Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 17.02.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публично заседание на двадесет
и осми януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: Росен Д.
при
секретаря Вяра Баева като разгледа докладваното от съдия Д. гражданско дело № 3005
по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид:
Производството е образувано по искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
във вр. чл. 79, ал. 1 и чл.92,ал.1 и 2 ЗЗД.
Ищецът „Е.“ ЕООД твърди, че е придобил
по силата на договор за цесия вземането на М.Е.В.възникнало въз основа на
договор за заем от 25.02.2015 год., по силата на който последният е предоставил
на М.С.К. в заем сумата от 210 000 лв. Твърди
също, че ответната страна не е върнала получения заем, въпреки настъпилия падеж
на 13.03.2015 г.
След цесията, М.Е.В.е уведомил надлежно длъжника за
прехвърленото вземане и за новия кредитор „Е.“ ЕООД по него, но също не е
постъпило плащане на дълга.
На следващо място твърди
наличието в договора на клауза за договорна неустойка,според която ответникът при
забава на плащането ответникът дължи такава в размер на в размер на 0,1 % за
всеки ден просрочие. Претендира такава за периода от
13.03.2015 г. до 03.12.2018 г. в размер на 281 610 лева,но в първото
съдебно заседание посочения период е изменен и сумата се претендира за времето
от 28.06.2015 год. до 01.03.2019 год.
Моли съдът да уважи изцяло
предявените искове, като основателни и доказани като осъди ответника да му
заплати сумата от 210 000 лева –
дължима главница по Договор за заем от 25.02.2015 г., а на основание чл. 92,
ал. 1 от ЗЗД за сумата от 281 610 лева – дължима договорна неустойка за
забава съгласно чл. 6 от Договора за заем за период от 28.06.2015 год. до
01.03.2019 год.
Ответникът М.С.К., чрез назначения му особен
представител оспорва изцяло предявените искове,както по основание така и по
размер.
Оспорва, че е бил надлежно
уведомен за извършеното прехвърляне на вземането съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
неговия кредитор към ищцовото дружество със сключения договор за цесия от
03.12.2018 г., от който ищецът установява активната си легитимация по делото.
На следващо място, излага
становище за неоснователност на предявения иск за заплащане на претендираната
сума по договор за заем от 25.02.2015 г. , доколкото не е ясно чия е банковата
сметка по която е извършено превода на заемната сума,а е видно също ,че тя не е
210 000 лв., а 190 000 лв.
По отношение на предявения иск
с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка, прави
възражение за нищожност на неустоечната клауза на
чл.6 от договора поради невъзможност, дори и при прилагане на чл. 20 ЗЗД, да
бъде изведена действителната воля на страните,относно това каква следва да бъде
основата, върху която трябва да бъде изчислявана дневната неустойка за забава,
което напълно опорочава клаузата за неустойка и прави нейното приложение
невъзможно.
Алтернативно, прави възражение
за нищожност на уговорената клауза за неустойка в размер на 0,1 % за всеки ден
забава на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД поради противоречие с добрите
нрави. Сочи, че дължимата неустойка за забава надхвърля над четири пъти
законната лихва, с която се съизмерва евентуалната
вреда за кредитора от забавената парична престация на
длъжника и с повече от 134 % от общия размер на дължимата сума, т.е на
задължението, чието изпълнение обезпечава. Прави възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на претендираната сума в размер на
281 610 лева – представляваща договорна неустойка за периода от 13.03.2015
г. до 03.12.2018 г.
Твърди, че ищецът не е доказал
претендираната сума, още повече, че е представил платежно нареждане за сумата
от 190 000 лв., а договорът е сключен за 210 000 лв., като разликата
от 20 000 лв. представлява неизпълнение от страна на ищеца. Също, размерът
на претендираната неустойка е изчислен върху цялата сума от 210 000 лв.,
като не е съобразена разликата между претендираната сума по договора за заем и
представеното платежно нареждане, което се твърди, да доказателство за
предадената сума от заемодателя.
Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове като
неоснователни и недоказани.
Доказателствата
по делото са писмени.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и доказателствата по делото приема за установено от
фактическа страна следното:
По делото е представен от
Договор за заем от 25.02.2015 г.,
сключен между М.Е.В.- заемодател и М.С.К., като заемополучател,
от който се установява ,че страните са се съгласили първия да предостави на
втория в заем сумата от 210 000 лв.,която да се върне в срок от 15 дни или
до 12.03.2015 год.
В чл.6 е уговорена неустойка
при забава на връщането в размер на 0,1 % за всеки ден.
От представеното на л.11
преводно нареждане се установява,че на 25.02.2015 год. М.Е.В.е превел по
банкова сметка *** М.С.К. в „А.Б.Б.“ АД с IBAN: ***в. с основание „заем“.
От представеното ксерокопие
от договор за цесия от 03.12.2018 г.,
сключен между М.Е.В.и ищцовото дружество „Е.“ ЕООД се
установява,че последното като цесионер е придобило
вземането на цедента към М.С.К. по договора за заем
от 25.02.2015 г., главница в размер на 210 000 лв. и 281 610 лева – дължима договорна
неустойка .
По делото е представено
Уведомление за цесия, изходящо от цедента – М.В.до М.С.К.,
с което го уведомява за това, че с договор от 03.12.2018 год. е прехвърлил
вземането си в размер на главница от 210 000 лв. и 281 610 лева - неустойка по договора за
заем от 25.02.2015 г. на „Е.“ ЕООД. Уведомлението чрез нотариална покана е
връчено на адрес гр.София,ж.к.******,който адрес видно от справката на л.16 от
делото е постоянен и настоящ адрес на ответника. На този адрес служител/Н.С./
на нотариус М.Г.е залепил уведомление-на входната врата. Установено е,че като
лицето Н.Й.С.работи като призовкар при посочения нотариус
от 28.06.2016 год. и до сега.
По делото е прието писмо от „А.Б.Б.“, удостоверяващо, че
лицето, титуляр на сметката IBAN: ***, по която е постъпила сумата
от 190 000 лв. е М.С.К..
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Правното основание на главната
искова претенция е чл.240,ал.1 във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД.
заемът за потребление е реален,
неформален, консенсуален договор, при който
заемодателят предава в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи, а заемателят
се задължава да върне заетата сума.
За действителността на договора
не е предвидена специална форма, а писмената такава е единствено форма за
доказване /по аргумент от чл.164,ал.1,т.3 ГПК/. В производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената
тежест да установи, че е дал заемните средства, е върху ищеца, претендиращ
връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията
си.
Преди да се обсъдят по същество
претенциите съдът следва да отбележи,че Договорът за цесия от 03.12.2018 г.,
сключен между М.Е.В.и ищцовото дружество „Е.“ ЕООД е валиден
и е постигнал ефекта на прехвърляне на вземанията по договора за заем от
25.02.2015 г. Длъжникът е уведомен надлежно при условията на чл.47,ал.1 ГПК от цедента, поради което съгласно чл.99,ал.4 ЗЗД прехвърлянето
има действие спрямо него от датата 18.01.2019 год. и оттогава е бил наясно за
смяната на кредитора и на кого дължи изпълнение.
Установено и няма спор, че
подписите в договора за заем са автентични и са положени от страните по него. Уговорили
са заем в размер на 210 000 лв., но реално заемодателят е превел на заемополучателя 190 000 лв. и според съда искът е
основателен до този размер. Над него до размера от 210 000 лв. следва да
се отхвърли,тъй като няма доказателства за реално предаване на заемни средства
над 190 000 лв.
Претенцията с основание
чл.92,ал.2 ЗЗД е основателна,но с оглед възражението за прекомерност следва да
се намали като размер.
Предвид правилото на
чл.114,ал.4 ЗЗД ,факта на неплащане на главното вземане и крайния срок на претендирането й - 01.03.2019
год. претенцията не е погасена по давност,т.е. възражението на ответника в тази
част е неоснователно.
Според съда клаузата на чл.6 от
заемния договор не е нищожна , поради неяснота на основата , на която следва да
се начислява неустойката-първо,защото такова основание за нищожност не е
предвидено по чл.26 ЗЗД или в друг закон и второ,дори да се приеме като
основание нещо като липса на предмет или съгласие,то възражението не е
основателно.Забавянето по смисъла на тази клауза очевидно визира невърнатата
след датата на падежа заемна сума,която в случая е 190 000 лв.,т.е. налице
е неяснота,но разумния прочит води на горния извод.
Уговорената неустойка на ден без
горна граница като размер или краен срок във времето не противоречи на добрите
нрави по принцип,но с оглед конкретните обстоятелства може да се разглежда като
основание за намаляването й. В тази връзка следва да се отбележи и факта,че
близо 4 години кредиторът е бездействал за събиране на дълга си,прехвърлил го е
за интересната сума от 9000 лв. на дружество,което предвид допуснатото
обезпечение на исковете има изглед да събере в пълен размер. За съда
претендирания размер на неустойката за времето от 28.06.2015 год. до 01.03.2019
год. от 281 610 лева е прекомерен и следва да бъде намален до двойния
размер на законната лихва върху сумата от 190 000 лв. за горния период,а
именно до размер от 140 000 лв.
С оглед гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА М.С.К., ЕГН **********,***, чрез назначения особен
представител адв. Д.Д., със съдебен адрес:***, офис
34 да заплати на „Е.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***
група „Сан Стефано“, ул. „******* на основание 79,ал.1 ЗЗД вр. с
чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата от 190 000
лв. – неизплатена главница по договор за заем от 25.02.2015 год., като ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер до
предявения такъв от 210 000 лв. и на основание чл.92,ал.1 и 2 ЗЗД сумата от 140 000 лв. - представляваща намалена от съда по
размер договорна неустойка съгласно
чл.6 от договор за заем от 25.02.2015 год. като ОТХВЪРЛЯ иска над уважения размер до претендирания такъв от 281 610
лева.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: