№ 80
гр. гр. Димитровград, 01.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Андрей Г. Андреев
при участието на секретаря Т. Г. Д.
като разгледа докладваното от Андрей Г. Андреев Гражданско дело №
20225610100033 по описа за 2022 година
Искът е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.21 ЗПК и чл.55, ал.1 ЗЗД.
ИЩЕЦЪТ - Х. Х. П. от гр.Димитровград твърди, че между него и
ответното дружество бил сключен договор за потребителски кредит при условията на
ЗЕДЕУУ, по силата на който ответното дружество предоставя заемни средства в
размер на 700 лева, при посочен годишен лихвен процент и годишен процент на
разходите от 53,22 % и уговорен срок 12 месеца. Излага твърдения, че действително
приложеният годишен процент на разходите е различен от посочения в погасителния
план, тъй като съгласно договора се дължала „неустойка“, в случай, че в 3-дневен срок
не е представен поръчител – чл.20 от Договора. Счита, че тази разпоредба от договора
за нищожна. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ било разход по
кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР, и поради
невключване на възнаграждението в ГПР, последният не съответствал на действително
прилаганият от кредитора. Излага допълнителни доводи в подкрепа на изложеното.
Същевременно счита договора за потребителски кредит за нищожен поради нарушение
на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като ГПР надвишавал пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута опредЕ. с
ПМС № 46/18.12.2014 г. договорът бил нищожен и поради липса на форма. Евентуално
счита, че размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ЗЗД. Евентуално счита неустойката по чл.20/чл.6.4/ като противоречаща на
добрите нрави. Счита също и клаузата на чл.33, ал.4 от Договора за нищожна поради
противоречие с чл.32 ЗПК, както и клаузата за начисляване на такса за електронно
съобщение. Моли за постановяване на решение, с което да се признае за установено, че
договора за потребителски кредит е изцяло недействителен и при условията на
евентуалност да признае за нищожни клаузите по чл.20 /чл.6.4/ от договора, чл.4,
т.1.5.8, чл.32 и чл.33, ал.4 от Договора. Моли и за осъждане на ответното дружество на
основание чл.55 ЗЗД да заплати на ищеца недължимо платените суми в размер на 1000
1
лева, представляващи частичен иск от сумата от 2 047.89 лева. Претендира деловодни
разноски.
ОТВЕТНИКЪТ - „СТИК – КРЕДИТ” АД гр.Шумен подава отговор и
намира исковете за допустими но неоснователни. Не се оспорва сключването на
договора за потребителски кредит от разстояние, като на ищеца била преведена сумата
от 700 лева по посочена от лицето сметка в „Райфазен банк“ Излага насрещни
твърдения относно неустойката и доводи по съществото на спора. Отрича
използването на нелоялни търговски практики.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за
потребителски кредит № 519470/22.02.2018г. ответникът, в качеството на заемодател, е
предоставил на ищеца, в качеството на заемател, кредит в размер на 700 лева, за срок
от 12 месеца. Страните се договорили ищецът да върне на ответника предоставения
кредит на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 146,04 лева, съгласно
Погасителен план, който бил неразделна част от процесния Договор. Посочено било,
че общия размер на всички плащания по заема е в размер на 875,41 лева при фиксиран
лихвен процент от 36%. В т.1.5.9 от Договора изрично е посочено, че ГПР е 53,22%. В
раздел VІ от Договора заемателят се задължил в срок до 3 дни от получаване на
заемната сума, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички
дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова
гаранция. Изрично са изброени условията, на които това трето лице следва да отговаря,
за да бъде одобрено от кредитора и да стане поръчител на длъжника. В чл.20 т.6.4 от
Договора, страните се договорили, че неизпълнението на задължението на заемателя
ще причини на заемодателя вреди, които следва да бъдат обезщетение от неустойка. В
случай, че заемателят не изпълнил задължението си за предоставяне на обезпечение на
кредита, то той дължал на заемодателя неустойка от 1752,48 лева, което се начислява
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план.
В чл.33 ал.4 изр.ІІ от Договора било предвидено, че при разваляне на
договора неизправната страна дължи на изправната обезщетение за вредите от
развалянето- неустойка в размер на 25% от общия размер на всички плащания,
посочени в индивидуалния договор за паричен заем. Наред с това, в чл.32 изр.ІІ от
Договора било предвидено, че в случай, че заемателят забави плащането на
погасителна вноска, същия дължи на заемодателя заплащане на 10 лева,
представляващи направените разходи за събиране на просрочените вземания.
Разходите по този член се начисляват и за всеки следващ период, през който има
погасителна вноска, чието плащане е забавено. Всички начислени разходи по
събирането на просрочени погасителни вноски, които трябва да заплати заемателя, не
могат да надхвърлят 120 лева.
Съгласно представеният по делото Погасителен план, първата
погасителна вноска била дължима на 22.03.2018г., а последната на 22.02.2019г. Общо
дължимата сума по кредита /главница, лихва и неустойка/ 1752,48 лева, от която 700
2
лева главница, 175,41 лева – лихва и 877,07 лева- неустойка. В погасителния план е
посочен ГПР от 42.58 % и размер на месечна фиксирана вноска от 146.04 лева.
Приложени са Общи условия на Договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик Кредит“АД и
потребителите.
Ответната страна представя стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Платежно
нареждане за кредитен превод – на 22.02.2018 г. е извършен превод на сумата от 700
лева – усвояване на договор за кредит в полза на ищеца по сметка в Райфайзенбанк.
За изясняване на обстоятелствата по делото, по искане на ищеца, съдът
назначи и изслуша заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно
заключението на вещото лице, кредитът е погасен, съгласно аналитичния регистър на
ответното дружество за периода от 22.02.2018 г. до 19.03.2018 г., кредитът е погасен на
19.03.2018 г. Освен главницата в размер на 700,00 лева са платени договорна лихва в
размер на 41,40 лева и неустойки в размер на 209,91 лева или общо погасена сума
951,31 лева, от която главница 700 лева, договорна лихва 41,40 лева – платени са
първите две вноски за 22.03.2018 г. и за 22.04.2018 г., неустойка 209,91 лева – платени
са първите две вноски на 22.03.2018 г. и на 22.04.2018 г. и частично неустойката на
22.05.2018 г.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 22.02.2018г. между страните е
бил сключен Договор за потребителски кредит № 519470, съгласно който на ищеца е
бил предоставен кредит в размер на 700 лева, който той е трябвало да върне на
ответника на 12 равни месечни вноски, в които освен дължимата главница са включени
възнаградителна лихва и неустойка. От страна на Х. Х. П. не се оспорва, че е получил
сумата от 700,00 лева, което се доказва от представеното от ответната страна платежно
нареждане.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че
кредитополучателя е заплатил до настоящия момент по процесния договор за кредит
сумата от 951,31 лева, с която е погасил изцяло задължението си за главница- 700 лева,
както и частично задълженията си за възнаградителна лихва /41,40 лева/ и неустойка
/209,91 лева/. Няма спор и относно това, че към настоящия момент е настъпил падежът
на всички вноски по договора за кредит.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи,
недействителност на клаузата за неустойка на посочените в исковата молба основания.
Обратно, в тежест на ответника е да докаже валидност на клаузата за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което
трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съгласно чл.22 от
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Следователно, част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на
договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор.
3
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС, а именно - такава е неустойката, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и
размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението
между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В
този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./.
Съгласно разпоредбата на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, неравноправна е тази
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да
заплати необосновано високо обезщетение за неустойка, като съгласно чл.145 ал.1 от
ЗЗП, неравноправността се преценява към момента на сключването на договора при
вземане предвид видът на стоката и услугата- предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на
договора или на друг договор, от който зависи, а според чл.146 ал.1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. ОпредЕ.та изцяло от кредитора методика за изчисляване на неустойката
в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално
предвидимите от забавата вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до
наличие на клаузи, създаващи значително неравновесие между правата и задълженията
на кредитора и потребителя на кредита, като последния е задължен да заплати
необосновано висока неустойка.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до 3 дни от
подписване на договора, а именно да представи поръчител, отговарящ на изискванията
на чл.19 от Договора за потребителски кредит или банкова гаранция със срок на
валидност до 22.03.2019г., като при неизпълнение е предвидено в чл.20 от Договора да
се заплати неустойка във фиксиран размер от 1752,48 лева. Тази сума очевидно се
разминава с размера на неустойката, съгласно приложения към Договора Погасителен
план. Видно от същия, общо дължимата сума по кредита- главница, лихва и неустойка
е 1752,48 лева, като посочената в погасителния план неустойка е в размер на 877,07
лева.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение на договора за потребителски
кредит противоречи на чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
4
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на
кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Уговорената в
Договора неустойка от 1752,48 лева е в размер над два пъти по-висок от
предоставената в заем сума от 700 лева, като по този начин безспорно е нарушен
принципа на добросъвестност и справедливост. Дори да се приеме, че реално
дължимата неустойка, съобразно Погасителния план е в размер на 877,07 лева, то
същия отново е несправедливо определен и противоречи на добрите нрави, тъй като
тази сума надвишава размера на отпуснатия заем. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то
следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът
изобщо не е породил правно действие.
Предвид изложеното, съдът счита, че клаузата, предвидена в чл.20 от
Договор за потребителски кредит от 22.02.2018г., сключен между ищеца и ответното
дружество и предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1752,48 лева, е
нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
На следващо място, съдът счита, че нищожността на горепосочената
клауза от процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена
между страните.
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит и страните
по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на
своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че
процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло
нищожен, поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на
глава VІ от ЗПК- „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени
изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът
трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът
5
санкционира с недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение No 1
начин. В §1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита
на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде върната е посочена
сумата 875,41 лева, която включва отпуснатия кредит 700 лева, и 175,41 лева- лихва,
при фиксиран годишен лихвен процент- 36%. Посочено е, че ГПР е 53,22%, но не е
ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид допускания, каквото
е изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от ЗПК/.В
общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка от 1752,48 лева,
съгласно чл.20 от договора или 877,07 лева, съгласно Погасителния план.
Според чл.17 от договора, кредитът се обезпечава с поне едно от две
обезпечения[1]банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.19 от
Договора. При неизпълнение на задължението да представи обезпечение на кредита в
3-дневен срок, кредитополучателя дължи неустойка на кредитора. Сумата за неустойка
несъмнено следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с
предоставяне на кредита по смисъла на чл.19,ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с
включването на неустойката, към ГПР от 53,22 % или 42,58 % по погасителен план,
действителният такъв би нараснал многократно над допустимата стойност, която е пет
пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10
пункта х 5/. В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за
връщането на заетата сума.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и
чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за
потребителя за заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Предвид горното, посочените в договора размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. Действително, съгласно разпоредбата на
чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от
повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен
като изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поради това, в настоящия
случай не е приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-
горе клауза от договора обуславя недействителността на целия договор.
6
В заключение, съдът намира, че сключения между страните Договор за
потребителски кредит № 519470 от 22.02.2018г. следва да бъде прогласен за
недействителен, на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради противоречие със закона.
На следващо място, ищецът предявява иск с правно основание чл.55 от
ЗЗД, с който иска ответника да бъде осъден да му върне платената без основание сума
по договора в размер на 1000,00 лева – недължимо платени суми по договора –
частичен иск от 2047.89 лева. представляваща разликата над получената реално в заем
сума от 593,69 лева. Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице и в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт. В хода на производството се установи, че
ищецът е получил сумата от 700 лева по посочена от него банкова сметка, а съгласно
заключението на вещото лице, ищецът е погасил изцяло заема и е заплатена сумата от
951,31 лева включваща главницата и 41.40 лева –първите две вноски и неустойка от
209,91 лева.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителя връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на това,
че съдът счита процесния договор за потребителски кредит за недействителен, то
кредитополучателя следва да върне на кредитора единствено чистата стойност на
кредита. Доколкото ищецът е заплатил на ответното дружество по процесния договор
за кредит сумата от 951,31 лева, то на основание чл.23 от ЗПК, предвид обявяването за
недействителен на договора за кредит, той е следвало да заплати само чистата стойност
на кредита или 700 лева, като за разликата над тази сума до пълния платен размер от
951,31 лева или за 251,31 лева, включваща лихва и неустойка, плащането е извършено
без основание. С оглед на това, предявения иск с правно основание чл.55 от ЗЗД се
явява основателен и доказан до размера на сумата от 251,31 лева, като за разликата над
нея до пълния предявен размер от 1000 лева иска следва да бъде отхвърлен.
С оглед уважаването на главния иск за прогласяване недействителността
на целия Договор за потребителски кредит, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявените от ищеца искове за прогласяване недействителността на отделни клаузи
от същия Договор.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. Видно от представения по делото Договор
за правни услуги е, че ищецът Х. П. е упълномощил адв.М. М. да го представлява в
настоящото производство, като му е предоставена адвокатската правна помощ по реда
на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати.
Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат
М. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т.
2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за двата главни иска – съответно 475,25 лева и 400 лева.
Неоснователно от пълномощника се претендира възнаграждение по чл.7,
7
ал.1, т.4 от Наредба № 1 – за неоценяем иск. Искът е оценяем и съдът е приел за цена
на първия иск сумата от 1752,48 лева, поради което за иска прогласяване на
нищожността се определи възнаграждение в размер по чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата.
При съобразяване с Определение № 366/16.08.2022 г. по ч.т.д. №
1085/2022 г. на ВКС, не следва да се извършва разпределение на разноски и част от
същите да се възлагат на потребителя. В тази връзка не следва да се присъждат
разноски на ответната страна.
В полза на ищеца следва да се присъдят разноските, произтекли от
внесена държавна такса 120,10 лева и възнаграждение за вещо лице – 180,00 лева.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №
519470 от 22.02.2018 г., сключен между „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *****************************, представлявано от
С. Н.Т. и Х. Х. П., с ЕГН **********, от Димитровград,
*****************************, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ
на императивните разпоредби на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК и
на чл.21 ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *****************************, представлявано от С. Н.Т., по
предявения насрещен иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД, да заплати на
Х. Х. П., с ЕГН **********, от Димитровград, *****************************,
сумата от 251,31 лева (двеста петдесет и един лв. и тридесет и една ст.),
представляваща недължимо платена на ответното дружество по прогласения за
нищожен Договор за потребителски кредит № 519470 от 22.02.2018 г., като иска за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 1000 лева, като частичен от
2 047,89 лева ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *****************************, представлявано от С. Н.Т. да
заплати на Х. Х. П., ЕГН ********** деловодни разноски в размер на 300,10 лева
(триста лв. и десет ст.).
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление *****************************, представлявано от С. Н.Т. да
заплати на адв. М. В. М. от АК-Стара Загора, с адрес кантора гр. Стара Загора,
ул.“Княз Александър Батенберг“ № 28, ет.5, офис 42, ЕГН ********** сумата в размер
на 875,25 (осемстотин седемдесет и пет лв. и двадесет и пет ст.) лева, на основание
чл.38, ал.2 ЗА - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от съобщението за неговото обявяване.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
8