Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІI - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ М.
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова гр. д. № 1709 по описа на съда за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 465379/07.08.2018 г. по гр. д. № 56121/2017 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), 45 състав, е осъдено З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати на Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж. к. „******сумата
от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени травми,
претърпени от нея при настъпило на 05.03.2017 г. ПТП, като е отхвърлен искът за
разликата над уважената част от 5 000 лв. до пълно предявената в размер на
10 000 лв., както и е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на
мораторна лихва върху главницата от датата на завеждане на претенцията пред
застрахователя – 13.04.2017 г. до окончателното плащане на вземането, и
страните са осъдени да заплатят разноски съразмерно с уважената и отхвърлената
част от исковите претенции.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба вх. № 5150702/27.09.2018 г. от ищцата Е.Г.Н.,
с която се обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като
неоснователен искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху
главницата от 5 000 лв. от датата на завеждане на претенцията пред
застрахователя – 13.04.2017 г. до окончателното плащане на вземането. Излагат
се съображения, че решението в обжалваната част е неправилно. Позовавайки се на
разпоредбата на чл. 497, ал. 1 КЗ ищцата сочи, че в случая е завела писмена
застрахователна претенция пред застрахователя на 13.04.2017 г., за което е
образувана преписка по щета № 0000-1000-03-17-7220/13.04.2017 г., видно от
писмо с изх. № 7480/29.07.2017 г. Със същото писмо отговорният по повод
процесното ПТП по застраховка „Гражданска отговорност“ застраховател не е
поискал допълнителни доказателства, а е направил предложение за извънсъдебно
уреждане на спора. Сочи се, че от представеното към исковата молба писмо
следва, че ищцата е завела претенция пред застрахователя и датата на същата,
като ако СРС е счел, че тя не е поканила застрахователя извънсъдебно, то съдът
не е следвало да разглежда исковете. Освен това в доклада по делото по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е следвало да укаже на ищцата съгласно чл. 146, ал.
1, т. 5 ГПК, че носи доказателствената тежест за доказване на изпадането на
ответника в забава, което СРС не е сторил. Моли се за отмяна на решението в
обжалваната част, за уважаване на иска по чл. 86 ЗЗД, както и за присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5206793/14.12.2018 г. от ответника З. „Л.И.“ АД, с доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че застрахователят не изпада в
забава незабавно след получаване на поканата за изплащане на обезщетение, а
законодателят е определил срок, в който застрахователят да разгледа претенцията
по основание и да определи справедлив размер. Поддържа се, че застрахователят
се намира във фактическа невъзможност да изпълни задължението си до момента, в
който не получи данни за банковата сметка на увреденото лице, което се
установява от чл. 308, ал. 3 КЗ и чл. 409 КЗ, както и чл. 127, ал. 4 ГПК. В
случая се твърди, че съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ
застрахователят изпада в забава три месеца след като бъде уведомен за настъпилото
застрахователно събитие. Поради изложеното се моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част. Претендират се
разноски.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба вх. № 5151802/28.09.2018 г. и от ответника З. „Л.И.“ АД, срещу
първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 3 000 лв. до сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените на ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени травми,
претърпени от нея при настъпило на 05.03.2017 г. ПТП. Излагат се
съображения, че решението в обжалваната част е неправилно като постановено в
нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и в противоречие със събраните
доказателства по делото. Твърди се, че присъденото на ищцата обезщетение за
неимуществени вреди е завишено с оглед принципа на справедливостта и съдебната
практика, с позоваване на задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г. В
случая видно от Констативен протокол от 05.03.2017 г. на СДВР събитието е
настъпило в градски условия, при движение на участниците със съобразена
скорост, което се потвърждава от САТЕ, ищцата се е возила на предна дясна
седалка, т. е. далеч от зоната на удара, който е бил страничен отляво, като е
получила единствено разтягане на шийните връзки, от което е изпитвала временно
неудобство, но не и други увреждания. Сочи се, че размерът на определеното
обезщетение не е съобразен със степента на телесната повреда и срока за
възстановяване. След ПТП не е установено ищцата да има кървене, синина,
охлузвания и др. Оздравителният период напълно е приключил, не се е наложило
медикаментозно лечение. Ищцата се е възстановила напълно от получените травми
за сравнително кратък период, без за в бъдеще да се очакват негативни
последици, като по делото няма и приложени документи за проведено лечение след
прегледа в Спешно отделение на УМБАЛ „Света Анна“ АД, гр. София, а от
заключението на СМЕ също се установява, че увреждането е леко. Поддържа се, че
по делото не е доказано ищцата да не е била добре психически, във връзка с
процесното ПТП, изживени страх, стрес или нежелание да се вози или управлява
автомобил, които да имат връзка със събитието. Сочи се, че показанията на брата
на ищцата са неубедителни, липсват и доказателства за сторени разходи за
обездвижваща яка за врата, няма медицински документи, които да потвърждават, че
ищцата е изпитвала изтръпване на раменете и крайниците. Излагат се и доводи, че
за определяне на размера на обезщетението следва да се вземе предвид минималната работна заплата за страната – 420
лв. към момента на настъпване на ПТП и средномесечният осигурителен доход за
страната, който е 714,05 лв., като съобразно тези показатели присъденото
обезщетение е силно завишено. Следва да бъде отчетена и платената от
застрахователя премия по застраховка „Гражданска отговорност“, която е в размер
на 185,35 лв. В обобщение се поддържа, че обезщетение в размер на 5 000
лв. не съответства на обема, интензитета и продължителността на търпените
вреди, поради което решението в обжалваната от ответника част следва да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което обезщетението да бъде намалено.
Сочи се, че неправилно е определен и периодът, за който се дължи законната
лихва, с доводи, че ищцата не е представила банкова сметка, ***зпълни по
доброволен ред, поради което съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ , вр. с чл. 496,
ал. 1 КЗ застрахователят изпада в забава три месеца след като бъде уведомен. Предвид
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част, за намаляване на
размера на обезщетението за неимуществени вреди с 2 000 лв. (разликата над
3 000 лв. до присъдените 5 000 лв.), за отхвърляне на иска по чл. 86 ЗЗД за присъдена лихва от 13.04.2017 г., както и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5015398/30.01.2019 г. от ищцата Е.Г.Н., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба на ответника. Поддържа се, че първоинстанционният
съд правилно е приложил установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и
критериите, заложени в ППВС № 4/1968 г., като е отчел конкретните икономически
условия и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането,
съдебната практика по аналогични случаи, тежестта на телесните увреждания на
ищцата, начина, по който те са се отразили на психическото ѝ състояние,
възможността ѝ да шофира и да се вози в автомобил, работоспособността
ѝ, установени безпротиворечиво от събраните в процеса доказателства и е
определил обезщетение, отразяващо действителната тежест на причинения
противоправен резултат и съответстващо на степента на търпените неимуществени
вреди. Възразява се, че ищцата не е представила пред застрахователя информация
за банковата си сметка при завеждане на претенцията, както повелява чл. 380 КЗ.
Поради изложеното се моли въззивната жалба на ответника да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната от последния част да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
Първоинстанционното решение в частта, с която
е уважен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата 3000 лв., както и в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над
5 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., не е обжалвано от страните,
поради което е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 000 лв. (след допуснато изменение на иска чрез неговото увеличаване
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в открито съдебно заседание на 12.04.2018 г.), представляваща
обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от травматични
увреждания, причинени на ищцата при ПТП, състояло се на 05.03.2017 г. в гр.
София, по вина на застрахован при ответника
водач, ведно със законната лихва от 13.04.2017 г. - датата
на завеждане на претенцията пред застрахователя до окончателното плащане.
Ищцата сочи, че в резултат на процесното ПТП, за което бил съставен Констативен
протокол за ПТП с пострадали лица № К-127/05.03.2017 г., е претърпяла телесно
увреждане - травма
на шията – „леко обърната цервикална лордоза на ниво Ц4-Ц5“, изпитвала
изключително силни болки в областта на шията, носила полутвърда шийна яка за около един месец,
имала
постоянно главоболие, световъртеж, гадене и повръщане, сънливост, отпадналост, раздразнителност, повишена
светлочувствителност, изпитвала тревожност, имала нарушения на паметта и вниманието, затруднена концентрация.
Ответникът в срока
по чл. 131 ГПК оспорва исковете по основание и размер. Оспорва описания в
исковата молба механизъм на ПТП, наличието на причинно – следствена връзка
между събитието от 05.03.2017 г. и претендираните неимуществени вреди от
ищцата, навежда възражение за съпричиняване на вредоносния резултат на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради непоставяне на обезопасителен предпазен
колан от страна на ищцата, навежда и доводи, че претендираният размер на
обезщетението е завишен по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съобразявайки икономическите
условия в страната към датата на настъпване на застрахователното събитие,
заплатената от застрахования премия по застраховка „Гражданска отговорност“ в
размер на 196,75 лв., вида на телесната повреда и срока за възстановяване на
ищцата. Оспорва се и дължимостта на лихвата за забава с доводи, че ответникът
не е в забава, тъй като ищцата не е представила банкова сметка, ***ено, поради
което застрахователят не дължи лихва по чл. 409 КЗ.
Въззивните жалби са подадени в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което са процесуално
допустими.
По
същество въззивната жалба на ищцата е основателна, а тази на ответника –
частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на ТР № 1/09.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение
е валидно и допустимо - в обжалваните части. По правилността му въззивният съд приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 429, ал. 1 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се
задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен
резултат от застрахователното събитие, а разпоредбата на чл. 432, ал.
1 КЗ предоставя право на увредения,
спрямо когото застрахованият е отговорен по силата на чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от
застрахователя на делинквента, при спазване изискванията на чл. 380 КЗ.
За да се ангажира
отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ следва да е налице валиден застрахователен договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ между собственика на управлявания от делинквента
автомобил и ответника -застраховател, както и да са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на вредите спрямо
увредения.
В случая
първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е
уважен за сумата от 3 000 лв. не е обжалвано, поради което същото със сила
на пресъдено нещо установява наличието на предпоставките за ангажиране
отговорността на ответника – застраховател – установено е, че на 05.03.2017 г.
около 00:10 часа в тъмната част на денонощието в района на кръстовището с бул.
„Александър Малинов“ лек автомобил „Тойота Корола“ с рег. № ******, управляван
от К.Д.(застрахован при З. „Л.И.“ АД по
застраховка „Гражданска отговорност“) при наличие на
пътен знак Б1 не е
пропуснал
движещия се с предимство от дясната му страна по бул. „Александър Малинов“ лек
автомобил „Пежо Партнер“ с рег. № ******, управляван от Петко Божинов;
настъпило е ПТП, като ударът е бил нанесен с предната централна част на лек автомобил „Тойота Корола“ в
лявата странична част на лек автомобил „Пежо Партнер“; вследствие на удара
последният се е отклонил надясно по посоката си на
движение, завъртайки се по посока, обратна на движението на часовниковата
стрелка и със задната си лява част се е ударил в
метростанция „Александър Малинов“; ищцата е пътувала на предната дясна седалка
на лек автомобил „Пежо Партнер“, ударът е настъпил в лявата странична част на
автомобила, като е причинил травма на шията
на ищцата; доказано е също, че при правилно поставен
обезопасителен колан същият не ограничава движението на главата на пътника в
автомобила, респективно не предпазва от травми на шията, които обстоятелства се
установяват и от неоспореното заключение на съдебно – автотехническата
експертиза. Не е спорно, че във връзка с
процесното ПТП при ответника е заведена щета № 0000-1000-03-17-7220/163.04.2017
г., по която не е осъществено плащане в полза на ищцата.
Спорен пред настоящата инстанция е само
въпросът за справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди с оглед доказаните
по делото неимуществени вреди, претърпени от ищцата, както и относно
дължимостта на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на лихва за забава върху
обезщетението за неимуществени вреди и началния момент, от който същата е
дължима.
От приетия лист за
преглед на пациент № 7092 от 05.03.2017 г. от УМБАЛ „Света Анна“ АД, гр. София,
е видно, че на ищцата е поставена диагноза: Травма на шия. Обективно състояние
– бял дроб – т. о., сърце – РСД, други: корем мек, неболезнен. Не са посочени
данни за необходимост от провеждане на изследвания, на ищцата е назначена консултация
с неврохирург – д-р М.КНХ и е издадена рецепта.
От приетите
искане/назначение за образна диагностика от 05.03.2017 г. и резултат от
рентгеново изследване от Клиника по образна диагностика, УМБАЛ „Света Анна“ АД,
гр. София, от 05.03.2017 г. е видно, че при ищцата е констатирано леко обърната
цервикална лордоза на ниво Ц4-Ц5. Телата на прешлените са със запазена форма и
височина. Не личат фрактурни промени.
От приетата по
делото рецепта от 05.03.2017 г., издадена от д-р М.КНХ, УМБАЛ „Света Анна“ АД,
гр. София, се установява, че на ищцата е предписана полутвърда шийна яка ORTE 2
C2 PLUS.
От приетото в хода на първоинстанционното
производство заключение на съдебно
-медицинска експертиза
(СМЕ) от 03.04.2018 г., което въззивният съд кредитира
като компетентно дадено и в пълнота отговарящо на поставените задачи, се
установява, че при процесното ПТП ищцата, като пътник в автомобил на предна
дясна седалка е получила травма в областта на шийните прешлени – установена
след преглед в Спешно отделение на УМБАЛ „Света Анна“ АД гр. София, проведено е
лечение с обездвижване на шията с шийна яка. Описаните увреждания са в причинна
връзка с процесното ПТП. Вещото лице е извършило личен преглед на ищцата на
27.03.2018 г., според нейни данни е носила шийна яка един месец, като една седмица
я е носила постоянно, а останалите три седмици само през деня. Оплаква се от
болки в областта на шията, изтръпване на двете ръце и чувство на слабост в раменете. Сповед вещото лице е налице обективно
запазен физиологичен обем движение в шиен отдел на гръбначен стълб. В
заключението е посочено, че няма приложени документи за проведеното лечение
след прегледа на ищцата в Спешно отделение на УМБАЛ „Света Анна“ АД, гр. София.
Според вещото лице по принцип при такъв тип увреди възстановителният процес е
около месец и половина. През периода на лечение ищцата е търпяла болки и
страдания, като през първите 10 дни болките са били с по – голям интензитет. В
заключението е посочено, че при извършения личен преглед на ищцата на
27.03.2018 г. не са установени трайни последици, получени вследствие на
процесното увреждане. Разпитано в открито съдебно заседание на 12.04.2018 г.
вещото лице добавя, че при ищцата има вродена аномалия в областта на шийните
прешлени – вродена извивка, различна от нормалните извивки, която също може да
провокира такива оплаквания, поради което вещото лице не може категорично да
каже дали оплакванията са вследствие на травмата или на заболяването на ищцата.
Има възможност да са вследствие на инцидента, тъй като има увреда на връзките
между отделните прешлени, което е наложило носенето на яката. Възможно е,
независимо, че ищцата има такова увреждане, самият инцидент да е провокирал и
засилил оплакванията.
За установяване на
претърпените от ищцата неимуществени вреди в хода на първоинстанционното
производство са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля К. Г.Н., брат – близнак на ищцата, неговите показания са логични и
отразяващи непосредствените му възприятия, поради което и съобразявайки разпоредбата на чл. 172 ГПК въззивният съд ги кредитира изцяло. За претърпените от ищцата вреди
е житейски логично да свидетелстват най - близките й хора, а доколкото по
делото няма доказателства, които да разколебават събраните гласни
доказателствени средства, то съдът ги възприема изцяло при обосноваване на
фактическите си изводи, като намира за неоснователни доводите на въззивника -
ответник, че те не следва да се кредитират. Свидетелят заявява, че ищцата му звъннала на четвърти срещу пети март 2017 г., около 02:00
ч. сутринта и го уведомила, че е хоспитализирана в болница „Света Анна“
вследствие на пътен инцидент, случил се на бул. „Александър Малинов“.
Свидетелят отишъл в болницата, ищцата била изпаднала в шок, предписали ѝ
били яка за врата, изглеждала уплашена и изпитвала болки. На сутринта
положението ѝ се влошило, не можела да стане от леглото, свидетелят
закупил яка за врата, като ищцата около 10 дни трябвало да спи с яката, свалила
я около месец след това. Добавя, че през този месец ищцата подготвяла
дипломната си работа, била студентка, изпитвала затруднения да работи и да седи
на компютъра. Постоянно ползвала обезболяващи. Постоянното носене на яката
довело до безсъние, което впоследствие се отразило на ежедневните ангажименти
на ищцата. Свидетелят добавя, че инцидентът се отразил на храненето на ищцата –
отслабнала драстично, ограничила и социалните си контакти, тъй като не искала
да излиза с яката. Изпитвала изтръпване на крайниците и отслабване на рамената.
Започнала да шофира едва след 4 - 5 месеца – през този период освен, че не
шофирала, ищцата не можела и да се вози в кола. Самото движение на автомобила
водело до болки във врата. Свидетелят пояснява, че не знае сестра му да е имала
други заболявания преди инцидента.
Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Според т. 11 на ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило значение и
е задължително за съдилищата, и съгласно константната практика на ВКС,
понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това могат да
бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и
продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически
последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване
на здравето, осакатявания и пр. Неимуществените вреди включват всички онези
телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него
болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални
изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен
период от време. Съгласно практиката на ВКС (решение № 242 от 12.01.2017 г. по
т. д. № 3319/2015 г., ІІ ТО, решение № 248 от 02.08.2018 г. по т. д. №
1565/2017 г., ІІ ТО, решение № 15 от 26.02.2019 г. по т. д. № 1277/2018 г., ІІ
ТО и др.), при определяне на справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди следва да се отчита и икономическото състояние в страната
към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на
отговорност на застрахователя към този момент.
В случая за
определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът
съобрази характера, броя и тежестта на причинените телесни увреждания на
ищцата, интензивността на физическите и психически страдания и тяхната
продължителност – едно телесно увреждане
- травма на шията – леко обърната цервикална лордоза на
ниво Ц4 – Ц5, причинили на ищцата временно разстройство на здравето, неопасно
за живота, без данни за счупвания или по – тежки фрактури, с възстановителен
период според кредитираното заключение на СМЕ при подобен тип увреждания от
около месец и половина, с най - интензивни болки в първите десет, наложилата се
имобилизация с шийна яка в рамките на един месец – носена от ищцата постоянно
през първите десет дни, а след това – само през деня, което се установява както
от заключението на СМЕ, така и от свидетелските показания, съдът отчита
останалите неприятни усещания на ищцата – проблемите в съня и невъзможността да
се концентрира при работа, чувството на
стрес и тревожност, което отговаря на последиците при
подобен тип увреждания. Същевременно съдът отчита липсата на данни за наложил
се болничен престой или специфично медикаментозно лечение, липсата на трайни
последици от увреждането, обстоятелството,
че няма категорични доказателства, че болките в крайниците
са в резултат именно на причинените
при ПТП телесни увреждания, а не се дължат на вроденото
заболяване на ищцата, възрастта на ищцата към момента на настъпване на ПТП – 23
г., предполагаща по – бързо и пълно възстановяване, липсата на данни за негативни
психически преживявания с по – висок интензитет от обичайните за този вид
травми. При определяне на размера на обезщетението съдът не взима предвид
казаното от свидетеля, че ищцата е отслабнала – загубила много килограми, както
и че не е могла да шофира – 4 – 5 месеца, доколкото подобни твърдения не са
изложени в исковата молба, съответно не са включени като обуславящи размера
на обезщетението. Съобразявайки тези
обстоятелства и социално – икономическата обстановка в страната към датата на
ПТП – 05.03.2017
г. (минимална работна заплата от 460 лв., определена с ПМС № 141/13.07.2017 г.)
въззивният съд намира, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обезщетение в размер на 4 000 лв.
Установените лимити
на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не се ползват с
приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към
релевантния момент - моментът на настъпване на увреждането. В случая въззивният
съд намира, че предвид доказаните по делото вреди, така определеното
обезщетение е съобразено и с обществено -икономическата конюнктура
в страната към момента на увреждането.
Предвид изложеното, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е уважен за разликата
над 4 000 лв. до присъдените 5 000 лв., като искът за разликата от 1 000 лв. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По другия спорен във въззивното производство въпрос – дължимостта и началния
момент, от който се дължи лихва за забава в плащане на обезщетението,
въззивният съд приема следното:
За разлика от КЗ
(отм.) новият КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ в чл. 429, ал. 3, изр. 2 изрично лимитира
включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума,
лихви за забава като ги ограничава до тези, които текат от момента на по - ранната
от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ
или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на
застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на
претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие. По
отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите в чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ е
предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за
лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ,
т. е. при ограниченията на чл. 429, ал. 3 КЗ -
само в рамките на застрахователната сума и за периода с начало от уведомяване
на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ. предявяване
на претенция от увреденото лице. В чл. 494, т. 10 КЗ
изрично се изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви
извън тези по чл. 429, ал. 2 и
ал. 5 КЗ при спазване на условията
по чл. 429, ал. 3 КЗ,
т. е. не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на
уведомяване на застрахователя.
Разликата в периодите по отношение на дължимото
спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на осн. чл. 86
вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД и
от застрахователя по застрахователния договор се извежда не само с оглед
изричното правило на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ,
но и предвид въведената с новия КЗ
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото
лице спрямо застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска
застраховка“ на автомобилистите на осн. чл. 498, ал. 3,
вр. чл. 432,
ал. 1 КЗ -
отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда
на чл. 380 КЗ (в този смисъл Решение №
128 от 04.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г., I ТО).
В
конкретния случай застрахователят е уведомен за претенцията на увреденото лице
на 13.04.2017 г., видно от представените пред първоинстанциония съд писмени
документи - писмо от застрахователното дружество от 29.07.2017 г. относно
процесната щета № 0000-1000-03-17-7220/13.04.2017 г., ответникът не оспорва, че
това е датата, на която е предявена извънсъдебната претенция на увреденото
лице. Не се установява застрахователят да е бил уведомен от застрахования по
застраховка „Гражданска отговорност“ водач на по - ранна дата. С писмо изх. №
7480/29.07.2017 г. от З. „Л.И.“ АД до ищцата и нейния процесуален представител,
застрахователното дружество е заявило, че във връзка с молбата – претенция за
претърпени от ищцата телесни увреждания, вследствие на ПТП на 05.03.2017 г. е
определен размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на
600 лв., като ищцата е поканена да се яви за подписване на споразумение и за
изплащане на така определената сума от 600 лв. Доколкото ищецът се
легитимира като кредитор на претендираното главно вземане за неимуществени вреди и
предвид установените по делото фактически положения, че застрахователят (ответник) е бил уведомен от ищцата за настъпилото
застрахователно събитие на 13.04.2017 г., то същият е изпаднал в забава на 14.07.2017 г., след изтичане
на 13.07.2017 г. на тримесечния
срок по чл. 497, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ, а за периода от 13.04.2017 г. до 14.07.2017 г. той дължи законната лихва
за забава върху застрахователното обезщетение за имуществени вреди на основание
чл. 429, ал. 3 вр. с чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2
КЗ – за забавата на делинквента. Фактът
на непосочване на банкова сметка ***. 380, ал. 3 КЗ не води до друг извод, тъй
като дружеството не е изявило готовност за заплащане на обезщетение в
претендирания от ищцата размер, съответно не е освободен от последиците на
забавата (Решение № 167 от 30.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2273/2018 г., II ТО).
Следователно,
застрахователят, като част от покритието по
застраховката, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва
от датата, на която е предявена извънсъдебно претенцията на ищцата - 13.04.2017
г. до окончателното плащане, за който период това искане е основателно и е
следвало да бъде уважено от първия съд. Ето защо законна
лихва следва да се присъди от посочената
дата върху приетата за дължима от въззивния съд главница в размер на 4 000 лв.
Предвид изложеното, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен искът по чл. 432,
ал. 1 КЗ за разликата над 4 000 лв. до 5 000 лв. и искът да бъде отхвърлен за
сумата от 1 000 лв., както и отменено в частта, с която е отказано присъждане
на лихва за забава от 13.04.2017 г. до окончателното плащане на главницата от 4
000 лв., като лихвата да бъде присъдена с въззивното решение, съответно да бъде
потвърдено в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за разликата
над 3 000 лв. до 4 000 лв.
По разноските пред първата инстанция:
При този изход на спора, първоинстанционното
решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. Същото следва да
бъде отменено в частта, с която в полза на адвокат Е.Ж. са присъдени разноски
за адвокатско възнаграждение над 332 лв. до 415 лв. – в хипотезата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата над
164 лв. до 205 лв. – разноски за държавна такса, както и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата над 80 лв. до сумата от
100 лв. – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Ищцата следва да бъде осъдена да
заплати на ответника допълнително сумата от 10 лв. – депозит за САТЕ, както и в
полза на СРС допълнително сумата от 20 лв. – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
при съобразяване, че начинът на определяне на разноските от първоинстанционния
съд не е оспорен от страните. Разноски за претенцията по чл. 86, ал. 1 ГПК не
се присъждат, тъй като същата не е взета предвид при определяне на разноските
от първоинстанционния съд, съответно едва пред въззивния съд не могат да бъдат
присъдени разноски по тази претенция.
По разноските пред
въззивната инстанция:
Предвид основателността на въззивната
жалба на ищцата, в полза на последната следва да се присъдят разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение (съгласно искането за присъждане на разноски в списък
по чл. 80 ГПК). Претендирани са такива в размер на 660 лв., заплатени в брой (договор
за правна защита и съдействие от 29.11.2019 г.). Ответната страна своевременно
е направила възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е основателно. С въззивната жалба на ищцата се
обжалва единствено решението в частта, с която е отхърлен искът по чл. 86, ал.
1 ЗЗД и като се вземе предвид, че ищцата е подала отговор на въззивната жалба
на ответника, която е частично неоснователна, то дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде намалено до сумата от 450 лв. – 300 лв. – за
подаване на въззивна жалба - чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение (по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), както и 150 лв. – за подаване на отговор на въззивната жалба на
насрещната страна, с оглед частта от тази жалба, която въззивният съд прие за
неоснователна.
С оглед частичната основателност на
въззивната жалба на „З.Л.И.“ АД, в полза на дружеството също се следват
разноски. Претендирани са такива за държавна такса – 40 лв. и юрисконсултско възнаграждение
450 лв. От така претендираните разноски в полза на този въззивник следва да се
присъди сумата от 20 лв., съобразно уважената част от въззивната жалба –
разноски за държавна такса, както и сумата от 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение (от общо определения размер от 100 лв.
- определено от съда на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед
фактическата и правна сложност на делото пред въззивния съд и извършените от юрисконсулта процесуални действия –
явяване в едно открито съдебно заседание, доколкото въззивната жалба е подадена
от адвокат, за който няма доказателства за сторени разноски).
По аргумент от чл. 113, изр. 2 ГПК, вр. чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК настоящото въззивно решение подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
465379/07.08.2018 г. по гр. д. № 56121/2017 г. по описа на Софийски районен
съд, 45 състав, в частта, с която е осъдено З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж.
к. „******сумата над 4 000 лв. до присъдените 5 000 лв. (или разликата от
1000 лв.), представляваща обезщетение за причинените на ищцата неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени травми, претърпени от
ищцата при настъпило на 05.03.2017 г. ПТП, в частта, с която е отхвърлен искът
по чл. 86 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата от датата на
завеждане на претенцията пред застрахователя - 13.04.2017 г. до окончателното
плащане, в частта, с която З. „Л.И.“ АД е осъдено да заплати на Е.Г.Н. сумата
над 164 лв. до присъдените 205 лв., в частта, с която З. „Л.И.“ АД е осъдено да
заплати на адвокат Е.П.Ж. – САК сумата над 332 лв. до присъдените 415 лв. –
адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, както и в частта, с
която З. „Л.И.“ АД е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата над 80 лв. до
присъдените 100 лв. – разноски на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е.Г.Н., ЕГН **********
***, ж. к. „******против З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата на основание
чл. 432, ал. 1 КЗ сумата над 4 000 лв. до присъдените 5 000 лв. (или за
разликата от 1 000 лв.), представляваща обезщетение за причинените на ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени травми,
претърпени от ищцата при настъпило на 05.03.2017 г. ПТП.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж.
к. „******на основание чл. 86 ЗЗД мораторна лихва върху главницата от 4 000
лв., считано от датата на завеждане на претенцията пред застрахователя -
13.04.2017 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 465379/07.08.2018 г. по гр. д. №
56121/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 45 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж. к. „******да заплати
на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 10 лв. (десет лева) - разноски за депозит
за САТЕ в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж. к. „******да заплати
на по сметка на СРС допълнително сумата от 20 лв. (двадесет лева), разноски в
първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж.
к. „******на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК сумата от общо
450 лв. (четиристотин и петдесет лева) - разноски за адвокатско възнаграждение
във въззивното производство.
ОСЪЖДА Е.Г.Н., ЕГН ********** ***, ж. к. „******да заплати
на З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 20 лв. (двадесет лева) -
разноски за държавна такса и сумата от 50 лв. (петдесет лева) - юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ
е уважен за сумата от 3 000 лв. и отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до
претендираните 10 000 лв. е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.