Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 9.10.2018
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия
Боряна Воденичарова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 16217 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение
от 7.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 44024/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 70 състав, е отхвърлен
предявеният от С.К.С. /ЕГН **********/ срещу М.А.Г. /ЕГН **********/
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.535 ТЗ
за присъждане на сумата 6 000 британски лири, представляваща задължение по
Запис на заповед, издаден на 21.04.2009 г., с падеж 21.06.2009 г., за която е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 6468/ 2015 г. по
описа на СРС, 70 състав. На
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът С.С. е осъден да заплати на ответника М.Г.
сумата 1 000 лева-
разноски за исковото производство, и сумата 250 лева- разноски за заповедното производство
/ч.гр.д.№ 6468/ 2015 г. на СРС, 70 състав/.
Постъпила е въззивна жалба от С.К.С. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна М.А.Г. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявения от С.С. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ
като неоснователен, поради погасяване на претендираното менителнично вземане по
давност- чл.272 ГПК.
Записът на заповед е абстрактна
сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради
което и не е условие за действителност на ефекта. В същото време обаче записът
на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в
чиято полза се поема задължението за заплащане на определена сума.
При възникнал спор между страните,
всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които
извлича изгодни за себе си правни последици. В случая от страна на ищеца не е въведено
твърдение в исковата молба за съществуващо между него и ответника каузално
право-отношение, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект.
Ответникът в подадения по делото писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК
/както и в подаденото в заповедното производство възражение по чл.414 ГПК/ също
не е направил твърдение за съществуващо между страните каузално правоотношение.
Такива твърдения са направени от ищеца в дадените в проведеното на 16.03.2017
г. първо открито съдебно заседание обяснения по чл.176 ГПК, имащи
доказателствено значение, поради което и съдът не дължи произнасяне относно
съществуването или несъществуването на каузална връзка между страните.
В
хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/,
основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса
твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е
издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно
решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и
постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение
№ 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 66 от
30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др., постановени по
реда на чл.290 ГПК/. Ищецът- поемател по запис на заповед, за съществуване на
вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание
на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът
на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството
по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само
доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за
последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154,
ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Именно
във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и
основанието на вземането на ищеца- абстрактна правна сделка, изрично в мотивите
към т.17 на цитираното ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът-
кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение,
доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза
в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника- длъжник
по записа на заповед. Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само
релативните му възражения
Л.2 на Реш. по гр.д.№
16217/ 2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
за
несъществуване или погасяване на вземането. Ако твърди различна кауза, съгласно
цитираното ТР всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на
каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на цитираната т.17
от ТР, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника
защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната,
каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на
това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи
възражения.
Следователно
в случая ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна менителничен
ефект. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за
издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай че същият твърди и доказва различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.
За
да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в
разпоредбата на чл.535 от Търговския закон ТЗ/ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.
В
случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е
безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят М.Г. се е
задължил безусловно и неотменимо, без разноски и протест да заплати на
поемателя С.С. сумата 6 000 британски лири. Като място на издаване на
ценната книга и като място на плащането е посочен гр. София. Менителничният
ефект е издаден на 21.04.2009 г., като е положен подпис от издателя М.А.Г. /довод
за нищожност на менителничния ефект- като неавтентичен, от страна на ответника не
е въведен в процеса/. Падежът е определен съобразно разпоредбата на чл.486,
ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден: 21.06.2009 г.
Тъй
като представеният запис на заповед съдържа всички законо-установени реквизити,
дадени кумулативно, същият е действителен и е породил валидно менителнично
задължение. Вземането за претендираната от заявителя в заповедното производство
и ищец в настоящото производство сума е ликвидно и изискуемо, като няма безспорни данни и доказателства да е било
погасено от длъжника- издател на ценната книга.
Основателно е, обаче, възражението на ответника Г. за
погасяване на процесното вземане по
давност, тъй като визираният в чл.531, ал.1 ТЗ специален тригодишен срок /а
не общият 5- годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, както неправилно е приел
първоинстанционният съд/ към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК,
когато е прекъсната давността, е изтекъл. При уговорен падеж „на определен ден“
/чл.486, ал.1, т.4 ТЗ/, какъвто е настоящият случай, същият е предпоставка за
настъпване изискуемостта на вземането и съответно за изпадане на длъжника в
забава. В случая падежът на менителничното задължение е 21.06.2009 г., а
заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 9.02.2015 г., когато приложимият
давностен срок е вече изтекъл, поради което и вземането е погасено по давност.
Недоказано остава твърдението на ищеца, че давността е била прекъсната с
признанието на вземането от длъжника- съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД. Въз основа на
събраните в тази насока гласни доказателства извод в горепосочения смисъл не
може да бъде направен. Дадените от свидетеля С.- баща на ищеца, показания,
преценени при условията на чл.172 ГПК, не могат да обосноват извод за
прекъсване на погасителната давност. По данни на свидетеля при срещите между
страните, на които той присъствал, ответникът Г. казвал, че „няма парите и ще
ги даде друг път“, като това било заявено от него и в 09 РУ на МВР- София.
Правилно е прието от първоинстанционния съд, че липсата на сведения в така събраните
гласни доказателства за датите, на които са направени посочените изявления от
ответника, и то относно конкретно вземане на ищеца към него /с белезите на
процесното/, както и липсата на други кореспондиращи им доказателства в тази
насока, обосновават извод за липсата на признание на задължението от ответника,
водещо до прекъсване на давностния срок.
Така, при приложение
на неблагоприятните последици
от
правилата за разпределение на доказателствената тежест се налага приемането на
извод, че приложимият давностен срок не е прекъснат и спорното менителнично
вземане е погасено по давност, което обосновава извод за отхвърляне на
установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като неоснователен- поради погасяване
на вземането по давност.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното първоинстанционно
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има въззиваемата
страна, но доказателства от същата да са сторени разноски за въззивното
производство по делото не са представени, поради което и такива с настоящото
въззивно решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.08.2017 г., постановено
по гр.д.№ 44024/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 70 състав.
Решението не
подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.