№ 4554
гр. Варна, 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20243110105668 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от Е. Й. Р., ЕГН **********, с
адрес: село * срещу „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3,
ет. 10, първоначално обективно съединени искове, както следва:
1. главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11
ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № */08.03.2023 г., поради противоречието й със закона;
2. евентуално предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит
№ */08.03.2023 г., поради противоречието й с добрите нрави.
Ищцата твърди, че на 08.03.2023 г. сключила Договор за потребителски кредит № * с
„*“ ООД, въз основа на който й била отпусната сума в размер на 300 лева при годишен
лихвен процент от 35,65 % и годишен процент на разходите от 42,10 %.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, ищцата се задължила до края на деня, следващ деня
на сключване на договора за кредит, да предостави гаранция, отговаряща на изисквания,
описани в общите условия на договора.
Съгласно клаузата на чл. 6 от договора, в случай, че не бъде предоставена
предвидената в чл. 4, ал. 3 гаранция, кредитополучателят дължи заплащането на неустойка в
размер на 171 лева. Неустойката се дължи за периоди, в които кредитът не е бил обезпечен,
като се заплаща заедно с всяка погасителна вноска.
Ищцата поддържа, че клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такава се явява нищожна, поради
противоречието й със закона. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата е нищожна
поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Навеждат се доводи, че чрез цитираната уговорка се нарушава принципът на
добросъвестност и справедливост, поради което същата е неравноправна. Наред с това
1
счита, че предвиждайки необосновано висока неустойка, тя попада в приложното поле на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Излага се, че ЗПК предвижда задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Счита, че чл. 6 от договора
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния
и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Заявява, че чрез нея се заобикаля и чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута, опредЕ. с ПМС № 426/2014 г. Счита, че чрез посочената клауза от
договора накърнява добрите нрави, тъй като чрез нея се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации на страните и злепоставяне интересите на
кредитополучателя, с цел извличане на собствена изгода от кредитора. Позовава се на ТР №
1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. по описа на ВКС, ОСТК, съгласно което нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поддържа, че неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за
заемодателя, като целта й е да доведе до неоснователното му обогатяване за сметка на
кредитополучателя, чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума.
В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява В писмено
становище поддържа предявените искове, като излага подробни съображения за тяхната
основателност. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „*“ ООД е депозирало писмен отговор,
в който навежда доводи за допустимост, но неоснователност на предявените искове.
Не се оспорва наличието на облигационно отношение между страните по посочения в
исковата молба договор за потребителски кредит, както и че съгласно същия ищцата е била
задължена да предостави обезпечение, чрез банкова гаранция, гаранция от небанкова
финансова институция или двама поръчители.
Оспорва се клаузата на чл. 6 от договора да заобикаля разпоредбата на чл. 19 ЗПК,
доколкото в ГПР не се включвали сумите, дължими от потребителя за неспазване на
задълженията му по договора за кредит.
Сочи се липса на противоречие на неустоечната клауза с добрите нрави, като от
обезпечителната функция на последната следвал стимулиращия ефект за потребителя да
изпълни договорните си задължения, за да не търпи неблагоприятни последици от нея.
Приети за съвместно разглеждане в производството са предявените от „*“ ООД, ЕИК
*, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет. 10, срещу Е. Й. Р., ЕГН
**********, с адрес: село * обективно кумулативно съединени искове с прано основание чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца следните суми: сумата
от 134,94 лева – падежирала главница по Договор за потребителски кредит № */08.03.2023 г.,
дължима за периода от 09.05.2023 г. до 09.06.2023 г., ведно с законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на насрещните искове – 09.08.2024 г. до датата на
окончателното й изплащане, както и сумата от 3,06 лева – падежирала договорна лихва
върху главницата за периода от 09.05.2023 г. до 09.06.2023 г.
В насрещната искова молба, обективирана в отговора на искова молба, се твърди, че по
повод сключения между страните договор за кредит „*“ ООД е предоставило на Е. Й. Р. по
банков път сумата от 300 лева, която последната се задължила да върне, заедно с договорна
лихва, на три анюитетни вноски от по 106 лева за периода от 09.04.2023 г. до 09.06.2023 г.
Сочи се, че към момента на предявяване на насрещните искове ответницата е погасила сума
от 180 лева, разпредЕ. по посочен от ищеца начин.
2
Поради изложеното се претендират останалите незаплатени суми по кредита за
главница и договорна лихва, както и разноските за настоящото производство.
В отговор на насрещната искова молба се оспорват изцяло насрещните искови
претенции, доколкото същите произтичат от недействителен договор.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. В писмено становище
оспорва предявените искове и поддържа насрещния иск, който счита за основателен и
доказан. Претендира разноски за производството.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Съдът е приел за безспорно установено в производството, че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № */08.03.2023 г.; че сумата от 300 лева –
главница по процесния договор за кредит е усвоена изцяло от кредитополучателя; че
последният е погасил сума в размер на 180 лева по процесния договор.
Съгласно чл. 11 от договора, лихвата за ползване на кредита е годишна в размер на
35,65 % от главницата, а ГПР се равнява на 42,10 %..
Видно от приетия като писмено доказателство по делото Погасителен план към
процесния договор за кредит, месечната погасителна вноска включва само главница и
договорна лихва.
Съобразно чл. 4, ал. 3 от договора, до края на следващия ден от сключването му
длъжникът следва да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и
условията, предвидени в Общите условия към договора, а именно: банкова гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция в размер на 318 лева и с определен
срок на валидност
Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при неизпълнение в срок на посоченото задължение
в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер на 171 лева.
По делото и изслушано заключение по допусната Съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно което главницата от сумата е усвоена, чрез рефинансиране на друг договор за
кредит, при което на 08.03.2023 г. на ищцата е преведена сумата от 92 лева. Погасени по
кредита са сумата от 165,06 лева – за главница и 14,94 лева – договорна лихва, като
останалата незаплатена главница е в размер на 134,94 лева. В ГПР по договора не е
включено задължението за неустойка, като при евентуаното й включване ГПР ще се равнява
на 2 034,69 %.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По първоначално предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което,
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
3
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на клауза от Договор за
потребителски кредит № */08.03.2023 г. следва да бъдат разгледани в светлината на
процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 11 от договора, доколкото са неразривно
свързани.
Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно
измежду няколко обезпечения. При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 6 от
договора, длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 171 лева.
Прочитът на съдържанието на посочените клаузи от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество
те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора
възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (300
лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер,
по-голям от пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва
(което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов
ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към
договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 11 от договора за кредит, вземането за
неустойка не се включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР). В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за
неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
4
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 11 от
договора е посочено, че ГПР е 42,10 %, но същият не съответства на действителния процент
на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната в чл. 4, ал. 3 от договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната Съдебно-счетоводна експертиза, при
включване в ГПР на неустойката в общ размер на 171 лева, то ГПР се равнява на 2 034,69 %.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1
ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост, на
5
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съдът не дължи изследване на въпроса за
недействителността на отделни клаузи от него.
По предявените насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи. В този смисъл, ответницата дължи плащане единствено на
предоставената в заем сума от 300 лева, от която със сумата от 208 лева е погасен предходен
нейн кредит и сумата от 92 лева е усвоена по банков път на 08.03.2023 г. /съгласно
заключение на Съдебно-счетоводната експертиза/. Видно от последното, останалата
незаплатена главница е в размер на 134,94 лева, поради което и насрещната претенция за
заплащане на посочената сума се явява основателна и доказана в цялост и следва да бъде
уважена.
По отношение на насрещната претенция за сумата от 3,06 лева, представляваща
договорна лихва върху главницата за периода от 09.05.2023 г. до 09.06.2023 г., съдът, с оглед
установената недействителност на договора и доколкото в този случай се дължи единствено
главницата, но не и лихва или други разходи по кредита, приема, че претенцията е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на предявяване
на насрещните искове – 09.08.2024 г. до датата на окончателното изплащане на
задължението.
По разноските:
С оглед изхода на спора по предявения първоначален иск, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за настоящото
производство от общо 530 лева, както следва: 50 лева – дължима и внесена държавна такса и
480 лева с включен ДДС– адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона
за адвокатурата и платимо на нейния процесуален представител. Направеното от ответната
страна възражение за прекомерност на посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира
за неоснователно, доколкото същото е в размер на законоустановения в Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум.
С оглед изхода на спора по предявените насрещни искове, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищеца по същите следва да бъдат присъдени сторените от него разноски от
общо 275 лева, от които: 50 лева – държавна такса за предявения насрещен иск за главница,
150 лева – депозит за вещо лице и 75 лева – юрисконсултско възнаграждение /определено
като ½ от общо дължимото такова по двата предявени насрещни искове/.
Доколкото предявеният насрещен иск за договорна лихва върху главницата подлежи
на отхвърляне, то в полза на процесуалния представител на ответницата по същия, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъдат присъдени разноски от 240 лева с включен ДДС
– адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Направеното от ответната страна възражение за прекомерност на посоченото адвокатско
възнаграждение съдът намира за неоснователно, доколкото същото е под законоустановения
в Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимум.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
6
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес:
село * срещу „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет. 10,
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, клаузата
на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № */08.03.2023 г., поради противоречието й със
закона.
ОСЪЖДА Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село * ДА ЗАПЛАТИ на „*“ ООД, ЕИК
*, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет. 10, сумата от 134,94 (сто
тридесет и четири лева и деветдесет и четири стотинки) лева - главница по Договор за
потребителски кредит № */08.03.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на предявяване на насрещните искове – 09.08.2024 г. до датата на окончателното й
изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:
град * (*)“ № 3, ет. 10, срещу Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село * осъдителен иск за
сумата от 3,06 (три лева и шест стотинки) лева, представляваща договорна лихва върху
главницата за периода от 09.05.2023 г. до 09.06.2023 г., на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет.
10, ДА ЗАПЛАТИ на Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село * сумата от 50 (петдесет) лева
– държавна такса за предявения първоначален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет.
10, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М., вписан в АК - *, сумата от 480 (четиристотин и
осемдесет) лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение за предявения първоначален
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
уговорено по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК; както
и сумата от 240 (двеста и четиридесет) лева с включен ДДС – адвокатско възнаграждение
за предявения насрещен иск за договорна лихва с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД,
уговорено по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Е. Й. Р., ЕГН **********, с адрес: село * ДА ЗАПЛАТИ на „*“ ООД, ЕИК
*, със седалище и адрес на управление: град * (*)“ № 3, ет. 10, сумата от общо 275 (двеста
седемдесет и пет) лева – разноски за предявения насрещен иск за главница с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, от която: 50 лева – държавна такса за предявения насрещен
иск за главница, 150 лева – депозит за вещо лице и 75 лева – юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд - Варна.
7
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
8