РЕШЕНИЕ
Гр.София, 14.11. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при
секретаря Е.В., като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска в.гр.дело
№ 1143 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273
от ГПК.
С решение № І-24-119 от 04.11.2015 г., постановено
по гр.д. № 26504/2014 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, първоинстанционния
съд е признал за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД – като
противоречаща на закона разпоредбата на чл. 7, изр. първо от договор за
потребителски жилищен кредит от 28.01.2008 г., сключен между Н.Т.Л., ЕГН ********** и Р. Т.Л., ЕГН **********, от една страна и "Б.Д."
ЕАД, ЕИК ********, от друга, като е осъдил "Б.Д." ЕАД, на основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД да заплати на ищците сумата от 2 651,80 лв., представляваща разликата от предварително уговорените
и реално заплатените месечни анюитетни вноски по
договора за кредит, считано от 29.05.2009 г. до месец януари 2013 г., която
сума е платена при липса на правно основание, поради нищожност на клаузата на
чл. 7, изречение първо от договора от 28.01.2008 година, ведно със законната
лихва върху горната сума от 19.05.2014 година до окончателното й плащане. Със
същото решение ответникът е осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати
на ищците направените разноски по делото в общ размер на 2 286,82 лв.
Недоволен от постановеното
решение е
останал ответникът "Б.Д." ЕАД, който в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за необоснованост и нарушение
на материалния закон при постановяването му. По-конкретно жалбоподателят
поддържа, че неправилно СРС е приел, че чл. 7 от Договора за жилищен кредит от
28.01.2008 г. е нищожен, поради противоречие с чл. 143 във връзка с чл. 146 от
ЗЗП. За да бъде доказана нищожност на клауза от договор или общи условия към
него според ответникът тя трябва на първо място да бъде неравноправна. С оглед
на това, първоинстанционния съд е следвало да
провери, налице ли са условията на чл. 144 от ЗЗП, при които макар и дадени
клаузи да са неравноправни, същите не се явяват нищожни поради естеството на
предлаганата услуга. Излага доводи за неправилност на извода на СРС, че не са
посочени основанията за промяна на БЛП по процесния
договор за кредит. Това е така, тъй като методиката за неговата промяна се съдържала
в чл. 25.3 от Общите условия, които на основание чл. 11 от договора за кредит
са неразделна част от него и които кредитополучателите са приели с подписването
му. Твърди се още, че промяната на БЛП е възможна само тогава, когато са налице
предварително определените колебания в стойността на лихвените проценти на
международните финансови пазари, а именно в този момент същите са били налице. Искането
към въззивната инстанция е да отмени обжалваното
решение и отхвърли исковете. Претендира разноски в първоинстанционното
и настоящото производство.
В срока чл.263,
ал.1 от ГПК въззиваемите
Н.Л. и Р.Л. оспорват въззивната жалба по съображения изложени в писмения им отговор.Претендират разноски.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия
на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а
по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение
е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна
проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове с правно основание чл. 26, ал.1,
пр.1 от ЗЗД и чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД.
При съвкупна преценка на
събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
28.01.2008 г. между страните е бил сключен договор за потребителски жилищен кредит
– между „Б.Д.“ ЕАД, от една страна и Н.Т.Л. и Р.Т.Л., от друга страна, като кредитополучатели,
по силата на който банката им предоставила кредит в размер на 177 500 лева, която
сума не е спорно е била преведена изцяло на ищците. Кредитополучателите се
задължили да изплатят на банката годишна лихва формирана от Базовия лихвен
процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от банката плюс надбавка.
Към момента на сключване на договора БЛП
е бил в размер на 4,19 %, а надбавката в размер на 3,10 % или лихвения процент
по кредита бил определен в размер на 7,29 %. Кредитът следвало да се изплати в
срок от 360 месеца, като месечната погасителна вноска била в размер на
1 215,68 лева. В резултат на последвалото неколкократно
едностранно увеличаване на лихвения процент по кредита, чрез промяна на БЛП,
месечната вноска се увеличила и достигнала сумата от 1 442,97 лева.
Съгласно чл. 7 от договора за жилищен кредит, сключен между страните, за
предоставения кредит, кредитополучателите следвало да заплащат лихва за целия
период, формирана на БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора
и надбавка, която можело да бъде намалена с отстъпка, съгласно условия за
ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК У.“, като е
установено, че такава отстъпка по процесния договор
не е правена или пък ползвана.
В чл. 11 от договора е предвидено, че
неразделна част от същия са Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити
на физически лица, които кредитополучателя е получил и приел с подписването на
договора за кредит.
Видно от предоставения по делото нотариален акт от 05.02.2008
г. за обезпечаване изпълнението на задълженията си по горепосочения договор за
кредит ищците са учредили в полза на банката договорна ипотека върху недвижим
имот, подробно описан в договора.
От заключението на вещите лица по
допуснатите и изслушани в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи,
които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК въззивния
съд намира, че следва да бъдат кредитирани като обективно и компетентно дадени,
се установява, че БЛП е изменян два пъти, считано от 02.04.2008 г. с 0.5% и
считано от 21.10.2008 г. с 1%, като вследствие на едностранното увеличение на
лихвения процент за периода от 29.05.2009 г. до месец януари 2013 г. ищците са
внесли с 2 651,80 лева повече. Също така е изяснено какво точно
представляват банковите лихвени индекси ЛЕОНИА, ЮРИБОР, ЛИБОР, както и индекса
на потребителските цени и по какъв начин същите влияят на лихвите по кредитите
на финансовия пазар в България. Вещото
лице е посочило, че предвид изменението на стойностите на посочените по-горе
индекси, не може да посочи с колко следва да се измени БЛП на банката, тъй като
не е известна формула за изчисление на тази промяна.
По делото е изслушана и съдебно-почеркова
експертиза, от чието заключение става ясно, че подписите под № 1 и № 2 в
допълнителното споразумение към договора за кредит от 28.01.2008 г . вероятно не са положени от двамата ищци.
При така изложената
фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Между страните
по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за банков кредит,
чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 - чл. 432 от ТЗ.
Същият е формален – в закона е предвидена писмена форма за действителност - чл.
430, ал. 3 ТЗ, която в случая е спазена. Срещу задължението на банката -
кредитор да отпусне уговорената парична сума, кредитополучателят има няколко
насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва
по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката
необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и
да даде обезпечение.
Спорните между страните въпроси са свързани с тълкуването на оспорената
клауза и нейната валидност, в т.ч. приложимостта на защитата, предвидена в ЗЗП.
В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав
приема, че ищците са физически лица, на които по силата на процесният
договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същите имат качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Оспорената клауза касае размера на годишната лихва, както и
основанието за изменение на същата. Въззивният съд
счита, че същата не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.
2 ЗЗП, тъй като е част от стандартни, изготвени предварително и типови условия
на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху
съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват
данни, че включването на спорната клауза в договора е в резултат на изричното й
предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на нейното
съдържание, а доказателствената тежест в тази насока
е била на банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл ищците
могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи
в потребителските договори, както вече бе посочено, въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори.
Кредитополучателят /потребителят/ е в положението на по-слаба
страна в отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в
преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от банката условия, без
да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови
кредити /както и Общите условия към тях/ не следва да нарушават основни
принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който
се основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
В частност сключеният между страните договор за кредит от 28.01.2008
г. не съдържа изрично препращане към условията, при които кредиторът може да
изменя лихвения процент. Посочена е единствено принципната възможност за
едностранно изменение на лихвата. В този смисъл въззивният
съд приема, че предметното съдържание на оспорената клауза, която се отнасят до
изменението на размера на възнаградителната лихва, е
напълно неясно, предвид което е налице неравноправна клауза по смисъла на чл.
143, т. 10 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП от обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването
да е изчерпателно. Според т. 10 от
цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 -
неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл.
144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай по делото е установено, че с
промяната на базовия лихвен процент, цената на услугата, тоест лихвата която ще
се плаща, за срока на договора се завишавала многократно. При така установеното
правилно съдът е приел, че е налице значително завишаване на цената в сравнение
с цената, уговорена при сключването на договора. Установено е и че за
потребителят не е предвидена нарочна възможност при такава хипотеза да се
откаже от договора за кредит, т.е. така изложеното е в съответствие с условието
на чл. 143, т.12 пр.2 от ЗЗП.
Следователно, обезпечаването на възможността банката
едностранно да измени стойността на насрещната парична престация
- възнаградителната лихва, при неустановени в
договора за кредит конкретни обективни показатели, при положение, че
потребителят на тази банкова услуга няма възможност да се откаже безусловно от
договора /без да дължи т. нар. такса, която по своето естество представлява
компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок
на договора - при т. нар. предсрочно погасяване на кредита - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищеца в неравноправно
положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, поради което следва да се
приеме, че така оспорената клауза от процесния
договор е нищожна - чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Както вече бе
посочено, в оспорената клауза на чл. 7 изр. първо от процесния
договор е за променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен
процент на банката за този вид кредит, определян периодично от банката, плюс
надбавка. Никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо
изменението на базовия лихвен процент. В договора не е направена препратка към
някакви правила или методология за определяне на базов лихвен процент, не е
посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе този
базов лихвен процент. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на
базовия лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца
или доставчика на финансови услуги, то не може да се приеме, че е на лице
изключението на чл. 144, ал.3, т.1 от ЗЗП.
Първостепенния
съд правилно е приел, че оспорената от ищеца клауза на чл. 7 от договора за
банков кредит между страните изпълнява хипотезата на нормата на чл. 143, т.10
от ЗЗП като дава право на банката да променя едностранно условията на договора
за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора. Те стоят
извън съдържанието на облигационното отношение между страните. Така както е договорено
в представения по делото договор за банков кредит липсват предпоставки за това
как банката ще променя своя БЛП, размера на лихвата по кредита и най - накрая
размера на месечната вноска на ищците. Дали това ще се дължи на обективни
фактори, на субективното желание на банката и нейните интереси или на нещо
друго - за това липсват договорки в процесния договор
за банков кредит. Посоченото представлява според настоящия съдебен състав пълно
съвпадение с предвиденото в чл. 143, т.10 от ЗЗП, като прави процесната клауза, даваща възможност на банката едностранно
и без посочено основание да променя условията на договора за кредит,
неравноправна.
Съдът счита,
че процесната клауза не е индивидуално уговорена и е
била част от съдържанието на договора, така както е изготвено от банката и
предложено на потребителите и в тази част именно потребителите не са имали
право да търсят предоговаряне. Предвид изложеното съдът приема,че процесната клауза не е индивидуално договорена между
страните по делото.
Съдът приема
още, че не са налице предпоставките на чл. 144, ал.2 и ал.3 за неприлагане на
разпоредбите на чл. 143, т.10 от ЗЗП по отношение на някои договорни клаузи.
Това е така защото посочените разпоредби дават възможност на търговеца -
банката да променя договорните клаузи при наличието на определени предпоставки
- наличието на основателна причина за промяна на лихвен процент, борсови
колебания. По отношение на настоящия договор не може да бъде проверено дали са
налице предпоставките, визирани в тези оправомощаващи
банката разпоредби. Липсата на основания, посочени в договора между
страните, за промяна на условията по него не позволява да се провери дали
именно такива основания каквито са посочени в чл. 144 от ЗЗП са предвидени от
банката като даващи й възможност да променя едностранно договорни клаузи, дали
са налице обективни, основателни причини за промяната на договорните условия
или се дължат на колебания на борсов курс или индекс. С оглед това и като взе
предвид, че е в тежест на ответника е да докаже, че променя условията на
договора си с ищците на основания предвидени в чл. 144 от ЗЗП, съдът следва
да приеме извод, че не се установява по делото основанията на ответника за
едностранна промяна на договорната клауза с ищеца да са сред тези, предвидени в
чл. 144 от ЗЗП. Процесната клауза не попада в
хипотезите на чл. 144 от ЗЗП, изключващи приложението на чл. 143 от ЗЗП.
Предвид
изложеното съдът приема,че е налице неравноправна клауза, която не е
индивидуално договорена между страните и не попада в случаите посочени в чл.
144 от ЗЗП. С тази клауза ответника си е запазил правото да променя едностранно
условия на договора за банков кредит между страните, на непосочени в договора
основания. Тази клауза е сключена във вреда на потребителя, тъй като дават
неконтролируеми права на другата страна, не отговарят на изискванията на
добросъвестността, тъй като банката не е положила грижата на добрия съконтрахент при сключването на договора, и води до
неравновесие на правата на двете страни по договора, като дава изключителни
права само на банката, безконтролно да променя съдържанието на договорните
отношения между страните.
По отношение на исковете по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Решението е
правилно и обосновано в частта, в която районния съд приема, че е реализиран
фактическия състав на неоснователното обогатяване при начална липса на
основание, поради което така даденото подлежи на връщане, на основание чл. 55,
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
По исковете
по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, хипотезите на “получаване без основание” обикновено са
обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е
било да установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането
на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е
налице основание за получаването, съответно задържане на полученото. По делото
е изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
от които се установява, че ищецът е надплатил в посочения период сума от 2 651,80
лева, формирана като сбор от разликата между първоначално договорените анюитетни вноски и действително заплатени такива. Нищожната
клауза, въз основа на която е изменен размера на лихвата, по който е постигнато
съгласие, не обвързва страните, поради което даденото в повече се явява платено
при начална липса на основание. Ето защо и за отстраняване последиците на
настъпилото неоснователно разместване на блага, то подлежи на връщане.
При пълното съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени сторените във въззивното
производство разноски в размер на 450 лв. – адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-24-119 от 04.11.2015 г.
по гр.дело № 26504/2014 год. по описа на СРС, ГО, 24 състав, вкл.в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Н.Т.Л.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и Р. Т.Л., ЕГН ********** , с постоянен адрес:*** сума в
размер на 450 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.