Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 22.05.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен
съд, гражданско отделение, втори въззивен граждански състав, в открито съдебно
заседание на 12.04.2017 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Катя Щерева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия
Георгиев в. гр. д. № 746 по описа на съда за
С решение №
196/09.08.2016г. по гр.д. № 646/2015г. Ботевградският районен съд е допуснал
изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗС от страна на ищеца П.Д.П. на ½
ид.ч. от процесните недвижими имоти, която част е била прехвърлена от
ответницата П.Й.Х. на ответника В.В.В. в изпълнение на нейно парично задължение
към него, при условие, че в едномесечен срок от влизане на решението в сила П.
заплати на В. сумата 254755,66 лв.
Настоящото
производство е по чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивни жалби от
всички страни в съдебното производство, както следва:
Жалбоподателят
- ищец П.П. обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта му, с която е
определен размерът на сумата за заплащане на ответника В.. Счита, че в тази
част то е необосновано и незаконосъобразно. Излага съображения, че посочената в
споразумението между двамата ответници сума е симулативна, както и че размерът
на дължимите лихви е определен неправилно. Поддържа изложените и пред
първоинстанционния съд доводи за нищожност на клаузите за лихви и неустойки в
това споразумение. Прави извод, че сумата на дълга е уговорена в негова вреда
по смисъла на чл. 33, ал. 2 от ЗС, а реалната стойност на процесната сделка е
тази по нотариалния акт. Навежда довод за нищожност на клаузите от договора за
заем поради договаряне във вреда на представлявания, на което основание оспорва
съществуването на дълг на Х. към В.. Моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да постанови друго, с което определя надлежен
размер на стойността на имотите, по които да бъдат изкупени от него. Претендира
разноски.
Преписи от жалбата са били връчени на насрещните
страни и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили писмени отговори.
Въззиваемият В.В. счита, че жалбата на П. е
недопустима поради неопределеност на петитума й. Оспорва доводите му за наличие
на симулация, както и за нищожност на неустоечната клауза. Описва отношенията
си с търговските дружества, представлявани от Х., и счита, че те са
действителни. Счита, че ответниците не са договаряли във вреда на ищеца, тъй
като с процесните сделки Х. е прехвърлила на В. собствената си ½ ид.ч.
от имотите. Поддържа, че тези сделки били сключени с оглед личността му, както
и с оглед качеството му на лице, претърпяло вреди. Във връзка с това,
обосновава, че единствените относими документи по делото са тези, които касаят
споразумението и процесната сделка, тъй като само те имали връзка с
обезщетяването му за претърпените вреди от действията на П.Х. без
представителна власт. Твърди, че тези вреди обхващат всички имуществени
последици, вкл. главница, лихви и неустойки. Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение. Претендира разноски.
В своя отговор въззиваемата Х. счита, че жалбата
на П. е неоснователна. Оспорва твърденията му за наличие на симулация, както и
за договаряне в негова вреда. Изтъква, че институтът на изкупуването цели
запазване на условията по сделката, така че за продавача да бъде безразлично,
кому прехвърля собствеността си, докато в случая сделката била сключена с оглед
личността на приобретателя В., поради което за нея не е било безразлично, на
кого и на каква цена е прехвърлила собствеността върху процесните имоти. Поради
същите причини счита, че претърпелият вреди В. не може да бъде заместен като
страна по сделката. Алтернативно навежда довод, че, ако се постанови изкупуване
по чл. 33, ал. 2 от ЗС, то трябва да е по пълни пазарни цени. Оспорва
претенцията на П. да изкупи имотите по данъчните им оценки с аргумента, че в
случая сделката няма цена и не е покупко- продажба, а данъчните оценки се
използвали само за събиране на нотариална такса. Моли съда да остави въззивната
жалба на ищеца без уважение.
Подадена е и въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство В.В., който твърди, че обжалваното решение е
недопустимо и неправилно. Счита, че недопустимостта му произтича от
произнасянето на районния съд по непредявена претенция. Сочи, че ищецът е искал
да се постанови решение за изкупуване на процесните идеални части от имоти на
цена, равна на данъчната им оценка, докато съдът бил постановил изкупуване на
цена по- висока от данъчната оценка, с което се произнесъл по иск в непредявен
размер. Оспорва решаващия извод на първоинстанционния съд, че сделката не била
сключена с оглед личността му, както и съображенията, довели до него. Намира,
че стойността на прехвърлените имоти била по- ниска от размера на дълга, а
други имоти били прехвърлени за погасяване на този дълг под условие, което още
не се е сбъднало. Така, БРС бил взел предвид и стойността на имот, който реално
не е прехвърлен. Изтъква, че, в изпълнение на сключеното между него и Х.
споразумение, били сключени три отделни сделки, като предмет на настоящото
производство е само една от тях. Оттук прави извод, че постановеното от съда
изкупуване било само „частично“, и че в резултат от него Х. няма да разполага
със средства да погаси цялото задължение, което е поела към него със
споразумението, както и че той няма да може да бъде заместен в производството
по делото, което е завел за удовлетворяване на това задължение. Поддържа, че
самото задължение, за което било заведено това дело, е по- високо от сумата на
задължението съгласно споразумението, тъй като включвало неописани в него лихви
и разноски. Оспорва направените от БРС изчисления, както и допускане изкупуването
на имотите по цени, по- ниски от пазарните. Позовава се на т. 7 от
споразумението, което, според него, регламентирало негова незаместима престация
и по този начин изключвало приложението на чл. 33, ал. 2 от ЗС. Сочи, че,
поради неудовлетворяване на неговата претенция в пълен размер, оттеглянето на
иска му за нея не може да бъде неизбежна и закономерна последица от
постановеното от съда изкупуване на процесните имоти от съсобственика. Счита,
че БРС е допуснал процесуално нарушение като е назначил служебно експертиза за
стойността на имотите. Позовава се на влязло в сила съдебно решение на ОС-
Ловеч, постановено при същата фактическа обстановка между същите страни, но
касаещо друг имот, което, според жалбоподателя, било задължително за съдилищата
в мотивната си част. Оспорва приложимостта на цитираното от районния съд
Решение № 514 от 2006г. по гр.д. № 2276/2004г. на ВКС, ІV-то г.о., като счита,
че процесният случай попада в приложното поле на Решение № 413/2010г., постановено
по гр.д. № 2636/2008г. на ВКС, ІІІ-то г.о. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Препис от жалбата е бил връчен на насрещната
страна (П.П.) и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, с
който жалбата се оспорва. Въззиваемият - ищец счита, че БРС не се е произнесъл
свръхпетитум, тъй като постановената от него цена на изкупуване е съобразно
твърдяната от ответниците стойност на сделката. Оспорва и довода на В., че
разпоредбите на чл. 33 от ЗС били неприложими към процесната сделка. Счита, че,
щом се погасява паричен дълг, съсобственикът- длъжник първо трябва да предложи
прехвърляната идеална част на другия съсобственик, в който смисъл няма разлика
спрямо продажбата. Намира, че спогодбата между ответниците е частично нищожна
поради липса на предмет. Отделно от това поддържа, че тя е и симулативна, а
действителният дълг не е в размера, посочен в нея. В подкрепа на твърдението си
сочи, че по договорите липсва арбитражна клауза, но, независимо от това, е било
заведено именно арбитражно дело. Навежда довод, че претенциите за лихви и
неустойки в споразумението са изцяло
симулативни, а ответниците са действали недобросъвестно с цел да го увредят.
Изразява становище, че сделките с предмет парични престации никога не са с
оглед личността, а в останалата си част, касаеща други вреди, споразумението
няма предмет поради това, че последните не са индивидуализирани. Оспорва
приложимостта на цитираната от жалбоподателя съдебна практика и счита, че
възраженията му срещу заключението по експертизата са преклудирани. Изразява
несъгласие с довода, че не са ангажирани доказателства за стойността на
процесните имоти. Моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира
разноски.
Жалбоподателят- ответник П.Х. счита обжалваното решение
за неправилно и необосновано. Поддържа, че ищецът не е спазил срока по чл. 33,
ал. 2 от ЗС, тъй като вписването на сделката създавало презумпция за знание от
датата на вписването и по този начин я правело противопоставима на третите
лица. Счита, че ищецът е следвало да обори тази презумпция, което не било
направено, а доказателствената тежест по този въпрос е била определена
неправилно. Твърди, че от нотариус Александрова ищецът бил узнал за сделката на
по- ранна дата от твърдяната от него. Излага доводи, които са идентични с
наведените от жалбоподателя В.. Позовава се и на цитираното от него съдебно
решение на ОС- Ловеч. Изтъква, че процесната сделка е спогодба, а не продажба,
поради което по нея не може да се постанови изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2
от ЗС. Счита, че сделката била само една и тя е споразумението от 31.07.2014г.,
а не договорите по прехвърляне на имотите с нотариални актове, които, според
жалбоподателката, били само действия на страните в изпълнение на
споразумението. Поддържа, че целта на престацията й надхвърляла чистото
погасяване на отговорността за заплащане на претендираното обезщетение от
791457,82лв., като в частите, с които го надхвърля, ищецът не би могъл да замести
третото лице в правоотношението по прехвърляне на имотите, и именно поради това
сделката била сключена с оглед личността на последното. Прави изводи въз основа
на хронологията на събитията, предхождащи процесната сделка. Оспорва
заключението по допуснатата експертиза. Счита, че то не отговаря на поставената
задача, а я надхвърля. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск.
Препис от жалбата е бил връчен на насрещната
страна (П.П.) и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, с
който жалбата се оспорва. Въззиваемият- ищец оспорва довода на
жалбоподателката, че искът му бил преклудиран. Счита, че е доказал момента на
узнаване на процесната сделка и че този момент е 04.03.2015г., когато е получил
данни за нея от АВ- Ботевград, като същевременно няма данни за по- ранно
узнаване. В останалата част отговорът е идентичен с този, подаден срещу
въззивната жалба на В.В.. Въззиваемият моли съда да остави без уважение и тази
въззивна жалба. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят- ищец се явява лично и с адв. Ц., който моли съда да уважи
подадената от него жалба, както и да отхвърли въззивните жалби на ответните
страни. Представя писмена защита, в която възпроизвежда аргументите си от
своята въззивна жалба и от отговорите на въззивните жалби на останалите страни.
Привежда обстойна аргументация в подкрепа на становището си, че процесите между
ответниците били симулирани. Допълнително изтъква, че представеното решение на
ОС- Ловеч не е задължително за настоящия състав, а възраженията срещу
заключението по експертизата били преклудирани, тъй като не били заявени
своевременно. Обосновава, че действителната стойност на сделката е тази,
отразена в нотариалния акт, т.е. данъчната оценка на имотите.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят- ответник В.В. се представлява от адв. Л., която моли съда да
уважи подадената от нея въззивна жалба. Представя писмени бележки, в които
възпроизвежда вече изложените съображения за свръхпетитумно произнасяне на
районния съд, за задължителността на решението на ОС- Ловеч, за неприложимостта
на Решение № 514/2006г. на ВКС, за служебно назначената експертиза, както и за
включване на непрехвърлен имот в определяне на цената, респ. за постановяване
на изкупуване по пазарни цени на имотите, без да се взема предвид
непрехвърлената сграда. Допълнително изтъква, че с влязло в сила съдебно
решение бил отхвърлен искът на Х. за признаването й за собственик на сградата с
идентификатор 05815.303.54.1, което изключвало възможността, последната да бъде
прехвърлена на В. в изпълнение на задълженията по споразумението. Оспорва
изводите на БРС относно съотношението между стойността на прехвърляните имоти и
размера на дълга. Поддържа становището си, че сделката е сключена с оглед
неговата личност и привежда аргументи в тази насока, вкл. че споразумението
обхваща негов отказ от всякакви претенции, както и че те надхвърлят сумата от 791457,82лв.
Счита, че не е било задължително, последните да се индивидуализират.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателката- ответница П.Х. се представлява от адв. Б., която
моли съда да уважи подадената от нея въззивна жалба и да постанови решение, с
което да отмени решението на първоинстанционния съд, като неправилно и
незаконосъобразно. Претендира разноски. Представя писмени бележки, в които
препраща към аргументите, изложени в нейната въззивна жалба и в отговора на
въззивната жалба на П.П.. Допълнително се позовава на влязлото в сила решение
на ОС- Ловеч и на решението на САС (също влязло в сила) с което е бил отхвърлен
искът й по отношение на сградата с идентификатор 05815.303.54.1. Прави извод,
че при това положение тя е прехвърлила на В. имоти, чиято стойност е по- ниска
от задължението й към него. Обосновава, че сделката е била с оглед личността на
последния, както и че не й е безразлично, кому прехвърля процесните имоти.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
спора е коректно установена и изчерпателно описана в обжалваното съдебно
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда повторно в настоящия
съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са
приемани нови доказателства.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По
валидност
В случая обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице
положителните процесуални предпоставки за съществуване и надлежно упражняване
на правото на иск, а същевременно са липсвали отрицателни такива.
Във връзка с това, съдът намира за неоснователен
довода на жалбоподателя В., че БРС се бил произнесъл по непредявен иск.
Наистина, ищецът е формулирал претенцията си като такава за изкупуване на
идеалните части от съсобствените имоти за цена, равна на данъчната им оценка,
но съдът не е обвързан от това искане, тъй като, по силата на закона,
изкупуването се постановява при действително уговорените условия. Поради това,
независимо от посочената в исковата молба цена на изкупуване, съдът във всички
случаи е длъжен да постанови решение в съответствие с императивната разпоредба
на закона, съгласно която единствената възможност за заинтересования
съсобственик е да изкупи отчуждената идеална част „…при действително
уговорените условия“, а не на желана от него цена (видно от формулировката на
чл. 33, ал. 2 от ЗС). Наистина, няма пречка, в исковата молба да се посочи
цената, която ищецът счита за действителна, но дали тя наистина е такава, е
въпрос по съществото на спора и подлежи на доказване. Именно поради това в
доклада на делото БРС изрично е указал на ищеца, че в негова тежест е да
докаже, че действителната цена на разпоредителната сделка е равна на данъчната
оценка на прехвърляните идеални части от имотите. След като е формирал извод,
че П. не е доказал това свое твърдение, първоинстанционният съд е постановил
изкупуване на идеалните части за сума, приета от него за действителната цена на
сделката съгласно точния текст на чл. 33, ал. 2 от ЗС. Поради това настоящият
съдебен състав намира, че произнасянето на БРС съответства на закона и на
предметните рамки на предявения иск.
1.
По въззивната жалба на ищеца П.П.
Жалбоподателят
П. обжалва първоинстанционното съдебно решение само в частта му, с която е
определен размерът на сумата за заплащане на ответника В.. Като основно
съображение изтъква, че сумата на дълга на Х. към В. е симулативна и е била
уговорена в негова вреда по смисъла на чл. 33, ал. 2 от ЗС, а реалната стойност
на процесната сделка е тази по нотариалния акт и съвпадала с данъчните оценки
на имотите.
Настоящият
съдебен състав констатира, че по този въпрос БРС двукратно е давал указания на
ищеца да уточни, дали твърди, че дълг на Х. към В. въобще не съществува, или че
признава съществуването на такъв реален дълг, но в различен размер. В отговор П.
е заявил, че привидна и абсолютно симулирана е уговорката в споразумението и в
нотариалния акт относно цената (стойността) на прехвърляните имоти, а тя
прикрива цена на прехвърляне по данъчна оценка. С повторно уточнение от
09.11.2015г. ищецът изрично е заявил, че съществува дълг, във връзка с който
ответниците били осъществили сделката, но той съвпадал с данъчната оценка на
имотите (л. 102 от първоинстанционното дело). Със същото уточнение ищецът е
заявил, че договарянето в негова вреда се изразявало в привидно уговаряне на
прехвърляне на собственост за погасяване на дълг в посочения [голям] размер, но
в действителност прехвърлянето е извършено по [по- ниска] цена, съвпадаща с
данъчната оценка на идеалните части на имотите.
Тези
обстоятелства са били отразени в доклада на делото, срещу който страните не са
възразили. Съобразно уточненията на П., с доклада съдът му е указал, че в
негова тежест е да установи, че действителната цена, по която е било извършено
прехвърлянето, е равна на данъчната оценка на имотите. Независимо от дадените
указания, ищецът не е ангажирал доказателства в подкрепа на това свое
твърдение. Поради това съдът не споделя направеното от него тълкуване на
клаузите на прехвърлителната сделка и не намира основание да приеме, че
действително уговорените между ответниците условия са били за прехвърляне на
процесните идеални части именно по данъчната им оценка.
Допълнително,
тезата на жалбоподателя се опровергава от самото наименование на договора,
обективиран в нотариалния акт, а именно – „за прехвърляне на недвижими имоти в
изпълнение на задължение“. От тази формулировка е видно, че стойността на
насрещната престация е не данъчната оценка на прехвърляните идеални части, а размера
на погасяваното задължение.
Освен
наименованието на договора, неговият текст също подкрепя извода, че
прехвърлянето е в изпълнение на конкретно задължение, а именно – поетото по т. 3 от споразумение от
31.07.2014г. От тази клауза на споразумението се налага извод за престация,
погасяваща задължение в размер, посочен в предходната т. 2 от него
(791457,82лв.), който е различен от данъчната оценка на прехвърляните идеални
части.
Не
обосновава обратен извод фактът, че в нотариалния акт, в който е обективирана
сделката, са посочени данъчните оценки на имотите. Независимо от действителната
цена на прехвърлянето, тяхното отразяване е задължително с оглед необходимостта
от извършване на преценка по чл. 46 от ЗМДТ за правилно определяне на дължимия
данък, но не е аргумент в подкрепа на тезата, че тази цена съвпада с данъчните
оценки на имотите.
Не
подкрепят въззивната жалба и изложените в нея допълнителни доводи за нищожност
на клаузите за лихви и неустойки в споразумението между ответниците, както и за
нищожност на договора за заем поради договаряне във вреда на представлявания,
на което основание П. оспорва съществуването на дълг на Х. към В.. На първо
място, тези доводи са ирелевантни за правилността на обжалваната от ищеца част
от първоинстанционното решение относно размера на насрещната престация, поради
което не следва да се обсъждат. На второ място, те противоречат на собствените
му твърдения, че действително съществува дълг на Х. към В., а привидна е само
на цената на прехвърлянето. (Както се посочи по- горе, наличието на задължение
на първата ответница към втория ответник е било изрично признато от ищеца и е
отразено в доклада на делото – л. 102 и л. 106 от първоинстанционното дело). На
трето място, единствено за пълнота на изложението съдът отбелязва, че, ако тези
доводи бяха основателни и наистина не съществуваше дълг на Х. към В.,
споразумението между тях би било нищожно поради липса на предмет. Това би
изключило съществуването на валидна транслативна сделка с предмет – процесните
имоти, и би обусловило отхвърляне на предявения от П.П. иск по чл. 33, ал. 2 от
ЗС. Поради това за него липсва правен интерес да поддържа тази теза.
По
тези съображения съдът намира, че въззивната жалба на П.П. е неоснователна.
2.
По въззивната жалба на В.В.
Основният
довод в жалбата на В. се свежда до невъзможност на изкупуването по чл. 33, ал.
2 от ЗС, тъй като сделката, по която се претендира такова изкупуване, била
сключена с оглед неговата личност. В подкрепа на това свое разбиране В.
изтъква, че:
· той е поел риска да
получи по- малко, отколкото му се дължи, тъй като в споразумението от
31.07.2014г. сградата с идентификатор 05815.303.54.1 му е била обещана под
условие;
· в размера на паричния
дълг на Х. към него, освен сумата 791457,82лв., се включват още разноски и
лихви по заведеното дело за нейното присъждане;
· той не може да бъде
заместен от ищеца като купувач на процесните идеални части, тъй като част от
поетите от него ангажименти по споразумението от 31.07.2014г. касаят
незаместими лични престации – оттегляне на предявения иск и отказ от претенции
за вреди (настоящи и бъдещи).
Настоящият
съдебен състав не споделя този довод и изложените в негова подкрепа аргументи
поради следните съображения.
Погасяването
на един паричен дълг чрез престиране на нещо, различно от дължимото, съставлява
даване вместо изпълнение. Технически, то може да се осъществи или само с едно
юридическо действие, или с няколко последователни такива, касаещи подмяна на
дължимото, неговото реално престиране и – евентуално – прихващане между
нововъзникналото и съществуващото задължение. Затова правната теория не е
единна по въпроса за юридическата същност на тази правна фигура. Според К. А.
„Облигационно право. Обща част.“, изд. Сиби, 2013г., стр. 253, и Марков М.
„Облигационно право. Помагало.“, изд. Сиби, 2014г., стр. 102, даването вместо
изпълнение е или договор - съчетание от новация и продажба, или самостоятелен
вид договор (sui generis), за който се прилагат
по аналогия правилата на новацията и продажбата (респ. друг договор според вида
на престацията). Независимо, обаче, коя от горните теоретични постановки се
възприеме, във всички случаи практическото уреждане на правните последици от
даването вместо изпълнение се извършва чрез (съответно) прилагане на правилата
за новацията и за съответната друга сделка (най- често – продажба).
Във
връзка с горното, настоящият съдебен състав намира, че даването вместо
изпълнение представлява сложен договор (или комплекс от взаимно свързани
договори), който включва новационен елемент и престационен елемент. С новационната
му част се погасява един съществуващ дълг и възниква нов, но без кредиторът да
получава удовлетворение и без да се разместват имуществени блага. Затова, за да
се завърши фактическия състав на даването вместо изпълнение, е необходим и
престационен елемент, т.е. такъв, който осигурява дължимото на кредитора
(резултат или поведение) и удовлетворява неговия интерес. В зависимост от вида
на първоначалната и на заместващата престация, този завършващ етап на даването
вместо изпълнение може да бъде различен: ако се престира вещ вместо вещ, налице
е фактическият състав на замяната; ако вместо вземане се прехвърля друго
вземане, е налице цесия; ако вместо уговорена парична сума длъжникът престира
вещ (или обратно), става въпрос за покупко- продажба; ако вместо пари се
престира определено поведение, отношенията биха могли да се приравнят на
договор за изработка.
При
това, не всички възможни форми на престационния етап от договора за даване
вместо изпълнение имат транслативен ефект – напр. при престация facere
или non facere. А и не всички случаи,
в които такъв ефект съществува, биха могли да обусловят приложение на чл. 33,
ал. 2 от ЗС. Изкупуване по този нормативен текст може да се постанови само
когато престационният етап на даването вместо изпълнение се свежда до
прехвърляне на собственост върху недвижима вещ вместо пари (или вместо родово
определени вещи).
Настоящият
случай е точно такъв, тъй като, по волята на страните в материалното
облигационно отношение, кредиторът се е съгласил да получи недвижими имоти и идеални
части от такива имоти вместо парична сума. Правният интерес на длъжника от това
съглашение е погасяване на съществуващ паричен дълг. За него е безразлично,
дали погасителният ефект ще настъпи в резултат от престиране на заместващата
престация непосредствено на кредитора (в който случай имплицитно се извършва
прихващане на продажната цена с паричния дълг) или в резултат от престиране на
равностойна парична сума, която изкупуващият съсобственик ще заплати на
кредитора за да придобие собствеността върху тази престация. Решаващото е, че и
в двата случая длъжникът се лишава от едни и същи обекти на собственост,
постигайки един и същ резултат. Поради това за него е безразлично, кое лице ще
придобие тези обекти.
По
тези съображения настоящият съдебен състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд и цитираната в тях правна теория и съдебна практика,
според които разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС намира приложение и при
прехвърляне на идеална част от съсобствен имот срещу погасяване на паричен дълг
на прехвърлителя. В тяхна подкрепа е и друга част от правната теория (Петров
Вл., Марков М. „Вещно право. Помагало.“, изд. Сиби, 2012г., стр. 110), както и
най- новата съдебна практика, макар и незадължителна (Решение № 96 от
30.03.2017 г. на ОС - Стара Загора по в. гр. д. № 1039/2017г. и Решение № 2756
от 9.01.2017 г. на СРС по гр. д. № 66220/2015 г.).
Във
връзка с това, неоснователно жалбоподателят се позовава на Решение № 413 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. №
2636/2008 г., III г. о., ГК. В него са възприети същите принципни положения, както
изложените по- горе, а причината за постановяване на резултат в обратен смисъл
е единствено спецификата на конкретния казус, изразяваща се в уговаряне на
смесена насрещна престация, част от която не е било възможно да се осигури от
изкупуващия съсобственик. Поради това то е неприложимо към настоящия случай, в
който, както вече се посочи, дължимата престация е изцяло парична и може да
бъде осигурена от изкупуващия съсобственик.
Настоящият
съдебен състав не споделя довода на жалбоподателя, че процесната сделка била
само една и тя е споразумението от 31.07.2014г., докато договорите по
прехвърляне на имотите с нотариални актове били само действия по нейното
изпълнение (стр. 20 и 22 от въззивното дело). Както се обоснова по- горе,
даването вместо изпълнение включва новационен и престационен компонент,
независимо дали те се реализират с едно или повече правни действия. В случая, клаузите
на т. 1 – 5 от договора за спогодба от 31.07.2014г. (наречен „споразумение“)
съдържат само новационния компонент от договора за даване вместо изпълнение.
Сам по себе си, той не прехвърля права върху недвижими имоти и няма транслативен
ефект поради неспазване на предвидената за това форма (чл. 18 от ЗЗД). Във
връзка с него не би могло да се постанови изкупуване, тъй като той не прехвърля
нищо, а следователно – няма и какво да се изкупува. Поради това той няма
самостоятелно значение за исковите претенции по чл. 33, ал. 2 от ЗС, а доводът
на жалбоподателя В. в обратен смисъл е неоснователен. Правилно районният съд е обвързал
тези претенции и със сделката, която завършва фактическия състав на даването
вместо изпълнение и която окончателно е породила целените от страните правни
последици – това е договорът, обективиран в н.а. № 35/07.08.2014г., т. І, рег.
№ 1704, дело № 32/2014г. на нотариус Златка Александрова. Този договор (както и
другите два договора, сключени във връзка със споразумението), съставлява
съществена част от самото даване вместо изпълнение, а не последващо, външно за
него, действие. Именно той завършва фактическия състав и прехвърля
собствеността, която е обект на изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС, поради което
значението му за приложимостта на тази разпоредба не може да се пренебрегне. От
него, обаче, се установява, че прехвърлянето на имотите е във връзка само
с т. 3 от споразумението от 31.07.2014г. Според тази клауза, Х. се задължава да
обезщети В. само за „вредите, констатирани в предходната т. 2“. Видно от
текста, към който се препраща, въпросните вреди „възлизат общо на
791457,82лв.“, произходът им се свързва само с Решение от 30.06.2014г. по ВАД №
541/2012г. на АС при БТПП, и те не включват разноските по делото пред СГС. Поради
това, неоснователен е доводът, че в размера на паричния дълг на Х. към В.,
освен сумата 791457,82лв., се включвали още разноски и лихви по заведеното дело
за нейното присъждане.
При
така формулирани изрични клаузи на споразумението, категорично не следва да се споделят
и твърденията на жалбоподателя, че предметът на сделката включвал също негови
незаместими лични престации за оттегляне на заведен иск и за отказ от претенции
срещу Х. във връзка с обезщетение на вреди от договора за заем от 01.07.2008г.
Наистина, тези негови ангажименти са част от постигнатата спогодба (т. 6 и 7 от
нея), която в тази си част надхвърля специфичния предмет на договора за даване
вместо изпълнение: чрез тези две клаузи страните действително прекратяват
съществуващ спор и предотвратяват бъдещ такъв. Така уговорения резултат, обаче,
не е част от договора за даване вместо изпълнение, въпреки че е обвързан с
него. Поради това клаузите на т. 6 и т. 7 от споразумението са неотносими към
преценка на възможността за изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС. Както се посочи
по- горе, процесната сделка, във връзка с която се преценява приложимостта на
тази нормативна разпоредба, е обективирана не само в част от спогодбата от
31.07.2014г., но и в последващото прехвърляне на идеалните части от имотите за
погасяване на съществуващо парично задължение, които, в своята съвкупност,
изчерпват фактическия състав на даването вместо изпълнение. Поради това,
съдържащите се в спогодбата задължения, които не касаят пряко погасяването на
дълга, не са част от договора за даване
вместо изпълнение и не обуславят разширяване на неговия предмет. Следователно,
от тях не може да се правят изводи за вида на престациите и, евентуално, за
тяхното уговаряне с оглед личността на жалбоподателя В.. По този въпрос
правилно районният съд е приел, че оттеглянето на иска и отказът от претенции
са последица от удовлетворяването на претенцията на кредитора, но не и
част от процесната сделка, поради което са ирелевантни за правната й същност.
Същият извод следва недвусмислено и от самата формулировка на тези две клаузи,
според които предвидените в тях действия ще се предприемат след (т.е.
като последица от) прехвърлянето на собствеността, а не като насрещна престация
за това прехвърляне.
По
така изложените съображения, съдът не споделя и основния довод на жалбоподателя
В., че сделката била intuitu personae.
Фактът, че той се е съгласил да получи имоти на стойност, оказала се по- ниска
от пазарната, както и ½ ид.ч. от сграда при сбъдване на определено
условие, не означава, че сделката е сключена с оглед особените качества на
неговата личност. Тези факти не препятстват приложението на чл. 33, ал. 2 от
ЗС, защото при постановяване на изкупуването, изкупуващият съсобственик встъпва
в правоотношението при същите условия. Независимо, дали размерът на
кредиторовото вземане е по- висок от пазарната стойност на процесните идеални
части, респ. дали ½ ид.ч. от спорната сграда ще му бъде реално
прехвърлена в бъдеще, това не променя условията, при които кредиторът е приел
да счита паричния дълг към него за погасен. Следователно, щом дългът би бил
погасен при тези условия с придобиване на процесните идеални части от В. и с
обещаване на ½ ид.ч. от спорната сграда под условие, той би бил погасен
при същите условия и ако приобретател на тези части е друго лице, вкл.
изкупуващият съсобственик П.. В този смисъл, сделката наистина има алеаторен
характер в частта за сградата под условие, но това не я приравнява на сделка,
сключена с оглед личността на приобретателя.
Допълнителен
аргумент в подкрепа на този извод се извлича от т. 5 от споразумението, която съставлява
предварителен договор по чл. 19 от ЗЗД за прехвърляне на сградата с
идентификатор 05815.303.54.1. Съгласно съдебната практика по чл. 290 от ГПК
(Решение № 283 от 9.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1034/2010 г., III г. о., ГК),
обаче, „предварителният договор не е от
категорията договори, които се сключват с оглед на личността“. Това
допълнително опровергава тезата на жалбоподателя В., че сделката се изчерпва
само със споразумението от 31.07.2014г. и е била сключена с оглед неговата
личност.
Неоснователно
жалбоподателят счита, че обжалваното решение противоречи на процесуалния закон
поради това, че съдът бил допуснал служебно експертиза за доказване на размера
на иска, което било в тежест на ищеца. По съображения, аналогични на изложените
в т. ІІ, съдът намира, че за правилното решаване на делото и за определяне на
действително уговорените условия по сделката, в конкретния случай е било
необходимо да се определи, срещу каква част от общия дълг са били прехвърлени
именно процесните идеални части. Доколкото страните не са ангажирали
доказателства в тази насока, правилно БРС е допуснал служебно експертиза за
отговор на този въпрос, каквато възможност е изрично регламентирана с
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от ГПК. Нещо повече: експертизата касае само
размера на предявения иск (което е отбелязано и от самия жалбоподател), а за
неговото определяне съдът може служебно да назначи експертиза и на основание
изричната разпоредба на чл. 162 от ГПК. По тези съображения настоящият съдебен
състав намира, че със служебното назначаване на експертиза първоинстанционният
съд не е допуснал процесуално нарушение, опорочаващо крайния съдебен акт.
Във
въззивната си жалба и в писмените бележки В. твърди, че, ако се допусне
изкупуване на процесните идеални части, то следва да се извърши по пазарните
цени на имотите. Настоящият съдебен състав не споделя този довод. Както се обоснова
по- горе в т. ІІ и т. ІІІ.1, разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС предвижда, че отчуждените
идеални части се изкупуват „…при действително уговорените условия“, а не по
посочена от страните в процеса цена. Ако някоя от тях претендира точно
определена цена на изкупуване, тя трябва да докаже, че това е действително
уговорената цена между отчуждаващия съсобственик и третото лице. В конкретния
случай нито ищецът е успял да докаже, че тази цена съвпада с данъчната оценка
на имотите, нито ответниците са ангажирали доказателства за твърдението си, че
тя е равна на пазарната им стойност. Вместо това, от текста на договора,
обективиран в н.а. № 35/07.08.2014г., т. І, рег. № 1704, дело № 32/2014г. на
нотариус Златка Александрова, се налага безспорен извод, че, по волята на страните
по него, действително уговорените условия за прехвърляне на процесните идеални
части се свеждат до погасяване на част от паричен дълг по гр.д. № 11433/2014г.
на СГС. Съгласно т. 3 – 5 от споразумението от 31.07.2014г., този дълг е в
размер на 791457,82лв. и за погасяването му страните са уговорили прехвърлянето
на процесните идеални части, плюс ½ ид.ч. от пет имота в гр. С., плюс ½
ид.ч. от имот в с. Р., плюс ½ ид.ч. от сграда с идентификатор
05815.303.54.1 (при условие, че последната се окаже собственост на П.Х.).
Поради това правилно районният съд е определил стойността на насрещната
престация именно въз основа на посочения от страните размер на този дълг, като
за целите на настоящото производство е взел предвид само тази част от него,
която съответства на процесните идеални части от недвижими имоти.
Във
връзка с горното, неоснователно жалбоподателят В. оспорва извода на районния
съд, че при определяне на цената на изкупуване следва да се вземе предвид и
стойността на сградата с идентификатор 05815.303.54.1 (която реално не била
прехвърлена). Видно от т. 4 и т. 5 от споразумението, тя е част от
обезщетението за вредите, описани в т. 2, т.е. 791457,82лв. Следователно, прехвърлянето
й под отлагателно условие е част от уговорената от страните престация, с която
се погасява паричния дълг на Х. към В., и поради това то е част действително
уговорените условия на сделката по смисъла на чл. 33, ал. 2 от ЗС, при които
следва да се постанови изкупуването. Без значение е фактът, че сградата не е
била прехвърлена нито към момента на сключване на спогодбата, нито към момента
на сключване на последващите транслативни сделки, тъй като кредиторът е бил
наясно с възможния риск и го е взел предвид при съизмеряване на насрещните престации.
Затова съдът намира, че този алеаторен елемент на договора не е основание за
коригиране на цената, по която да се постанови изкупуването.
Неоснователно
жалбоподателят се позовава на влязлото в сила решение от 25.07.2016г. по
в.гр.д. № 250/2016г. на ОС- Ловеч. На първо място, мотивите му не са
задължителни и не формират сила на присъдено нещо (арг. от т. 18 от
Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г.,
ОСГК). На второ място, в диспозитивната си част то наистина е задължително за
съдилищата и страните, но само по предмета на разрешавания с него правен спор.
Доколкото предмет на настоящото дело са различни имоти, прехвърлени с различна
транслативна сделка, макар и между същите страни и във връзка с погасяване на
друга част от същия дълг, това решение не обвързва настоящия съдебен състав и
не го задължава да се съобразява с него.
По
така изложените съображения, съдът намира, че жалбата на В.В. е неоснователна.
3.
По въззивната жалба на П.Х.
В преобладаващата част доводите от тази въззивна
жалба съвпадат с доводите на жалбоподателя В.. Поради това за тях следва да се
има предвид изложеното по- горе в т. ІІІ.2.
В останалата част съдът намира жалбата за
неоснователна поради следните съображения.
Неоснователно жалбоподателката Х. твърди, че
вписването на процесната сделка в имотния регистър създавало презумпция за
знание на трети лица относно нейното съществуване. Значението на вписванията е
регламентирано в чл. 112 – 115 от ЗС и тези нормативни текстове не предвиждат
такава презумпция. Наистина, вписването на исковата молба по чл. 33, ал.
2 от ЗС има защитно-оповестително действие
спрямо правата на трети добросъвестни лица, т.е. запазване на техните права,
придобити преди вписване
на исковата молба. Това, обаче, няма отношение към настоящия казус, тъй като
ищцата се позовава на вписването не на исковата молба, а на самата сделка, с
която е прехвърлила процесните идеални части на външно за съсобствеността лице.
След като законът не урежда презумпция за знание в резултат от вписването,
неоснователно е твърдението за разместване на доказателствената тежест (арг. от
чл. 154, ал. 2 от ГПК). Няма презумпция, която ищецът да оборва, поради което
не може да му се вмени тежестта за доказване на отрицателния факт, че не е
знаел за вписването. Същевременно, ответницата не е доказала изгодния за нея
положителен факт, че той е узнал за сделката в конкретен предходен момент.
Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, твърденията й в
тази насока са неоснователни.
Този извод може да се
обоснове и по аналогия с предпоставките за добросъвестност на владението и
значението на вписванията в имотния регистър: съгласно правната теория (Петров Вл., Марков М.
„Вещно право. Помагало.“, изд. Сиби, 2012г., стр. 49), релевантно за добросъвестността е фактическото незнание, че праводателят
не е собственик, независимо от възможността, приобретателят да се осведоми за
това при полагане на грижата на добър стопанин, вкл. чрез справка в имотния
регистър.
Неоснователен е и доводът, че, при постановения
от БРС резултат, жалбоподателката не би могла да събере цялата сума за
погасяване на дълга от 791457,82 лв. На първо място, видно от диспозитива на
обжалваното решение, не жалбоподателката, а третото лице ще получи сумата,
дължима за изкупуването. На второ място, дългът вече е погасен в резултат от
престиране на нещо, различно от уговореното, а последващото изкупуване по чл.
33, ал. 2 от ЗС не влияе върху погасяването. Изкупуването не възстановява
съществувалото облигационно отношение между Х. и В., нито съществуването на
нейния дълг.
Неоснователно жалбоподателката оспорва годността
на заключението по допуснатата експертиза в частта му, касаеща оценките на
земеделските имоти, поради липса на правоспособност на вещото лице. Такива
възражения не са наведени своевременно и заключението не е оспорено на това
основание. В открито съдебно заседание на 05.05.2016г. всички процесуални
представители, вкл. и този на жалбоподателката Х., са поискали от вещото лице
да преработи изцяло заключението. След това, в открито съдебно заседание на
01.06.2016г. (л. 246 – 257 от първоинстаницонното дело) са отстранени грешки и
са констатирани пороци на вече поправеното заключение. В същото заседание Х. се
е присъединила към изявлението на адв. Л., която е заявила, че не изразява
становище за приемане или неприемане на експертизата, тъй като тя била
допусната служебно. Не е възразила срещу професионалната квалификация и
компетентността на вещото лице, а само срещу процесуалната допустимост на
експертизата. Нито жалбоподателката, нито някоя друга страна по делото, е
поискала назначаване на повторна експертиза. Поради това съдът намира, че
съдържащите се във въззивната жалба възражения срещу експертното заключение са
несвоевременни, а аргументите, които се извеждат от неговите несъвършенства, са
неоснователни.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на
делото и направено в този смисъл искане, в полза на жалбоподателя П.П. следва
да се присъдят направените от него разноски в производството пред въззивната
инстанция, каквито се установяват в размер на 315,35 лв. – държавна такса.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 196/09.08.2016г.,
постановено по гр.д. № 646/2015г. по описа на Ботевградския районен съд.
ОСЪЖДА В.В.В.
с ЕГН ********** и адрес ***, и П.Й.Х. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплатят на П.Д.П. с ЕГН ********** и адрес ***, сумата 315,35 лв. – разноски
по делото.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.