О П Р Е Д Е Л Е Н И
Е
№ 650
26.07.2019 г. град
Перник
Окръжен съд Перник в закрито съдебно заседание на 26.07.2019 г., в следния
състав:
Председател:
Кристиан Петров
Членове:
Роман Николов
мл. с-я: Кристина Костадинова
като разгледа докладваното от съдия
Николов въззивно гр. дело № 465 по
описа за 2019 г., за да се произнесе
взе предвид следното:
Въззивното производство е по реда на чл. 413, ал. 2, вр.
с чл. 274 – 278 от ГПК.
Образувано е въз основа на частна
жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД против разпореждане
от 06.06.2019 г. по ч.гр. д. № 3496 по описа на
Районен съд П. 2019 г., в частта за отхвърляне заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу С.В.И. за сумата от 236.25 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на поето от длъжника задължение да
осигури обезпечение на задълженията си по договора, както и в частта за
отхвърляне заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
В. Д. Д. за сумата 245 лв., представляваща такса разноски за извънсъдебно
събиране на вземането.
В жалбата се заявява, че
разпореждането е необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените
правила, тъй като в производството по чл. 410 ГПК не се проверява дали
вземането съществува, а споровете по обективираните в заявлението материални
субективни права, като този относно претендираното вземане за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, следва да се решат по исков ред, при
положение, че длъжникът входира възражение по чл. 414 ГПК. Оспорва се приетата
нищожност на неустойката за неизпълнение на договорно задължение поради
противоречие с добрите нрави, като счита, че уговорената неустойка е проявление
на принципа на автономност на волята и при настъпване на конкретни
предпоставки, кредитополучателят е бил длъжен да даде съответно обезпечение,
което той не е изпълнил, което е дало право на кредитора да начисли уговорената
в договора неустойка. Претендираната неустойка в процесния договор не е
нищожна, поради нейния обезпечителен характер, но дори и да се приеме за
прекомерна това не води до нищожност, а съдът следва да намали размера й. Съдът
е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил обстоятелство по същество,
което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство. Навежда довод,
че за заповедния съд не съществува възможност служебно да констатира наличието
на неравноправна клауза, тъй като заповедното производство не е със
състезателен характер. По отношение отказа в частта за сумата 45лв.,
представляваща извънсъдебни разноски, се позовава и на разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, на чл. 10а, ал.1 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Искането е да се отменени
обжалваното разпореждане и се издаде заповед за изпълнение в цялост за
претендираните със заявлението суми.
В съответствие с разпоредбата на
чл. 413, ал.2 от ГПК не е осъществена от районния съд процедура по връчване на
препис от частната жалба.
Окръжен съд Перник, след като взе
предвид доводите и възраженията на жалбоподателя и след преценка на събраните
по делото доказателства, приема следното:
Частната жалба е подадена в срока
по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес
от обжалване против подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима и
следва да се разгледа по същество.
Първоинстанционното ч.гр. д. №
3496 по описа на Районен съд П. 2019 г. е образувано по заявление от „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД С. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу С.В.И. за вземане в размер на 500 лева –
главница по договор за паричен заем № 5438916 от *** г., сключен между длъжника
и „Вива Кредит“ ООД, 87.61 лева - договорна лихва за периода 10.06.2018 г. до 05.02.2019
г., 236.25 лева - неустойка за неизпълнение на задължение, 245 лева – разходи
за извънсъдебно събиране на задължението, 9.82 лева - законна лихва от 06.02.2019
г. до 21.05. 2019 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
изплащане на вземането, както и разноски за държавна такса и юрк.
възнаграждение.
В т. 12 на заявлението „Обстоятелства,
от които произтича вземането“, заявителят посочва, че съгласно договора
заемателят се е задължил и е предоставил на заемателя паричен заем в размер на 500
лв. Съгласно клаузите на договора длъжникът се е задължил в 3-дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: чрез поръчителство на едно физическо лице,
което да отговаря на следните изисквания – да е навършил 21 годишна възраст, минималния
размер на осигурителния му доход да е над 1000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР по друг договор за
паричен заем, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ със статут не по-лош от 401 „Редовен“,
като поръчителите подписват договор за поръчителство или банкова гаранция с
бенефициер заемателят, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение по договора. Поради неизпълнение на това задължение
и съгласно уговореното между тях, заемодателят е начислил и неустойка в размер
на 151,40 лв., която е дължима еднократно, без период на начисляване.
Заповедният съд е отхвърлил
заявлението по чл. 410 от ГПК, в частта относно искането за издаване заповед за
изпълнение и за сумата от 236.25 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение и за сумата 245 лева – разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, като по подробно изложени съображения е
приел, че в тази част заявлението противоречи на добрите нрави и закона, с
оглед на което е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на обжалваното разпореждане, съобрази следното:
Предвид систематичното място
„издаване на заповед за изпълнение“ и съдържанието „искането е в противоречие
със закона или с добрите нрави“, точният смисъл на разпоредбата на чл. 411, ал.
2, т. 2 ГПК е напълно ясен и обосновава, че освен за формалната редовност,
заповедният съд е длъжен и без да е налице възражение по чл. 414 ГПК от
длъжника да извърши служебно и проверка дали предявеното със заявлението
вземане не противоречи на закона и/или добрите нрави.
При анализа на изложеното в
заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на
кредитополучателя-физическо лице и липсата на противни твърдения по своята
правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит, при което
освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“ приложимите норми са и тези на Закона за
защита на потребителите – съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП, като
чл. 146, ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в
икономическо отношение страна. С оглед на това въззивния съд не възприема и
счита за неоснователни доводите и възраженията в жалбата, че за заповедния съд
не съществува възможност служебно да констатира наличието на нищожна и/или
неравноправна клауза, както и че е превишил своите правомощия по преценка, като
е обсъдил обстоятелство по същество, което следва да бъде доказано в едно
бъдещо исково производство (така Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. №
797/2010 г., ІІ т.о., ВКС и решение на Съда на ЕС от 14.06.2012 г. по дело
C-618/10, с което е дадено задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл.
267 от ДФЕС на реципираната в националното ни законодателство Директива
93/13/ЕИО).
Съгласно задължителната съдебна
практика – т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Процесната неустойка е предвидена
за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез
поръчители или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения - 3-дневен от сключване на договора, което
задължение не е уговорено предварително, а едва след сключване на договора, което
лишава заемателя от предварителната яснота за възможните тежести, които би
понесъл ако сключи договора. Въведени са редица и изключително обусловени и
сложни условия, на които да отговарят тези поръчители, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката
драстично не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение,
обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място горното следва от
това, че на кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 500 лева, а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 245 лева, т.е. представлява почти ½
от получената главница. Освен това неустойката се начислява еднократно и за
неизпълнение на непарично задължение (компенсаторна неустойка), т.е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и
за периода на неизпълнението и затова е изключено да се приеме, че размерът й
се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди, и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика
неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на
задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на
длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в
заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент,
тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази
неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането
на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след
анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното
задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя
отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително
условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към
поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на
информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен
срок от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея – т.е. води до оскъпяване на
кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за
договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на
основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса
на обезпечение чрез поръчителство.
Претендираната неустойка
противоречи и на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираната разпоредба не
прави разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. Както се
посочи по-горе не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка, а
в случая нейният размер е и драстично завишен – 50 % от получената главница,
което води до реализиране на по-висок доход за кредитора, който не е
предварително обоснован и регламентиран.
Като договорен подход неустойката
цели да се заобиколи и забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото както се
посочи по-горе със задължението за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение
от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Относно възражението на
жалбоподателя, че съдът следва да намали размера на претендираната неустойка, в
случай че намери същия за прекомерен, следва да се посочи, че в заповедното
производство няма възможност за приложението на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, а освен това
е невъзможно намаляване на неустойка, която е нищожна.
Посоченото в съвкупност и
поотделно обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП,
което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона – чл.
146, ал. 1 ЗЗП, а в равна степен и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
По отношение сумата 245лв., представляваща направени извънсъдебни разноски, дружеството частен жалбоподател
се позовава на разпоредбите на чл. 9 от ЗЗД, чл. 10а, ал.1 от ЗПК и чл. 19, ал.
3, т. 1 от ЗПК, като счита, че такива разноски се дължат и уговорката в тази
насока не е нищожна.
Позоваването на чл. 19, ал. 3 от ЗПК в случая е несъотносимо към предмета на настоящето производство.
Позоваването на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е относимо към настоящия казус, но се
явява неоснователно, тъй като в случай не са налице изискванията на ал. 3 и ал.
4 от същия текст. Действително съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но съгласно ал. 3 от тази правна норма –
кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и
също действие, а съгласно ал. 4 от същата прана норма – видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В т. 12 обстоятелства, от
които произтича вземането, абзац последен, от заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, е посочено:
Съгласно договора и Тарифа на „Вива Кредит“ ООД, в случай, заемателя забави заплащането
на погасителна вноска, дължи на заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания и др.). На основание цитираните по – горе разпоредби на длъжника е начислена
такса разходи за събиране на вземането в размер на 245 лв.
От така изложеното по никакъв начин не се
установява, че са спазени разпоредбите на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, нито пък, че
не би се нарушил принципът визиран в чл. 10а, ал. 3 от ЗПК. Следователно общото позоваване за дължимост
на сумата 245 лв., се явява нищожно поради противоречие със закона.
Следователно частната жалба се
явява неоснователна. По изложените съображения, с разпореждането в обжалваната
част първоинстанционният съд е достигнал до идентични правни изводи и краен
резултат с тези на въззивния съд и разпореждането в обжалваната част следва да
бъде потвърдено.
Предвид изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
Потвърждава разпореждане
от 06.06.2019 г. по ч.гр. д. № 3496 по описа на Районен съд П. 2019 г., в обжалваните
му части.
Определението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно т.8 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
Председател: Членове:
1. 2.