№ 4150
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
при участието на секретаря ЙОРДАНКА Г. ЦИКОВА
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20221110139483 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба на „ФИРМА” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: АДРЕС срещу Д. Р. И., ЕГН ********** с адрес:
АДРЕС с която се моли съда да приеме за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца
сумата от 4000 лева главница част от общо дължима сума в размер на 6050,30 лв., ведно със
законната лихва от 28.06.2019 г. до изплащане на вземането,за които вземания е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №37306/2019 г. на СРС.
Ищецът твърди, че на 26.07.2012 г. в гр. София между „БАНКА“ АД (с настоящо
наименование „БАНКА“ АД), ЕИК ******* в качеството му на кредитор и Д. Р. И., ЕГН
**********, в качеството му на кредитополучател, е сключен Договор за потребителски
кредит № FL648311. По силата на договора кредиторът предоставил на кредитополучателя
паричен кредит в размер на 6460 лв. /шест хиляди четиристотин и шестдесет лева/. Сочи се,
че сумата е усвоена от кредитополучателя, с банково бордеро № 1331584/26.07.2012 г.
Предоставената в заем сума се олихвява с лихвен процент, подробно определен в чл. 3 от
Договора. С подписването на договора ответникът се е задължил да погасява задължението
си по кредита на 120 месечни вноски с краен падеж 26.07.2022 г., съгласно чл. 4, чл. 6 и чл.
7 от договора.
Сочи се, че на 18.01.2016 г. бил сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземания между „ФИРМА“ ЕООД и „БАНКА“ АД (с предишно наименование „БАНКА“
АД), по силата на който задължението на Д. Р. И., ЕГН **********, произтичащо от
Договор за потребителски кредит № FL648311 от 26.07.2012 г., било изкупено от „ФИРМА“
ЕООД, за което длъжникът бил уведомен.
Било постигнато съгласие за доброволно уреждане на отношенията във връзка с
прехвърленото вземане, което съглашение било обективирано в Споразумение за
разсрочване на парично задължение от 29.09.2017 г. Задължението на длъжника към
момента на подписване на споразумението било в размер на 8149,34 лв. Било договорено
погасяване на задължението на 7 месечни вноски, от които 6 вноски по 150 лева, като
последната вноска била изравнителна и се равнявала на остатъка от задължението в размер
1
на 7249,34 лв. и чийто размер можело да бъде предоговорен от страните преди настъпване
на нейния падеж. На 04.07.2018 г. бил сключен Анекс към споразумение, с който общо
дължимата сума към този момент в размер на 6649,16 лв. била разсрочена на 12 вноски от
по 150 лева и една последна изравнителна вноска в размер на 4849,16 лв. Длъжникът
признал своето задължение и се съгласил да извършва редовни месечни погасявания при
условията на споразумението, но не е изпълнил поетите задължения, като понастоящем във
финансово - счетоводната система на „ФИРМА“ ЕООД не са постъпвали, респ. не са
отразени негови плащания от 25.10.2018 г. - дата на последното плащане. На основание чл. 4
от Споразумение за разсрочване на парично задължение от 29.09.2017 г., същото е
прекратено поради едностранно неизпълнение от страна на длъжника.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна, е депозирала отговор на исковата молба, с
която се оспорва иска като неоснователен. Сочи се, че с че с подписването на
Споразумението за разсрочване на парично задължение от 29.09.2017г. и Анекс към него от
04.07.2018г. не е уговорено ново, различно по предмет задължение, различно от описаното в
него задължение по Договор за кредит от дата 26.07.2012г., сключен между БАНКА АД,
цедиран от цедента БАНКА АД на цесионера „ФИРМА“ЕООД. Поддържа се, че
споразумението не представлява обективна новация, а е уговорено само разсрочване на
изпълнението на задължението, чрез уговаряне на нов срок за плащане. Сочи се, че за
ответника не съществува задължение за плащане към „ФИРМА“ ЕООД, основано на
Споразумението за разсрочване на парично задължение от 29.09.2017г. и Анекс към него от
04.07.2018г.
Сочи се, че по делото няма доказателства за сключване на договор между „БАНКА“
АД и ответника. Оспорва се основанието и размера на претендираната сума от 4000лв., от
общо дължима сума в размер на 6050лв., която да е дължима по Договор за кредит от дата
26.07.2012г. като се сочи, че не е ясно вземане за главница, договорна лихва или др. по
цедирания договор за кредит ли представлява претендираната сума или нещо друго.
Прави се възражение за изтекла погасителна давност като се поддържа, че няма
валиден отказ от погасителна давност.
Поддържа се, че при липса на доказателства за обявена от кредитора предсрочна
изискуемост на вземанията по кредита, признатата за дължима сума не съответства на
реално дължимата такава към дата 29.09.2017г. и 04.07.2018г.
Твърди се, че част от клаузите по Договор за потребителски кредит са неравноправни
и поради това нищожни. Сочи се, че с клаузи от договора е уредена възможност за банката
да изменя едностранно размера на дължимата годишна лихва (респ. размера на дължимите
месечни погасителни вноски) чрез промяна на БЛП, която не подлежи на договаряне между
страните и така да увеличи уговорената цена, без да сочи конкретен фактор за промяната и
без потребителят да има право да се откаже от договора. Тази уговорка покрива признаците
на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП.
Претендират се разноски.
Като съобрази доказателствата по делото и закона, съдът намира следното:
Предявени са искове са с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл.
430, ал. 1 и 2 ТЗ във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД във вр. с чл. 422 ГПК във
вр. чл. 415 ГПК.
Установява се от приложеното ч.гр.д.37306/2019 по описа на СРС, че по заявление от
„ФИРМА“ ЕООД, против ответника е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
02.08.2019 г. за изпълнение на парично задължение за сумите: 4000 лева- частично вземане
от общо дължимата сума от 6050.30 лева -главница, ведно със законната лихва от 28.06.2019
г. до изплащане на вземането – дължими суми на основание Договор за потребителски
2
кредит №FL648311 от 26.07.2012 г., сключен между „БАНКА“ АД и длъжника Д. Р. И.,
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2016 г. , сключен между
БАНКА“ АД и „ФИРМА“ ЕООД и Споразумение за разсрочване на парично задължение от
29.09.2017 г. и Анекс от 04.07.2018 г., сключени между „ФИРМА“ ЕООД и длъжника Д. Р.
И..
По заповедното производство е представен Договор за потребителски кредит №
FL648311 от 26.07.2012 г., сключен между „БАНКА“ АД- банка и Д. Р. И.-
кредитополучател, с който договор банката предоставя на кредитополучателя кредит в
размер на 6400 лева за пълно предсрочно погасяване на предходен кредит FL450154, като
кредитополучателя се задължава да върне ползвания кредит заедно с дължимите лихви в
сроковете и условията на договора.
Съгласно чл. 3.1 от договора за усвоения кредит, кредитополучателят дължи на
банката през първите девет месеца от срока на издължаване на кредита променлива годишна
лихва, формирана от сбора на базовия лихвен процент на БАНКА АД за потребителски
кредити в лева (БЛП) за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна
надбавка в размер на минус 8.20 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е 13.2
%. Посочен е ГПР в размер на 13.89 %. Съгласно чл.8 от договора, при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
кредитополучателят дължи лихва (неустойка) за времето на забавата върху просрочените
суми в размер на законната лихва.Към договора е приложен погасителен план, видно от
който падежът на месечните вноски е 26-то число, а крайния срок на договора е на
26.07.2022 г. – датата на последната погасителна вноска.
Представено е копие на Договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „БАНКА“
АД–цедент и ФИРМА“ ЕООД –цесионер, с който „БАНКА“ АД е прехвърлила на „ФИРМА“
ЕООД вземането си към различни длъжници, индивидуализирани с приложение №1. Видно
от същото, извадка от която се намира на л. 16-18 от делото е цедирано вземане под по
договор FL450154 с длъжник Д. Р. И. за главница в размер на 6231.01 лева и лихви в размер
на 1918.33 лева.
По делото е представено и едно уведомително писмо г. с адресат Д. Р. И., с които
заемодателят „БАНКА“ АД чрез „ФИРМА” ЕООД го уведомява за извършеното на
18.0.2016 г. в полза на „ФИРМА“ ЕООД прехвърляне на вземанията си по договора за
паричен заем. Ответникът е удостоверил получаването на писмото на 29.09.2017 г. с
полагането на подпис върху същото.
Със споразумение за разсрочване на парично задължение от 29.09.2017 г. „ФИРМА”
ЕООД-кредитор и ответника-длъжник са установили, че длъжникът има задължение към
кредитора, което към датата на подписване споразумението не е погасено и към 29.09.2017
г. същото възлиза на стойност от 8149.34 лв. Задължението произтича от Договор за кредит
от дата 26.07.2012 г., сключен с БАНКА АД и е цедирано от цедента БАНКА АД на
цесионера „ФИРМА“ ЕООД с договор за цесия от дата 18.01.2016г. С подписване на
споразумението длъжникът признава задължението по основание и размер и се задължава,
считано от датата на подписване на споразумението да погаси задължението си на месечни
вноски в размери съгласно погасителния план, представляващ Приложение №. Длъжникът
се задължава да внася ежемесечно на договорените в същото приложение падежи до
изплащане на задължението и изравнителна вноска, представляваща остатъка от
задължението, след приспадане на направените вноски, която подлежи на разсрочване при
условията на споразумението.
С Анекс №1 от 04.07.2018г. към споразумение за разсрочване на парично задължение
от 29.09.2017 г. Страните са договорили да разсрочат остатъка от задължението след
приспадане на направените вноски от длъжника. Задължението към 04.07.2018г. е в размер
на 6649.16 лв. Длъжникът се задължава да внася на договорените в Приложение №1 падежи,
3
вноски до изплащане на задължението и изравнителна вноска, която може да бъде
разсрочена. . С подписване на анекса длъжникът на основание чл.113 ЗЗД упражнява
правото си на отказ от последиците по чл.110 и чл.111 ЗЗД, настъпили до датата на
подписване на АНЕКСА.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която – Л. Б. е
представил писмено заключение, поддържано в съдебно заседание и прието по делото.
Вещото лице е посочило, че банковата сметка на кредитополучателя Д. Р. И. с
IBAN:*****************, по която е обслужван кредита, е заверена със сумата на
предоставения кредит в размер на 6 460 лв. на 26.07.2012 г., с която е погасено
задължението по предходен кредит, като по този начин кредитът е изцяло усвоен.
Кредитополучателят е извършил плащания към „БАНКА"АД общо в размер на 773,51 лв., с
които са погасени следните задължения:
-Главница - 228,99 лв.
-Договорна лихва - 539,24 лв.
-Лихви за забава - 5,28 лв.
Към датата, на която вземанията са прехвърлени с договори за цесия на „ФИРМА“
ЕООД, непогасените задължения към „БАНКА“ са общо в размер на 8 188,25 лева,
включващи непогасена главница в размер на 6 231,01 лв. и лихви в размер на 1 957,24 лв. С
представения по делото Договор за прехвърляне на вземания от 16.01.2016 г. и Приложение
№ 1 към него са прехвърлени вземания от „БАНКА“ АД на „ФИРМА" ЕООД общо в размер
на 8 149.34 лева, включващи непогасена главница в размер на 6 231,01 лв. и лихви в размер
на 1 918,33 лв.
Вещото лице е установило, че ответникът е заплатил по Споразумението от 29.09.2017
г. общо суми в размер на 1 500,18 лв. и по Анекса към него от 04.07.2018 г. - 598,86 лв.
Всичко по кредита са заплатени суми от ответника към „ФИРМА“ ЕООД в размер на 2
099,04 лв. Към датата на завеждане на исковата молба и към датата на изготвяне на
експертизата - 02.03.2023 г. задължението на Д. Р. И., ЕГН ********** по процесния
договор за кредит е в размер на 6050.30 лв.-непогасена главница.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на Районен съд-
София достига до следните правни изводи:
Предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК е допустим предвид издадената в
полза на ищеца заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, която е връчена на длъжника,
който е подал възражение по чл. 414 от ГПК, а исковата молба е предявена в едномесечния
срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че „БАНКА“ АД и
ответника Д. Р. И. са били в облигационни отношения, възникнали по силата на договор за
потребителски кредит. Ответникът е усвоил изцяло сумата от 6460 лева, което се установи
от изводите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, както и, че към момента
на депозирането на заявлението по чл. 410 от ГПК ответникът дължи връщане на главница
по договора в размер на 6050.30 лева.
С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен
договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е достатъчно постигане на
съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото участие
при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по отношение на
длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от предишния кредитор - чл. 99,
ал. 3 и ал.4 от ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента има за
цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да го защити срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение. Уведомяването създава достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му
4
спрямо лице, легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Това не означава, че
предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай. Съгласно
разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД представителната власт възниква по волята на
представлявания, като нейният обем се определя според волеизявлението на
упълномощителя /чл. 39 от ЗЗД/ и не са предвидени никакви изрични ограничения
посредством императивни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното, установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало
значение, само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за
кредит. В случая, няма твърдение че ответникът е платил преди връчване преписа от
исковата молба на различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е
извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на
длъжника за извършената цесия би имало значение.
Още с Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е
прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника със същата , съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника , на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание чл.
235 ал.3 ГПК. В този смисъл е константната практика на върховната инстанция: Р. №
3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Р. № 78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
Р. № 114/07.09.2016 г., т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о, Р. №46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. и
др.
Ето защо в процесния случай с оглед доказателствата за връчване на съобщението като
част от преписката към исковата молба на ответника, както и поради изричното изявление,
инкорпорирано в исковата молба, е изпълнено изискването длъжникът да е уведомен за
цесията Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила своето действие спрямо
кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответника.
Доколкото се претендира само сумата от 4000 лева за главница от установена
дължимост на сумата от 6050.30 лева искът е доказан по основание и размер.
Съдът следва да отговори на всички правопогасяващи, правоизключващи и
правоунищожаващи възражения на ответника.
Процесният договор за кредит не попада в темпоралното действие на чл. 10 и чл. 11 от
Закона за потребителския кредит/ в редакцията му ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014
г./ Не са налице предпоставките на чл. 22 от ЗПК, за да бъде обявен процесния договор за
потребителки кредит за недействителен.
В процесният случай страните не са били ограничени от императивна законова
разпоредба досежно максималния конкретния размер на уговорената лихва съгласно чл. 10,
ал.2 от ЗЗД, доколкото в действащия подзаконов нормативен акт няма предвиден такъв
размер, нито са били ограничени от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съдебната
практика по време на действие на процесния договор и преди действието на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК е приемала, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва. В процесния случай е уговорено ответникът да
заплаща променлива лихва с годишен лихвен процент 13.2 -8.2 = 5%.
5
Съдът намира, че Клаузата на чл. 3.1 от договора на банката е неравноправна. Тя
предвижда, че лихвата се променя при промяна на базовия лихвен процент/такъв на банката/
по решение на кредитора. В договора следва да е предвидена възможността да бъдат
съобразявани всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не както е в
случая те да се отчитат, само когато ползват една от страните по сделката и то по-силната
икономически, каквато е банката. Така предвидената клауза поставя кредитополучателят в
неравнопоставено положение спрямо банката. Следователно клаузата на чл. 3.1 от ОУ. е
неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, доколкото
дава право за едностранно изменение на договора от страна на банката, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до неравновесие във вреда на потребителя. На
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузата е нищожна, като съдът намира, че не е уговорена
индивидуално. Същественото в случая е обаче е, че банката не се е възползвала от правото
си да промени/увеличи/ договорения лихвен процент. От приетото по делото заключение по
ССчЕ се установява, че договорната лихва е изчислявана единствено и само при
договорения в процесния договор за кредит първоначален лихвен процент . Този факт сам
по себе си предпоставя неоснователност на релевираното възражение за недължимост на
договорната лихва. Произтичащата от чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката
в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата по кредита при промяна на базов лихвен процент, не обуславя
нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на
договорна лихва в размер точно определен към датата на подписване на договора./ Решение
№92 от 09.09.2019 г. по т.д. №2481/2017 г. на ВКС, II Т.О./
Дори и договорът да би бил недейстоителен, ще намери приложение новелата на чл. 23
от ЗПК и искът за главница/а всъщност само такава се претендира/ отново би бил
основателен. Макар задължението да се върне получената като кредит сума при
недействителен договор по същество е частен случай на правилото за връщане на
полученото без основание, съдебната практика / Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.д.№
3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О/ приема, че няма пречка при констатиране на
недействителност на договора длъжникът да бъде осъден да върне само главницата на
основание чл. 23 от ЗПК на договорно основание.
Спорно по делото и релевантно за основателността на исковата претенция е дали
вземането за главница по договора е погасено по давност. В тази връзка в практиката на
ВКС е прието за приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б. „в“
ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски, тъй като уговорката
между страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не
превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части. По отношение на момента, от който започва да тече
давността настоящият състав споделя изложеното в Решение № 50173 от 13.10.2022 г.,
постановено по гр. д. № 4674/2021 г. по описа на ВКС, III ГО, а именно- началният момент,
от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви
по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно,
настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита. При уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение,
престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си
не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато
съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати,отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично
дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е
обявена предсрочната изискуемост. Същият подход е възприет и в Решение № 38 от
6
26.03.2019 г., постановено по т. д. № 1157/2018 г. по описа на ВКС, II TO. С оглед
уговорения в процесния договор краен срок за издължаване на кредита- 26.07.2022 г., към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 01.07.2019 г.,
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Не е изтекла давността и ако се
вземе за база уговорения краен падеж в споразуменията за разсрочване, в които страните
уговарят по-ранна дата на изискуемост, която би ползвала длъжника. Следователно
вземането за невърнатата главница по договора за кредит не е погасено по давност.
Ищецът претендира разноски: 80 лева за държавна такса и 400 лева- депозит за вещо
лице, за които е представен списък. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК същите следва да
бъдат присъдени.
Съгласно мотивите към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за делимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Видно от приложените към заповедното производство
доказателства следва да се присъдят разноски в пълен размер от 130 лева.
Мотивиран от гореизложеното Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. Р. И., ЕГН ********** с адрес:
АДРЕС, че дължи на „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС по предявения установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно
основание чл. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл. 430, ал. 1 2 ТЗ във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86
ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД, сумата от 4000 лева главница по Договор за потребителски кредит
№ FL648311 от 26.07.2012 г., сключен между „БАНКА“ АД и Д. Р. И.- част от общо
дължима сума в размер на 6050,30 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/28.06.2019 г./ до
окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 02.08.2019 г. по ч.гр.д. № 37306/2019 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Д. Р. И., ЕГН ********** с адрес: АДРЕС, да заплати на „ФИРМА“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: АДРЕС, 480 лева- съдебно-
деловодни разноски по настоящото производство и 130 лева- съдебно-деловодни
разноски по по ч.гр.д. № 37036/2019 г. по описа на СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7