РЕШЕНИЕ
№ 7
гр. С., 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20212200500542 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №229/23.06.2021г. по гр.д.
№2857/2020г. на С.ски районен съд, с което ИВ. В. ИВ. е осъден да заплати на Д. В. Д.,
както следва: на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 1960лв., с която неоснователно се е
обогатил за сметка на ищцата, като същата е изтеглена от банковата сметка на тяхната
обща наследодателка след смъртта й, ведно със законната лихва, считано от
08.09.2020г. до окончателното й плащане, както и на основание чл.86 от ЗЗД сумата от
200,08лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
05.09.2018г. до 08.09.2020г., както и разноски по делото в размер на 800лв.
С Решение №662 от 16.11.2021г. по гр.д.№2857/2020г. на С.ски районен съд е
отстранена ОФГ на стр. 7 от мотивите и в диспозитива на Решение №229/23.06.2021г.
по гр.д.№2857/2020г. на СлРС, като вместо „сумата от 1960лв.“ се чете „сумата от
980лв.“.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
ИВ. В. ИВ., чрез пълномощника адв. Д. Н. Д., като с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение в частта, с която е осъден да заплати сума от 980лв. над
1
предявената претенция от 980лв., като недопустимо; в частта относно присъдената
мораторна лихва в размер на 200,08лв. и в частта относно разноските – над сумата от
50лв. за държавна такса и над 300лв. за адвокатско възнаграждение.
В жалбата си, въззивникът ИВ. В. ИВ. чрез пълномощника адв. Д. посочва, че
първоинстанционното решение е частично недопустимо – в частта, с която е
присъдена сума за неоснователно обогатяване над предявената искова претенция от
980лв. и моли в тази част решението да бъде обезсилено. На следващо място посочва,
че решението на първоинстанционния съд е неправилно в частта относно присъдената
мораторна лихва и разноските. По отношение на мораторната лихва посочва, че
ищцата не е посочила размера на претенцията си. По отношение на разноските за
платена държавна такса сочи, че върху исковата претенция от общо 1180,08лв. /980лв.
главница и 200,08лв. мораторна лихва/ дължимата държавна такса е 50лв., а не 100лв.
По отношение на разноските за адвокатско възнаграждение посочва, че съдът ги е
определил на база минимален размер от 381,20лв., но това е размер при обща цена на
иска от 2160,08лв. Искът обаче е в размер на 980лв., тъй като мораторната лихва не е
предявена с посочен размер. При тази цена на иска се следвал минимален размер на
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв., като нямало основания за завишаването
му. Поради това, въззивникът моли СлОС да обезсили първоинстанционното решение
в частта, с която е осъден да заплати сума в размер на 980лв. над предявената
претенция от 980лв. като недопустимо и да го отмени в частта, с която е осъден да
заплати мораторна лихва в размер на 200,08лв. за периода от 05.09.2018г. до
08.09.2020г.; в частта за заплащането на разноски на другата страна за държавна такса
над 50лв. и за адвокатски хонорар над 300лв. Претендира присъждане на направените
във въззивното производство разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна - Д. В. Д. чрез адв. Д.К. от АК – Стара Загора, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна
жалба.
Няма подадена жалба против Решението за отстраняване на ОФГ.
С отговора на въззивната жалба, подаден от Д. В. Д. чрез адв. К. се оспорва
жалбата като неоснователна. Въззиваемата намира първоинстанционното решение за
допустимо, правилно и обосновано и моли същото да бъде потвърдено. Посочва, че
решението на СлРС не е недопустимо в сочената от въззивника част и не следва да се
обезсилва. Посочва, че всъщност в тази част е допусната ОФГ, тъй като в
обстоятелствената част и в анализа им в мотивировъчната част съдът е възприел и
разгледал исковата претенция в размер на 980лв. и е формирал воля да го уважи
именно в този размер, който е ½ от 1960лв. Поради това не е налице произнасяне свръх
2
петитум, а решението следва да се коригира по реда на чл.247 от ГПК. Счита, че ОФГ
може да се коригира и от въззивната инстанция и моли съда да допусне поправка. По
отношение на аргументите на въззивника за неправилност на решението относно
разноските посочва, че са предявени два обективно съединени иска – за главница и
лихва и дължимата за тях държавна такса е 100лв. Правилно било присъждането и на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500лв., като съдът е съобразил
фактическата и правна сложност на делото и всички относими обстоятелства. Посочва,
че твърдения за неправилност по основния предмет на спора – неоснователното
обогатяване няма изложени във въззивната жалба. Акцесорната претенция била
уважена правилно, с оглед основателността на главния иск. Поради това моли съда да
потвърди решението на СлРС, като допусне и поправка на ОФГ в него. Претендира
присъждане на направените във въззивното производство разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивния съд.
В с.з., въззивникът ИВ. В. ИВ., редовно призован, се явява лично и с
процесуален представител по пълномощие адв. Д., който поддържа подадената
въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й.
Претендира присъждане на направените по делото разноски
В с.з. въззиваемата Д. В. Д., редовно призована, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. К. от АК – Стара Загора, която посочва,
че оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да остави без
уважение въззивната жалба и да потвърди решението на първоинстанционния съд като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – допустимо.
Изложените във въззивната жалба съображения за частична недопустимост на
решението при произнасянето на районния съд по главния иск са неоснователни.
Всъщност, както въззивният съд е констатирал в Определение №380/27.10.2021г. по
възз.гр.д. №476/2021г. по описа на СлОС, се касае за допусната очевидна фактическа
грешка в изписването на диспозитива на първоинстанционното решение, като волята
на съда е била за уважаване на исковата претенция в нейния пълен размер от 980лв.
С Решение №662 от 16.11.2021г. по гр.д.№2857/2020г. на С.ски районен съд
3
въпросната ОФГ е отстранена ОФГ, както на стр. 7 от мотивите, така и в диспозитива
на Решение №229/23.06.2021г. по гр.д.№2857/2020г. на СлРС, като вместо „сумата от
1960лв.“ районният съд е постановил да се чете „сумата от 980лв.“.
С оглед отстранената ОФГ, предмет на въззивната жалба е
първоинстанционното решение в частта относно уважения акцесорен иск за заплащане
на мораторна лихва в размер на 200,08лв. за периода от 05.09.2018г. до 08.09.2020г.,
както и в частта относно разноските – над сумата от 50лв. за държавна такса и над
300лв. за адвокатско възнаграждение.
По отношение на частта, с която главния иск по чл.59 от ЗЗД е уважен в пълен
размер за сумата от 980лв. няма подадена въззивна жалба.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно в
обжалваната му част относно акцесорната искова претенция по чл.86 от ЗЗД.
Въззивната жалба, насочена срещу произнасянето по акцесорната претенция по
чл.86 от ЗЗД е основателна.
Първоинстанционният С.ски районен съд е сезиран с предявени от Д. В. Д.
против ИВ. В. ИВ. при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както
следва: иск за заплащане на ½ от спестовен влог в Банка ДСК в размер на 1960лв.
целия на починалата им наследодателка, изтеглен от ответника на 05.09.2018г., с която
сума от 980лв. ответника неоснователно се е обогатил за сметка на ищцата, с правно
основание чл. 59 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава върху главницата от
980лв., считано от подаване на исковата молба и акцесорна претенция по чл.86 от ЗЗД
за заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на законната лихва
за периода от 05.09.2018г. до подаване на исковата молба в размер на 200,35лв.
Както бе посочено, първоинстанционното решение в частта относно
произнасянето по главния иск чрез уважаването му в пълния предявен размер от 980лв.
не е обжалвано и като такова е влязло в сила.
Въззивният съд ще се спре на акцесорната претенция за заплащане на
обезщетение за забава върху главницата, претендирано за периода от 05.09.2018г.
/възникване на задължението за предоставяне на сумата, съгл. исковата молба/ до
подаване на исковата молба – 08.09.2020г. в предявен размер от 200,35лв.
На първо място, с оглед възраженията във въззивната жалба, че акцесорната
претенция е без посочен от ищцата размер, следва да се посочи, че действително
размера й – цената на тази искова претенция не е посочен в исковата молба, но
първоинстанционният съд е констатирал тази нередовност с определението си по
4
чл.140 от ГПК №2463 от 23.11.2020г. и е дал изрични указания на ищцата за
отстраняването й, като й е указал да конкретизира размера на претенцията си за
мораторна лихва, както и да внесе държавна такса за двата докладвани иска в общ
размер от 100лв. Това определение е връчено и на двете страни. С нарочна молба в
указания й срок – на 07.12.2020г. ищцата Д.Д. е изпълнила дадените й указания, като е
внесла държавна такса и изрично е посочила цена за акцесорната си искова претенция
за заплащане на мораторна лихва в размер на 200,35лв. Следователно, тази
нередовност на исковата молба е своевременно отстранена и районният съд е
пристъпил към разглеждане на допустим и редовно предявен акцесорен иск.
Разгледана по същество, акцесорната искова претенция по чл.86 от ЗЗД се явява
недоказана и като такава неоснователна, независимо от основателността на главния
иск.
Съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава
след изтичането му - чл.84, ал.1 от ЗЗД, а когато няма определен ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал.2 от ЗЗД.
В хипотезата на чл.59, ал.1 от ЗЗД, какъвто е настоящият случай, вземането е
изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано с определен от закона
срок за изпълнението му, поради което съгласно чл.69, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може
да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторни лихви при
общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД възниква
от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок, настъпва след
покана на кредитора - Решение № 394 от 27.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3034/2015 г.,
IV г. о., ГК. Следователно, макар изискуемостта им да настъпва с възникването на тези
вземания, то длъжникът изпада в забава след покана от кредитора /чл. 84, ал.2 от
ЗЗД/, от когато се дължи и законната лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД. При
неизпълнение на парични задължения законът свързва забавата на длъжника с
правилото, че е необходима покана на кредитора, а изключението е предвидено
изрично в закона – при задълженията от непозволено увреждане, когато длъжникът се
смята в забава и без покана (чл.84, ал.3 ЗЗД). Следователно, забавата на длъжника
настъпва с изискуемостта на вземането само в изрично предвидените от закона случаи,
поради което неоснователно обогатилият се при общия фактически състав на чл.59,
ал.1 ЗЗД не изпада в забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на
имуществото на друго лице. Задължението за заплащане на мораторни лихви е
дължимо от деня на забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение
настъпва в зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни, според чл.84,
ал.2 ЗЗД. С оглед изложеното, лихва за забава върху обезщетението за неоснователно
5
обогатяване се дължи не от датата на настъпване на самото неоснователното
обогатяване, както неправилно е приел районния съд, а от датата, на която кредиторът
поиска от длъжника да му заплати обезщетение за забава, начислена върху
обезщетението за неоснователно обогатяване.
В случая, доказателства по делото за отправена покана за заплащане на
обезщетение за забава върху претендираната сума от изтегления от ответника
спестовен влог на общата наследодателка на страните, няма ангажирани от носещата
доказателствената тежест страна – ищцата Д.Д.. Поради това съдът приема, че този
правнорелевантен факт не се е осъществил.
Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди
завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът
изпада в забава. Поради това обезщетение за забава следва да се присъди върху
главницата едва от датата на подаване на исковата молба, каквото е присъдил районния
съд и в която част първоинстанционното решение не е обжалвано.
Районният съд, в частта относно акцесорната искова претенция, е постановил
неправилно и необосновано решение /липсват мотиви защо следва да се уважи тази
претенция, извън бланковото приемане, че нейната основателност произтича от
основателността на главната искова претенция/ и като такова то следва да се отмени в
тази му част, като вместо него въззивният съд постанови ново, с което отхвърли
изцяло акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху главницата в
размер на 200,35лв. за периода от 05.09.2018г. до 08.09.2020г., като неоснователна и
недоказана.
По отношение на разноските:
На първо място, с оглед възраженията във въззивната жалба, следва да се
отбележи, че районният съд правилно е определил и събрал държавна такса за два
обективно кумулативно съединени иска в общ размер от 100лв., по 50лв. за всеки иск.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата се дължат
разноски за първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от
исковите претенции. От заплатената държавна такса следва да й се присъдят
разноските само по главния иск, уважен изцяло /50лв./ и съразмерна част от останалите
направени разноски /адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице/. По
отношение на адвокатското възнаграждение е налице своевременно направено пред
СлРС възражение по чл.78, ал.5 от ГПК и допълнително произнасяне на районния съд
по искане за присъждане като разноски на командировъчни разходи, което настоящата
инстанция изцяло споделя. С оглед цената на двата обективно предявени иска и
разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на пълномощника на
ищцата в размер на 450лв. /без включване на командировъчните пари/ не е прекомерно
6
и на негова база ще определи дължимите по съразмерност разноски за първата
инстанция. По изложените съображения и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата
следва да се присъдят разноски за първата инстанция в размер на 590лв. Тъй като
районният съд й е присъдил разноски в размер на 800лв., то решението му в тази част
над сумата от 590лв. следва да се отмени като неправилно.
На ответника в първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 от
ГПК се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в
размер на 59,40лв., които следва да му се присъдят.
За въззивната фаза на производството, с оглед основателността на въззивната
жалба, разноски следва да се присъдят само на въззивника в доказания размер от 350лв.
На въззиваемата страна не се следват разноски.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №229/23.06.2021г., постановено по гр.д.
№2857/2020г. по описа на С.ски районен съд, с отстранена ОФГ с Решение №662 от
16.11.2021г. по гр.д.№2857/2020г. на СлРС, в обжалваната част, с която ИВ. В. ИВ. с
ЕГН ********** е осъден да заплати на Д. В. Д. с ЕГН ********** на основание чл.86
от ЗЗД сумата от 200,08лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода от 05.09.2018г. до 08.09.2020г., както и в частта, с която ИВ. В. ИВ. е осъден
да заплати на Д. В. Д. разноски над размера от 590лв., като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. В. Д. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „А.п.“ ***
против И. В. И. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „А.п.“ *** акцесорен иск за заплащане
на сумата от 200,35лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от
980лв., в размер на законната лихва за периода от 05.09.2018г. до подаване на исковата
молба – 08.09.2020г. с правно основание чл.86 от ЗЗД, като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Д. В. Д. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „А.п.“ *** ДА ЗАПЛАТИ на
ИВ. В. ИВ. с ЕГН ********** от гр. С., ул. „А.п.“ *** сумата от 59,40лв.,
представляваща съразмерна част от направените в първоинстанционното производство
разноски и сумата от 350лв., представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски.
7
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед
нормата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8