Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесет
и първи януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
при участието на секретаря Теодора Костадинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 3373 по описа за 2019 година на Варненския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявен осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Ищецът Я.Р.А.
твърди, че на 11.06.2015 г. му било повдигнато обвинение за престъпление по чл.
195, ал. 1, т. 4, т. 5 и т. 7, вр. чл. 194. ал. 1 НК по ДП № 3218/2014 г. по
описа на IV РУП при ОДМВР – Варна. Впоследствие бил предаден на съд с
обвинителен акт, въз основа на който било образувано НОХД № 4240/2015 г. по
описа на ВРС. С Присъда № 205/27.05.2016 г. съдът го признал за виновен по така
повдигнатото обвинение, наложил му наказание лишаване от свобода за срок от
една година и шест месеца и му привел в изпълнение наказание лишаване от
свобода за срок от пет месеца, наложено с предходна присъда. Така постановената
присъда била предмет на въззивен контрол по ВНОХД № 943/2016 г. по описа на Окръжен
съд – Варна, който с Решение № 303/07.11.2016 г. ВОС отменил първоинстанционния
съдебен акт и върнал делото за ново разглеждане на Районна прокуратура – Варна.
Излага, че
на 13.04.2017 г. отново бил привлечен като обвиняем по ДП № 3218/2014 г. по описа
на IV РУП при ОДМВР – Варна за престъпление по чл. 195. ал. 1, т. 4, т. 5 и т.
7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК. По така повдигнатото обвинение бил предаден на
съд, като било образувано НОХД № 2718/2017 г. по описа на ВРС. По същото била
постановена Присъда № 149/21.05.2018 г., с която съдът го признал за невиновен
и го оправдал по повдигнатото обвинение. По протест от страна на представителя
на РП-Варна било образувано ВНОХД № 933/2018 г. по описа на ОС – Варна, който с
Решение № 259/03.10.2018 г., влязло в сила на същата дата, потвърдил присъдата
на РС – Варна. Поддържа, че основание за оправдаването му била липсата на
доказателства да е осъществил състава на посоченото престъпление.
Навежда
доводи, че предвид така изложените обстоятелства повдигнатото му обвинение се
явява незаконно и е налице основание за ангажиране отговорността на държавата.
Твърди, че за целия период от 17.01.2013 г. /на която дата според обвинителния
акт е извършено деянието/ до 03.10.2018 г. /когато е влязла в сила
оправдателната присъда/, е живял под стрес,
напрежение и несигурност за бъдещето си. Отделно от това, за всяко
явяване пред орган на разследването и за всяко съдебно заседание се налагало да
пътува от с. Гроздьово, където живее със семейството си, до гр. Варна, като
организира за своя сметка превоз.
Отправя
искане до съда за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати
сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на повдигнато обвинение по ДП № 3218/2014 г. по описа на
IV РУП при ОДМВР – Варна, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила
на оправдателната присъда – 03.10.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Моли за
присъждане на извършените по делото разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявения
иск. Оспорва претендираните вреди да са пряка и непосредствена последица от
увреждане, причинено от конкретна дейност на Прокуратурата на Република
България. Поддържа, че ищецът е бил осъждан преди образуване на наказателното
производство, поради което не може да се приеме, че е бил налице такъв
интензитет на отрицателните му преживявания, с какъвто биха могли да бъдат те у
лице, което за първи път е подложено на наказателно преследване. Счита, че
негативните изживявания, претърпени в течение на съдебното производство по НОХД
№ 4240/2015 г. по описа на ВРС, не са пряка и непосредствена последица
единствено от дейност на Прокуратурата. Счита, че ищецът не е ангажирал
доказателства за установяване на действително претърпените вреди. Оспорва
твърденията на ищеца, че е търпял вреди още от 17.01.2013 г., като се позовава
на съдебната практика, съгласно която началният момент на периода, за който той
би могъл да претендира вреди, е моментът на привличането му като обвиняем.
Поддържа, че размерът на претендираното обезщетение е силно завишен и не
съответства на икономическия стандарт в България и на трайната съдебна практика.
Навежда доводи, че осъждането на държавата по реда на ЗОДОВ само по себе си има
ефект и на овъзмездяване. Изтъква, че в хода на наказателното производство
спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение - „подписка“, поради
което правата и свободите му са били ограничени в най-малката възможна степен.
Заявява, че наказателното производство е протекло в разумни срокове.
Моли
предявеният иск да бъде отхвърлен.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и
обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото съдът е приел
за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че ищецът е бил привлечен като обвиняем по ДП № 3218/2014 г.
по описа на IV РУП при ОДМВР – Варна, като впоследствие бил оправдан по
повдигнатото обвинение с влязла в сила присъда по НОХД № 2718/2017 г. по описа
на ВРС.
От
писмените доказателства, приложени по НОХД № 2718/2017 г. по описа на ВРС се
установяват следните обстоятелства:
На
17.01.2013 г. с извършването на оглед на местопроизшествие е образувано ДП № 8/2013
г. по описа на РУ „Транспортна полиция“ – Варна, като с постановление на
прокурор при РП-Варна от 22.07.2013 г. същото е спряно. На 21.10.2014 г.
наказателното производство е възобновено и е изпратено за продължаване на
разследването от разследващ орган при ОДМВР-Варна, където е образувано под № 3218/2014
г. по описа на IV РУП. В рамките на последното на 11.06.2015 г. Я.Р.А. е
привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, 5 и
7 във връзка с чл. 194, ал. 1 НК, като по отношение на същия е взета мярка за
неотклонение „подписка“. На същия ден е извършен и разпит на ищеца. На
08.07.2015 г. на същия е предявено разследването.
На
28.08.2015 г. е внесен обвинителен акт в РС-Варна, с който Я.Р.А. е предаден на
съд за горепосоченото престъпление. Въз основа на същия е образувано НОХД №
4240/2015 г. по описа на ВРС, по което са проведени открити съдебни заседания
на 29.10.2015 г., 14.01.2016 г., 15.03.2016 г., 19.05.2016 г. и 26.05.2016 г.,
на всяко от които ищецът се е явявал лично. С Присъда № 205/27.05.2016 г. Я.Р.А.
е признат за виновен в това, за времето от 20:00 часа на 16.01.2013 г. до 01:00
часа на 17.01.2013 г. в землището на с. Нова Шипка, обл.
Варна, в условията на повторност, след предварителен
сговор с М.С.М., Р.Р.А., С.И.Я.и А.Ю.М., чрез
използване на моторно превозно средство – л.а. марка „БМВ“ с рег. № В 38 92 КР,
собственост на К.Й.К.и технически средства – 2 броя лопати, въже и ножовка,
отнел чужди движими вещи – 35 метра кабел МККЖ 4х41,2+15х4х1,2 на обща стойност
990.50 лева от владението на Я. А.Й., собственост на Държавно предприятие
„Национална компания железопътна инфраструктура“, без негово съгласие, с
намерение противозаконно да ги присвои, като деянието не представлява маловажен
случай, поради което и на осн. чл.195, ал.1 т.4, т.5
и т.7, вр. чл.194 ал.1, вр. чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от
свобода за срок от една година и шест месеца, което на осн.
чл. 60, ал.1 вр. чл. 61 т.2 от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален строг режим
в условията на затвор. На основание чл. 68, ал.1 НК е приведено в изпълнение
наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 5 месеца, наложено на Я.Р.А. с
присъда, постановена по НОХД № 766 по описа за 2012 г. на Районен съд –
Несебър, което да се изтърпи отделно при първоначален строг режим в затвор. С
протоколно определение от 27.05.2016 г. е потвърдена взетата по отношение на
ищеца мярка за неотклонение „подписка“.
Присъдата
на ВРС е обжалвана от ищеца, като с Решение № 303/07.11.2016 г., постановено по
ВНОХД № 943/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна същата е отменена и делото
е върнато за ново разглеждане на фазата на досъдебното производство.
На
13.04.2017 г. е извършено повторно привличане на Я.Р.А. е като обвиняем за
престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, 5 и 7 във връзка с чл. 194, ал. 1 НК,
спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“, разпитан е и му е
предявено разследването.
Изготвен е нов обвинителен акт, с който на 20.06.2017 г. Я.Р.А.
отново е предаден на съд с обвинение с посочената по-горе правна квалификация.
По делото са проведени общо шест открити съдебни заседания с участието на ищеца
/на 18.09.2017 г., 06.11.2017 г., 11.12.2017 г., 12.02.2018 г., 02.04.2018 г.,
21.05.2018 г./. На 21.05.2018 г. е постановена присъда, по силата на която Я.Р.А.
е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение, като на същата
дата е отменена мярката му за неотклонение. Оправдателната присъда е потвърдена
с Решение № 259/03.10.2018 г., постановено по ВНОХД № 933/2018 г. по описа на
ОС – Варна, влязло в сила на същата дата.
Видно от представената с отговора на исковата молба
справка за съдимост, ищецът е осъждан, като със споразумение от 04.09.2012 г.,
одобрено по НОХД № 766/2012 г. на РС – Несебър на същия е наложено наказание
лишаване от свобода за срок от 5 месеца, изпълнението на което е отложено за
срок от 3 години, за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 и 5 във
връзка с чл. 194, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на
свидетеля А.М.Б., които съдът кредитира в цялост. От нейните показания се
установява, че докато е траело наказателното дело Я.А. е изпитвал притеснение и
страх от това, че ще влезе в затвора и няма да има кой да се грижи за децата
му. Свидетелката заявява, че лично го е виждала да плаче и го е успокоявала.
Посочва, че преди пет години ищецът и брат му работели в Германия, но след
започване на наказателното производство не можели да си намерят постоянна
работа и работели на повикване.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
За да
възникне в полза на увреденото лице притезателното право на обезщетение за
причинените му имуществени или неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 4 ЗОДОВ, трябва да са налице
следните материалноправни предпоставки: 1) спрямо ищеца да е повдигнато
обвинение в извършване на престъпление; 2) делото да е приключило с влязла в
сила оправдателна присъда; 3) ищецът да е претърпял вреди; 4) да е налице причинна връзка между
повдигнатото обвинение и настъпилите вреди. Отговорността в тези случаи е
обективна – без значение е субективното отношение на съответното длъжностно
лице, чието действие или бездействие е довело до настъпване на вредата /арг. от чл. 4 ЗОДОВ/.
По делото
безспорно се установява наличието на първите две от посочените материалноправни
предпоставки. Както по-горе бе посочено, срещу ищеца е повдигнато обвинение за
извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, 5 и 7 във връзка с чл. 194, ал.
1 НК, като делото е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на
03.10.2018 г. Спорът между страните е съсредоточен върху въпросите относно
наличието на неимуществени вреди, причинени от незаконното обвинение и техния
размер.
Неимуществените
вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които
нямат парична равностойност. Ето защо те не биха могли да бъдат възстановени и
чл. 52 ЗЗД предвижда, че обезщетението за тях следва да се определи по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението.
Когато се
касае за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение,
обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определяне размера на
дължимото обезщетение, са свързани с редица конкретни обстоятелства, сред които
продължителността на наказателното производство, тежестта на повдигнатото
обвинение, приложените мерки на процесуална принуда, характера и тежестта на
причинените душевни страдания и неудобства и т. н. В този смисъл е константната
задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 190 от 23.12.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 4378/2018 г., III г. о., ГК; Решение № 254 от 25.10.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 1812/2016 г., IV г. о., ГК; Решение № 236 от 19.10.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 1543/2016 г., IV г. о., ГК; Решение № 476 от 27.01.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 3281/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 18 от 20.02.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 2721/2013 г., IV г. о., ГК и др.
В
последното от цитираните решения съставът на ВКС е приел, че „не е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе
заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК /чл. 130 ГПК отм./.“
В случая от
привличането на ищеца в качеството на обвиняем /от който момент е засегната
негативно правната му сфера/ до окончателното приключване на наказателното
производство с влязъл в сила съдебен акт са изминали 3 години и близо 4 месеца.
След първоначалното разглеждане на делото същото е върнато на фазата на
досъдебното производство поради допуснати съществени процесуални нарушения,
като при двете разглеждания на делото от ВРС и ВОС са проведени общо тринадесет
съдебни заседания, във всяко от които ищецът е участвал лично. Отлаганията са
били обусловени от неявяване на част от другите подсъдими /еднократно/, от
необходимостта от събиране на допълнителни доказателства, както и от допуснато
изменение на обвинението. С оглед изложеното и при съобразяване причините за
отлаганията в съдебна фаза, цялостната продължителност на процеса, както и
фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира, че
в случая производството не е протекло в разумен срок.
Тук е
мястото да се подчертае, че при първото разглеждане на делото е била
постановена осъдителна присъда, което без съмнение е довело до увеличаване на
напрежението от воденото наказателно производство и е засилило отрицателното
влияние на по-нататъшните процесуални действия върху психиката на ищеца.
На следващо
място трябва да се отбележи, че повдигнатото обвинение е за престъпление, което
е тежко по смисъла на НК – същото е наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 10
години, като с оглед предходната съдимост на ищеца е съществувала възможността
да бъде приведено в изпълнение и отложеното наказание лишаване от свобода
/което е сторено с първоначално постановената осъдителна присъда/. В този
смисъл негативните преживявания на ищеца са били засилени от съществуващата
перспектива за ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
Наред с горното
следва да се съобрази и броят и вида на извършените процесуални действия с
участие на ищеца. Действително в рамките на досъдебното производство в един ден
му е предявено постановлението за привличане в качеството на обвиняем, разпитан
е и спрямо него е взета мярка за неотклонение. Впоследствие е призоваван само
още веднъж за предявяване на разследването. След връщането на делото на
досъдебната фаза в рамките на един ден са изчерпани процесуалните действия,
предприети с участието на ищеца. В съдебната фаза обаче, при двете разглеждания
на делото, А. е участвал лично в общо тринадесет съдебни заседания. От друга
страна, когато се преценява интензитетът на упражнената процесуална принуда,
без съмнение следва да се подчертае, че спрямо подсъдимия е била приложена
най-леката мярка за неотклонение. Следователно той не е бил подложен на
прекомерни ограничения на личната свобода.
Съдът намира, че липсват убедителни доказателства, от
които да се заключи, че ищецът А. не е могъл да си намери постоянна работа
именно поради воденото срещу него наказателно производство. На първо място, не
се установява по категоричен начин, че същият е имал реална възможност да
започне работа в Германия, която да е пропуснал поради необходимостта от
участие в наказателното производство. Показанията на св. Боянова в тази насока
са твърде общи – тя посочва, че ищецът и брат му са работили преди пет години в
Германия, но нито уточнява за какъв период от време, нито причините, поради
които са се завърнали в България. При това не са ангажирани други доказателства
във връзка с тези твърдения. Нещо повече, предвид обстоятелството, че по
отношение на А. е била взета най-леката мярка за неотклонение, не са
съществували обективни пречки той да полага труд в рамките на страната.
С оглед обстоятелството, че се претендира единствено
обезщетение за неимуществени вреди навените в исковата молба твърдения, че
ищецът е организирал за своя сметка превоз от с. Гроздьово до гр. Варна за
всяко явяване пред орган на досъдебното производство и в съдебно заседание е
ирелевантно за предмета на делото.
При преценката
на горепосочените критерии, както и на социално-икономическите условия в
страната, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение в
случая възлиза на 3000 лева, до която сума искът следва да бъде уважен. Върху
сумата следва да бъде присъдена и законната
лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. За разликата над
сумата от 3000 лева до пълния претендиран размер на обезщетението от
10 000 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход
на делото и в съответствие с чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати на ищеца извършените по делото разноски за държавна такса, а на
процесуалния му представител – дължимото адвокатско възнаграждение /на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата/, съразмерно на уважената
част от иска. Така, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 3 лева, а в полза на адв. Ренета Христова – адвокатско възнаграждение
в размер на 249 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на Я.Р.А., ЕГН **********,***, СУМАТА ОТ 3000 /три хиляди/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на повдигнато обвинение по ДП № 3218/2014 г. по описа на
IV РУП при ОДМВР – Варна, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда –
03.10.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата от 3000 /три хиляди/ лева до пълния предявен размер от 10
000 /десет хиляди/ лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София,
бул. „Витоша“ № 2, ДА
ЗАПЛАТИ на Я.Р.А., ЕГН **********,***, СУМАТА 3 /три/ лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. София,
бул. „Витоша“ № 2, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. Р.М.Х.от АК-Варна, със служебен адрес: гр.
Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 79, СУМАТА
ОТ
249 /двеста четиридесет и девет/ лева
– адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: