№ 22477
гр. С, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. М.А
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. М.А Гражданско дело №
20231110168169 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по предявени от Е. К. С - С с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул.„Б”
№72А, вх. А, ет.6, ап.18 чрез адв К. Б. – АК – Р срещу „МК“ АД с ЕИК **** искове с
правно основание чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК както следва: главен иск за
прогласяване нищожността на Договор за заем Microcredit № 9032-00109702 от 29.07.2022
г. и предявен под условие, че не бъде уважен главния иск – иск за прогласяване нищожността
на Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9032-00109702 от
29.07.2022 г.
С исковата молба се поддържа, че между страните били сключени атакуваните
договори. Твърди, че се задължила да заплаща „пакет от допълнителни услуги“, които не да
й предоставени.
Поддържа, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, като
навежда следните основания:
1/ тъй като не е сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма, не е ясен и разбираем за
потребителя;
2/поради липса на задължителен съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК реквизит – ГПР;
3/ тъй като не са й предоставени Общите условия и не ги е подписала на всяка
страница, а в договора било бланкетно посочено, че са представени;
4/ липса на погасителен план съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК;
5/ надвишаване на законоустановения максимален размер на ГПР;
6/ липса на посочен лихвен процент на ден съгласно чл.11, ал. 1, т. 20 ЗПК;
7/непосочване на правото по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК да изисква погасителен план .
Поддържа, че договорът за кредит е недействителен и поради заобикаляне на закона,
т.к. таксите за услуги са на практика договорна лихва, която не е включена в ГПР.
1
Навежда и основание за нищожност на договора – противоречие с добрите нрави, т.к.
договорната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва.
Поддържа претенция и за нищожност на договора за допълнителни услуги поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Поддържа, че реално не са
предоставени услуги. Сключването на договора сочи, че е в нарушение на чл. 10а ЗПК, т.к.
част от услугите са действия по усвояване и управление на кредита.
Ответникът с депозиран в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба изразява
становище за неоснователност на исковете.
Поддържа, че твърдението на ищцата, че не са й предоставени Общите условия към
процесния договор за заем, е неоснователно, като твърди, че с подписване на договора,
същата е получила действащите към момента общи условия и ги е подписала лично на всяка
страница.
Оспорва твърдението на ищцата, че предоставения й погасителен план не отговаря на
условията на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, като твърди, че същият отговоря на изискванията на
закона.
Поддържа, че изчисляването на лихвения процент на ден е възможно по формулата
40,48/360 и не представлява особено затруднение.
Твърди, че в чл.21 от приложимите към процесния договор за заем Общи условия към
договор за заем MICROCREDIT, ясно е посочено, че заемополучателят има право, във всеки
един момент от действието на Договора Microcredit, да получи от МК безвъзмездно при
поискване погасителен план за извършените и предстоящите плащания, посочващ
дължимите плащания, сроковете и условията за извършването им.
Оспорва възраженията за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като
поддържа, че размерът на ГЛП не може да противоречи на добрите нрави, ако
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК е спазено.
Оспорва и иска за нищожност на договора за услуги, като сочи че същият е
самостоятелен договор, който се регулира от ЗЗД, не от ЗПК и не съставлява договор за
потребителски кредит. Поддържа, че по договорът се дължи дейност, а не резултат. Сочи, че
услугите, които се предоставят на ищцата по силата на процесния договор за допълнителни
услуги, не са свързани с усвояване и управление на кредита по смисъла на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. Поддържа, че видът, размерът и действието, за което се събират такси са ясно
посочени както в Приложение № 1 – Описание на допълнителните услуги към договора за
допълнителни услуги, така и в Тарифата за допълнителни услуги на “МК” АД към договори
за заем. Твърди, че допълнителните услуги не са задължителна предпоставка за сключване
на договор за заем и/или получаване на заем Microcredit.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
По делото не се спори и е отделено за безспорно по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК, че
страните са сключили Договор за заем Microcredit № 9032-00109702 и Договор за
допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9032-00109702.
2
Видно от представения Договор за заем на ищцата бил отпуснат кредит в размер на
2000 лева, която се задължила да върне за срок от 18 месеца на 18 месечни вноски, всяка по
150,04 лева, като общата сума за погасяване е 2700, 72 лева при фиксиран лихвен процент е
40,48 %. Посочено е и че няма разходи, дължими при изпълнение на договора.
Със сключения между страните Договор за допълнителни услуги към Договор за заем е
уговорено, че ответникът предоставя на ищцата пакет допълнителни услуги „Комфорт“ +5%
отстъпка за срок от 18 месеца при вноска 132,52 лева, включващ: 1. Посещение вкъщи или
на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за
сметка на клиента по банкова сметка на МК АД, 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване
на заема; 4. Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване; 6. Право за участие в
специални промоции.
Съдържанието на процесния договор за заем, преценено с оглед предмета, страните и
уговорените правата и задълженията, обуславя извод, че същият съставлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ищцата - кредитополучател е физическо
лице, на което е предоставен заем, който не се установява да е предназначен за извършването
на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружество – кредитодател е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото не са налице изключенията по чл.
4 ЗПК, то за валидността на договора за заем приложение намират изискванията, закрепени
в императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит.
В случая договорът за заем въобще не съдържа посочване нито на ГПР, нито взети
предвид допускания за изчисляването му. Посочването единствено на лихвения процент по
възнаградителната лихва и общата сума, дължима от потребителя, не би могло да санира
липсата на задължителен съгласно чл. 11, ал.1. т.10 ЗПК реквизит от съдържанието на
договора, тъй като се касае за различни вЕ.чини.
Нарушаването на императивното изискване за посочване на годишния процент на
разходите, установено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основание за недействителност на договора
за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК. Цитираната разпоредба въвежда императивно
изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.
10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
Липсата на посочен годишен процент на разходите в договора не позволява проверка и
дали ответникът е включил разходите по договора за допълнителни услуги в него.
Независимо от това включването на разходите очевидно води до превишаване на
установения с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум и съставлява целено заобикаляне
на императивната норма. На самостоятелно основание неточното посочване на компоненти
от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит би имало същата
последица, както и непосочването им. Цифровото посочване на ГПР, който не отговаря на
действителния такъв, би било равнозначно на неизпълнение на изискването на цитираната
3
норма, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите
за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаГ.те
от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от
21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че "чл. 10, пар. 2, б. "ж" и
чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
За пълнота следва да се посочи и че уговорката за дължимост на възнаграждение за
допълнителни услуги е в противоречие с разпоредбата на чл.10а от ЗПК, която предвижда,
че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита (ал.2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или
комисиона за едно и също действие (ал.3). Следователно, законът не допуска възникване в
полза на кредитора на вземания за допълнителните такси за разглеждане на искането за
кредит и за управлението му, поради което и уговарянето на възнаграждения за такива, дори
и формално непосочени като такси, а като възнаграждения за допълнителни услуги,
обективирани в отделен документ, е в пряко противоречие с императивна правна норма и е
нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По изложените мотиви настоящия съдебен състав на СРС приема, че процесният
договор за заем е недействителен на първото заявено от ищцата основание – чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, относимо
към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на годишния процент на разходите
по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената
методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Предвид изложеното главният иск е основателен и съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуални искове.
По разноските
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи
разноските за производството.
Ищцата е освободена от разноски за производството, поради което ответникът на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да заплати държавна такса в размер на 80 лева в полза на
съда.
На адв. Б., оказала безплатна адвокатска защита на ищцата, ответникът следва да
заплати адвокатско възнаграждение в размер на 400, определено на основание на чл. 38, ал.
2 вр. ал. 1, т.1 и чл. 36, ал. 2 от ЗА при съобразяване с фактическата и правна сложност на
производството, без съдът да дължи определянето му при съблюдаване минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С
посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф
3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
4
националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна орГ.зация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като ограничение на
конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС.
Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното възнаграждение подлежи на
преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, 118-ти състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА сключения между Е. К. С - С с ЕГН ********** и адрес: гр. С, ул.„Б”
№72А, вх. А, ет.6, ап.18 и „МК“ АД с ЕИК **** Договор за заем Microcredit № 9032-
00109702 от 29.07.2022 г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
поради нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 „МК“ АД с ЕИК **** да заплати по сметка на
Софийски районен съд, сумата от 80 лева – разноски по делото за държавна такса и
възнаграждения на вещи лица.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „МК“
АД с ЕИК **** да заплати на адвокат К. И Б. с ЕГН **** с адрес: гр. С, ул. Г № 31, офис -
партер сумата от 400 лева– адвокатско възнаграждение за оказана в производството
безплатна адвокатска помощ и съдействие на Е. К. С - С.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5