№ 1594
гр. Варна , 30.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
Секретар:Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело
№ 20203100502481 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №48384/20.07.2020г. по описа на ВРС, на С. П.
А. , ЕГН **********, от гр. Варна, подадена чрез пълномощник адвокат Д. Х. Т., ВАК,
срещу решение №2696/29.06.2020г. на Варненски районен съд, 47-ми състав, постановено
по гр.д. №12316/2019г. по описа на ВРС.
С обжалваното решението е прието за установено, че жалбоподателят С. П. А. –
ответник в първоинстанционното производство, дължи на ищеца „Айкарт кредит” ЕАД
ЕИК *********, със седалище гр. София, сумата 7 669,38 евро, представляваща частичен
иск от 15 334,92 евро – консолидирано задължение за главница, признато в нотариално
заверена спогодба от 02.04.2012г. и обхващащо частта от консолидираното задължение
за главница, съдържащо се в непогасени и предсрочно изискуеми вноски за периода от
м.06.2014 г. до м.10.2018 г., вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 13.03.2019 г. до окончателното й плащане, за
която сума в левовата равностойност по фиксинга на БНБ към датата на заявлението
по ч.гр. дело № 3994/2019 г. по описа на ВРС е била издадена заповед за изпълнение
№2106/15.03.2019г., като ответникът е осъден да репарира на ищеца сторените от него
разноски за производството в общ размер на 2 972 лева, в т.ч. 1 146 лв. за заповедното и 1
826 лв. за исковото производство.
1
Първото оплакване във въззивната жалба е за недопустимост на обжалваното
решение обосновано с твърдения, че съдът се е произнесъл по непредявени искове. Според
въззивника, вместо по предявения от ищеца иск за установяване съществуването на
задължение в размер на 7 669,38 евро - част от дължимата главница по сключената между
страните спогодба от 02.04.2012г. с нотариална заверка на подписите, цялата в размер на 15
334,92 евро, съдът е разгледал и се е произнесъл по множество обективно, кумулативно
съединени искове за дължимост на всяка една вноска на падеж, каквито не са били
предявени нито в заповедното производство, нито исковото производство по чл.422 ГПК.
Обосновани на следващо място са и оплаквания за незаконосъобразност и
необоснованост на решението, свързани с твърдения, че съдът не е обсъдил доводите и
възраженията на ответника, което е довело до необоснованост на крайните му изводи по
спора. Оспорва се приетата приложимост на задължителните указания по т.18 от TP №
4/2013г. по т.д. № 4/13г. на ВКС, ОСГТК, като се твърди, че в случая същите са
неприложими, тъй като ищецът не е банка, а вземането се основава на сключена между
страните спогодба, което не е договор за банков кредит. При тези основни оплаквания и
като поддържа противопоставеното възражение за погасяване на вземането по давност
поради непредявяването му от кредитора в който и да е от сроковете по чл.110 и чл.111 от
ЗЗД, считано от падежа, настъпил в хипотезата на чл.4.1. от спогодбата още през 2012 г.,
въззивникът моли въззивния съд да обезсили обжалвания съдебен акт и да върне делото за
произнасяне по предявения иск от друг съдебен състав, а в условие на евентуалност - да го
отмени и да постанови ново решение по същество на спора, с което претенциите на ищеца
да бъдат отхвърлени.
В проведеното открито съдебно заседание на въззивния съд пълномощникът на
въззивника юрисконсулт адвокат Д. Т. заявява, че поддържа подадената жалба и моли за
нейното уважаване. Претендира и присъждане на сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна „Айкарт кредит” ЕАД в срока по чл.263 от ГПК е подала
писмен отговор вх. №263102/28.08.2020г., в който обосновава становище за неоснователност
на въззивната жалба. Оспорва оплакването за произнасяне по непредявени искове като
твърди, че е налице пълно съответствие между претенцията, заявена в заповедното
производство и в последвалото исково производство, която именно е била разгледана от
първоинстанционния съд по основание и размер. Позовавайки се на факта, че ищцовото
дружество ясно и точно е посочило кога е настъпила предсрочната изискуемост на цялото
вземане по сключената между страните спогодба, а именно на 30.04.2014г. с изтичането на
60 календарни дни, считано от падежа на неплатената вноска за м. февруари 2014г.,
заявлението е подадено на 13.03.2019г., претендираното вземане е за част от главницата,
включена в предсрочно изискуемите погасителни вноски за периода от м.06.2014 г. до м.
10.2018 г., вкл., въззиваемият поддържа оспорването на възражението на ответника за
изтекла погасителна давност. Позовава се и на твърдения, че със сключената спогодба
страните не са уговорили различна от установената в чл.76, ал.2 ЗЗД поредност за
2
погасяване на признатите в нея парични задължения, като именно този ред ищецът е
прилагал, отнасяйки плащанията на ответника за погасяване първо на разноските, след това
лихвите и накрая за главницата, което обаче не води до извод, че вземането за главница е
погасено по давност или че извършваните частични плащания не са прекъсвали давността за
признатото в спогодбата вземане. При тези основни твърдения и като счита, че
релевираните от ответника оплаквания са неоснователни въззиваемият моли обжалваното
решение на първоинстанционния съд да бъде потвърдено изцяло като законосъобразно и
правилно.
В съдебното заседание на въззивния съд чрез процесуалният си представител
адвокат В. Я.,, САК, въззиваемият заявява, че поддържа подадения отговор и обоснованото
в него становище по въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение.
Претендира и присъждане на съдебно-деловодни разноски като представя списък по чл.80
от ГПК.
За да се произнесе по същество на предявената въззивна жалба, съдът взе
предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е образувано по исковата молба на „Айкарт
кредит” ЕАД ЕИК *********, гр. София, с която се претендира установяване, че част от
вземането му спрямо ответника С. П. А. , ЕГН **********, от гр. Варна, по сключена между
страните спогодба от 02.04.2012г. с нотариална заверка на подписите, рег.
№1490/02.04.2012г. на нотариус №224 в НК, а именно за сумата 7 669,38 евро - част от
общата главница от 15 334,92 евро, включена в консолидираното със спогодбата
задължение, включена в непогасени и предсрочно изискуеми погасителни вноски за периода
от м.06.2014 г. до м.10.2018 г., вкл., към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение (13.03.2019г.) е с настъпил падеж и с право на принудително
изпълнение. Вземанията на ищеца за претендираната главница и следващото се обезщетение
за забава за периода от датата на подаване на заявлението в съда – 13.03.2019 г. до
окончателното й плащане, са снабдени на основание чл.417, т.3 и чл.418 от ГПК със заповед
за изпълнение и изпълнителен лист.
Ответникът по иска е страна по материалното правоотношение, предмет на
заповедта за изпълнение, и в това си качество е заявен като платец по вземането, допуснато
до принудително изпълнение с издадената заповед за незабавно изпълнение.
В срока по чл.414 от ГПК длъжникът С. А. е възразил срещу заповедта за
изпълнение – положение, служещо в основание на предявения иск.
Съдът, като съобрази тези положения и спазването на срока по чл.415, ал.4 от ГПК за
предявяване на установителния иск, намира същия за допустим. Същият намира правното си
основание в нормите на чл.422 ГПК, във вр. с чл.365, ал.1 и чл.86 от Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД).
3
Между страните не е налице спор, установява се и от събраните по делото писмени
доказателства, че на 02.04.2012г. между тях е била сключена спогодба, по силата на която
са приели за безспорно установено в отношенията помежду си, че към датата на
сключването й длъжникът С. П. А. има ликвидни и изискуеми задължения към кредитора
„Айкарт кредит” ЕАД (с предходно наименование „Интеркарт кредит” ЕАД) в общ
размер на 17 316,53 евро, произтичащи от сключен между страните договор за кредит
№0032747/29.01.2010г. и вследствие на неговото прекратяване, включващо 15 334,92 евро –
главница, 1 638.61 евро – лихва за забава, начислена върху главницата 15 334,92 евро за
периода от датата на прекратяване на договора (02.05.2011г.) до датата на спогодбата
(02.04.2012г.) и 343 евро – разноски (адвокатско възнаграждение). След отказ на
кредитора от претенцията му за неустойка по кредитния договор и поето задължение от
длъжника да плати и законната лихва за забава върху главницата от деня на подписване
на спогодбата до деня на окончателното плащане на задължението (чл.2.2.), страните са
приели, че задължението ще бъде разсрочено и погасявано според посочен в самия договор
за спогодба погасителен план, в който дължимите погасителни вноски са посочени с
конкретен размер и падеж (чл.3). Извън първата вноска, дължима при подписване на
спогодбата (с падеж до 03.04.2012г.) в размер на 766 евро, и последната изравнителна
вноска в размер на 110,70 евро (с падеж до 01.09.2020г.), всички останали погасителни
вноски са в размери от по 250 евро и с падеж до последния ден на съответния месец (в т.ч.
и втората вноска с падеж до 30.04.2012г.). Прието е от страните (чл.5 от спогодбата),
че погасяването на задълженията може да бъде извършено в лева или в евро.
Сумарния сбор на погасителните вноски (26 126,70 евро) сочи, че освен
просроченото и дължимо задължение по кредитния договор в общ размер на 17 316,53
евро, в тях е включено и поетото от длъжника задължение да заплати обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от 15 334,92 евро за периода от
датата на прекратяване на договора (02.05.2011г.) до датата на спогодбата
(02.04.2012г.). Установява се, че същото е начислено в общ размер на 8 810,17 евро като
липсват конкретни твърдения и яснота относно това как точно са направени
изчисленията (върху цялата главница за периода от 02.05.2011 до 02.04.2012 г. или върху
остатъчната главница към съответния падеж на отделните погасителни вноски).
Страните са приели, че длъжникът дължи да погасява задължението си в срок и
според размерите на погасителните вноски при настъпване на падежа на всяка една от
тях без да е необходимо да бъде канен за това от кредитора (чл.3, изр.2-ро). Изрично в
чл.4.1. от спогодбата страните са постигнали договореност, че при закъснение за
изплащане на някоя от вноските, включително и при частично плащане, с повече от 60
календарни дни, считано от настъпване на падежа за плащане на съответната вноска,
всички неизплатени погасителни вноски до края на погасителни план стават незабавно,
изцяло и предсрочно изискуеми.
Липсва спор и по факта, че ответникът – длъжник е допуснал неизпълнение на
4
задълженията си по спогодбата като е извършил само следните плащания: на 09.04.2012 г. –
1500 лева (766,94 евро); на 30.06.2012 г. – 520 лева (265,87 евро); на 03.08.2012 г. – 520 лева
(265,87 евро); на 14.11.2012 г. – 500 лева (255,65 евро); на 11.03.2013 г. – 550 лева (281,21
евро); на 11.06.2013 г. – 600 лева (306,78 евро); на 31.10.2013 г. – 600 лева (306,78 евро); на
31.01.2014 г. – 300 лева (153,39 евро). Същият е установен и от представени по делото
писмени доказателства и заключението на допуснатата, изслушана и приета без
възражения от страните съдебно – счетоводна експертиза.
Спорът е изведен при възражението на ответника – длъжник, че на основание
чл.4.1. от спогодбата предсрочната изискуемост е настъпила още след неплащането на
вноската с падеж до 30.04.2012г., т.е. през месец юни 2012г., поради което и към датата на
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК - 13.03.2019г. искът е погасен по давност на
основание чл.110 от ГПК (пет години от падежа).
Твърди се от ищеца, че основанието по чл.4.1. от спогодбата е настъпило след
последното валидно плащане от страна на длъжника - 31.01.2014 г., поради което и
предсрочната изискуемост е настъпила на 31.03.2014г. и към датата на заявлението
(13.03.2019г.) приложимия петгодишен давностен срок не е изтекъл.
Процесният случай специфицира с това, че страните са уредили техните права и
задължения, произтичащи от прекратяването на сключения между тях договор за кредит
№0032747/29.01.2010г., като са сключили за това нарочна спогодба. С оглед на това,
приложими по делото са правилата за спогодбата, установени в чл.365 и следващите от ЗЗД.
Фактът, че първоизточника е заемен договор не може да измести, съответно да замести
обвързващия и задължителен характер на сключената между тях спогодба. Страните
доброволно и в съответствие с тяхната воля са решили по един траен и стабилен начин да
уредят реда и условията, при които да бъде извършено изплащането на дълга с цената на
преценените от тях самите отстъпки. Такива отстъпки са – отказът на кредитора от правата
за неустойка, договарянето на нов срок, позволяващ на длъжника да изплати дълга, чиято
стойност по изричната воля на страните е определена за целия договорен със спогодбата
период от време в полза на длъжника. Валидността на спогодбата и на договореностите
между страните не са от категорията спорни факти. В този ред ролята на настоящата
инстанция при изясняване и решаване на спора, действаща в условията на ограничен въззив,
се свежда до определяне на спорните положения между страните и подвеждането им към
приложимите законови правила. С други думи водеща роля в този случай има правилото на
чл.20 ЗЗД относно тълкуване волята на страните по подписаната между тях спогодба.
Преди всичко друго, с оглед същността на спора, следва да се даде отговор на
изразената от страните в спогодбата договорна воля относно договорения в полза на
длъжника срок за изплащане на проблемния кредитен дълг. Спогодителните клаузи не
създават проблеми от логическо, съответно от етимологическо естество. Съгласието на
страните, че длъжникът ще загуби преимуществото на договорения в негова полза срок, не
оставя съмнение, че същия се е съгласил към кредитора да не допуска просрочие в
погасителните плащания, надхвърлящи 60 дни. Така страните са се съгласили с
дисциплиниращия характер на темпоралната привилегия, договорена в полза на длъжника,
приемайки изплащането на погасителните вноски да не надвишава с повече от 60 дни
техния падеж. Нещо повече, страните са скрепили тази своя договореност и със съгласието,
че просрочие на падежирана вноска с повече от 60 дни води автоматично до предсрочна
изискуемост на целия дълг, т.е. до загуба на привилегията на срока, с която се ползва
длъжника. Следователно, с оглед предмета на спора, определен от страните по делото, като
5
спор за давност на предявените искове, като основен се налага въпроса дали и кога най-рано
е настъпила предсрочната изискуемост по силата на сбъдване на договореното в чл.4.1 от
спогодбата условие.
Въведените в първоинстанционното производство от страните противоречиви
фактически твърдения, източник на спора за давността, изправят в конкуренция следните
две дати от значение за определяне на предсрочната изискуемост. Според ищеца, условията
за предсрочна изискуемост възникват съобразно извършените погасителни плащания на
дата 31.01.2014г., когато за пръв път настъпва просрочието с повече от 60 дни към
договорената погасителна вноска за м. февруари 2014 година. Според ответника, тази
предсрочна изискуемост е възникнала още на дата 03.06.2012г. От събраните в
първоинстанционното производство доказателства (страните не сочат нови доказателства
във въззивното производство), проверени и с приетите от първоинстанционния съд и
страните две счетоводни експертизи, по несъмнен начин се установява, че първото
просрочие на плащанията по спогодбата с повече от 60 дни се установява по отношение на
погасителната вноска с падеж 31.05.2012г. (Макар и просрочено, второто плащане на
ответника от 30.06.2012г. е в рамките на 60-дневния период по отношение на вноската с
падеж 30.04.2012г. Третото плащане е на 03.08.2012 г.). Следователно предсрочната
изискуемост на вземането, предмет на спогодбата, възниква на 01.08.2012 г.
Правните доводи на ищеца относно приложението на чл.76 от ЗЗД не могат да бъдат
ценени като релевантни за определяне на предсрочната изискуемост. Противното би
означавало да се приеме, че страните, подписвайки спогодбата, са се съгласили да обвържат
предсрочната изискуемост с минимален паричен баланс, задължителен за поддържане от
ищеца. Според изразената от тях воля, обвързваща предсрочната изискуемост с просрочие
на вноска с повече от 60 дни, без това просрочие да е стойностно задължено, изключва
подвеждане на предсрочната изискуемост под правилата на чл.76 ЗЗД.
Като недоказани в тази връзка се ценят уточненията, въведени във въззивното
производство по реда на чл.129, ал.2 от ГПК, че вноските по погасителния план в
спогодбата са съобразени с реда за погасяване в чл.76 ЗЗД, съответно, че във вноските с
падеж от 30.04.2012г. до 31.03.2013г., включително, е предвидено единствено погасяването
на разноските по спогодбата и на лихвите за забава по т.2.2 (натрупаните до сключването на
спогодбата). Това твърдение, с оглед и изричната редакция на чл.3, не явствува от
спогодбата, не са посочени и представени други доказателства, от които да се установява
такова договорно съгласие.
Необосновани са и доводите на ответника, че погасителната давност следва да бъде
изчислена според правилата на чл.111 от ЗЗД (с по-кратния тригодишен давностен срок).
Както бе изяснено, спогодбата е сключена при изначално фиксиране на дълга, включващ
главница и лихви за целия договорен в полза на длъжника срок. В случая приложими са
правилата за срока, установени в чл.70 и чл.71 от ЗЗД, т.е. клаузите от спогодбата формират
законова забрана за кредитора да предприема извън хипотезата на договорената предсрочна
изискуемост действия по принудително изпълнение спрямо длъжника. Едва с настъпване на
предсрочната изискуемост, договорена в чл.4.1. от спогодбата, тази забрана отпада и
кредиторът има право да търси защита на материалния си интерес по реда на принудата. С
други думи, давностния срок в този случай е общия петгодишен срок, установен в чл.110 от
ЗЗД. Това е така, тъй като изплащането на дълга, договорено със спогодбата, е за целия срок
до настъпване на предсрочната изискуемост, без да прави разлика между главница и лихви.
Баланса в договорните интереси на страните по спогодбата е именно в търсения от тях
режим на плащания, при които не се допуска просрочие с повече от 60 дни на съответния
падеж. Ето защо съдът при условията на чл.20 и чл.365, ал.1 от ЗЗД е задължен да се
6
съобрази с действителна воля на страните по спогодбата и съобразно датата на настъпване
на предсрочната изискуемост да приложи правилото на чл.110 от ЗЗД.
Въз основа на горното, като въззивна съдебна инстанция по същество на спора,
настоящият съдебен състав трябва да отбележи, че в случая е неприложима разпоредбата на
чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), чието действие страните са заместили
със сключената от тях спогодба по чл.365 от ЗЗД.
По тези съображения и като съобразява факта, че от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост на дълга по спогодбата (01.08.2012 г.) до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение (13.03.2019г.) е изминал срок, надхвърлящ
установения в нормата на чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен срок, крайният извод по
същество на спора, до който стига настоящият въззивен състав е за неоснователност на
предявените искове.
Безспорно е, че след настъпването на предсрочната изискуемост длъжникът е
извършил още няколко плащания на дълга - на 03.08.2012 г. – 520 лева (265,87 евро); на
14.11.2012 г. – 500 лева (255,65 евро); на 11.03.2013 г. – 550 лева (281,21 евро); на 11.06.2013
г. – 600 лева (306,78 евро); на 31.10.2013 г. – 600 лева (306,78 евро); на 31.01.2014 г. – 300
лева (153,39 евро), но липсва законово основание да се приеме, че тези плащания
съставляват действия, прекъсващи давността. След като страните не могат да скъсяват или
удължават установените давностни срокове, да се отказват от давност преди тя да е изтекла
(чл.113 от ЗЗД), то не може да се приеме, че извършвани плащания след началото на
давностния срок съставляват действия, прекъсващи давността по смисъла на чл.116, б.”а”
ЗЗД. Признанието на вземането не се презумира, а следва да е направено с нарочно
изявление. Плащането от страна на длъжника не съдържа волеизявление като в тази връзка
установените в чл.113 от ЗЗД правила следва да се тълкуват стриктно.
Единствено с цел пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че извършените
плащания след настъпване на предсрочната изискуемост (т.е. след 01.08.2012г.)
представляват признание на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, то това са действия,
с които се прекъсва давността, но не съставляват ново основание за настъпване на
предсрочна изискуемост на целия дълг в хипотезата на чл.4.1. от спогодбата. С оглед на
това и предвид разпоредбата на чл.117 от ЗЗД новата петгодишна давност започва да тече от
последното плащане, което в настоящия случай означава, че от последното плащане -
31.01.2014 г. петгодишния срок е изтекъл на 31.01.2019 г., т.е. към датата на предявяване
на заповедното искане (13.03.2019г.) същият е бил изтекъл.
По тези фактически и правни съображения съдът заключава, че предявените искове
за установяване съществуването на вземанията на ищеца ищеца „Айкарт кредит” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище гр. София, срещу ответника С. П. А. , ЕГН **********, от гр.
Варна, по издадената му по ч.гр.д. №3994/2019г. на ВРС, 33-ти състав, заповед за
изпълнение №2106/15.03.2019г., за дължима част от главницата, включена в
консолидираното задължение по сключена между страните спогодба от 02.04.2012г. с
нотариална заверка на подписите, а именно за частичната главница от 7 669,38 евро,
включена непогасени и предсрочно изискуеми вноски за периода от м.06.2014 г. до м.10.2018
г., вкл., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
7
13.03.2019 г. до окончателното й плащане, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Като е достигнал до друг краен извод, районният съд е постановил
незаконосъобразно и неправилно решение, поради което същото следва да бъде отменено.
В съответствие с този резултат и на основание чл.78, ал.3 от ГПК като основателна се
цени претенцията на ответника за осъждане на ищеца да му заплати сторените разноски по
делото. Същата включва платеното в първоинстанционното производство адвокатско
възнаграждение в размер на 980 лева и държавната такса за въззивно обжалване в размер на
300 лева и е документално обоснована (л.91, дело ВРС; л.3, дело ВОС). Именно този общ
размер на разноските от 1 280 лева следва да бъде репариран от ищеца на ответника.
По тези съображения и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №2696/29.06.2020г. на Варненски районен съд, 47-ми
състав, постановено по гр.д. №12316/2019г. по описа на ВРС, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца „Айкарт кредит” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Лозенец”, бул. „Джеймс Баучер” №76а,
ет.8, срещу ответника С. П. А. , ЕГН **********, с адрес град Варна, ул. „Марко
Балабанов” №7, искове с правно основание чл.422, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с
чл.365 и чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, за установяване в отношенията
между страните съществуването на вземания на ищеца – кредитор по издадената в негова
полза по ч.гр.д. №3994/2019г. на Варненски районен съд, 33-ти състав, заповед за
изпълнение №2106/15.03.2019г., за сумата 7 669,38 евро (в левова равностойност 15 000
лева), представляваща част от консолидираното задължение за главница в общ размер на
15 334,92 евро, признато в сключена между страните спогодба от 02.04.2012г. с
нотариална заверка на подписите, рег. №1490/02.04.2012г. на нотариус №224 в НК,
включено в непогасени и предсрочно изискуеми вноски за периода от м.06.2014 г. до
м.10.2018 г., вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 13.03.2019 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Айкарт кредит” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Лозенец”, бул. „Джеймс Баучер” №76а, ет.8, да заплати на
С. П. А. , ЕГН **********, с адрес град Варна, ул. „Марко Балабанов” №7, сумата 1 280
лева (хиляда двеста и осемдесет лева), представляваща общия размер на сторените разноски
за производство по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на Р.
8
България (по аргумент от чл.280, ал.3, т.1, предл.1-во, във вр. с чл.113, изр.2-ро от ГПК) с
касационна жалба, подадена в едномесечен срок, считано от датата на връчване на препис от
същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9