№ 1817
гр. София, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506131 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20047528/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по описа
на СРС, 156 състав, е признато за установено по отношение на М. СТ. К., че дължи на „Т.С.“
ЕАД, на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ,
чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС, сумата от 96,96 лв., представляваща стойността на
доставената топлинна енергия по договор за покупко – продажба на топлинна енергия при
общи условия на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. ****, аб. № 128885, за
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., както и сумата от 9,91 лв., представляваща
стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г.,
ведно със законната лихва върху двете главници от 14.07.2020 г. /датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение/ до окончателното плащане, като е
отхвърлен иска за стойността на доставената топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия при Общи условия за сумата над 96,96 лв. до пълния
предявен размер от 193,72 лв., както и иска за стойността на услугата дялово разпределение
за сумата над 9,91 лв. до пълния предявен размер от 19,84 лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.07.2020 г. по ч. гр. д. №
30591/20 г. по описа на СРС, 156 състав. С решението са отхвърлени и предявените от
„Т.С.“ ЕАД срещу М. СТ. К. искове за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1
ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. СТ. К. дължи на „Т.С.“
1
ЕАД сумата от 31,17 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за стойността
на доставената топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 06.07.2020 г., както и сумата
от 3,80 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение за периода от 31.08.2017 г. до 06.07.2020 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 20.07.2020 г. по ч. гр. д. №
30591/20 г. по описа на СРС, 156 състав.
С решението са отхвърлени и предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В. ВЛ. К., действащ
чрез законния си представител ИВ. М. Л., искове за признаване за установено на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и
чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. ВЛ. К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 387,44 лв.,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия по договор за покупко –
продажба на топлинна енергия при Общи условия за недвижим имот, находящ се в гр.
София, ж. к. ****, с аб. № 128885, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., както и
сумата от 39,68 лв., представляваща стойността на услугата дялово разпределение за
периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., сумата от 62,34 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия за периода от
15.09.2017 г. до 06.07.2020 г., и сумата от 7,60 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за стойността на услугата дялово разпределение за периода от 31.08.2017 г. до
06.07.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 20.07.2020 г. по ч. гр. д. № 30591/20 г. по описа на СРС, 156 състав.
С решението М. СТ. К. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1
във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 121,84 лв.,
представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в
първоинстанционното и заповедното производство.
С разпореждане № 20048335/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по
описа на СРС, 156 състав, е оставено без разглеждане искането на М. СТ. К. за поправка на
протокола от откритото съдебно заседание по делото от 04.02.2021 г., тъй като е направено
след срока по чл. 151, ал. 1 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от М. СТ. К. срещу решение №
20047528/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по описа на СРС, 156 състав, в
частта, в която предявените искове срещу нея са уважени. Твърди, че решението в
обжалваната му част е неправилно. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че въззивницата е била потребител на топлинна енергия за битови нужди през
процесния период, както и че дължи претендираните от нея суми за доставка на топлинна
енергия през процесния период. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
решението в обжалваната му част и вместо това да постанови друго решение, с което да
отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК. В писмена молба, депозирана по делото, оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му
2
част. Претендира разноски.
Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД изразява становище по въззивната жалба.
Подадена е и частна жалба от М. СТ. К. срещу разпореждане № 20048335/19.02.2021
г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по описа на СРС, 156 състав, с което е оставено без
разглеждане искането й за поправка на протокола от откритото съдебно заседание по делото
от 04.02.2021 г. Твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно, поради което се иска
да бъде отменено.
Ответникът по частната жалба - „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на частната жалба в
срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответниците В. ВЛ. К., действащ чрез законния си
представител ИВ. М. Л., и М. СТ. К., в качеството им на съсобственици на процесния
топлоснабден имот, представляващ ап. 55, находящ се в гр. София, ж. к. ****, се явяват
клиенти на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ през
процесния период. Твърди, че ответниците са ползвали доставената им топлинна енергия в
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., като не са заплатили дължимата цена. Посочва, че
въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било
образувано ч. гр. д. № 30591/20 г. по описа на СРС, 156 състав, по което е била издадена
заповед за изпълнение за процесните вземания, срещу която са били подадени от
длъжниците възражения в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което са дадени указания за
предявяване на искове за установяване съществуването на процесните вземания. Иска се от
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците,
че дължат на ищеца, при условията на разделна отговорност, при следните квоти – 2/3 – за
В. ВЛ. К., действащ чрез законния си представител ИВ. М. Л., както следва: 387,44 лв. –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 14.07.2020 г. до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 62,34 лв. за периода от 15.09.2017 г.
до 06.07.2020 г., 39,68 лв. – главница, представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.07.2017 г. до 30.05.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от 14.07.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 7,60 лв.
за периода от 31.08.2017 г. до 06.07.2020 г.; и 1/3 – за М. СТ. К., както следва: 193,72 лв. –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 14.07.2020 г. до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 31,17 лв. за периода от 15.09.2017 г.
до 06.07.2020 г., 19,84 лв. – главница, представляваща възнаграждение за услугата дялово
разпределение за периода от 01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва,
3
считано от 14.07.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 3,80 лв.
за периода от 31.08.2017 г. до 06.07.2020 г. Претендира разноски.
Ответникът М. СТ. К. е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, с който оспорва исковете. Твърди, че е единствен собственик на процесния имот.
Поддържа, че в удостоверението за наследници на майка й В.Г.В. е вписан несъществуващ
наследник – В. ВЛ. К.. Оспорва и обема на доставената топлинна енергия през процесния
период, респ. дължимата цена. Моли за отхвърляне на исковете.
Ответникът В. ВЛ. К., действащ чрез законния си представител ИВ. М. Л., е подал
отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва размера на разделната
отговорност на ответниците, като твърди, че през процесния период имотът се е ползвал и
владял единствено от ответницата М. СТ. К.. Поддържа, че ответникът В. ВЛ. К. дължи 1/3
от претендираната сума, а ответницата М. СТ. К. – останалите 2/3.
Третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД не оспорва исковете.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника М. СТ. К. в частта му,
в която предявените искове са уважени. В останалата част решението е влязло в сила като
необжалвано.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
4
„битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ
/обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. №
2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила. Въззивницата не
твърди да е възразила срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те я
обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
На следващо място, от представения като доказателство по делото нотариален акт за
покупко – продажба на недвижим имот № 121, том LII, нот. дело № 10290/93 г. се
5
установява, че В.С. К. е продал на В.Г.В. ап. 55, находящ се в гр. София, ж. к. ****.
От нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 41 от 17.07.1997 г.
се установява, че В.Г.В. е продала на В.С. К. 2/3 ид. ч. от ап. 55, находящ се в гр. София, ж.
к. ****.
От нотариален акт за дарение на недвижим имот № 45 от 18.05.2009 г. се установява,
че В.Г.В. е дарила на дъщеря си М. СТ. К. 1/3 ид. ч. от ап. 55, находящ се в гр. София, ж. к.
****.
По делото са представени 3 бр. удостоверения за наследници на В.С. К., починал на
29.03.2009 г. – с изх. № 000603/16.05.2009 г., № 002385/25.09.2009 г. и № 001647/14.06.2011
г., издадени от СО, район Триадица. В удостоверенията за наследници на В.С. К. с изх. №
000603/16.05.2009 г. и с изх. № 002385/25.09.2009 г. като единствен наследник по закон е
посочена майка му – В.Г.В., а в удостоверението за наследници с изх. № 001647/14.06.2011
г. като наследник по закон е посочен синът му В. ВЛ. К..
По делото е представен като доказателство и дубликат на удостоверение за раждане
от 13.06,2011 г., издаден от СО, район Оборише, от който е видно, че В. ВЛ. К. е роден на
25.12.2008 г. от майка ИВ. М. Л. и баща В.С. К..
От удостоверение за наследници с изх. № РСЦ 20 – ТД26 – 865/18.06.2020 г. се
установява, че В.Г.В. е починала на 22.01.2020 г., като след смъртта си е оставила за свои
наследници по закон – М. СТ. К. – дъщеря и В. ВЛ. К. – внук – по право на заместване на
починалия й син В.С. К..
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че при
изследване на наследствените правоотношения следва да се кредитира най – актуалното
удостоверение за наследници, а именно - удостоверението за наследници с изх. № РСЦ 20 –
ТД26 – 865/18.06.2020 г., като се отчете обстоятелство, че удостоверените в него
обстоятелства не са опровергани по делото.
От съвкупната преценка на представените по делото писмени доказателства може да
се направи извод, че ответницата М. СТ. К. се легитимира като собственик на 1/3 ид. ч. на
основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 45 от 18.05.2009 г., с който В.Г.В. е дарила на дъщеря си М. СТ. К. 1/3 ид. ч. от ап. 55,
находящ се в гр. София, ж. к. ****. Настоящият съдебен състав не споделя извода на
първоинстанционния съд, че с посочения нотариален акт В.Г.В. е дарила повече права,
отколкото притежава, тъй като до 1993 г. В.Г.В. е била собственик на целия имот, а след
извършената от нея през 1997 г. продажба на 2/3 ид. ч. от имота в полза на сина й Владимир
К., тя е останала собственик на 1/3 ид. ч. от имота, с която част се е разпоредила в полза на
ответницата М. СТ. К..
В качеството й на собственик на 1/3 ид. ч. от топлоснабдения имот въззивницата М.
СТ. К. се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, поради което между нея и „Т.С.“ ЕАД е възникнало и съществувало облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за
6
описания по – горе имот, през процесния период.
Доколкото първоинстанционният съд е приел, че ответницата М. СТ. К. отговаря за не
повече от 1/6 от процесните вземания, и при липсата на жалба от страна на „Т.С.“ ЕАД в
отхвърлителната част на решението, настоящият съдебен състав счита, че не следва да
ревизира решението на първоинстанционния съд в тази му част, тъй като е влязло в сила.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото не се спори, че през процесния период ФДР „Т.С.“ ЕООД е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и
на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС.
От заключението на СТЕ се установява, че изчисленията на ФДР са съгласно
Методиката за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът
приема, че за процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
От заключението на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено и
обосновано, се установява, че през процесния период топлинна енергия за отопление на
имота не е начислявана, а само топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, и
топлинна енергия за БГВ. Стойността на потребената топлинна енергия за процесния период
– м. 05.2016 г. - м. 04.2017 г. е 581,79 лв. /1/6 = 96,96 лв./.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че няма
данни през процесния период да са постъпили плащания за погасяване на дължимата от
въззивницата сума за главница за доставена топлинна енергия.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 150 ЗЕ, предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу М. СТ. К., е основателен до размера на
сумата от 96,96 лв., представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна
енергия за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от
14.07.2020 г. до окончателното плащане. В частта, в която искът е отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 193,72 лв., решението е влязло в сила като необжалвано.
За основателността на иска за възнаграждение за дялово разпределение следва да се
установи по делото, че през процесния период ФДР е извършвала услугата дялово
разпределение в процесния имот, поради което в тежест на ответника е възникнало
задължение за плащане на дължимото възнаграждение.
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба N 16 – 334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването и чл. 10 от ОУ на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец за
7
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в
сграда – етажна собственост сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства /документи за годишен отчет
и изравнителни сметки/ се установява, че е сключен договор за дялово разпределение между
етажните собственици на топлоснабдената сграда и третото лице - помагач, както и че през
процесния период услугата е била извършена от третото лице – помагач. От заключението
на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че стойността на извършената услуга за
дялово разпределение в периода от м. 07.2017 г. до м. 04.2019 г. възлиза на сумата от 59,51
лв. /за 1/6 = 9,91 лв./, както и че няма данни същата да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе, искът за възнаграждение за дялово разпределение,
предявен от „Т.С.“ ЕАД срещу М. СТ. К., е основателен до размера на сумата от 9,91 лв.,
представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2017
г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 14.07.2020 г. до окончателното
плащане.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20047528/19.02.2021 г., постановено по гр. д. №
49312/20 г. по описа на СРС, 156 състав, в обжалваната му част следва да бъде потвърдено
като правилно, в т. ч. и в частта за разноските в исковото и заповедното производство.
В частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М. СТ. К. исковете
за мораторна лихва, начислена върху главницата за доставена топлинна енергия, и за
мораторна лихва, начислена върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение,
решението е влязло в сила като необжалвано.
По частната жалба от М. СТ. К. срещу разпореждане № 20048335/19.02.2021 г.,
постановено по гр. д. № 49312/20 г. по описа на СРС, 156 състав, с което е оставено без
разглеждане искането й за поправка на протокола от откритото съдебно заседание по делото
от 04.02.2021 г.:
Частната жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като е
подадена срещу акт, който не подлежи на обжалване.
Съгласно препращащата разпоредба на чл. 279 ГПК на обжалване с частна жалба
подлежат само разпорежданията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото –
чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, и разпорежданията, изрично посочени в закона - чл. 274, ал. 1, т. 2
ГПК.
Разпореждането, с което се оставя без разглеждане искането за поправка на протокол
от открито съдебно заседание, не покрива хипотезата на чл. 274, ал. 1 ГПК и поради това не
подлежи на обжалване. Процесуалният закон не урежда и възможността страните да подават
частн жалба срещу посочената категория разпореждания. Ето защо, при липса на изрично
указано в закона право на частна жалба обжалването на посочената категория
8
разпореждания не може да бъде реализирано и по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.
По изложените съображения, частната жалба срещу разпореждане №
20048335/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по описа на СРС, 156 състав,
следва да се остави без разглеждане като недопустима.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, тъй като същата
не е подала отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание пред въззивната
инстанция не е била представлявана от процесуален представител.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20047528/19.02.2021 г., постановено по гр. д. №
49312/20 г. по описа на СРС, 159 състав, в обжалваната му част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба от М. СТ. К., ЕГН: **********,
срещу разпореждане № 20048335/19.02.2021 г., постановено по гр. д. № 49312/20 г. по
описа на СРС, 156 състав.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице – помагач
на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението в частта, в която е оставена без разглеждане частната жалба, има характер
на определение и може да се обжалва с частна жалба пред Софийския апелативен съд в 1 –
седмичен срок от връчването му на страните, а в останалата част - не подлежи на обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9