Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260464
гр. Пловдив, 14.04.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито съдебно заседание на 15.02.2021 г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Марина Малинова, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 7277/2020 г. по описа на ПРС, X наказателен състав, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е
по жалба на ТАКСИ-1-2009 ЕООД против
Наказателно постановление № 36-0000617/28.10.2020 г., издадено от Директор на РД АА-Пловдив, с което на ТАКСИ-1-2009
ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева за нарушение на чл. 33, пр. 3 от Наредба № 34 от
06.12.1999г. на МТ във вр. с чл. 88а, ал. 4 от ЗАвПр.
С жалбата и с допълнителни мотиви се навеждат
конкретни съображения за незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна.
Претендират се разноски.
Въззиваемата
страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата. Моли
обжалваният акт да бъде потвърден.
Жалбата е
подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се
запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в
жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери,
че са налице основания за неговата отмяна
по следните съображения:
В АУАН и
НП е приета за установена следната
фактическа обстановка: на 10.02.2020 г. около 16:01 часа в гр. Пловдив, ж.к.
Тракия, бул. "Освобождение" ***, превозвачът - фирма
"Такси-1-2009" ЕООД, ЕИК *********, притежаващ удостоверение за
регистрация за извършване на таксиметров превоз № 10450 от 29.11.2011 г. не е организирал труда на водача К.Н.К., ЕГН **********,
така че да спазва нормативно установената максимална продължителност на междуседмичната
почивка, съгласно ЗАвПр, видно от пътна книжка № 16 от 04.02.2020г., от пътен
лист № 1/04.02.2020г. до пътен лист № 13/11.02.2020г. след 6 дневни
периода на управление,
водачът К.Н.К. не е ползвал минимум 36 часа междуседмична почивка.
След като се запозна с представената пътна книжка и
приложените в нея пътни листове, съдът установи, че водачът К. за процесния
описан в АУАН и НП период, е работил, както следва:
1. на 04.02.2020г. – от
16,00ч. до 19.00ч.
2. на 05.02.2020г. – от
10,00ч. до 14,00ч.
3. на 06.02.2020г. – от
07,00ч. до 16,00ч. (с прекъсване от 10,00ч. до 11,00 ч. и от 14,00ч. до
15,00ч.)
4. на 07.02.2020г. – от
10,00ч. до 19,00ч. (с прекъсване от 14,00ч. до 15,00ч. и от 17,00ч. до 18,00ч.)
5. на 08.02.2020г. – от
10,00ч. до 19,00ч. (с прекъсване от
13,00ч. до 14,00ч. и от 17,00ч. до 18,00ч.)
6. на 09.02.2020г. - от
10,00ч. до 19,00ч. (с прекъсване от
13,00ч. до 14,00ч. и от 17,00ч. до 18,00ч.)
7. на 10.02.2020г. - от
10,00ч. до 17,00ч. (с прекъсване от
13,00ч. до 14,00ч.)
8. на 11.02.2020г. – от
10,00ч. до 17,00ч. (с прекъсване от 13,00ч. до 14,00ч.).
Пътната
книжка за процесните дни била подписана от водача К., като полетата „приел и
проверил пътния лист“ на посочените дати било оставено непопълнено.
Останалите
пътни листове и времето, през което е работил, респективно не е работил водачът
К., остават извън предмета на делото, доколкото се явяват извън маркирания от
административно-наказващия орган период, поради което и същите не следва да
бъдат обсъждани в съдебния акт.
Така
установената фактическа обстановка се подкрепя от посочените писмени
доказателства - пътна книжка № 16 от 04.02.2020г., от пътен лист
№ 1/04.02.2020г. до пътен лист № 13/11.02.2020г. Същата се подкрепя и
от разпитания актосъставител – свидетеля П., чиито показания съдът кредитира
като достоверни, тъй като същите се подкрепят от писмените доказателства.
Следва да се отбележи, че тази фактическа обстановка не се оспорва от
жалбоподателя, като аргументите му са свързани с незаконосъобразността на акта
поради съществени процесуални нарушения и поради противоречие с материалния
закон.
Настоящият
състав намира, че неправилно е била ангажирана административнонаказателната
отговорност на нарушителя.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН
сред задължителните реквизити на АУАН и
НП са описание на фактическите признаци на нарушението; и посочване на
нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и
на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието.
В същото време е
безспорно, както в теорията, така и в съдебната
практика, че АУАН е актът в административно-наказателното производство,
аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета
на доказване по делото. АУАН очертава
нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и
субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като
нарушител и надлежната правна квалификация.
Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като
гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде
запознат с тях още от началото на административно-наказателен процес, т.е. от
момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1).
В този смисъл са и
задължителните указания на Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. №
2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на
обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни
фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната
или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение
са винаги съществени и непоправимо
накърняват правото на защита на наказаното лице.
Доколкото с АУАН реално
се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от
практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и
към неговото съдържание.
Наказателното
постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от
компетентен орган, с който деецът бива санкциониран за извършеното
административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния
процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност
следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите
завишени изисквания, както към АУАН.
В този изричен смисъл са
и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с
който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да
съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически
положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни
норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация следва
да се съдържа в самия правораздавателен акт, а не да се извлича от
доказателствата по делото.
От всичко
гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по
смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по един
небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин съставомерните
фактически признаци на вмененото нарушение (време, място на извършване,
конкретни фактически действия, с които е причинен
противоправния резултат, ведно с всички необходими факти за преценка
съставомерността на деянието).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически
критерий: АУАН и НП ще
съответстват на императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях,
в случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно деяние по възведената
правна квалификация.
В обратния
случай:
- ако в АУАН
и НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от субективна и
обективна страна на вменения административен състав или
- ако за
извършване преценка дали деянието е съставомерно, на съда се налага да
установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на
дееца,
- или ако
едва от акта на съда деецът може да разбере, за кои от неясно описаните в АУАН
и НП фактически положения реално му се повдига административно обвинение и бива
наказан
НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на
наказания субект.
В процесният
случай, както в АУАН, така и в НП е посочен само правният извод на контролния
орган, че на 10.02.2020 г. около 16:01 часа, превозвачът не е организирал труда
на водача К.Н.К., ЕГН **********, така че да спазва нормативно установената
максимална продължителност на междуседмичната почивка, съгласно ЗАвтП – след 6
дневни периода на управление, водачът не е ползвал минимум 36 часа
междуседмична почивка.
С оглед
сочните като нарушени норми на чл. чл. 33, пр. 3 от Наредба №34 от 06.12.1999г.
на МТ във вр. с чл. 88а, ал. 4 от ЗАвтП е следвало да бъдат посочени както в
АУАН, така и в НП, съставомерните факти, обуславящи ангажирането на
наказателната отговорност на дееца, а именно:
1.
фактът на началото на седмичния период, за който водачът
има право на 36 часа непрекъсната почивка;
2.
фактът за прослужените от водача работни
смени през процесния период- брой и продължителност, включително описанието им
по дати;
3.
фактът на ползваните от водача почивки в
рамките на периода- брой и продължителност, включително с описанието им по дати;
4.
фактът, че към 10.02.2020г. около 16,01 часа
водачът е бил на работа, а не е ползвал почивка.
Изложението на тези
факти е от ключово значение предвид изричните разпоредби на Кодекса на труда,
на чл. 4, б „и“ от Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и Съвета,
на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2002/15/EО
на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 ,както и § 1, т.5 от ДР на Наредба за организация на работното време на лицата, които извършват
транспортни дейности в автомобилния транспорт, според които под седмица
се разбира периодът от 00,00 часа в понеделник до 24,00 часа в неделя.
В конкретния случай излагането на подобни факти, които да свържат началото на
седмичния период именно с 04.02.2020г., което се явява като ден вторник, е особено
съществено.
В тази насока съдът съобрази и че в описателната част на акта и
постановлението липсват отразени обстоятелства за бездействието на дружеството,
какво е било дължимото действие, така че с бездействието жалбоподателят да е
извършил нарушението – да не е организирал труда на водача. Не е описано какво
е било работното време на водача, според график ли се е действало и бил ли
съобразен с разпоредбата на чл.88а, ал.4 от ЗАвПр. Не на последно място, няма
данни и за поведението на самия водач, за да се прецени подлежи ли труда на
последния въобще на организация от страна на работодателя-превозвач.
Така нито едно от тези съставомерни обстоятелства
не е намерило отражение в АУАН и НП като твърдян факт от
административно-наказващия орган, като липсата им поставя деецът в положение
да гадае кои са фактическите положения, въз основа на които вече е наказан, а съдът
едва на етап съдебно следствие да извлича от доказателствата по делото факти,
които до този момент не са въведени по надлежния ред в обхвата на
административното обвинение.
В този смисъл изрично
е и най-новата практика на касационната инстанция – така и Решение № 545 от 15.03.2021 г.
на АдмС - Пловдив по к. а. н. д. № 86/2021 г., постановено по сходен случай – при
липса на пълно описание на фактите по отношение на нарушение по чл. 33,
предложение 3 от Наредба № 34 от 06.12.1999 г. на МТ вр. чл. 88а, ал. 4 от
ЗАвтП от административно-наказващия орган РД "Автомобилна
администрация"-Пловдив.
На следващо място,
административно-наказващият орган е извел правния си извод единствено въз
основа на вписаното собственоръчно в пътната книжка от водача К., който
ежедневно е попълвал пътни листове и е разпечатвал дневни финансови отчети,
които е прилагал към пътните листове в пътната книжка. Същите обаче се
установява, че не са били заверени от жалбоподателя, поради което и няма как да
се направи извод, че превозвачът е знаел за неспазването на изискванията за
седмична, респ. междуседмична, почивка.
В тази насока е и Решение № 759 от 13.04.2021 г.
на АдмС - Пловдив по к. а. н. д. № 316/2021 г., постановено по дело между същите страни, в което касационната
инстанция изрично е посочила, че „описаните
дата и час не могат да се свържат по никакъв начин с вмененото задължение на
дружеството да организира труда на водачите, ползващи лиценза му, тъй като в
случая е налице нарушение от страна на водача, но то не е равносилно, че
ЕООД-то не организирало труда му…. в цялата пътна книжка графите „Приел и проверил пътния лист“ за всеки един
ден са празни, т.е. липсва заверка от страна на превозвача, поради което и не
може да се приеме, че той е бил в известност, че К. не спазва изискванията на
закона за „седмична“ почивка.“
На следващо
място, от текста на АУАН и НП е видно, че решаващият мотив на администрацията,
за да счете, че деянието е съставомерно, е убеждението, че седмичната почивка в
размер на 36 часа следва да се ползва от водача непременно и веднага след изтичането
на шест дневни периода, което е произведено в становището на въззиваемата
страна по делото. В становището по същество въззиваемата страна е посочила, че
седмичната почивка може да бъде след 6 работни дни, а може да бъде правена и
по-често, т.е. след по-малко от 6 работни дни, като преценката е предоставена на
водача, респ. на неговия работодател, но във всеки случай водачът няма право да
работи повече от 6 последователни дни, без седмична почивка.
Подобно
тълкуване на нормата на чл. 88а, ал. 4 от ЗАвПр съдът намира за contra legem и
несъответстващо нито на целта на законодателя, нито на съдебната практика.
Именно в
противна насока е Съда на Европейския съюз по отправено преюдициално запитване,
по което се е произнесъл с Решение от 9 ноември 2017 година на СЕС по дело C‑306/16.
Съобразявайки разпоредбите на Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993
година, изменена с Директива 2000/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
22 юни 2000 и Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4
ноември 2003. година относно някои аспекти на организацията на работното време,
СЕС е отговорил, че предвиждането в националните правни уредби на право на
непрекъсната седмична почивка с определена продължителност, само по себе си, не налага седмичната почивка да бъде
предоставена задължително в деня, следващ шест последователни работни дни.
Точно обратното, балансът на интересите
на работната сила и на предприятието налага един по-гъвкав подход. Напълно
възможно и допустимо е работникът да работи и повече от 7 последователни дни,
ако в рамките на всеки седемдневен период ползва нормативно отредената седмична
почивка. Това е в полза и на работодателя, и на работника, на когото биха могли
да се съберат няколко поред почивни дни в края на единия период и началото на
другия, което да му помогне по-ефективно да възстанови работната си сила.
Според СЕС
държавите членки могат да предвидят и нещо различно, а именно изискване
седмичната почивка задължително да се ползва след изтичане на определен
интервал от време. Това обаче следва да стане с изрична и нарочна разпоредба,
доколкото нормите, с които се предвижда правото на непрекъсната седмична
почивка сами по себе си не определят точното време, през което тази почивка
реално да се ползва, щом тя в крайна сметка е предоставена на служителя и той е
имал възможност да възстанови работната си сила.
Пример за
такава изрична норма е разпоредбата на чл. 8, ал.6 от Регламент (ЕО) № 561/2006
на Европейския парламент и съвета, съгласно който седмичната почивка започва не
по-късно от края на шест 24-часови периода от края на предишната седмична
почивка. Съгласно чл. 2 от Регламента обаче, таксиметровият превоз на пътници е
извън предметния му обхват, поради което и цитираната норма на чл. 8, ал.6 от
Регламента не може да намери пряко приложение към процесния казус.
С оглед
всичко гореизложено, ако контролния орган е имал предвид конкретна разпоредба,
която да задължава водачите да ползват седмичната си почивка след изтичнаето на
6 работни дни, то тази норма безусловно е следвало да намери отражение в АУАН и
НП.
В случая констатираните
пороци при описание на фактическите
признаци на нарушението в АУАН и НП и при посочване на правните норми, от които
произтича противоправността на поведението на наказания субект, няма как да
бъдат санирани на етап съдебно следствие, като съдът сам очертае съставомерните
фактически положения и сам издири приложимите материално правни норми,
доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено
обвинение, което накърнява правото на защита на наказания субект, като този
порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни
доказателства.
Още повече, че в случая
се констатира и противоречие между словесно предявеното административно
обвинение и приложената законова норма, доколкото както правилно се изтъква в
жалбата- в АУАН и НП е посочено, че е нарушен режимът на нормативно
установената максимална продължителност
на седмичната почивка, а чл. 88а ЗАвтП урежда режимът на минималната такава.
Следва да се отбележи
също така и че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария върховен
съд и на ВКС, всяко установяване за първи път на етап съдебно следствие на
съставомерен факт, който до този момент не е предявен на дееца по надлежния
процесуален ред, по своята правна същност представлява съществено изменение на обстоятелствената
част на повдигнатото обвинение.
Така изрично Тълкувателно
решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС, Тълкувателно
решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на ВС.
Съгласно трайната съдебна
практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и
касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 от ЗАНН
има характер на въззивно такова, то институтът на изменение на обвинението не
може да намери приложение при оспорване на наказателни постановления пред съда,
тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически
положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са
предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.
Така изрично Решение
№ 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен
съд,
Да се процедира по
обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои
са съставомерните фактически положения,
за които се наказва, и действителните правни рамки на повдигнатото му обвинение
едва от акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е
наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
Не на последно място
следва да се посочи, че ако съдът служебно установи и накаже деецът за
релевантните фактически обстоятелства и сам издири и приложи коректните
материално правна и санкционна норма,
без те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо
противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл.
63 ЗАНН и на практика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на
наказващия орган.
В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване
на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните
правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на
наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се
отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е
неприложим.
С оглед на изложеното,
процесното наказателно постановление се явява незаконосъобразно и като такова
следва да бъде отменено.
При този
изход на спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има
жалбоподателят. Същият видно от представения договор за правна защита и
съдействие е доказал реалното заплащане на 350 лева адвокатски хонорар за процесуално представителство
в производството.
Въззиваемата
страна е направила възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар,
което съдът намира за неоснователно, доколкото се съобрази действителната
фактическа и правна сложност на делото, която е завишена, предвид необходимостта от познаване освен на
националното и на законодателството на Европейския съюз, включително и
произнасянията на СЕС по преюдициални запитвания, материалният интерес от
водене на делото- 1000 лева, и обстоятелството, че договореният хонорар
незначително надвишава предвидения минимален размер на адвокатско
възнаграждение по административно-наказателно дело с такъв интерес на основание
чл. чл. 18,
ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждени. Въз основа на горното, съдът намери, че заплатеният
размер на адвокатски хонорар в настоящия случай се явява справедлив и обоснован
по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата и следва да бъде присъден
изцяло.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от
административен орган" означава
поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е
административният орган. В случая въззиваемата страна РДАА-Пловдив не е самостоятелно юридическо
лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно
ИААА, като второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 2, ал.1 от Устройствения
правилник на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация".
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 36-0000617/28.10.2020
г., издадено от Директор на РД АА-Пловдив,
с което на ТАКСИ-1-2009 ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева за нарушение на чл. 33, пр.
3 от Наредба № 34 от 06.12.1999г. на МТ във вр. с чл. 88а, ал. 4 от ЗАвПр.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция "Автомобилна
администрация" да заплати на ТАКСИ-1-2009 ЕООД, ЕИК ********* сумата от
350 лева, представляваща сторените
разноски в производството пред РС-Пловдив.
Решението
подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от
получаване на съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!
М.М.