Решение по дело №368/2024 на Административен съд - Перник

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс АПК/, във вр. с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба от Д. Т. Д., [ЕГН] от [населено място], [улица],***, подадена чрез адвокат И. В. АК - [област] против Решение № КПК-9 от 29.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Перник, с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-13-35/02.05.2024 г. срещу разпореждане [номер]-**** от **** г. на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение е неправилно и в противоречие на материалните закони. Не е съгласен с административния орган, който е приел, че в конкретния случай държавата по последна заетост и държавата по пребиваване съвпадат и това е именно [държава], като завръщането му в [държава] не представлява завръщане в държавата по пребиваване, а промяна на пребиваването след приключване на заетостта му в [държава]. Оспорващият сочи, че административният орган не е определил правилно центъра на жизнените му интереси, респективно държавата на пребиваването му. Счита, че заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по реда и условията на българското законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това, тъй като безспорно е установено, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответна държава членка на Е. и намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, който е изпълнил задължението си за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с приложението на чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 833/2004 година. При тези събражения се иска отмяна на оспореното Решение № КПК-9 от 29.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Перник и потвърденото с него разпореждане.

В съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован се явява лично и се представлява от адвокат И. В., която поддържа жалбата изцяло и пледира същата да се уважи по изложените в нея съображения. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по реда на чл. 80 от ГПК.

Ответникът по жалбата – директора на ТП на НОИ - Перник за представител изпраща юрисконсулт Й. С.. Оспорва жалбата като неоснователна. Излага аргументи за законосъобразност на оспорения акт и иска жалбата де се отхвърли, по съображения подробно изложени в депозираната писмена защита. Заявява претенция за присъждане на юрисконсулско възнаграждение, като по отношение на претендираните разноски от страна на пълномощника на жалбоподателя, прави възражение за прекомерност.

Административен съд – Перник, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и на основание чл. 168, ал. 1 от АПК въз основа на събраните по делото доказателства провери законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 от АПК, намери следното:

По допустимостта:

Жалбата е подадена от лице по чл. 147, ал. 1 от АПК, за което оспореният административен акт създава задължения, при спазване на срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО, срещу подлежащо на съдебен контрол на основание чл. 118, ал. 1 от КСО решение на Директора на ТП на НОИ–Перник, поради което е процесуално допустима.

По фактите:

Жалбоподателят е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, чрез директора на дирекция „Бюро по труда“ - [населено място] до директора на ТП на НОИ - Перник с регистрационен № 131-00-548- 1/09.04.2024 г., като декларира упражняване на трудова дейност в [държава].

Във връзка с декларираното обстоятелство - упражняване на трудова дейност в друга държава, Д. е приложил копие на преносим документ U1, издаден от [държава], за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на Е..

Видно от данните в получения преносим документ U1, периода на осигурена заетост е от 14.01.2019 г. до 14.01.2024 г. Посочена е причина на прекратяване на заетостта - „напускане на наетото лице“. Посочени са и периоди на получаване на обезщетения за безработица, последна агенция по място на заетост - Агенция по заетостта Кицбюел.

С писмо изх. №У-131-00-548-1/09.04.2024 г. г-н Д. е уведомен, че на основание чл.1, ал.6 от НОИПОБ по подаденото заявление вх. №131-00-548/ 08.04.2024 г. следва да представи липсващ документ, а именно: Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2024.

На 11.04.2024 г. със справка за приети, върнати и липсващи документи вх.№131- 00-548-2/11.04.2024 г. от г-н Д. е представена Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65(2) от Регламент (ЕО) №883/2024. В декларацията Д. е посочил следните обстоятелства:

-период на заетост, който съвпада с този, посочен в преносим документ U1;

-преобладаваща част от роднините му са в Р. [държава];

-разполага със собствено жилище в Р. [държава];

-плащал е данъци върху доходите в държавата по последна заетост;

-в чужбина е живял под наем;

-завръщал се е в [държава] няколко пъти в годината или по-рядко.

От събраните по административната преписка доказателства е видно, че Д. е упражнявал трудова дейност през периода от 14.01.2019 г. до 14.01.2024 г. - 5 години в [държава].

На 12.04.2024 г., на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, ръководителя на осигуряването за безработица, е издал обжалваното разпореждане [номер]-00-548-1, с което е отказано да бъде отпуснато парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Мотивите за постановеното разпореждане са, че държавата на пребиваване по отношение на настоящият жалбоподател се явява [държава], поради което и ТП на НОИ – Перник не е компетентната институция, която следва да се произнесе по заявеното искане, тъй като [държава] не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което не е налице основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Недоволен от така постановеното разпореждане с жалба вх. № 1012-13-35/02.05.2024 г., Д. оспорва същото пред директора на ТП на НОИ - Перник. В срока по чл. 117, ал. 3 от КСО ръководителят на ТП на НОИ – е издал Решение № № КПК-9 от 29.05.2024, с което е отхвърлил жалбата против разпореждане [номер]-****от **** г., като на основание 118, ал. 1 от КСО, именно това решение е предмет на съдебен контрол в настоящото производство.

В хода на съдебното обжалване за изясняване на спора от фактическа страна, по делото са изслушани показанията на свидетелката А. Ж. Д., според която заедно с жалбоподателят имали намерение да заживеят заедно на семейни начала в [държава], тъй като тя и двете и деца живеели в страната. Поради тази причина и Д. решил да се завърне в [държава] с намерение да живеят заедно. По данни на свидетелката за престоя си в [държава] Д. е работил като шофьор на автобус, живеел е под наем и не е имал собствено жилище, като намеренията му били след изтичане на договора му да се прибере в [държава].

При горните фактически констатации, настоящият състав на Административен съд - Перник, прави следните изводи:

По правото:

Оспореното решение е валидно и допустимо. Издадено е след надлежно сезиране с жалба вх. № 1012-13-35/02.05.2024 г., по реда на чл. 117, ал. 1 от КСО и в срока за обжалване по чл. 117, ал. 2, т. 2 от КСО.

Решението е издадено от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност, доколкото съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, пред Ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се обжалват разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. Обжалваният акт е издаден в законоустановената форма и формално съдържа изложени фактически и правни основания за издаването си, което го прави мотивиран и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. Потвърденото разпореждане също е издадено от компетентен по закон орган съгласно чл. 54ж от КСО.

При издаване на процесното решение не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решението е издадено и в съответствие с материалния закон.

Основният спор между страните в конкретния случай се свежда до въпроса коя е държавата, компетентна да разгледа и определи правото и размера на обезщетението за безработица.

На първо място, следва да се отбележи, че [държава] е част от Е. и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка държава членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т. н.

Разпоредбите на Е. определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В чл. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. се сочи, че се прилага към граждани на държава - членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава - членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави - членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като източник на вторичното право на Е. регламентът се прилага пряко, т. е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л") относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т. ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з").

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в [държава] или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда. Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд.

Няма спор по делото, че жалбоподателят като български гражданин е гражданин на държава - членка на Е., поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента). Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 08.04.2024г. и доколкото оспорващият декларира, че последната му трудова заетост е в [държава] за периода от 14.01.2019г. до 14.01.2024г., за установяване основателността на претендираното от Д. Т. Д. право, приложение намира именно така цитираният Регламент.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т. е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква "a" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква "р" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата -членка, в която се намира институцията. Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. "пребиваване" е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. "к" "престой" означава временно пребиваване. В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на Е. (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на Е., които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Съгласно правото на Е. може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т. е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

От събраните по делото доказателства се установява, че оспорващият е бил трудово зает в [държава] в периода 14.01.2019 г. – 14.01.2024 г., като за посочения период същият е упражнявал трудова заетост в [държава] без прекъсвания. В случая австрийската компетентна институция е удостоверила с надлежно издадения съобразно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. преносим документ U1 период на заетост, за относимите 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, както следва: от 14.01.2019 г. до 20.03.2019 г., от 21.03.2019 г. до 29.11.2019 г., от 05.12.2019 г. до 15.03.2020 г., от 23.03.2020 г. до 15.01.2021 г., от 02.03.2021 г. до 09.12.2021 г., от 07.03.2022 г. до 29.04.2022 г., от 02.05.2022 г. до 14.01.2024 г. Документът представлява официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179 от ГПК и като такъв притежава обвързваща доказателствена сила за съда относно удостоверените с него факти, включително относно периода на осигурена заетост.

По делото не е спорно, че жалбоподателят се е завърнал в [държава] след прекратяване на заетостта му в [държава] и че по време на престоя си там се е завръщал в страната, че е придобивал имущество на територията на страната и е подържал връзки с роднини. Не е спорно също така, че в периода 2019 г. – 2024 г. Д. не е упражнявал трудова дейност в страната ни.

С определение по дело С-30/22, СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

При така даденото тълкуване на приложимия закон и като намира за установено, че Д. е подал заявлението си от 08.04.2024 г. за получаване на обезщетение за безработица, без да има завършен период на осигуряване според българското законодателство и се завръща на територията на страната след завършен период на осигуряване в [държава], където е пребивавал от 14.01.2019 г. до 14.01.2024 г., то съдът приема, че обжалваното административно решение е законосъобразно.

Завръщането в държавата на произход не е спорно, както и че в периода 2019 г. – 2024 г. Д. е упражнявал дейност като заето лице изключително на територията на [държава], но без да има качеството на пограничен работник по см. на чл. 1, б. "е" от Регламент № 883/2004, а именно не е лице, упражняващо дейност като заето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка и което пребивава в друга държава-членка, в която се завръща по правило всекидневно или поне веднъж седмично.

По аргумент от член 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило "последно" осигурителен период според българското законодателство, то право на парично обезщетение може да възникне само "ако положението му съответства на визираното в член 65, параграф 5, буква а) от този регламент във връзка с член 65, параграф 2 от него" – виж т. 42 от определение по дело С-30/22.

С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на Д. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата му дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си. Отсъствия, които не надвишават няколко месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване (вж. в този смисъл решение от на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte, 188/83, ECR 3465, параграфи 9 и 11). Само по себе си декларирането на [държава] като държава на социални контакти и на пребиваване на роднини, както и намерение за съжителство на семейни начала е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в [държава] (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Като доказателство за установяване на държавата по пребиваване не може да се приеме и наличието на притежаван от жалбоподателя недвижим имот в страната (вж. решение от 27 [община] 2006 г., Kontouli/Съвет, T-416/04, EU: T: 2006: 281, параграфи 90, 105 и 106). Видно от представеното копие на нотариален акт, на 22.02.2022 г. - по време на заетостта в [държава], Д. е сключил в съсобственост с друго лице договор за покупка на недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда на територията на [община], [област], след което се е завърнал отново да упражнява трудова дейност в [държава]. Тези факти може и да свидетелстват за намерение за установяване в [държава], но не и за пребиваване в страната по смисъла на регламента по време на заетостта в [държава]. Още повече, че след закупуването на имота, жалбоподателят е продължил да живее и упражнява трудова дейност в [държава].

В тази връзка, намеренията на жалбоподателя да заживее на семейни начала със свидетелката Д., не изясняват статуса на семейните и социалните му контакти. В декларацията за определяне на пребиваването Д. посочва, че по време на последната заетост в другата държава, в [държава] е преобладаващата част от роднини и социални контакти. Обстоятелството, че [държава] се явява държава по произход на лицето логично обуславя преобладаващия брой социални контакти и роднини в страната на лицата, които са живели в [държава] преди заминаването си в чужбина. Но следва да се има предвид, че за времето от 14.01.2019 г. до 14.01.2024 г. оспорващият обичайно живее и работи в [държава], а не в [държава]. Затова не може да се приеме, че обичайният център на интересите му е в [държава].

С оглед на изложеното и предвид съдебната практика на Съда на Е., наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Именно наличието на заетост обуславя последващо правото на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и видът на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка /в този смисъл са дела С-76/76 и С-102/91/.

По изложените съображения и при осъществения съдебен контрол не се установиха основния за отмяна на решението на директора на ТП на НОИ - Перник. Същото е издадено от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Оспорването му като неоснователно следва да бъде отхвърлено на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 3 от КСО.

По разноските:

При този изход от спора ответната страна има право на разноски. Същите са поискани своевременно от участвалият по делото процесуален представител. На основание чл. 143, ал. 4 от АПК в полза на ответника следва да се присъдят съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите се определят по реда на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и с оглед предмета, сложността и интереса по делото, съдът определя възнаграждение в размер на 100 лева.

Настоящото производство е по жалба срещу решение, издадено по оспорване на разпореждане от категорията по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО, поради което и на основание чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Перник

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалба на Д. Т. Д. против Решение № КПК-9 от 29.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Перник, с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-13-35/02.05.2024 г. срещу разпореждане [номер]-**** от **** г. на ръководителя на осигуряването за безработица за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА Д. Т. Д., [ЕГН] от [населено място], [улица],****да заплати на Териториално поделение – Перник на Националния осигурителен институт съдебни разноски в размер на 100 лв. /сто лева/.

РЕШЕНИЕТО на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.