ОПРЕДЕЛЕНИЕ№440/20.07.2017
Варненският апелативен съд, търговско
отделение в закрито заседание на деветнадеести юли през двехиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ДАРИНА МАРКОВА
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело №
372 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалби на М.Г.Г. и Г.Ц.Г.,***, срещу решение № 41 от
05.05.2017г. по търг.дело № 152/16г. по описа на Силистренски ОС, в частите му,
с които са отхвърлени исковете както следва:
на М.Г.Г.
срещу ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ за сумата 4 625лв., претендирана
като остатък от дължима наемна цена в размер на 54 625лв. по договор за
наем от 22.09.2012г., за сумата 7 087.47лв., претендирана като обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за периода от
31.03.2014г. до 01.07.2016г., ведно със законна лихва върху главницата;
на М.Г.Г.
срещу ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ за сумата на 54 625лв., претендирана
като дължима наемна цена по договор за наем от 22.09.2013г., за сумата
6 977.22лв., претендирана като обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху посочената главница за периода от 31.03.2015г. до 01.07.2016г.,
ведно със законна лихва върху главницата;
останалите
искове на Г.Ц.Г. срещу ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“, които са както следва:
иск за
сумата 26 354.77лв., претендирана като остатък от дължима наемна цена в
размер на 86 354.77лв. по договор за наем № 36 от 10.12.2013г., ведно със
законна лихва върху главницата;
иск за
сумата 56 882.22лв., претендирана като дължима наемна цена по договор за
наем № 37 от 10.12.2013г., иск за сумата 7 265.50лв., претендирана като
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница за
периода от 31.03.2014г. до 01.07.2016г., ведно със законна лихва върху
главницата;
и в
частите, с които са осъдени да заплатят разноски;
и по
жалба на ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ със седалище гр.Дулово срещу същото
решение, но в частите му, с които ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ е осъден да
заплати на Г.Ц.Г. сумата 47 572.25лв., представляваща остатък от дължима
наемна цена в размер на 156 292.25лв. по договор за наем № 40 от
24.09.2014г., сумата 1 231.40лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху посочената главница за периода от 31.03.2016г.
до 01.07.2016г., ведно със законна лихва върху главницата и сумата
4 183.98лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху дължимата по договор за наем № 36 от 10.10.2013г. незаплатена наемна цена
за периода от 31.03.2015г. до 01.07.2016г.;
и в
частта с която е осъден да заплати разноски.
Във
въззивната жалба на М.Г.Г. и Г.Ц.Г. се твърди, че решението в обжалваните от
тях части е необосновано, постановено в противоречие със съдопроизводствените
правила и с приложимите материално-правни норми.
Излага,
че първоинстанционният съд правилно е приел, че страните по делото са обвързани
от сключени договори за наем, съответно № 34 от 22.09.2012г. и № 35 от
22.09.20013г., сключени между М.Г. и ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ и № 36 от
10.12.2013г., № 37 от 10.12.2013г. и № 40 от 24..09.2014г., сключени между Г.Г.
и търговеца. Не оспорва извода на съда, че между Георгиеви и членовете на
тяхното семейство от една страна като наемодатели и ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян
Пулев“ като наемател през периода 2009г. – 2014г. са съществували множество
облигационни връзки по наемни правоотношения, по които ответникът е извършвал
множество плащания без да посочва по кой от множеството сключени договори
извършва конкретното плащане.
Оспорва
извода на съда, че е налице изпълнение на задължението на наемодателя по петте
договора. Твърди че съдът е извършил механично събиране на всички суми, платени
на двамата ищци в периода 2011 – 2016г., през който период страните са били
обвързани от предходни договори за други имоти, определил е общ размер на
всички платени суми към всеки от ищците, като е приел, че тези суми погасяват
общото му задължение по двата процесни договори с М.Г. и частично общото му
задължение към Г.Г.. Излага, че съдът е приел че общо извършените плащания в
периода 2011 – 2016г. не погасява задълженията на ответника по договорите между
тях, сключени преди 22.09.2012г. за Г. и преди 24.09.2014г. за Г.. Оспорва
извода на съда за необходимост от редуциране на задължението му поради
обстоятелството, че за част от земеделските имоти е бил лишен от възможност да
ги ползва и обработва, поради това че през 2010г. и 2011г. част от имоти са
били заявени за подпомагане /обработвани/ от други лица.
Твърди че
съдът не е изложил мотиви, поради които е приел за установено твърдяното от
ответника обстоятелство, че е бил лишен от възможността да ползва част от
земеделските имоти, предмет на процесните договори. Сочи че това вероятно е
обосновано от представената по делото справка от ДФ „Земеделие“. Твърди че при
постановяване на решението съдът не е обсъдил всички събрани по делото
доказателства, относими към наведените твърдения и възражения на страните.
Твърди че
съдът е игнорирал и не е съобразил разпоредбите на чл.63 ал. от ЗЗД, чл.288 от ТЗ и чл.302 от ТЗ, които императивно изискват длъжникът по търговска сделка да
полага грижата на добър търговец при изпълнение на задълженията си Твърди че
точното и добросъвестно изпълнение на задълженията на длъжника с дължимата от
него грижа на добър търговец към отделните му кредитори по различните договори,
означава той да посочва при всяко едно плащане от негова страна към съответния
кредитор задължението по кой договор погасява. Твърди, че неточното изпълнение
при плащането на наемната цена през продължителен период от време го определя
като неизправна страна, която се домогва да черпи права от недобросъвестното си
поведение.
Излага че
съдът не е взел предвид разпоредбата на чл.76 от ЗЗД, приложима към настоящия
казус. Твърди че към всяка една от датите на отделните плащания ответникът е
имал възникнали задължения по действащи валидни наемни договори. Плащането
погасява най-старото задължение по силата на закона, а ефектът на погасяването
на това най-старо задължение възниква в деня на плащането, след като длъжникът
не се е възползвал от правото си да заяви че погасява задължение, което не е
най-старото му към момента. Възможността да избере кое задължение погасява е
предоставена на длъжника само при извършване на плащането, а не в по-късен
момент.
Твърди че
редуциране на задължение за заплащане на наемна цена заради ползване на част от
имотите, предмет на договора, е допустимо само ако ползването е препятствано в
срока на договора, за който се претендира наем и е недопустимо наемната цена по
договор за определен срок да бъде редуцирана с цена, дължима по друг договор за
предходен период, след като наемодателят е приел плащане на цената по
предходния договор.
По
исковете на М.Г.:
Излага че
между нея и ответника за периода 2009 – 2013г. освен процесните два договора са
сключени и договор от 20.10.2009г. и договор № 27 от 19.09.2011г.
Твърди че
платената с РКО от 13.12.2011г. сума в размер на 12 500лв – рента, е сума
платена по договор от 20.10.2009г., поради което и не следва да бъде приспадана
от дължимо плащане по договор № 34 от 22.09.2012г. или № 35 от 22.09.2013г.,
които освен това касаят и различни имоти. Сумата от 12 500лв. получена на
13.12.2011г. представлява точният размер на наемната цена за имота по договор
от 20.10.2009г. Твърди че плащането на 13.12.20011г. е погасило задължение на
ответника по този договор в момента на плащането. Твърди че направеното във
висящия съдебен процес възражение, че имотът, предмет на договора от
20.10.2009г. не е обработван, при извършено през 2011г. плащане, може да бъде
предмет единствено на възражение за прихващане основано на твърдения, че
ответникът има вземане от ищцата, произтичащо от недължимо платени суми, но
такова възражение не е наведено в срока по чл.370 от ГПК.
Твърди че
дължимата наемна цена по договор № 27 от 19.09.2011г. е в размер на сумата
40 095лв. с падеж 30.03.2014г. Твърди че извършеното на 04.02.2014г.
плащане в размер на 40 000лв. е прието от наемодателката за плащане по
договор № 27 от 19.09.2011г. След като наемателят не е посочил кое задължение
по кой договор погасява с оглед правилото на чл.76 от ЗЗД плащането погасява
най-старото задължение, каквото е това по договора от 19.09.2011г., поради
което и с плащането не се погасява задължение по договор № 34 от 22.09.2012г.
Възражението, че тази сума не е платена по договор № 27 от 19.09.2011г., тъй
като наемателят не е ползвал имота и не го е обработвал през 2011/2012г. , е
без значение доколкото договорът за наем е действителен, консенсуален и като
такъв поражда задължение за плащане на наемна цената от момента на подписването
му.
Твърди че
възражението на ответника че не е обработвал имота, предмет на договорите за
наем № 34 и № 35 - имот № 031001, не го
освобождава от задължението му за заплащане на наемната цена. Твърди че за
кампания 2013г. и 2014г. този имот не е заявяван за подпомагане от друго лице.
Твърди че възражението на ответника, че плащането на сумата 40 000лв. е
неотносимо към задължението му за плащане на наемна цена за тези два договора.
По
исковете на Г.Г.:
Излага че
между него и ответника за периода 2009 –
2014г. освен процесните договори са сключени и договор от 20.10.2009г. и
договор № 25 от 18.08.2011г.
Твърди че
платената с РКО от 12.12.2011г. сума в размер на 12 500лв – рента, е сума
платена по договор от 20.10.2009г., поради което и не следва да бъде приспадана
като авансово плащане или като дължимо плащане по други договори. Сумата от
12 500лв. получена на 13.12.2011г. представлява точният размер на наемната
цена за имота по договор от 20.10.2009г. Твърди че плащането на 13.12.20011г. е
погасило задължение на ответника по този договор в момента на плащането. Твърди
че направеното във висящия съдебен процес възражение, че имотът, предмет на
договора от 20.10.2009г. не е обработван, при извършено през 2011г. плащане,
може да бъде предмет единствено на възражение за прихващане основано на
твърдения, че ответникът има вземане от ищцата, произтичащо от недължимо
платени суми, но такова възражение не е наведено в срока по чл.370 от ГПК.
Твърди че
дължимата наемна цена по договор № 25 от 18.08.2011г. е в размер на сумата
40 375лв. с падеж 30.03.2014г.
Излага че през 2013г. и през 2014г. по банковата сметка на ищеца са
превеждани суми от наемателя без той да е посочвал кое задължение по кой
договор и за кой имот погасява. Изключение прави само превода от 15.03.2013г.,
при който изрично е вписано основание рента 2011/2012г. Твърди че преведените през този период суми
не могат да бъдат приети за плащане по процесните договори № 36/2013г. №
37/2013г. и № 40/2014г. Твърди че договор № 25 от 18.08.2011г. е действителен
между страните и след като наемателят не е посочил кое задължение по кой
договор погасява, задължението по договор № 25 е най-старо по смисъла на чл.76
от ЗЗД и следва да се приеме, че частичните плащания го погасяват до достигане
на пълния му размер. Възражението, че тези суми не са плащани по договор № 25
от 18.08.2011г., тъй като наемателят не е ползвал имота и не го е обработвал
през 2011/2012г., е без значение доколкото договорът за наем е действителен,
консенсуален и като такъв поражда задължение за плащане на наемна цената от
момента на подписването му. Сочи че осчетоводяването на плащанията по всеки
един от договорите в счетоводството на ответника е ирелевантно в отношенията му
със съответния кредитор, предвид значението на изявлението на длъжника по чл.76
от ЗЗД.
Твърди че
съдът само частично е възприел установеното в материалите по НОХД № 125/15г. по
описа на СОС, като не е взел предвид изявленията на ответника в наказателното
производство. Твърди че доказателствената стойност на справката от ДФ
„Земеделие“ следва да бъде преценяване в съвкупност с останалите прието по
делото доказателства, тъй като съдържанието и пряко не опровергава установеното
от тях по релевантните за спора въпроси.
Молят
съда да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните от тях части и
да постанови друго, с което предявените от тях искове да бъдат уважени изцяло.
Претендират направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна по жалбата ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ със седалище гр.Дулово, в
депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за
неоснователност на подадената жалба и
моли съда да потвърди решението в обжалваните от ищците части.
Във
въззивната жалба на ЕТ „ЗДП – Пулев – Калоян Пулев“ се твърди, че решението в
обжалваните от него осъдителни части е неправилно и не отговоря на
действителното съдържание на правоотношенията между страните, което е следствие
на неточно прилагане на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост в изводите на съда.
Излага,
че направеното от него в отговорите на първоначално предявените срещу него две
искови молби, впоследствие обединени в едно производство, оспорване е срещу
основателността на исковите претенции с възражение че паричните притезания за
заплащане на цена за предоставеното временно ползване на индивидуализираните
земеделски земи, са погасени преди предявяване на осъдителните искове чрез
плащания, извършени от ответника своевременно и точно. Твърди че
основателността на това възражение е категорично установена чрез събраните в
производството по делото доказателства.
Твърди че
по делото е установено, а това обстоятелство не се оспорва и от ищците, че
между земеделският производител Пулев и членовете на семейство Георгиеви в
рамките на продължителен период от време са били налице множество
правоотношения, по силата на които са му предоставяни за ползване земеделски
земи, собственост на семейството, за които той е заплащал наемна цена или
рента. Твърди че едни и същи имоти през различните периоди от време са предоставяни под наем от различни членове
на семейството. Съответно плащанията са правени на членовете на семейството,
които в съответния момент са били страна по договора за наем, а не на
действителните собственици. Твърди че през годините е била формирана обща
нагласа, че изпълнение, извършено в полза на един от членовете на семейството,
удовлетворява интересите на онзи от множеството кредитори, който конкретният
договор за наем сочи.
Твърди че
тази обща нагласа се потвърждава от действията на членовете на семейството в
случаите, когато като наемодатели не са изпълнявали задължението си да
предоставят имотите, за които са имали сключен наемен договор, въпреки
извършеното от наемателя авансово плащане по тях. Твърди че видно от
представеното по делото удостоверение от ДФ „Земеделие“, представляващо
официален свидетелстващ документ, част от имотите като бенефициенти за
подпомагане през кампании ДПП 2010 и 2012г. са заявени от сина и дъщерята на
ищците, които са лицата обработвали имотите, а не ответникът. Твърди, че в тези
случаи извършените от него плащания не са били върнати от ищците, въпреки че те
са нямали право да задържат получените суми. Излага че платеното в повече, без
основание, страните са договаряли и са били отнесени като авансови плащания за
следващите периоди или са приети за валидни от кредитора Г., независимо че не
са направени на него, тъй като са направени по негово разпореждане и съгласие,
извод който следва от дадените от него обяснения.
На
следващо място твърди че изпълнението на парични вземания в размера, заявен от
ищците с исковите им молби е доказано чрез представените от него писмени
доказателства. Позовава се и на заключението на приетата по делото съдебно
счетоводна експертиза, съобразно който непогасеният остатък по договорите,
заявени от Г. възлиза на 8 048лв. Твърди че обсъдени в съвкупност всички
факти обуславят извод, че паричните задължения, предмет на търсената от Г.
защита са погасени и че не се предхождат от натрупани за отминали стопански
години други парични вземания на ищеца, по които наемателят да е в
неизпълнение.
Твърди че
първоинстанционният съд е достигнал до различен извод относно договор № 40 от
24.09.2014г. установявайки че е налице неточно изпълнение в количествено
отношение от страна на наемателя за сумата 47 572.25лв. и свързаното с
това неизпълнение вземане за мораторна лихва. Твърди че разгледани в съвкупност
отношенията между двамата ищци и техните деца от една страна и ответника се
установява, че той е имал задължение да им заплати по всички сключени и
изпълнени от тях договори за наем общо сумата 665 309.17лв., като
установеното по делото изпълнение е 652 260лв. При така установеното
евентуалната разлика между изискуемите вземания на Г. по договор за наем № 40 и
даденото от него в изпълнение на
задълженията му не може да надхвърли сумата, установена в експертизата.
Оспорва и
втория осъдителен диспозитив за присъдени лихви за забава при изпълнение на
задължението за плащане на наемна цена по договор за наем № 41 от 05.05.2017г.
Твърди че изводът е необоснован и в противоречие с приетото от съда погасяване
на главницата по договора преди подаване на исковата молба в съда.
Поддържа
във въззивната жалба и направените от него възражения относно
материалноправните пороци в договорите за наем. Твърди че макар и да е
извършвал плащания, плащанията са лишени от основание тъй като позитивен дълг
за наемна цена не е възникнал в имуществото на търговеца. Възразява, че представените
от ищците договори наемната цена не е определена и същевременно не е и
определяема. Позовава се на записаното в договорите, че наемното плащане е в
размер на 115лв.
Позовава
се и на разпоредбата на чл.2 ал.3 от процесните договори, в който е уговорено,
че наемното плащане се дължи за всеки период от 30.03.2014г. и твърди че
изводът който се налага е че задължението за плащане на наема е възникнало без
срок и за да бъде индивидуализирано във времево отношение е необходима покана
по чл.84 ал.2 от ЗЗД. Излага че конклудентните действия на длъжника не са в
състояние да санират пороците на договора, а биха могли да се разглеждат
единствено и само като предложение за постигане на нова уговорка, чието
съдържание е различно от това, заявено като правопораждащ факт от ищеца.
Моли съда
да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните от него части и да
постанови друго, с което предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени
изцяло. Претендират направените по делото разноски.
Въззиваемата
страна по жалбата Г.Ц.Г. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК
отговор, изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди решението в
обжалваните от ответника части.
Няма оплаквания в двете въззивни жалби за
допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които следва да
бъдат отстранени от въззивния съд.
Няма искане за събиране на нови
доказателства
Водим от горното, съдът
О
П Р Е
Д Е Л И :
НАСРОЧВА съдебно заседание на 19.09.2017г.
от 14 часа, за която дата и час да се призоват страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: