поради което дружеството не е било надлежно представлявано в първото по делото
заседание. Твърди, че съгласно договора между представляван и представител
представителят няма правомощия за самостоятелно вземане на решения, поради което
личното присъствие на представителя е безпредметно и съдът е бил уведомен за това с
нарочна молба. С оглед на това твърди, че са налице условията за отмяна на решението и
връщане на делото за нова разглеждане по същество.
В жалбата се твърди, че релевираните възражения срещу дължимостта на
лихва и неустойка за обезпечаване на едно и също вземане са разгледани формално и не по
същество, поради което твърди, че формираните изводи от съда са неправилни. Твърди, че
неустойката е уговорена в случай, че длъжникът по споразумението не изпълни плащане на
дълга, а ищецът е заявил и олихвяване на сумата по главницата, при непредставяне на
банкова гаранция в срок, което прави главницата изискуема незабавно, без да е необходимо
длъжникът да бъде уведомяван повторно. В тази връзка твърди, че едновременно
обязщетяване за едно и също неизпълнение, то това е недопустимо. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отмени атакуваното, като претендира разноски само за
държавна такса.
Въззиваемият „Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ оспорва жалбата. Твърди, че
решението е основано на подписаната между страните спогодба, с което ответникът е
признал изцяло дължимостта на сумите. Релевира доводи, че направеното възражение за
неизясненост на фактическите отношения между страните е неоснователно, тъй като съдът
правилно е отчел, че между същите съществуват две правоотношения – по договор за
представителство и по договори за покупко-продажба. В тази връзка твърди, че
отношенията по договора за представителство са извън предмета на спора. Твърди, че съдът
правилно е тълкувал клаузите на договора и споразумението, поради което законосъобразно
2
е приел, че споразумението не препраща към договора за представителство. Инвокира
доводи, че съдът правилно е приел, че направените възражения за прихващане не следва да
се разглеждат, тъй като същите произтичат от договара за представителство, в които
съществува неоспорена арбитражна клауза. В тази връзка твърди, че практиката на ВКС е
константна по отношение на самостоятелния характер на арбитражната клауза, поради което
дори договърът да е прекратил действието си, то арбитражното споразумение продължава да
обвързва страните. По отношение на наведените твърдения за допуснати процесуални
нарушения от съда при разглеждането на делото, твърди, че същите са неоснователни. В
тази връзка твърди, че не са били налице основания за отлагане на делото, тъй като
присъствието на страна не е задължително, а вътрешните отношения между страната и
процесуалния представител са ирелевантни. Твърди, че дори да се приеме, че е налице
нарушение, то въззивникът не обоснова в какво се изразява лишаването от възможност за
защита, тъй като не твърди и не представя доказателства, или какви процесуални действия е
пропуснал да направи. По отношение на наведеното твърдение, че решението е неправилно
и необосновано предвид присъждането на лихва и неустойка, твърди, че съдът правилно е
приел, че двете не обезпечават едно и също неизпълнение. Ето защо моли съда да остави без
уважение подадената въззивна жалба и да потвърди атакуваното решение, като претендира
разноски за настоящата инстанция.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 261
023 от 25.06.2021 г., постановено по т.д .№ 102/20 г. по описа на Софийски градски съд,
Търговско отделение, 3 състав, че съдът е осъдил „Интертех аутомейшън“ ЕООД да заплати
на „Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.327, ал.1, вр.чл.318 ТЗ,
вр.чл.365 ЗЗД сумата от 84 772.24 евро, дължима и останала неплатена сума по чл.2.2, вр.чл.от
споразумение от 10.10.2018 г., представляваща цена на закупени продукти по фактури, описани в
приложение №1, неразделна част от споразумението от 10.10.2018 г. и издадени след 25.01.2018 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от 16.01.2020 г. до окончателното й изплащане, на
основание чл.86 от ЗЗД да заплати сумата от 10 054.93 евро, представляваща лихва за забава
върху горната главница дължима за периода 16.11.2018 г. – 16.01.2020 г., на основание чл.92 от
ЗЗД да заплати сумата от 64 858.94 лв., представляваща неустойка за забава по чл.5, вр.чл.4 от
споразумението от 10.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2020
г. до окончателното й погасяване, както и на основание чл.78 от ГПК да заплати сумата от
19 596.40 лв., съдебни разноски в производството.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото
(споразумение от 10.10.2018 г.), че страните са постигнали споразумение по отношение на
дължимите суми по фактури, описани в приложение №1, неразделна част от
споразумението, издадени в периода от 18.11.2017 г. до 23.08.2018 г., представляваща цена
на доставени от ищеца на ответника стоки, на обща стойност от 527 721.05 евро.
3
Видно от разпоредбата на чл.2.1 от същото дължимата сума по фактурите в
размер на 442 948.81 евро ответникът е поел задължението да заплати до 15.10.2018 г., като
при изпълнение на поетите задължения остатъкът от дължимата цена следва да бъде
намален от 84 772.24 евро на 72 000 евро, която сума следва да бъде заплатена в срок до
30.11.2019 г. Съгласно разпоредбата на чл.7.3 от споразумението ответникът е поел
задължението да предостави на ищеца банкова гаранция в размер на 150 000 евро,
обезпечаваща изпълнението на задълженията, като същата следва да се предостави на ищеца
в срок от 25 работни дни след подписването на споразумението.
Съгласно разпоредбата на чл.4 от споразумението при неизпълнение на
задълженията по чл.2 от същото страните са постигнали съгласие за дължимост на
неустойка в размер на 64 858.94 лв., изчислена като сторени от ищеца разноски по събиране
на вземането си. В чл.5 страните са постигнали съгласие за неустойка в същия размер при
неизпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция.
Не се спори между страните, а се установява и от представеното споразумение
между страните, в сила от 01.01.2007 г., че между страните съществува правоотношение по
договор за търговско представителство, съгласно който представителят има право да
осъществява посредническа дейсност при сключването на договори за дистрибуция на
стоките на ищеца. СТраните са изключили възможността ответникът да сключва от свое или
от името на ищеца договори за сметка на ищеца по отношение на стоките, произведени и
дистрибутирани от ишеца. Видно от чл.5, ал.2 от това споразумение страните постигнали
съгласие ответникът да може да извършва директни покупки на стоки от ищеца, при
преференциални цени.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
предявил обективно съединни при условията на кумулативното обективно съединяване
искове за заплащане на сумата от 84 772.24 евро, дължима и останала неплатена сума по чл.2.2,
вр.чл.4 от споразумение от 10.10.2018 г., представляваща цена на закупени продукти по фактури,
описани в приложение №1, неразделна част от споразумението от 10.10.2018 г. и издадени след
25.01.2018 г., с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.327, ал.1 от ТЗ, с правно основание
чл.86 от ЗЗД за сумата от 10 054.93 евро, представляваща лихва за забава върху главница дължима
за периода 16.11.2018 г. – 16.01.2020 г. и с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 64 858.94
лв., представляваща неустойка за забава по чл.5, вр.чл.4 от споразумението от 10.10.2018 г.
С атакуваното решение № 261 023 от 25.06.2021 г., постановено по т.д .№
102/20 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, съдът е осъдил
„Интертех аутомейшън“ ЕООД да заплати на „Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ на основание
чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.327, ал.1, вр.чл.318 ТЗ, вр.чл.365 ЗЗД сумата от 84 772.24 евро, дължима и
останала неплатена сума по чл.2.2, вр.чл.от споразумение от 10.10.2018 г., представляваща цена на
закупени продукти по фактури, описани в приложение №1, неразделна част от споразумението от
4
10.10.2018 г. и издадени след 25.01.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.01.2020
г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86 от ЗЗД да заплати сумата от 10 054.93 евро,
представляваща лихва за забава върху горната главница дължима за периода 16.11.2018 г. –
16.01.2020 г., на основание чл.92 от ЗЗД да заплати сумата от 64 858.94 лв., представляваща
неустойка за забава по чл.5, вр.чл.4 от споразумението от 10.10.2018 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 16.01.2020 г. до окончателното й погасяване, както и на основание
чл.78 от ГПК да заплати сумата от 19 596.40 лв., съдебни разноски в производството.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената жалба съдът намира, че
същата е процесуално допустима, като подадена от лица с представителна власт и в
установените от закона срокове. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Релевираните от въззивника основания са свързани с твърдението, че съдът
неправилно е възприел действителната фактическа обстановка между страните, допуснал е
процесуални нарушения, които са ограничила правото на защита на ответника (дал е ход на
делото при изрично изявление за участие на законния представител на ответника в съдебно
заседание и неразглеждането на предявено възражение за прихващане), както и че присъдил
неустойка и обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД, които обезпечават едно и също
неизпълнение на задължения. Разгледани по същество наведените доводи за
незаконосъобразност на атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за
неоснователни по следните съображения:
Въ въззивната жалба ответникът е релевирал твърдение за неправилно
възприемане на действителните фактичеки отношения между страните. В тази връзка
твърди, че съдът не е установил, че между същите съществува само едно споразумение, това
за търговско представителство, което е прекратено, но по което е твърдял, че ищецът му
дължи суми за възнаграждение за осъщественото представителство. Така наведените доводи
са неоснователни. Видно от мотивите на атакуваното решение съдът е приел, че между
страните са същестувавали две правоотношения по договор за търговско представителство и
по договори за покупко-продажби, обективирани в процесните фактури, подробно описани
в приложение №1 към споразумението от 10.10.2018 г. Прявената претенция е по отношение
на дължимите от ответника суми по сключеното споразумение. Видно от постигнатото
споразумение, страните са уредили взаимоотношенията си произтичащи от отделни
договори за покупко-продажба на стоки. Липса разпоредба даваща основание да се приеме,
че с така подписаното споразумение страните са уговорили правата и задълженията,
произтичащи от прекратения договор за представителство. Такива договорки не могат да
бъдат извлечени от тълкуването на процесното споразумение по реда на чл.20а от ЗЗД.
Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение за
допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в неоснователния отказ на съда да
разгледа и да се произнесе по направените с отговора на исковата молба възражения за
прихващане. Видно от твърденията същите произтичат от задължение на ищеца да заплаща
възнаграждение на ответника за осъщественото търговско представителство. Тези
5
задължения са уговорени в споразуманиет, имащо характер на договор за представителство.
Не се спори между страните, че това споразумение (договор) е прекратен. Релевираното
възражение на въззивника, че след прекратяването на този договор, в който страните са
уговорили арбитраж на възникналите между тях спорове, следва да се прилагат правилата на
общото договорно право е неоснователно. Липсва спор в докртрината и съдебната практика
относно характера на арбитражното споразумение като такова, имащо самостоятелен
характер. То може да съществува като клауза в договор, но е възможно и страните да са
постигнали отделно съгласие, обективирано в отделен договор. Тази самостоятелност
осигуравя възможност на страните да отнесат пред съответния (договорения) арбитраж
всички спорове, възникнали между и свързани с изпълнението, неизпълнението,
действителността на възникналото между тях материално правоотношение. Този
самостоятелен характер прави ирелевантни за арбитражното споразумение развелянето или
прекратяването на договора.
По отношение на наведените твърдения за допуснати процесуални нарушения,
ограничаващи правото на защита на ответника и изразяващи се в даване ход на делото, при
изрично изявление за лично участие в делото, както и за отказ да се разгледат възраженията
за прихващане съдът в настоящия си състав намира същите за неоснователни. Липсва спор в
теорията и съдебната практика, че съгласно принципите за равенство на страните и за
състезателното начало, прогласени в чл. чл. 8 и 9 ГПК, всяка страна има право да бъде
изслушана от съда, преди да бъде постановен акт, който има значение за нейните права и
интереси, съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им
права и прилага закона еднакво спрямо всички, страните посочват фактите, на които
основават исканията си и представят доказателствата за тях. Прилагането на тези принципи
се гарантира чрез множество процесуални норми, въвеждащи процесуални задължения на
съда, измежду които са: задължението на съда да изпрати препис от исковата молба за
отговор на ответника (чл. 131 ГПК), задължението му да призовава страните за първото
насрочено от него съдебно заседание и за всяко друго съдебно заседание, което е било
пренасрочено в закрито заседание (чл. 140, ал. 3 от ГПК и чл. 142, ал. 4 от ГПК),
задължението му да отлага делото, когато някоя от страните и нейният адвокат са в
невъзможност да се явят поради препятствие, което не могат да отстранят (чл. 142, ал. 2 от
ГПК), задължението му да осигури възможност на страните да се запознаят с исканията и
доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, както и да
изразят становище по тях (чл. 8, ал. 3 ГПК). Неспазването на всяко от тези задължения
съществено се нарушава правото на защита на страната в процеса и е налице допуснато от
съда съществено процесуално нарушение, което води до неправилност на постановеното
съдебно решение. В този см. решение № 65 от 07.06.2021 г., постановено по гр.д. № 4 208/19
г., по описа на Г.К., І Г.О. на ВКС.
С оглед на твърденията на въззивника с действията си първоинстанционния
съд е нарушил правилото на чл.142, ал.2 от ГПК, даващо основание да се приеме, че е
налице съществено процесуално нарушение. Релевираното нарушение на нормата на чл.
6
142, ал. 2 ГПК настоящият състав намира, че не е осъществено. Съгласно текста на същата,
съдът отлага делото ако страната и пълномощникът й не могат да се явят поради
препятствие, което не може да бъде отстранено. В настоящия случай въззивникът е имал
процесуален представител по делото, както за изготвяне и подаване на отговор на исковата
молба, така и за процесуално представителство. Това обстоятелство е установено с
представеното пълномощно, находящо се стр. 86 от първоинстанционното дело. С оглед на
редовното упълномощаване за прилагането на чл. 142, ал. 2 ГПК не е достатъчно само
страната да е възпрепятствана да се яви по делото. От друга страна преди съдебното
заседание страната е подала молба, с която е уведомила съда за невъзможността си да се яви
в съдебно заседание. Към молбата са приложени епикриза от ВМА и болничен лист. С
допълнителна молба, пълномощникът е поискал отлагане на делото, като е посочил че
случилото се с довереника й, както и неговото лжелание лично да участва в делото не й
„позволяват правилно да организира защитата на дружеството, тъй като не може да
съгласува действията си“. Действително представляващия ответното дружество е депозирал
пред съда болничен лист за временна нетрудоспособност за двадесет и четири дни, издаден
от ВМА и удостоверяващ „ткрита рана по окосмената част на главата“, налагащо домашен
режим на лечение. Това заболяване само по себе си не е основание за отлагане на делото.
Такова основание би било медицинско удостоверение по образец, издадено на основание чл.
18, ал. 2 Наредбата за медицинската експертиза (ДВ, бр. 36/14.05.2010 г. с последващи
изменения и допълнения), в което да е отбелязано, че заболяването на лицето не позволява
явяването му пред разследващи органи и пред органите на съдебната власт през
времетраенето на отпуска за временна нетрудоспособност. В този смисъл е константната
практика на ВКС (решение № 188/11.07.2014 г. по гр. д. № 2484/2014 г. на ВКС, I г. о.;
решение № 88/19.05.2015 г. по гр. д. № 6440/2014 г. на ВКС, III г. о. и др.). Такова
медицинско удостоверение, изискуемо съгласно чл. 18, ал. 2 Наредбата за медицинската
експертиза, не е представено от въззивника, поради което първоинстанционния съд не е
нарушил процесуалните правила, давайки ход на делото в негово отсъствие. Твърдението,
че съгласно уговореното между довереник и доверител, пълномощникът няма права да
представлява самостоятелно страна в процеса не отговарят на приложените по делото
доказателства, а от друга страна са ирелевантни. Не на последно място следва да се посочи,
че такова нарушение на процесуалните права би било да се възприеме като ограничение на
правото на защита и нарушение на принципите на равнопоставеност и състезателното
начало само и ако наред с него страната е релевирана конкретни твърдения за невъзможност
да представи доказателства, да направи възражения или е лишена от възможност да оспори
представени от насрещната страна доказателства. Такива твърдения не се съдържат в
изявлението на въззивника, а и не се подкрепят от доказателства по делото.
Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение за
незаконосъобразност и необоснованост (формалност) на изводите на съда по отношение на
дължимостта на неустойката и обезщетението за забава. Във въззивната жалба се твърди, че
обезщетението за забава (мораторната лихва) и уговорената между страните неустойка
обезпечават неизпълнение на едно и също задължение. Тези твърдения не се подкрепят от
7
събраните по делото доказателства. Уговорената между страните неустойка е за
неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция. От друга страна при
неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи изпълнение, ведно с
обезщетението за забавата, което е в размер на законната лихва от деня на забавата.
По изложените съображения настоящият състав намира, че атакуваното
решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора и предвид направените изявления за присъждане на
разноски във въззивното производство, настоящият състав намира, че такива се дължат на
ищеца. Ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 9 368.43 лв., представляваща
разноски за един адвокат.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261 023 от 25.06.2021 г., постановено по т.д .№ 102/20 г. по
описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, като законосъобразно и
правилно.
ОСЪЖДА „Интертех аутомейшън“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
„Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ , дружество, регистрирано по законите на Швейцария,с
рег. № СНЕ-112.760.785 сумата от 9 368.43 (девет хиляди триста шестдесет и осем лв. и
четиридесет и три ст.) лв., на основание чл.78 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните, пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8