РЕШЕНИЕ
№95
гр. Пазарджик, 12.03.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско
отделение, въззивен състав, в
публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 88 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 1081 от 24.07.2019г., постановено по гр.д. № 3618/2018г. по описа на
Районен съд-Пазарджик, е уважен предявеният от И.Д.А. срещу „П.К.Б.“ ЕООД иск с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит
№ **********, сключен на 01.06.2018г. между И.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***
и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Б.“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, поради противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави.
Със
същото решение е уважен предявеният от „П.К.Б.“ ЕООД против И.Д.А. насрещен
осъдителен иск за заплащане на сумата в размер на 1 950 лв.,
представляваща чиста стойност на кредита по обявения за недействителен Договор
за потребителски кредит № ********** от 01.06.2018г, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 06.11.2018г до окончателното изплащане на
вземането, като за разликата от 1950 лв. до претендираните 5247,98 лв., искът е отхвърлен.
Присъдени
са разноски, като „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на адв. Д.Ф., на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в общ размер
на 1720,91 лв., а в полза на Районен съд – Пазарджик е осъдено да заплати
сумата от 150,00 лв. - разноски за вещо лице. Решението в частта за разноските
е било изменено и допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с Определение №
3335/13.11.2019г. по описа на Районен съд-Пазарджик, като „П.К.Б.“ ЕООД е
осъдено да заплати на адв. Д.Ф., на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, адвокатско възнаграждение в общ размер на 1220,91 лв. (сбор от дължимото адвокатско възнаграждение от 800 лв.
за главния иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1,
т. 9 и 10 от ЗПК, адвокатски хонорар от 49 лв. за заверка на представени като
доказателство по делото три документа и адвокатско възнаграждение от 371,91
лв., дължимо за процесуално представителство по насрещния осъдителен иск), а И.Д.А. е осъден да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата
от 111,50 лв. - юрисконсултско възнаграждение, съобразно изхода на спора по
делото. С Определение № 3336/13.11.2019г. по описа на Районен съд-Пазарджик, постановено
по реда на чл. 77 от ГПК, „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на Районен
съд - Пазарджик сумата в размер на 209,88 лв., представляваща държавна такса,
дължима по предявения от И.Д.А. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във
вр. с чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 9 и 10 от ЗПК.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“
ЕООД, чрез пълномощника юрк. И.П., в частта, в която сключеният между него и
кредитополучателя И.Д.А. Договор за потребителски кредит № **********/01.06.2018г.
е обявен за нищожен, поради противоречие със закона и накърняването на добрите
нрави. Въззивникът намира обжалваното решение в цитираната част за неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, и излага подробни съображения в тази насока.
Сочи, че неправилно и в противоречие с императивните правни норми районният съд
е приел, че договорните разпоредби, касаещи възнаградителната лихва, са
неравноправни, поради размера на същата и затова-нищожни, на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП, както и че противоречат на добрите нрави. Поддържа, че договореният лихвен процент не е прекомерен и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.
Излага, че определените в процесния договор за кредит размер на
възнаградителната лихва от 41,17 %, както и на
годишния процент на разходите, са допустими, съгласно императивното изискване
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че от обстоятелствата по делото не може да се
установи наличието на някоя от хипотезите по чл. 143 от ЗЗП. Изтъква, че с
промяната на ЗПК от 2014г. законодателно е въведена максимална граница за
размера на годишния лихвен процент на разходите и съответно за размера на
възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, което е 50
% и с това отпада възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно
съдебната практика. Твърди, че не е налице и заявеното основание за нищожност -
противоречие с добрите нрави. Изтъква, че процесният договор за кредит е от
категорията на т.нар. „бързи кредити“, които по правило са високорискови,
поради което е нормално уговорената възнаградителна лихва да е в по-висок
размер. Сочи, че размерът на годишния лихвен процент от 41,17 % е обясним с разходите, които прави заемодателя, с
риска, който носи, както и с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба, поради което не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че договорената
възнаградителна лихва от 41,17 % е допустима,
съгласно разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Намира за
неправилни изводите на районния съд за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. Алтернативно моли, в случай, че бъде обявена за недействителна
клаузата за възнаградителната лихва, да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал.
4 от ЗЗД, съгласно която приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен
процент следва да се замести по право от повелителните правила на закона, т.е.
да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключване на
процесния договор за кредит до окончателното му изплащане.
На
следващо място, сочи, че съдът не е съобразил законодателството и съдебната
практика по въпроса за заобикалянето на закона във връзка със споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Изтъква, че съгласно нормативната
разпоредба в обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат
при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите когато получаването на такива допълнителни услуги е задължително
условие за сключването на договора за кредит. Дължимото по процесните
допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и
независимо от цената на самия кредит, при което не представлява разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и параграф
1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. не следва да се включва при изчисляването на
ГПР, както и при изчисляването на възнаградителната лихва.
Твърди,
че районният съд неправилно е приел, че договорът за потребителски кредит е
нищожен, поради противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Сочи, че
съдържанието на процесния договор за кредит отговоря на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК, в редакцията им към датата на сключването
му, поради което същият е действителен. Прави искане да се отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и да се постанови друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски
за двете инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
въззивната жалба. Ищецът намира за правилен и законосъобразен извода на
районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, поради
противоречие с добрите нрави и нарушение на императивните разпоредби на чл. 11,
т. 9 и т. 10 във вр. чл. 22 от ЗПК. Твърди, че договорът се явява нищожен и
като сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 11 и т. 12 във вр. чл. 22
от ЗПК с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, като потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и
други разходи по кредита. Твърди, че в съдебната практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Намира за неоснователно
оплакването на въззивника, че районният съд
не е съобразил нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изтъква, че в обхвата на
ГПР, освен възнаградителната лихва, се включват и други преки и косвени
разходи, включително и таксите, събирани от кредитора, както и други негови
вземания, които се дължат от кредитополучателя и техният общ сумарен размер не
следва да надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Заявява, че
посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания
в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Изтъква, че клауза в договора,
сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143,
т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя е неравноправна и не е породила
правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Твърди, че уговорката да се
заплаща възнаграждение за петте услуги по допълнителния пакет, които са
свързани с предоставянето на заемния ресурс и управлението на кредита са в
пряко противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която императивно
забранява кредитополучателите да събират такси и комисиони за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Изтъква, че в противоречие с
императивното правило на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор за кредит за
различните видове допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за
плащане, както и че заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е.
дължимо е само за „възможността за предоставянето“ на посочените в
допълнителния пакет услуги, като е без значение дали някоя от тези услуги ще
бъде използвана по време на действието на сключения между страните договор.
Акцентира, че принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не за хипотетичното ползване на такава. Твърди, че не са налице
допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване
на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира
допълнителна (лихва) печалба към договорената
възнаградителна лихва, която не е обявена на потребителя при условията на чл. 5
от ЗПК и не е формулирана по ясен и прозрачен начин в параметрите на
договора чрез включването й в записаните
ГПР и ГЛП. Поддържа, че на основание разпоредбите на чл. 21, чл. 10, ал. 2, чл.
10а и чл. 19, ал. 1 от ЗПК уговорката в договора, съгласно която ГПР е в размер
на 49,89 % не е произвела правно действие.
На следващо място, сочи, че нищожността на клаузата,
регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит – ГПР има за правна последица изначална недействителност
на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 от ЗПК. Изтъква, че
потребителският договор не е породил валидни права и задължения и поради
нарушение на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. Намира за
неоснователен довода на въззивника, че следва да намери приложение нормата на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Изтъква, че
нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на
възнаградителната лихва не могат да се заместят по право от повелителните
разпоредби на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни размери на
цените на кредитите, а освен това съдилищата не са овластени да изменят
съдържанието на неравноправните договорни клаузи. Твърди, че е неприложима и
втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без
недействителната му част, защото той е нормативно уреден като възмезден и
кредиторът не може да го сключи без определено възнаграждение за отпуснатия
заем, което води до нищожност на целия договор. Нищожността на клаузата за
лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание на договора, прави
цялото заемно съглашение нищожно. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира разноски.
Решението
в частта, с която е уважен насрещния осъдителен иск, предявен от „П.К.Б.“ ЕООД против
И.Д.А., не е обжалвано и е влязло в законна сила, поради което въззивният съд
не дължи произнасяне.
Пред
въззивната инстанция не се правят доказателствени искания и не се представят
доказателства от страните.
Въззивникът „П.К.Б.“ ЕООД, редовно
призован, не изпраща представител в съдебно заседание.
Въззиваемият, редовно призован, не се
явява в съдебно заседание. За него не се явява и пълномощникът адв. Д.Ф..
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирана страна в съдебното производство срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество въззивната
жалба е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
съдебно решение е валидно и допустимо, а в обжалваната част - правилно.
Предявен
е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
сключения между И.Д.А. и „П.К.Б.“ ЕООД Договор за потребителски кредит №
**********/01.06.2018г., поради накърняване на добрите нрави и неспазване на нормите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК.
При
условията на евентуалност е предявен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл.
19, ал. 4 във вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността
на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора
за кредит.
В
исковата молба се твърди, че между ищеца И.Д.А. и ответното дружество „П.К.Б.“
ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит „П.К.С.“ № **********/01.06.2018г.,
съгласно който „П.К.Б.“ ЕООД е предоставило на И.Д.А. заемни средства в размер
на 1950 лв., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по заема 41,17% и годишен процент на разходите (ГПР) 49,89%. Срокът за
погасяване на заема е 24 месеца, с месечна вноска по кредита в размер на 120,55лв.,
или общото задължение по кредита е 5 234,16 лв. Сочи се, че съгласно
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за
паричен заем на заемателя – ищеца е предоставен пакет от пет услуги, сред които
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за
смяна датата на падежа и др., за възползването от които кредитополучателят
дължи сума в размер на 2 340,96лв., която следва да се заплаща разсрочено
към месечната погасителна вноска, която нараства на 218,09 лв. Ищецът признава,
че е усвоил кредита, но твърди, че не дължи плащания за лихва и за пакета от
допълнителни услуги, тъй като договорът за кредит е нищожен. Изтъква, че договореният
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 41,17% нарушава добрите нрави и
внася неравноправност между правата и задълженията на потребителя и доставчика
на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Сочи, че реалният размер на
дължимата договорна лихва е по-голям от предвидения в договора от
41,17%, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез
включването на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
към договора за паричен заем. Твърди, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, каквато в случая е налице. Сочи, че е неприложима нормата на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Изтъква, че при неспазване на императивните изисквания,
уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, т. 7-12 и т. 20 и чл. 12, ал.1, т. 7-9 от ЗПК,
сред които са точното определяне на възнаградителната лихва, договорът за
потребителски кредит се явява изцяло недействителен. Нищожността на клаузата,
регламентираща лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание
на договора, прави цялото заемно съглашение нищожно. Ищецът твърди, че са
нищожни, като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 9 от ЗПК, клаузите в раздел VI от
договора за кредит, в които е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 49,89 %, тъй като
действителният годишен процент на разходите е в различен от посочения размер, с
което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще направи по обслужването на заема. Сочи, че предвиденото възнаграждение
от 2 340,96 лв. за пакета от допълнителни услуги е скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния
лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Налице е заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща
пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал. 2 ,т. 1 от ЗЗП и е основание за преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР, води
до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят
е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на
добросъвестността. Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер
на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит, като
недействителен, не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. Моли исковата претенция да бъде уважена.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „П.К.Б.“ ЕООД, чрез пълномощника
юрк. И.П., е
депозирал отговор на исковата молба. Излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Твърди,
че размерът на възнаградителната лихва и на ГПР, определени в процесния договор за
кредит, са съобразени с императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а
именно да не надвишават пет пъти размера на законната лихва. Сочи, че в отношенията между правните субекти действа принципа на свободата на
договаряне - чл. 9 от ЗЗД и по своя
воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент от 41,17%. Изтъква, че не
съществува нормативно определена горна граница на договорната лихва. В случай, че съдът обяви
за недействителна клаузата за възнаградителна лихва, ответникът счита, че е
приложима нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, като се приеме, че се дължи законна лихва за забава от датата на сключването на процесния
договор за кредит до окончателното му
изплащане. Разходите на потребителя за допълнителни
услуги не са част от общите разходи по кредита, когато сключването на споразумението
за допълнителна услуга не е задължително условие за получаване на кредита или
за предоставянето му при предлаганите условия, какъвто е процесният случай. Възнаграждението по сключеното споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги не представлява разход по смисъла на чл.19,
ал.1 от ЗПК и параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК, поради което не се
подчинява на предвидените императивни изисквания за максимално допустим размер.
То не представлява и лихва
по кредита. Сключването на
споразумение за предоставяне на допълнителни услуги не е задължително за
отпускането на кредита, а зависи от волята на потребителя дали желае искането
му за кредит да бъде разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има
възможност да отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечните вноски,
да променя датата на падежа и да получава бързо и лесно допълнителни парични
средства. Всяка една или всички тези услуги потребителят може да ползва, ако пожелае и закупи такъв
пакет. Сочи, че
ищецът е
пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги, като е декларирал това в искането си за отпускане на
кредит. Оспорва твърдението на ищеца, че ответникът е използвал нелоялна
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и
ал. 2, т.1 от ЗЗП, тъй като
ищецът със стандартния европейски формуляр е получил допълнителна преддоговорна
информация за услугите, посочени в
пакета, подписал е отделно споразумение, посочващо вида и размера на услугите, които ще му бъдат предоставени. Получил е общи условия, в които
ясно и конкретно са описани всички услуги, включени в пакета, а в договора за потребителски
кредит, ведно с погасителния план към него, са описани вида и естеството на допълнителните услуги, както и
възнаграждението, което се дължи за тях по избрания и закупен пакет от
допълнителни услуги.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от
представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца И.Д.А.
и ответника „П.К.Б.“ ЕООД е сключен Договор за
потребителски кредит „П.К.С.“№ **********/01.06.2018г., по силата на който
ответното дружество е предоставило на ищеца кредит в размер на 1 950,00 лв.,
която сума ищецът се е задължил да върне на 24 равни месечни вноски, всяка от
които в размер на 120,55 лв., при ГПР 49,89 % и ГЛП 41,17 %. Сумата
в размер на 1 950,00 лв. е била изцяло усвоена от ищеца, за което
обстоятелство по делото не се спори, а и същото се установява от представеното
по делото преводно нареждане от 01.06.2018г. Дължимата по процесния договор за
потребителски кредит сума, включваща главницата и възнаградителната лихва, възлиза
в общ размер на 2893,20 лв. Видно от погасителния план към договора падежната
дата на всяка месечна погасителна вноска
е 26-то число на месеца.
От представеното Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 01.06.2018г. се установява, че ищецът
е закупил и пакет от допълнителни услуги, за който в договора за потребителски
кредит е договорено възнаграждение в размер на 2340,96 лв., платимо на равни
месечни вноски в размер на 97,54 лв. Общото задължение по договора, включващо и
задължението по пакета от допълнителни услуги, възлиза на 5234,16 лв., а общият
размер на месечната вноска – 218,09 лв. Предмет на Споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги е предоставяне от страна на кредитора на
клиента-заемател на една или всички от следните услуги: приоритетно разглеждане
и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства.
От съдържанието на процесния договор за
кредит се установява, че същият е подписан при Общи условия (версия 09.10.2017г.), неразделна част от него, както и че клиентът се е запознал със
съдържанието им преди подписването на договора и се е задължил да ги спазва. В
т. 4 от Общите условия е регламентирано договореното възнаграждение (годишен лихвен процент), в т.6 е уговорено, че клиентът се задължава да върне на кредитора
предоставените парични средства, заедно с договорното възнаграждение, на равни
месечни вноски в размер и срокове, съгласно посоченото в т.VI от договора и
според погасителен план, неразделна част от договора. Според т. 12.3 от Общите
условия в случай, че длъжникът просрочи две или повече последователни вноски в
пълен размер кредиторът може да обяви предсрочната изискуемост с писмено
уведомление.
От представения от ответника стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити,
съдържащ параметрите на процесния договор за кредит, обективирани в раздел VI
от същия, се установява, че на
30.05.2018г. (преди датата на сключване на
договора) кредитополучателят
И.А. е запознат със съдържанието на този
документ.
Видно от представеното по делото
извлечение по сметка към процесния
договор за кредит и сключеното споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, ищецът не е погасил нито една месечна вноска по кредита.
Пред
Районен съд-Пазарджик е изслушано и
прието без възражения заключение по изготвена съдебно–икономическа експертиза,
което възивният съд кредитира като обосновано и компетентно изготвено от вещото
лице. Видно от експертното заключение размерът на законната лихва за периода от
01.06.2018г. до настоящия момент възлиза на 10%. Според вещото лице уговорената
клауза за възнаграждение за допълнителни услуги оскъпява кредита със 168%.
Експертът посочва, че кредитолучателят не е извършил нито едно плащане по
процесния договор за кредит. До 03.10.2018г., когато ответното дружество е
обявило кредита за предсрочно изискуем, са били изцяло неплатени първите три
месечни погасителни вноски: първа вноска с падеж 26.07.2018г. и брой дни на
забава - 69 дни, втора вноска с падеж 26.08.2018г. и брой дни на забава 38 дни
и трета погасителна вноска с падеж 26.09.2018г. и брой дни на забава 7 дни.
Според вещото лице, ако в годишния лихвен процент се включат разходите на
кредитополучателя за възнаграждението по закупен пакет допълнителни услуги,
които кредитополучателят е следвало да заплаща всеки месец и при извършени
изчисления по нормативно определената методика по ЗПК годишният процент на разходите
възлиза на 216,06 %.
При
така установената фактическа обстановка, въззивният съд
приема от правна страна следното:
Предмет
на въззивна проверка е първоинстанционното съдебно решение в частта, с която е уважен
главният иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК
за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, поради накърняване на добрите нрави и противоречие със закона.
В
останалата част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила, поради
което въззивният съд не дължи произнасяне.
За неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент
от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС,
ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде
установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв
довод.
Безспорно е по делото, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за
потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора
за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение
на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
За
да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат
предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин.
В
конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент –
41,17 %, описани са условията за прилагането му – чл. 4 от Общите условия към договора, посочен е ГПР –
49,89 % и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а взетите предвид допускания
са описани в чл. 5 от Общите условия.
Принципно няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на
БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена
от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС №
72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на
законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане
на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент на договорните
лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на
договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата
на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани
морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за
справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се
ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия съдебен състав и на
която и районният съд се е позовал, противно
на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите
нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003
г. на ВКС, II г.
о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005
г. на ВКС, II г.
о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007
г. на ВКС, II г. о.;
Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което
обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като
възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има за
юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка.
Тук е мястото да се посочи, че е
неоснователно възражението на въззивника, че доколкото процесният договор за
кредит е високорисков, тъй като е от категорията на т.нар. „бързи кредити“, то
е нормално възнаградителната лихва да е в уговорения по-висок размер. Както бе
посочено по-горе, независимо от принципа на свободата на договаряне,
регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е
сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия за участващата
по-слаба в икономическо отношение страна по нея.
Уговорката
за размера на годишния лихвен процент не може да бъде заместена от друга
разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД,
който да определя размера на договорна лихва по сключени между страните
договори, а законната лихва по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД има различни функции от
възнаградителната лихва.
Нормата на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е обща законова разпоредба, уреждаща основание
за недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските
сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва специална
разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях. Съгласно чл.
288 от ТЗ за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Действително в чл.
430, ал. 2 от ТЗ не е предвидено ограничение за размера на лихвата, която
заемателят плаща по договор за кредит, чрез поставяне на изисквания за съответствието й с
добрите нрави. Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 предл. 3 от ЗЗД
обаче намира приложение и при търговските сделки (в този смисъл Решение № 88/22.06.2010г., постановено по т.д. №
911/2009г. на ВКС, I т.о.).
Предвид това,
възражението на въззивника, че договорената
възнаградителна лихва в размер на 41,17 % е
допустима, съгласно разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и на това основание
клаузата за определянето й не е нищожна се явява неоснователно.
Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК предвижда,
че за договора за потребителски кредит се прилагат и разпоредбите на чл.
143-148 от ЗЗП. Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. По аргумент от чл. 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО неравноправните клаузи не обвързват потребителя.
Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават
тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени
предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП тежестта за установяване на обстоятелството, че
договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния
случай ответникът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради
което съдът е ограничен в преценката си от представените такива. При този извод
следва да се откаже зачитане на последици на клаузата за възнаградителна лихва
в процесния договор за кредит.
На следващо
място, въззивният съд намира за неоснователно оплакването на въззивника, че
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която регламентира императивно, че
максималният размер на ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на
законната лихва, дължима за просрочени задължения в левове и валута, определена
с Постановление на МС, е приложима и относно възнаградителната лихва. Критерият
относно действителността на клаузата за възнаградителната лихва не може да се аргументира
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вкл. в редакцията й с изменението й в
сила от 23.07.2014г.
По наведеното с исковата молба, а след
това и в отговора на въззивната жалба оплакване за нарушение на разпоредбите на
чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение от 2 340.96 лв. в раздел VI от процесния договор за кредит за пакета от допълнителни
услуги съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова
следва да бъде включено в годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал. 1
от ЗПК, въззивният съд споделя изцяло правните изводи на контролираната
инстанция. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера
на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за
потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Включените
в този пакет услуги по своята същност представляват действия, обслужващи
усвояването и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по
смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по
предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената
възнаградителна лихва на падежа. Правилни са изводите на районния съд, че с
пакета от допълнителни услуги се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 49,89 % и възлиза на 216,06 %, който размер се
установява от заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява
по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за
пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК,
тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по
кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Както правилно е посочил районният съд, съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК,
всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са
спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК-за определяне
на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и след като коментираните клаузи на
процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно действие, то
договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл.
23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или
други разходи по кредита.
Крайният
извод на въззивния съд, е че предявеният иск за прогласяване нищожност на процесния
договор за кредит, на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, е основателен, поради
което първоинстанционното съдебно решение следва
да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно, обосновано и законосъобразно.
Предвид изхода на
делото по главния иск, правилно първоинстанционният съд не е разгледал
предявения при условията на евентуалност иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за
прогласяване нищожност на споразумението за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги към договора за кредит, тъй като не се е сбъднало вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, доколкото главният иск
е бил уважен, а не отхвърлен.
В останалата необжалвана част решението
е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на
спора не са налице основания за корекция на разноските пред първата инстанция.
При този изход на правния спор, предмет
на въззивното производство, право на разноски има въззиваемата страна. С
въззивната жалба въззивникът е направил възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 от ГПК. С отговора на въззивната жалба адв. Д.Ф. е поискала присъждане на
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на въззиваемия И.А..
В представения по делото договор за
правна помощ и съдействие е отбелязано, че процесуалното представителство е безплатно
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено
лице. Доколкото пред настоящата съдебна инстанция усилията на адв. Д.Ф. са се
изчерпали само с изготвяне на отговор на въззивната жалба и същата не се явява
в открито съдебно заседание пред въззивния съд, то обемът на оказаната правна
помощ по иска за прогласяване на нищожност на договора за кредит съответства на
възнаграждение от 443,78 лв., на основание чл. 9, ал. 1 във вр. чл. 7, ал. 2,
т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Посочената сума от 443,78 лв. следва да се присъди на адв. Д.Ф.
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Така мотивиран, Окръжен съд-Пазарджик
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1081 от 24.07.2019г., постановено по гр.д. №
3618/2018г. по описа на Районен съд-Пазарджик в обжалваната част, с която е
уважен предявеният от И.Д.А., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „П.К.Б.“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл.
53 Е, вх. В, ет. 7, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.с чл. 22
във вр. с чл.11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор
за потребителски кредит № **********, сключен на 01.06.2018г. между И.Д.А., ЕГН
**********, с адрес: *** и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „Б.“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № 49,
бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
да заплати на адвокат Д.Л.Ф.-САК, с адрес: ***, сумата в размер на 443,78 лв. (четиристотин четиридесет и три лева и седемдесет и
осем стотинки), представляваща адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.