Р Е Ш Е Н И Е
№ 177
Велико Търново, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, ХІ–ти
административен състав, в открито съдебно заседание на двадесети март две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНКА
ДАБКОВА
при участието на секретаря - В.Г.и
прокурора от Окръжна прокуратура - Донка Мачева
разгледа докладваното от съдия Дабкова адм.
дело № 644/2018 г. по описа на Административен съд – гр. Велико
Търново. При това, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е с правно основание чл.284, ал.1 от Закон за изпълнение на наказанията и
задържане под стража/ЗИНЗС/, което следва да се разгледа по реда на Глава XI от АПК „Производства за обезщетения“, във вр. с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС – производство пред първа съдебна инстанция.
Образувано е по Искова молба/ИМ/, подадена по
пощата/клеймо от 28.09.2018г./ от Х.А.Х., изтърпяващ наказание лишаване от
свобода понастоящем в Затвора Ловеч, което местопребиваване се счита за негов
настоящ адрес понастоящем.
Първоначално са предявени два обективно
съединени иска, насочени срещу трима ответници като се иска солидарното им
осъждане за сумата от един милион лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, в резултат на престоя му на 10 и 11 април 2018г. в Следствения арест на Велико Търново, като
етапно конвоирано лице, където бил поставен в нечовешки условия и подложен на унижение. За ответници по иска
в ИМ са посочени, както следва: Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“/ГДИН/ гр. София, Министерство на правосъдието/МП/ гр. София и Държавата
- Република България, представлявана от министъра на финансите.
След проведена процедура „без движение” и
последващо уточняване на ИМ, съдът с
Разпореждане № 372/16.10.2018г. прекрати производството в недопустимата и
съответно неподведомствена част от претенциите по ИМ. Разпореждането в частта,
с която бе прекратено производството относно предявения осъдителен иск за
обезщетение с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, срещу Министерство на
правосъдието, бе потвърдено от ВАС с Определение № 15489/12.12.2018г. по адм.
дело № 14543/2018г. по писа на ВАС, а в др. част не е обжалвано.
Предвид изложеното предмет на производството по адм. дело №644/2018г. по
описа на АСВТ е искът на Х.А.Х.,
предявен с Искова
молба вх. №4675/30.08.2018г. в АСВТ, срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София за присъждане на обезщетение за причинени му
неимуществени вреди в резултат на престоя му в неблагоприятни за физическото и
психическото му здраве битови условия в Следствения арест на Велико Търново на
дати 10-11.04.2018г., с което бил подложен на унижение, в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС.
Ищецът твърди, че е бил настанен в килия № 6 в
Следствения арест-Велико Търново, като в същата нямало достатъчно площ, достъп на дневна светлина, течаща вода и постоянен достъп
до тоалетна. Поради това бил принуден да удовлетворява физиологичните си
нужди в бутилка и да се храни при тези условия. Не му бил осигурени и престой на открито. Това рефлектирало
върху човешкото му достойнство, което претърпяло интензивно и непоправимо
засягане. Почувствал се унижен, отритнат, отхвърлен и незащитен. Изпитал страх,
яд, безпокойство и стрес. Почувствал липса на желание за живот и се разплакал.
Искът за обезщетение е с цена 1 000 000,00лв./един
милион лева/ и е съединен с такъв за присъждане на мораторна лихва за забава в размер на 100 хиляди лева, върху
сумата на обезщетението, считано от момента на увреждането – 10.04.2018г. до депозиране
на ИМ/пощенско клеймо от 29.08.2018г./. Направено е и искане за изплащане на законната
лихва върху сумата по същото обезщетение от датата на ИМ-29.08.2018г. до
окончателното й изплащане
Ищецът моли съдът да
осъди ответника да му заплати сумата на претендираното обезщетение за неимуществени
вреди, ведно със заявените лихви.
Ответникът по иска
- Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София/ГДИН/, в представения Отговор и
нарочно Становище с характер на писмена защита, оспорва ИМ като неоснователна и
недоказана. Моли за отхвърляне на исковите
претенции и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът дава мотивирано заключение за
неоснователност на предявените искове, като недоказани. Счита, че свидетелят,
разпитан по делегация е пристрастен.
Алтернативно изтъква, че искът е завишен по размер и претендираната сума
не съответства на принципа на справедливостта. Счита, че за прекарани 20 часа в
условията на ареста не се следва обезщетение от един милион лева.
По въпроса за правното
основание на предявения иск и неговата допустимост съдът прие следното:
ИМ е редовна и допустима по отношение на иска
с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС/особен с оглед статута на ЛС/ насочен
срещу ГДИН. Производството е за обезщетение за вреди, причинени от
администрацията при изпълнение на наказание, наложено с влязла в сила
присъда. Същото следва да изпълнява ролята на вътрешноправно
средство за защита, по смисъла на чл.13 от КЗПЧОС, срещу изтезания,
жестоко, нечовешко или унизително отношение, в случая спрямо лишените от свобода в България. Доколкото ЕСПЧ констатира, че
производството по чл.1 от ЗОДОВ не изпълнява успешно тази функция, това
специално производство е внедрено в правната ни система по законодателен път, в
изпълнение на препоръките на ЕСПЧ по пилотното Решение от 27.01.2015г., по
делото Н.и др. срещу България/съединени Жалби № 36925/10,
21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13/.
Според чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Норма, която в националното право, в
изпълнение на чл.29, ал.1 от КРБ, въвежда забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Искът по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
на основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК- „Производство за
обезщетения”. Разпоредбата на чл.203, ал.2 от АПК предвижда субсидиарното приложение на ЗОДОВ и ЗИНЗС за неуредените въпроси за
имуществената отговорност, т.е. като
материален закон.
Видно от
изложеното, съгласно
ЗИНЗС/специален закон/ такъв иск/особен по отношение на лицето ищец, предвид статута му на лишен
от свобода, който го поставя в уязвимо положение/
се разглежда по реда установен в АПК. Претенцията е подсъдна по рода си на
административните съдилища. Местната подсъдност се определя по правилото на
чл.285, ал.2 от ЗИНЗС, като ищецът е избрал в случая тази по мястото на увреждането – Сл. Арест в гр. В.
Търново.
Във връзка с горното,
съдът приема, че предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди срещу ГДИН
е подадени от лице с надлежна активна процесуална легитимация. Ищец твърди да е
накърнена правната му сфера. Същият е правоспособен и дееспособен субект на
гражданското право, носител на правото на иск. Разполага с правен интерес да
води процеса, т.к. спорът не е разрешен от съд със сила на пресъдено
нещо. Искът е насочен против ответник, с надлежна пасивна
процесуална легитимация, удовлетворяваща специалната норма на чл.285, ал.2 от ЗИНЗС - срещу органите по чл. 284, ал. 1, от чиито актове, действия или бездействия
са причинени вредите, вр.чл.205 от АПК. Според чл.12, ал.2 от ЗИНЗС, Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" е юридическо лице към министъра
на правосъдието със седалище София, според ал.3 затворите и областните служби
"Изпълнение на наказанията" са териториални служби на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията". В този смисъл вж. Определение по адм.
дело № 10 037/2017г. по описа на ВАС. В заключение съдът прие, че са
налице положителните процесуални предпоставки за разглеждане на иска, като
липсват процесуални пречки за това.
Разгледана по същество
ИМ е частично ОСНОВАТЕЛНА, при следните съображения по фактите и
правото:
С Разпореждане от 16.10.2018г. при насрочване на делото съдът направи
предварителен доклад. В тази връзка, с оглед чл.146, ал.1, т.5 от ГПК и чл.140 от с.к. даде указания по разпределение на доказателствената тежест между страните.
На ищеца указа, на основание чл.7, ал.1 от ГПК
и чл. 171, ал. 4 от АПК, че следва да докаже
твърденията в ИМ, че е бил в Следствения
арест на Велико Търново на дати 10 и 11 април 2018г. и е бил поставен в
неблагоприятни условия, унизителни за
човешко същество. Основателността на иска за неимуществени вреди с правно
основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС
предполага кумулативното наличие на следните предпоставки: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава забраната
по чл. 3 от ЗИНЗС; настъпила неимуществена вреда
в правната сфера на ищеца; пряка и непосредствена причинна
връзка между нарушението
и настъпилата вреда. Указа на ответника, че при доказване от ищеца на презумпционната предпоставка по чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС /неблагоприятни условия в нарушение на чл.3 от ЗИНЗС/
неимуществените вредите се предполагат/както впрочем и причинната връзка/, до доказване на противното. Това обратно
доказване е в тежест на ответната страна.
По
принцип в общото исково производство на основание чл.154 от ГПК, всяка страна е
длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.
Това означава ищецът да докаже твърденията си, посочени в ИМ. Предвид особения
статут на ищеца като лишен от свобода специалният ЗИНЗС обаче, в разпоредбата
на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС въвежда оборима
презумпция за настъпването на неимуществени вреди, щом бъде доказана
презумпционната предпоставка по ал.1 на чл.284 от ЗИНЗС/нарушение на забраната за
нечовешко и унизително отношение по чл.3 от ЗИНЗС/. Следователно ищецът има за процесуална задача да докаже, че е бил поставен в условията, които сочи в
ИМ, които не кореспондират с нормата на
чл.3 от ЗИНЗС – забраната за нечовешко и унизително отношение, при престоя му в
Следствения арест на В. Търново на процесните дати. Доколкото същият обаче
твърди отрицателни факти, то
ответникът, ако оспорва иска по основание и размер следва да докаже, че са се
осъществили онези положителни факти, които изключват твърдяното от ищеца да се
е случило в действителност. Освен това, по силата на специалния закон/вж.
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС/, специализираните органи по изпълнение на наказанията са
длъжни в процеса като този да предоставят информация от значение за правилното
установяване на фактите по делото. В случай на неизпълнение на това задължение
съдът може да приеме за доказани съответните факти.
В о.с.з. на
16.11.2018г., проведено в сградата на Затвора в гр. Ловеч, съдът конкретизира
указанията към ответника, като му посочи, че презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС е оборима, като доказване на обратното е възложено в тежест на ответника, който с всички допустими
доказателствени средства, писмени, гласни или експертизи може да установи факти
и обстоятелства, които изключват или намаляват размера на отговорността на
ответника.
Във връзка с горното, в
хода съдебното следствие бяха събрани писмени и гласни доказателствени
средства. От ответника бяха представени Справка за условията в Ареста в гр. Велико Търново/вж. л.40/,
справка за конвоирането на ищеца на посочените дати/л.56/, Справка за
настаняването на ищеца и свидетеля В./л.80/, Заповед за вътрешния ред в
арестите/л.83 и сл./, Месечен график за провеждане на престой на открито за м.
април 2018г. Между посочените и тези, представени с ИМ няма оспорени по реда на
чл.193 от ГПК.
Изслушани бяха непосредствено
свидетелските показания на Г. Г.- началник на Ареста в гр. В. Търново, за
условията в същия /вж. л. 106 и сл./. По искане на ищеца бе разпитан по
делегация от РС Плевен/от съображения за сигурност и предотвратяване на
бягство/ свидетелят Г.В. – лишен от свобода, настанен по това време в Затвора в
гр. Плевен. Протокол № 881/27.02.2019г. по ч. гр. дело № 977/2019г. по описа на
РС Плевена от проведения разпит на ххххххххпо делегация е приет в о.с.з. на
20.03.2019г./вж. л.172 и сл./. Показанията на свидетелите съдът цени като
достоверни, въпреки възможната заинтересованост на всеки от тях. На основание
чл.172 от ГПК, съдът ги кредитира с доверие, като ги прецени във връзка с вс.
др. доказателства и установи, че кореспондират помежду си и с писмените
справки. Логични и последователни са и са резултат на непосредствени възприятия
на свидетелите, които са предупредени за наказателната отговорност по чл.290 от НК.
Не са постановени
определения за безспорни между страните факти или служебно известни на съда
такива. Съдържанието на посочените доказателствени средства, връзката им с подлежащите
на доказване факти, както и тяхната доказателствена стойност ще бъде
коментирано по-долу в настоящото.
Като взе предвид твърденията на страните и
събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната взаимна
връзка, по свободно вътрешно убеждение съгласно чл.12 от ГПК, съдът прие за
установено следното от фактическа страна:
1. Видно от
представената справка, а не се и оспорва, че ищецът е пребивавал в Ареста в гр.
В. Търново. Постъпил е в 14:15 часа на 10.04.2018г. за явяване на 11.04.2018г.
в 9:30 часа пред РС Велико Търново по НЧХД № 208/2018г.
2. Бил е настанен в
килия №7 на същия Арест/сам/. В 9:00
часа на 11.04.2018г. е предаден на органите на РД”Охрана” ВТ за явяването му на
посоченото дело, а от съда е конвоиран обратно за Затвора в Ловеч.
3. Условията в Ареста в
гр.Велико Търново, според представената справка/л.40/ и показанията на св. Г./л.106/
са следните:
Арестът се намира на
третия етаж в сградата на ОД „Полиция” Велико Търново. В експлоатация е от
1982г. и според изискванията към този момент килиите са без външни прозорци.
Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са масивни и дублирани с
решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната врата при
заключена решетка. Светлина се осигурява от луминисцентни лампи и чрез
отваряне на плътните врати на килиите към коридора. Помещенията
се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към
коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на
два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща
вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012г. са поставени
допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се
извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в
ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по
всяко време на денонощието. Няма практика да се ползват пластмасови бутилки, но
такива задържаните имат право да държат при себе си по др. причини. Мястото на
престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява
помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена
светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на
работния ден.
4. При престоя в Ареста
на 10.04.2018г. Х. Х. не е извеждан за престой на открито/вж. л.80/ в деня на
постъпването му, т.к. престоят се провежда по предварително изготвен график.
Освен това, по съображения за сигурност и осигуряване безопасността на
служителите и задържаните лица.
5. Свидетелят Г. В. и
ищецът са били настанени в различни килии в Ареста, но са имали възможност да
комуникират както по време на конвоирането им, така и при съвместния им престой
в Затвора в гр. Ловеч по това време. От м.12 2017г. до м.12 на 2018г. са били в
една група в ОЗ-Ловеч.
6. Свидетелят В. сочи,
че е наблюдавал промяна в психо-емоционалното състояние на ищеца, при
завръщането му от В. Търново. Възмущавал се от условията в Ареста ВТ и като
говорел за това очите му се насълзявали. Условията в Затвора в Ловеч не били
идеални, но били много по-добри от тези в Ареста ВТ.
7.Макар да не е заявено
като основание на ИМ, с оглед задължението
на съда да прецени кумулативния ефект на въздействието на
нублагоприятните условия на задържането върху психиката на ищеца, съдът приема
за доказано от справките и свидетелските показания, че осветлението в килията е
слабо и не е възможно да се чете без затруднения за очите на задържания.
Наличието на постоянно осветление в килията
пък се свързва с необходимостта
надзорно-охранителния състав да изпълнява задълженията си по всяко време на
денонощието.
При тези фактически
констатации съдът формира следните правни изводи:
Относно приложимото
право следва да се съобрази, че предявеният иск е с правно основание чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС/нова ДВ бр.13 от 2017г, в сила от 07.02.2017г./, като на
основание чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, се разглежда по реда на Глава XI от АПК-
„Производство за обезщетения”. Разпоредбата на чл.203, ал.2 от АПК предвижда
субсидиарното приложение на ЗОДОВ и ЗИНЗС за неуредените въпроси за имуществената
отговорност, т.е. като материален закон.
Производството е за
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от администрацията на лице, лишено от свобода при изпълнение на
наказание, наложено с влязла в сила присъда. Това производство следва да
изпълнява ролята на вътрешноправно средство за защита, по смисъла на чл.13 от
КЗПЧОС, срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отношение, в случая
спрямо лишените от свобода в България. Доколкото ЕСПЧ констатира, че
производството по чл.1 от ЗОДОВ не изпълнява успешно тази функция, това
специално производство по ЗИНЗС е внедрено в правната ни система по
законодателен път, в изпълнение на препоръките на ЕСПЧ по пилотното Решение от
27.01.2015г., по делото Н.и др. срещу България. Съобразно посочения в същото
Решение принцип на субсидиарност при прилагане на Конвенцията, България като държава
по Конвенцията, следва чрез националните съдилища да улесни най-бързото и
най-ефективното разрешаване на дисфункция, засягаща защитата на правата по
Конвенцията в националния правен ред. В този ред на мисли, на основание чл.46,
вр. с чл.19 от Конвенцията доколкото решенията на Европейския съд по правата на
човека/ЕСПЧ/ са задължителни за държавата страна по Конвенцията, националният
съд следва да съобрази и принципите, утвърдени в практиката на ЕСПЧ по дела
срещу България, по тълкуване и прилагане
на нормите на Конвенцията, които съгласно чл.5, ал.4 от КРБ са част от
вътрешното ни право, т.к. Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС
от 04.11.1950г./ е ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ,
бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992
г.
Искът е предявен в
петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие/считано
от 11.04.2018г./.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ
държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и
юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност. Това е материален закон, уреждащ деликтната отговорност на държавата
по принцип. Специалната разпоредба на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС предвижда, че
държавата отговаря за вредите, причинени на лишението от свобода и задържаните
под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал.5 на същата въвежда оборима презупция за
наличие на неимуществена вреда за лице, което е преживяло нарушение по чл.3 от ЗИНЗС.
Неимуществените вреди в
случая са резултат на незаконосъобразна
административна дейност - незаконосъобразни действия и бездействия на органи и длъжностни
лица на държавата - служители на следствения арест в гр. Велико Търново, част
от структурата на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София -
юридическо лице към Министъра на правосъдието, осъществяващо прякото
ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби
„Изпълнение на наказанията“, съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. Твърдените
като незаконосъобразни действия и бездействия на служители от администрацията
на ареста във Велико Търново представляват административна
дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни лица дейност
обхваща освен дейността по изпълнение на наказанията, която е специфична и дейността
по обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и
изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
Деликтната отговорност
на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца /по
аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК/ е да проведе главно и пълно
доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Доказването на
настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е
въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на
оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде
пълно. Тази оборима презумпция според настоящия състав се простира и върху
третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна
връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. Това
е така, доколкото нормата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС изисква доказване единствено
на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, за да се приеме настъпването на неимуществени
вреди от това нарушение.
Нормата на чл.3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа
забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение на лишените от свобода и
задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата разпоредба съдържа
законова презумпция за наличие на нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, когато
липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Следователно специалният закон съдържа различни
правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на
администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е
за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се
предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да
установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод
следва, че за уважаване на иск с правно основние чл.284 от ЗИНЗС, е достатъчно
да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства и др.
Съдът намира, че в
конкретния случай такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в
Следствения ареста в гр. В. Търново са доказани в преобладаващата им част, а
именно:
1. Съдът намира за недоказано
по основание оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ. От посочената по-горе
справка и свидетелските показания е видно, че килията, в която е пребивавал Х.Х.
е с площ от 8 кв. м. и е предназначени за 4 човека. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС /в съотв. ред./ минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може
да бъде по-малка от 4 кв. м. Следва да се посочи, че понятието за минимална
жилищна площ не означава свободна, разполагаема площ, както го разбира ищеца.
Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил в съответната килия. Но
от доказателсвата по делото се установи, че същият е бил настанен сам в килия
по съображения за сигурност, с оглед тежестта на режима на изтърпяване на
наказанието му. В действителност съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС цитираната
разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. Въпреки наличието на отлагателен срок
за влизането на посочения текст в сила не може да се приеме, че те не са част
от действащото законодателство към периода преди 2019 г. По силата на общите
принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр. В. Търново е
длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от
свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България,
поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие
и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3
от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на
чл. 256 и чл. 257 от АПК.
2. От писмените становища на ответника и
показанията на началника на ареста и на св. Г. В. се установява липсата на естествена светлина и чист въздух в
килията на ареста. Съгласно чл.20,ал. 2 от ППЗИНЗС в спалните помещения се
осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване. В решението Н.срещу България се посочва, че последните са основни
елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп. Отсъствието на
тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на
туберкулоза. Следователно това нарушение толкова съществено накърнява правата
на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение
на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията. Твърденията на ответника, че
проветрение се извършва чрез отваряне на прозорци над вратите и плътни врати на
килиите, не води до извод за липса на нарушение, тъй като описаният начин не
осигурява достъп до чист въздух – проветрението е чрез коридора. Липсата на
дневна светлина и наличието на слабо осветление в килията препятстват
възможността на задържаното лице да се занима със смислени занимания като
четене или писане, което обстоятелство терзае психиката и създава отрицателни
мисли и чувства, още повече съчетано с липсата на престой на открито, поради
което също представлява нарушение на забраната за нечовешко отношение, предвидено
изрично в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС.
3. Оплакването за неосигуряване на престой на открито съдът намери за основателно:
Описаните от свидетелите
условия за престой на открито – стая на друг етаж с прозорци с решетки за
проветрение, не отговаря на изискванията на закона. Разпоредбата на чл.86,
ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвижда правото на лишените от свобода на престой на
открито не по-малко от един час на ден. По аргумент на чл.240 и чл.256, ал.1,
т.1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито
означава възможност за задържаните лице да бъдат извън сградата, под естествени
атмосферни условия, с възможност за подслон, ако същите са неблагоприятни.
Привеждането от една стая в друга, с разликата че последната има отварящи се
прозорци не е престой на открито. В решението Н.срещу България ЕСПЧ приема, че
за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство,
като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат
значение. Стая с прозорци също не представлява място за раздвижване и упражнения
на открито, което ответника е длъжен да осигури по силата на българското
законодателство и международните стандарти. Съдът намира за неоснователно
позоваването на ответника на Заповед № Л-4102
от 06.10.2016г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД
"ИН". Действително, разпоредбата на чл.55.1 от тази заповед
предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за
престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити
помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не следва
да се прилага от съда, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен
акт от по-висока степен – чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС. От друга страна е издадена
без законова делегация за това – разпоредбата на чл.256, ал.5 от ЗИНЗС
предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на
открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да
определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в
закрити помещения.
Фактът, че не е проведен
престой на открито на дата 10.04.2018г. не се оспорва от ответника, а се оправдава
със съображения за сигурност. Дори такива да са били налице, за което няма
данни по делото, лишаването на Х. Х. от престой на открито, преценено съвкупно
с неблагоприятните условия в самата килия категорично сочи на поставянето му в
нечовешки условия на задържането, т.е. за нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, т.к. не
са му осигурени условия за двигателна активност.
4. Основателно са оплакванията за липса на постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода в спалните помещения. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС /в
съотв. редакция/ на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Според
становището на ответника и справката на ******************* при ОС „ИН“ гр. В.
Търново и свидетелските показания, в килиите не са изградени тоалетни, но
достъп до такива, както и до течаща вода се осигурявало през цялото денонощие,
след сигнализиране на охранителния състав.
Липсата на санитарен
възел в килията и течаща вода не е посочена в разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, поради което липсва законова презумпция за наличие на нарушение и съдът
следва да извърши самостоятелна преценка дали това представлява нечовешко или
унизително отношение към задържаното лице. Съгласно трайната практика на ЕСПЧ,
„достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от
изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство.
Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на
телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди
от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето.
Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни
помещения и на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – вж. §175
от Раздел V
от решението по делото Н.срещу
България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл.3 от Конвенцията
липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява
забраненото и от чл.29 на Конституцията на Република България и на чл.3 от ЗИНЗС нечовешко и унизително отношение към задържания, т.е. нарушение на чл.3
от ЗИНЗС.
Твърденията на ответника
за липса на отказ за извеждане до санитарния възел са ирелевантни за наличието на нарушение на чл.3
от Конвенцията. Те обективират усилията на служителите на ответника да
минимализират вредните въздействия на помещенията, които е извън правомощията
им дали да бъдат експлоатирани като арест или не. При липсата на течаща вода в помещението
основателно се явява и оплакването на ищеца за невъзможност за поддържане на
лична хигиена и най-елементарното измиване на ръцете преди храна.
С оглед на
гореизложеното съдът приема за доказани фактите досежно описаните в исковата
молба битови и санитарно-хигиенни условия, при които е бил поставен ищецът при
пребиваването му в Ареста гр. В. Търново
от гл.т. на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, на
пряк достъп на дневна светлина и свеж въздух и на престой на открито. Поради
това, съдът приема, че при престоя си на 10/11.04.2018г. в Ареста на В. Търново
като етапно конвоирано лице за участие в о.с.з., ищецът Х. А. Х. е поставен в
нечовешки и унизителни условия, изразяващи се в липса на естествена светлина,
чист въздух, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, и липса на престой на открито, т.е. в условия,
представляващи нарушение на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и чл.3 от Конвенцията за защита
на правата на човека. По делото няма
данни и не се установява конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо заболяване/ на ищеца, което би могло да бъде разглеждано като
последица от условията, при които е бил поставен при пребиваването си в Ареста
– гр. В. Търново. В контекста на съдебната практика на ЕСПЧ обаче, изложеното
по-горе от фактическа страна не може да не доведе до неблагоприятно засягане на
личността/при лице с нормално развита психика/, до накърняване на човешкото
достойнство и до психически болки и страдания. В тази връзка и при съобразяване
с посочените по-горе законови презумпции при наличието на нарушение на чл.3 от ЗИНЗС се предполага до доказване на противното претърпени неимуществени вреди,
които се явяват следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията
на ареста, респективно на държавата, доколкото именно Държавата, като страна по
КЗПЧОС има задължението да спазва разпоредбите на Конвенцията, като част от
международното право.
По делото няма данни за
извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до
целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително
отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и
физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи
нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС, според практиката на ЕСПЧ.
Липсата на осигурени
елементарни хигиенни и битови стандарти
неминуемо водят до потискане, унижаване, и неблагоприятно засягане на личността.
При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните
условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период,
съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража" и не
са част от режима на изтърпяване на мярката. Разпоредбата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС по императивен начин
регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и
уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.
Следва да се има предвид
и приложимата разпоредба на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, според която при поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на мярката "задържане под
стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, осветление,
проветряване, условия за двигателна активност, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, настъпването на неимуществени
вреди се предполага до доказване на противното.
За ангажиране отговорността на държавата по
чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни
трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с
изискванията и европейските стандарти за условията в арестите. Необходимо и
достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на
имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага,
неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва
закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна
дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства,
които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение
на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не
води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в
унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или
логистични затруднения / вж. § 205 от Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото "Н.и други срещу България"/.
По изложените съображения,
съдът приема иска за доказан в своето основание. По отношение размера на
обезщетението е необходимо да бъде съобразено следното:
Конкретният размер на
следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди следва да бъде
определен при съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ и чл.203, ал.2 от АПК и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на
чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се
определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл.
3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Понятието
„справедливост” е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието, между достойнството на хората и неговото
възнаграждаване, а икономическият растеж, стандартът на живот,
средностатистическите показатели за доходи и покупателните възможности в
страната по време на възникване на увреждането са само база за определяне на
паричния еквивалент за причинената неимуществена вреда. Размерът на присъденото
обезщетение не трябва да е неразумно висок с оглед стандарта на живот в
страната, нито да може да служи като източник за неоснователно обогатяване.
Всъщност самият факт на осъждането има характер на
овъзмездяване, а размера на обезщетението като паричен еквивалент на
причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта, като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размера на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички конкретно
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.
В случая, като се
отчетат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната
административна дейност и периода на исковата претенция /времето, през което
ищецът е пребивавал в следствения арест – по-малко то 20 часа/ от една страна,
а от друга страна като се вземат предвид характера и интензитета на породените
страдания и негативни преживявания – липсват данни за конкретно физическо или
психическо увреждане на здравето, не се твърди, че в килията е имало др. хора, не
се твърди, че ищецът не е бил извеждан своевременно до тоалетна и баня,не е бил
принуден да ползва пл. шишета за облекчаване на естествените си нужди, при
прилагането на чл. 284, ал.2 от ЗИНЗС, съдът приема, че справедливото
обезщетение, което следва да се присъди на ищеца, възлиза на 12,00 лв., в
какъвто размер искът е основателен и доказан. За тази си преценка съдът
съобрази и практиката на Европейския съд по правата на човека и тази на
националните съдилища. ЕСПЧ при спазване на същите принципи за справедливост
многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите
в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в
гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Н.и други срещу България е присъдено обезщетение от 6 750 евро / 13
230лв. / за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на ден. За разликата над
тази сума от 12,00лв. до пълния предявен
размер от един милион лева искът следва да бъде отхвърлен.
Основателна е и претенцията
на ищеца за присъждане на законна лихва за забава, считано от 11.04.2018г. /
датата на прекратяване на бездействието/ до депозиране на исковата молба –
пощенско клеймо от 29.08.2018г. изплащане на сумата. В т.4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004г. на ОСГК е прието, че
началният момент на забавата и съответно дължимостта на законната лихва върху
сумата на обезщетението при незаконни действия и бездействия на администрацията
е моментът на преустановяването им. Следователно законна лихва следва да бъде
присъдена от датата, на която незаконните действия и бездействия са били
преустановени – 11.04.2018г. и същата възлиза на 0,47лв. Дължима е и законната лихва върху сумата на
обезщетението от датата на ИМ до окончателното й изплащане.
В заключение, съдът
достигна до следният решаващ правен извод:
Съдът приема за
доказано, че е извършено от органи на ГДИН нарушение на забраната по чл.3 от ЗИНЗС, вр. с чл.3 от КЗПЧОС, като последната разпоредба гласи, че никой не може
да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. Установи се по делото, че условията, при които е бил задържан ищеца
в Ареста на гр. В. Търново на 10 и 11 април 2018г. са неблагоприятни за
неговото физическо и психическо здраве. При това, в своето кумулативно
въздействие всички неблагоприятни фактори на средата, описани в ИМ, коментирано
по-горе и доказани по делото, са причинили неблагоприятно засягане на
емоционалната сфера на ищеца. Преживял е страдания, които съдебната практика
определя като неимуществени вреди. Преживял е страх, гняв, чувство на безсилие.
Почувствал се е унижен, защото е бил принуден да търпи против волята си тези
нечовешки битови условия. Нещо повече, следва да се отбележи, че липсата на
свеж въздух и дневна светлина, на престой на открито е постоянен достъп до
тоалетна и течаща вода за поддържане на личната хигиена са проявления, които не
са присъщи на режима на изтърпяване на наказанието, независимо от наложената
присъда. Освен това, преценени конкретно при задържането му в случая тези
проявления надвишават минималния праг на сериозност, необходим по естеството на
правния му статут на лишен от свобода.
По силата на специалния
ЗИНЗС щом бъдат доказани неблагоприятните условия на задържането, в случая попадащи
по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което изброяване не е изчерпателно, се презюмира неблагоприятното
въздействие върху психиката на задържания, т.е. настъпването на неимуществени
вреди и наличието на причинна връзка между тях и бездействието на администрацията да преустанови това
неблагоприятно въздействие, което с оглед разпоредбата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС и
практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.3 от КЗПЧОС следва да се квалифицира
като нечовешко и унизително отнасяне към лишения от свобода, т.е. налице е
нечовешко и унизително отношение към лишения от свобода, което съставлява
нарушение на забраната по чл.3 от КЗПЧОС.
При доказано засягане на
личността на лишения от свобода ищец на същия се следва компенсация в парична
форма, доколкото естеството на наказанието му не предполага друг механизъм за
обезщетяване. Искът е доказан в своето основание, но силно завишен по
размер. Исковата молба следва да се отхвърли като неоснователна и недоказана за
размер на претенцията над 12,00лв., която съдът определя като справедлив размер
на действително претърпените неудобства и страдания от ищеца на 10 срещу 11
април 2018г. в Ареста в гр. Велико Търново. Дължима е и мораторна лихва върху
размера на обезщетението за периода от 11.04.2018г. до 29.08.2018г., както и
законната лихва върху сумата от 29.08.2018г. до окончателното й изплащане.
От ответника е направено
искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Същото е неоснователно.
Съгласно чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда
ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от
ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на
чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на
направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо,
въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Воден от горните мотиви,
на основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, във вр. с чл.203 от АПК, XI-ти състав на ВТАС
РЕШИ:
|
ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"
гр.София, бул. „Ген. Н. Столетов“ №
21, да заплати на Х.А.Х. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора в град Ловеч, на основание чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС сума в
размер на 12,00лв. (дванадесет лева), представляваща обезщетение за причинени
му неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в гр. Велико
Търново на 10 срещу 11 април 2018г. в нечовешки и унизителни условия, ведно с
лихва за забава в размер на 0,47лв./четиридесет и седем стотинки/, изчислена
върху сумата на обезщетението за периода от 11.04.2018г. до 29.08.2018г.,
както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата
молба/29.08.2018г./ до окончателното й изплащане. ОТХВЪРЛЯ
предявеният от Х.А.Х. с ЕГН ********** иск
срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за неимуществени
вреди, причинени му при престоя му в следствения арест в гр. Велико Търново
на 10 срещу 11 април 2018г. в нечовешки и унизителни условия, В ЧАСТТА, за
разликата над 12,00лв. до пълния предявен размер от 1 000 000,00лв.
като недоказан. Решението подлежи на обжалване
пред Върховен административен съд на Република България, в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните. Жалбата се подава чрез АСВТ. Решението, на основание чл.138 от
АПК, да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на
чл. 137 от АПК. АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: |
|
|