№ 792
гр. Варна , 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на шести
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно гражданско дело
№ 20213100500601 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от
ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.София, срещу
решение №261723/17.12.20г., постановено по гр.д.№8592/19г. на ВРС, с което
са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление-
гр.София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, срещу Н. Х. Ш., с
постоянен и настоящ адрес: *****, обективно кумулативно съединени искове
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 76,72лв., дължима по договор за
лизинг от 16.04.2015г., включваща седем броя незаплатени лизингови вноски
за мобилно устройство марка Lenovo, модел А6000 Black за периода от
м.09.2016г. до м.03.2017г. на обща стойност 67,13лв. и допълнителна сума по
чл.1, ал.2 от договора за придобиване собствеността върху лизинговата вещ в
1
размер на 9,59лв., както и сумата от 139,08лв., дължима по договор за
лизинг от 14.08.2015г., включваща единадесет броя незаплатени лизингови
вноски за мобилно устройство марка Lenovo, модел А6000 Black за периода
от м.09.2016г. до м.07.2017г. на обща стойност 127,49лв. и допълнителна сума
по чл.1, ал.2 от договора за придобиване собствеността върху лизинговата
вещ в размер на 11,59 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 21.03.2019г., до окончателното изплащане на
задълженията, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4645/2019г. по описа на Районен съд –
Варна.
В жалбата въззивникът е навел твърденията, че решението е
неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и матер.закон. Сочи, че в издадената фактура
от 10.09.16г. е начислена сумата от 1581,79лв – неустойка във връзка с
прекратен договор за мобилни услуги, като неустойката била във връзка с
незаплатени мобилни услуги, възникнали преди предсрочното прекратяване
на договорите. Счита, че задължението за неустойка е възникнало първо по
време, преди задължението за незаплатени лизингови вноски, поради което и
съдът неправилно е погасил последното като по–обременително задължение.
Излага и довода, че момента на изискуемост на неустойката бил по-ранен, т.е.
задължението било по-старо. Счита още, че задължението за незаплатени
мобилни услуги е едно цяло със задължението за неустойка, произтичащо от
неизпълнението на договорите, поради което и извършеното от длъжника
плащане следва да бъде отнесена към това общо задължение. Моли да бъде
отменено решението и да бъде уважен иска.
Въззиваемата страна Н. Х. Ш. е подала отговор, с който счита
жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, против Н. Х. Ш., иск с правно основание
чл.422, ал.1 вр. с чл.415, ал.1 ГПК за приемане за установено, че Н. Х. Ш.
дължи на ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД, следните суми: сумата от 76,72лв,
2
включваща седем броя незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
16.04.2015г. за периода от м.09.2016г. до м.03.2017г. на обща стойност
67,13лв. и допълнителна сума по чл.1, ал.2 от договора в размер на 9,59лв.,
както и сумата от 139,08лв., включваща единадесет броя незаплатени
лизингови вноски по договор за лизинг от 14.08.2015г. за периода от
м.09.2016г. до м.07.2017г. на обща стойност 127,49лв. и допълнителна сума
по чл.1, ал.2 от договора в размер на 11,59 лв., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 21.03.2019г., до
окончателното изплащане на задълженията, за които е издадена заповед
№2518/28.03.2019год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№4645/2019год. на ВРС.
В исковата молба поддържа, че между страните е сключен
договор за лизинг от 16.04.15г., по силата на който на ответника било
предоставено мобилно устройство Lenovo, модел А6000 Black срещу
задължението да заплати 23 месечни лизингови вноски в размер на 9,59лв,
както и договор за лизинг от 14.08.15г., по силата на който на ответника било
предоставено мобилно устройство Lenovo, модел А6000 Black срещу
задължението да заплати 23 месечни лизингови вноски в размер на 11,59лв.
Твърди, че ответникът е спрял плащанията по договорите, считано от
10.08.16г., като по първия договор не били заплатени лизингови вноски от
м.09.16г. до м.03.17г. в размер на 67,13лв, а по втория не били заплатени
лизингови вноски от м.09.16г. до м.07.17г. в размер на 127,49лв. Сочи, че тъй
като ответникът не бил върнал мобилните устройства, то съгласно чл.1, ал.2
от договорите дължал и допълн.сума в размер на 9,59лв по първия договор и
11,59лв-по втория. Излага, че незаплащането в срок на ползваните мобилни
услуги обусловило правото му да прекрати едностранно договора на
ответника. Сочи, че ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК.
Ответникът Н. Х. Ш. от гр.Варна в срока по чл.131 ГПК е
депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва иска по основание. Не
оспорва факта на сключени договори за лизинг, но твърди, че задълженията
по тях са изплатени, като последното плащане било в края на 2016г. в размер
на 450лв.
3
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от
надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира
предявените искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за
процесуално допустим, поради което и дължи произнасяне по същество на
спора.
По делото няма спор, че между страните са сключени договор за
лизинг от 16.04.15г., по силата на който на ответника е предоставено мобилно
устройство Lenovo, модел А6000 Black срещу задължението да заплати 23
месечни лизингови вноски, всяка една в размер на 9,59лв, както и договор за
лизинг от 14.08.15г., по силата на който на ответника е предоставено мобилно
устройство Lenovo, модел А6000 Black, срещу задължението да заплати 23
месечни лизингови вноски, всяка една в размер на 11,59лв.
От събраната в хода на производството пред ВРС съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че по договор за лизинг от 16.04.15г. са
погасени 16 вноски, като непогасените вноски /вкл. и тази за придобиване на
моб.апарат по чл.1, ал.2 от договора/ били на стойност 76,72лв, а по договор
за лизинг от 14.08.15г. били погасени 12 вноски, като непогасените вноски
/вкл. и тази за придобиване на моб.апарат по чл.1, ал.2 от договора/ били на
стойност 139,08лв. Вещото лице сочи, че с фактура №**********/10.09.16г.
на стойност 1797,59лв са фактурирани остатъка от вноските по лизинговите
договори / в размер на 215,80лв/ и дължими суми за неустойки за предсрочно
прекратяване на договори за услуги, като от общата сума по фактурата са
платени 257,37лв. Дава заключение, че извършените от ответника плащания
са в общ размер на 1588,20лв, като на 24.03.17г. е платена сумата от 450лв, а
на 21.09.18г.-10,31лв.
С оглед оплакванията във възз.жалба спорът пред настоящата
инстанция се свежда до това дали с извършените от ответника плащания са
погасени процесните вземания по договорите за лизинг.
4
По делото няма спор, че между страните липсва уговорка относно
реда за погасяване на задължения, поради което и приложение следва да
намерят общите правила на чл.76 ЗЗД. Доколкото няма данни длъжникът да е
упражнил правото си на избор да посочи с внесените от него суми кои
задължения погасява, то погасяването следва да се извърши по реда на чл.76,
ал.1 ЗЗД. Съгласно последната разпоредба при няколко еднородни
задължения, погасява се най-обременителното за него задължение. При
няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако
всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
При така включените във фактура №**********/10.09.16г.
задължения на ответника безспорно по – обременително се явява
задължението за главниците по процесните договори за лизинг, което е
лихвоносно. Обстоятелството, че неустойката, начислена от ищеца, е в по-
голям размер, само по себе си не може да обоснове обратен извод, още
повече, че липсват данни за начина на формирането на този размер на
акцесорно задължение и основанието за това. Несъстоятелно е и
възражението, че неустойката се явява и по-старо задължение, тъй като видно
от твърденията на ищеца, наведени едва във възз.жалба, касае се за
неустойка, дължима при прекратяване на договори за мобилни услуги, като
по делото липсват доказателства, които да установяват момента на
упражняване от кредитора на потест.му право да прекрати договора, който да
предхожда издадената фактура от 10.09.16г, включваща както задължение за
неустойка, така и за лизингови вноски.
Предвид това следва да се приеме, че с извършеното от ответника
частично плащане е погасено вземането на ищеца за главница по договорите
за лизинг, което обуславя неоснователност на предявения иск.
Въззивният съд напълно споделя мотивите на ВРС в този смисъл
и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Поради съвпадане изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора в тежест на въззивникът следва да бъдат
възложени сторените от въззиваемата страна разноски за въззивното
производство, които съгласно представените доказателства възлизат на
200лв– заплатен адв.хонорар.
5
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261723/17.12.20г., постановено по
гр.д.№8592/19г. по описа на Варненски районен съд.
ОСЪЖДА ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, жк.Младост 4, Бизнес Парк
София, сграда 6, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Х. Ш., ЕГН **********, с адрес *****,
сумата от 200лв, представляваща сторените за въззивното производство
разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване съгл.
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6