Р Е
Ш Е Н И Е
Гр. София, 26.11.2020 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 12265 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 58963 от 07.03.2019 г.
по гр.д. № 38743/2018 г. на Софийски районен съд, 58 състав, е отхвърлен изцяло иска за признаване за
установено по предявения от Д.Л.Д. против В.Б.З. иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр.
538, ал. 1 от ТЗ, че В.Б.З. дължи на Д.Л.Д. сумата от 19 000 лв. по договор за
паричен заем от 22.05.2012 г., с падеж 25.01.2017 г., за който е издаден запис
на заповед от 22.08.2012 г., с падеж 25.01.2017 г., със законната лихва от 02.02.2017 г. Със същото решение е отхвърлена и претенцията на
страните за присъждане на разноски.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство ищцата Д.Л.Д., с която се обжалва постановеното от СРС
решение, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
538, ал. 1 ТЗ, при твърдения, че решението е изцяло неправилно, постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон и не се подкрепя от
доказателствата по делото като в тази връзка се цитира подробно т. 17 от ТР №
4/2013 г. на ВКС, за което се излагат подробни съображения. Моли съда да отмени
решението и да уважи предявения иск, като й присъди направените по делото
разноски пред двете съдебни инстанции и в заповедното производство.
Ответникът
по жалбата – В.З., чрез пълномощника си, е депозирала в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба по съображенията изложени
в него. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение, както и да й бъдат
присъдени направените разноски.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Първоинстанционният
съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл.
422 от ГПК вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр. 538, ал. 1 от ТЗ за дължимост
на сумата от 19 000 лв., по договор за паричен заем от 22.05.2012 г., с падеж
25.01.2017 г., за който е издаден запис на заповед от 22.08.2012 г., с падеж
25.01.2017 г., със законната лихва от 02.02.2017 г.
Атакуваното
решение е валидно и допустимо, но неправилно.
От фактическа
страна съдът приема следното:
Кредиторът
Д.Л.Д. е предоставила паричен заем на длъжника В.Б.З. за сумата от 19 000
лв. въз основа на който е издаден запис на заповед от 22.08.2012 г. с условието
заемът да бъде върнат до датата на предявяване на заповедта, а именно
25.01.2017 г.
Приложено
е ч.гр.д. № 6821/2017 г. по описа на СРС,
58 с-в, по което са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
от 21.02.2017 г. и изпълнителен лист за сумата от 19 000 лв., ведно със
законната лихва, считано от 02.02.2017 г. до
изплащане на вземането и за разноските по делото, а именно 380 лв. – ДТ и
1 000 лв. – възнаграждение за адвокат.
Ответникът
е възразил срещу така издадената Заповед за незабавно изпълнение в законоустановения 2-седмичен срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК.
При така
установените факти, СГС намира следното от правна страна:
Предявеният
положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр.
538, ал. 1 от ТЗ за установяване на парично вземане е допустим, като е налице
правен интерес от предявяването му, което се доказа и от приложеното ч.гр. д. №
6821/2017 г.. по описа на СРС, 58 с-в, по което има издадена срещу ответника
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК от 21.02.2017 г. и изпълнителен
лист за сумата от 19 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.02.2017 г. до изплащане на вземането и за разноските по
делото, а именно 380 лв. – ДТ и 1 000 лв. – възнаграждение за адвокат. Срещу
заповедта за незабавно изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е подадено
възражение от длъжника, за което кредиторът е уведомен редовно и искът по чл.
422 от ГПК е предявен в рамките на преклузивния
едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
В
хода на производството по предявения иск по чл. 422 от ГПК ищецът е следвало да
докаже вземането си, основано на менителничния ефект
- наличие на издаден от ответника редовен от външна страна запис на заповед,
отговарящ на изискванията на чл. 535 от ТЗ, и подлежащ на изпълнение. В случая,
с оглед твърденията в исковата молба, е нужно да се изследват и
обстоятелствата, на които ищцата основава претенцията си. Това следва и от т.
17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, с което са дадени задължителни указания относно разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен
иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на
запис на заповед. Задължителните указания са в смисъл, че кредиторът - ищец по
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен
иск, доказва вземането си, основано на менителничния
ефект, като доказването се свежда до установяване съществуването на редовен от
външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. А при въведени
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните, в
съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, доказва фактите, на които са
основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното
или отричаното право, за съществуването, респ. несъществуването на вземането по
записа на заповед.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване чрез опровергаване
твърденията на ищеца или заплащане дължимото на ищцата, като в негова тежест е
да докаже и своите правоизключващи възражения.
Записът
на заповед е едностранна абстрактна правна сделка, чието съдържание е
предвидено от законодателят императивно в чл. 535 ТЗ и чл. 536 ТЗ. В случая
същият отговаря на изискванията на закона, доколкото в документа са обективирани всички изискуеми от закона реквизити - изразът
"запис на заповед" се съдържа, както в заглавието на акта, така и в
неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 19 000 лева;
падеж - 25.01.2017 г.; името на поемателя, на който
или на заповедта, на който трябва да се плати - ищцата Д.Д.;
дата и място на издаване - гр. София, 22.08.2012 г. и подпис на издателя -
ответника В.З..
Доколкото
записът на заповед е едностранна абстрактна правна сделка, основанието за
плащане (каузално праовоотношение, чието изпълнение
се обезпечава от ценната книга) не е елемент от съдържанието на менителничния ефект и не е условие за действителността на
записа.
В
този смисъл и предвид изложеното дотук възражението за липса на каузално
правоотношение е неоснователно.
Неоснователни
са и останалите направени от ответника З. възражения за това, че липсва
предаване на заемната сума и договорът за паричен заем не е породил своя правен
ефект, тъй като налице били само преговори за сключване на такъв договор, но
така и до сключване не се стигнало. В тежест на ответника е било да докаже
възраженията си съгл. чл. 154, ал. 1 от ГПК. Предвид това настоящият съдебен
състав намира, че възраженията на ответницата са останали недоказани в първионстанционното производство, поради което и съдът
намира, че записът на заповед удостоверява действително поето от ответника менителнично задължение.
Но
дори и да се приемат за недоказани обстоятелствата, въз основа на които
произтича ищцовата претенция, то това не би могло да
се тълкува в неин ущърб, доколкото в настоящото производство е достатъчно да се
докаже редовността и валидността на записа на заповед, за да се уважи искът по
чл. 422 от ГПК. Това следва от многобройната съдебна практика в тази насока -
Решение № 13/28.07.2017 г. по дело № 2642/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
248/23.01.2015 г. по дело № 3437/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., съгласно което
"според т. 17 на ТР № 4/2014 г. ищецът - поемател
по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение
за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално
правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед. С въвеждането на
такова твърдение от някоя от страните в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, подлежи на доказване и каузалното
правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване
вземането по записа на заповед. Именно във връзка с разпределение тежестта
на доказване, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и основанието на вземането на ищеца -
абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т. 17 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК
на ВКС се приема, че ищецът - кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа
на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Не би могло да се вмени в тежест на
кредитора - поемател по записа на заповед,
установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен
интерес в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, съгласно преждепосоченото
в мотивите на Тълкувателното решение: че не следва да сочи и доказва връзка
между абстрактното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за кауза
в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника -
длъжник по записа. В обобщение се налага извода, че ищецът носи тежестта да
установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и
задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед,
ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че
същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване
на менителничния ефект. За посочването на кауза, но
недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка. Независимо от защитата на ответника,
недоказването от ищеца на сключено с ответника каузално правоотношение, посочено
като причина за издаване на менителничния ефект, не
съставлява основание за отхвърляне на иска при констатирана редовност на записа
на заповед и независимо от предмета на защитата на ответника. С оглед на това
приемането на обратното би довело до постановяване на решение в противоречие с
материалния закон - т. 17 ТР № 4/2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно която "при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.
422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от
конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с
издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът -
кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното
правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния
ефект."
Поради
изложените съображения и в упражнение на
правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да отметни обжалвания
съдебен акт като уважи предявения установителен иск.
По разноските: При този изход
на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата Д.Д.
следва да се присъди сумата от общо 4 640 лв. - разноски, от които
1 380 лв. разноски по ч.гр.д.№ 6821/2017, 1 880 лв. сторени пред СРС
разноски и 1 380 лв. сторени във въззивната
инстанция разноски.
При тези мотиви, Софийски градски съд,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение
№ 58963 от 07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 38743/2018 г. на Софийски
районен съд, 58 състав, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от Д.Л.Д., ЕГН **********,
чрез адв. Р.Л. със съд.адрес: *** против В.Б.З., ЕГН **********
с адрес: ***, с правно основание чл. 422 от ГПК вр.
чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр. 538, ал. 1 от ТЗ, че В.Б.З. дължи на Д.Л.Д. сумата от 19 000
лв. по договор за паричен заем от 22.05.2012 г. с падеж 25.01.2017 г., за
който е издаден запис на заповед от 22.08.2012 г., с падеж 25.01.2017 г. ведно
със законната лихва за периода от 02.02.2017 г. до
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА В.Б.З., ЕГН ********** с
адрес: *** да заплати на Д.Л.Д., ЕГН **********, на
основание чл.78 ал.1 ГПК, сумата от общо 4 640 лв. - разноски, от които 1 380
лв. разноски по ч.гр.д.№ 6821/2017, 1 880 лв. сторени пред СРС разноски и 1 380
лв. сторени във въззивната инстанция разноски.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.