№ 6149
гр. София, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Йоанна Н. Станева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20251100509387 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 20.04.2025г., постановено по гр.дело № 48103/2024г. по
описа на СРС, ГО, 170 състав, са отхвърлени обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 т. 3, вр. чл. 225,
ал. 1 от КТ, предявени от Й. В. М. срещу “РЕСТАРТ 2014” ЕООД за отмяна на
дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено със Заповед №
1689/13.06.2024г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност „разносвач на храна” и за заплащане
на обезщетение в размер на 5 598 лева за оставане без работа поради
незаконното уволнение за периода от 13.06.2024г. до 13.12.2024г. Със същото
решение ответното дружество е осъдено да заплати на Й. В. М. по иск с
правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ сумата от 296, 86 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 7 дни за
2024г., като претенцията е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер
от 933 лева.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени обективно
кумулативно предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и
1
т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, е подадена в законоустановения срок въззивна
жалба от ищеца Й. В. М.. В същата се поддържат оплаквания за допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Доводите са обосновани с твърдения, че СРС е допуснал съществено
процесуално нарушение като не се е произнесъл по възражението на ищеца за
немотивираност на процесната заповед да уволнение. Излага, че в същата е
посочено единствено, че според работодателя уволненият служител не се е
явявал на работа в продължение на 10 дни, като не е уточнено през кои точно
дни е допуснал твърдяното нарушение. Счита, че по този начин е ограничено
правото му на защита, доколкото работникът е престирал труд по
предварително утвърден работен график. Твърди да е допуснато съществено
нарушение с оглед обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел, че с
бланкетното посочване на времеви период от десет дни, работникът може да
разбере кои са трите дати, през които не се е явил на работа. Във въззивната
жалба се наведени доводи, че съдът дължи служебна преценка за спазване на
императивната разпоредба на чл. 195 от КТ, поради което счита, че е
ирелевантно дали и кога ищецът е въвел това възражение в производството по
иск за оспорване законността на уволнението. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.
Насрещната страна “РЕСТАРТ 2014” ЕООД оспорва въззивната жалба
като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение
на относимите материално-правни норми. Сочи, че по делото не е спорно
обстоятелството, че ищецът не се е явявал на работа за целия период от 13.05.
до 23.05.2024г., с което е нарушил трудовата дисциплина. Освен това излага,
че работодателят е доказал наличието на всички предпоставки за законност на
прекратяването на посоченото в процесната заповед уволнение. По тези
съображения е направено искане за потвърждаване на решението в
обжалваните му части.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
2
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и
следното:
Въз основа на ангажираните по делото доказателства се установява, че
между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов
договор от 16.02.2024г., въз основа на който ищецът заемал длъжността
"разносвач на храна", при пълно работно време, с място на работа "ресторант
Ниагара". На 23.05.2024г. ответникът-работодател е поискал обяснения от
ищеца за причините, поради които е отсъствал от работа в периода от
13.05.2024г. до 23.05.2024г. Не е спорно, че работникът не е дал обяснения,
както и че трудовото правоотношение между страните било прекратено на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ с налагане на дисциплинарно наказание –
уволнение съгласно Заповед № 1689/13.06.2024г. В заповедта е вменено
нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 от КТ, вр. чл. 190,
ал. 1, т. 2 от КТ, изразяващо се в неявяване на работа в продължение на повече
от три последователни работни дни в периода от 13.05.2024г. до 22.05.2024г.
Ищецът не оспорва визираното в процесната заповед за уволнение
неявяване на работа в посочения период. Твърденията за незаконност на
уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е
ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, в случая са свързани с оспорване съществуването на
трудово правоотношение между страните към 13.05.2024г. – началото на
визирания период на неизпълнение на трудовите задължения. В исковата
молба и в хода на първоинстанционното производство е поддържано, че на
20.04.2024г. управителят на обекта е изгонил ищеца и му е казал да не идва на
работа повече. Ищецът счита, че с прекратяването на трудовото
3
правоотношение от посочената дата въз основа на това изявление в устна
форма, той не дължи изпълнение на задълженията си по договора,
включително и основното му задължение да престира работна сила. В
обжалваното решение правилно първоинстанционният съд е приел доводите
на ищеца за неоснователни. Според императивната разпоредба на чл. 335, ал. 1
от КТ трудовият договор се прекратява писмено, т.е. с писмено изявление на
съответната страна, упражняваща правото си да прекрати договора, като
писмената форма е условие за действителността на волеизявлението. По
делото не се твърди, нито се установява да е налице писмено волеизявление с
правните последици по чл. 335, ал. 1 от КТ преди датата на издаване на
процесната уволнителна заповед. Субективната увереност на ищеца, че
трудовото правоотношение е било прекратено на 20.04.2024г. по описания в
исковата молба ред, е ирелевантна и не може да обоснове отпадане на
задълженията му да се яви на работното си място за изпълнение на трудовите
си задължения. Този извод следва от задълженията на страните да полагат
необходимата грижа, а неполагането на същата представлява виновно
поведение, и ако е довело до нарушаване на задълженията по трудовия
договор, то също е виновно. Освен това, в конкретния случай се установи от
събраните по делото доказателства чрез неопроверганите показания на
свидетелите Б.С. и С.З., че противно на твърденията в исковата молба, и след
20.04.2024г. понякога ищецът се е явявал на работа, като окончателно е
преустановил в средата на месец май 2024г.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователни релевираните във
въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в
неразглеждането на възражението за неспазване на изискванията на чл. 195,
ал. 1 от КТ за мотивираност на заповедта за уволнение. По въпроса може ли
съдът да се произнесе по правни и фактически основания за
незаконосъобразност на уволнение, които не са въведени от ищеца с исковата
молба, при предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, е налице формирана и
установена непротиворечива практика на ВКС, намерила израз в решение №
37 от 29.01.2025г. по гр.д. № 768/2024г., решение № 665/1.11.10 г. по гр. д. №
242/09 г., ІV г.о.; решение № 459/27.01.11 г. по гр. д. № 1532/10 г., ІV
г.о.; решение № 503/5.01.12 г. по гр. д. № 77/11 г., ІV г.о.; решение №
135/08.06.2021 г. по гр. д. № 3135/2020 г., ІV г.о.; решение № 195/11.07.2011 г.
4
по гр. д. № 1707/2009 г., ІV г.о. и др. Даденото в цитираната съдебна практика
разрешение се споделя и от настоящия съдебен състав. Според дадените
разяснения, при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1 от
КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или
погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между
страните трудово правоотношение. Съдът е обвързан от обстоятелствата
посочени в исковата молба и не може да основе решението си на факти, които
не са въведени от ищеца. След предявяване на иска ищецът може да навежда
нови факти само, ако е направил съответното възражение срещу правото на
работодателя за прекратяване на трудовия договор, но е пропуснал да посочи
фактите, на които то се основава. Пропуснатите възражения могат да бъдат
направени и по-късно в хода на първоинстанционното производство, ако
страната не е могла да узнае съответните обстоятелства или да посочи и
представи съответните доказателства своевременно, въпреки полагането на
дължимата грижа за добро водене на делото /чл. 147, ал. 1 ГПК/ или във
въззивното производство.
В конкретния случай възражението на ищеца, че заповедта не е
мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, е заявено за първи
път в представената пред първоинстанционния съд писмена защита. По
изложените по-горе съображения се налага извод, че това възражение не е
било своевременно въведено в предмета на спора и правилно
първоинстанционният съд не е разгледал същото. Противното би довело до
нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. доколкото съдът
би се произнесъл извън предмета на основанията по предявения иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. В случая с оглед предмета на оспорването
– нарушение на изискванията по чл. 195, ал. 1 от КТ за мотивиране на
заповедта за уволнение, се налага извод, че същото не попада в изключенията,
визирани в нормата на чл. 147, ал. 1 от ГПК, респективно – по чл. 266, ал. 2, т.
1 от ГПК. Съдържанието на оспорената заповед е било известно на ищеца
преди предявяване на иска, поради което възражението за немотивираност на
акта според изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, е следвало да бъде
релевирано с исковата молба.
Противно на поддържаното от въззивника, настоящият съдебен състав
счита, че в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ
съдът не следи служебно за спазване изискванията за мотивиране на заповедта
5
за уволнение, регламентирани в нормата на чл. 195, ал. 1 от КТ. В Кодекса на
труда не е уредено производство за налагане на дисциплинарни наказания
като динамичен фактически състав, събирането и преценката на
доказателствата също не е подчинено на правила за публичност,
непосредственост и състезателност. Дисциплинарно производство е уредено
в Закона за адвокатурата, Закона за нотариусите и нотариалната
дейност, Закона за частните съдебни изпълнители и др. Предметът на иска се
очертава с исковата молба чрез насрещните страни, петитума и
правопораждащите юридически факти, съставляващи основание на иска и при
иск с правно осн. чл. 344, ал. 1 КТ основание на претенцията са наведените от
ищеца твърдения за незаконност на заповедта за уволнение; непосочени
пороци, не могат да се въвеждат в предмета на спора от съда, тъй като по този
начин ще наруши принципът на диспозитивното начало в гражданския процес
и съдът ще се произнесе извън сезирането. При липса на твърдение в исковата
молба за нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, недопустимо е съдът сам да
преценява дали е спазено изискването за мотивиране на заповедта за налагане
на дисциплинарно наказание /определение № 60755 от 23.11.2021г. по гр.д. №
1632/2021г. на ВКС, Четвърто ГО/. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на
делото и обемът на дължимата защита се определят от страните. Както бе
посочено по-горе в мотивите на съдебното решение, съдът не може да признае
уволнението за незаконно на основание, което не е посочено в исковата молба.
Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението
за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или
погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в
исковата молба. От този принцип следва пряко и извода, че съдът не следи
служебно дали е спазено изискването за мотивиране на заповедта за
уволнение.
Настоящият съдебен състав намира, че наложеното на ищеца най-тежко
дисциплинарно наказание – уволнение, съответства на тежестта на
установените по делото нарушения на трудовата дисциплина. Законът
предвижда неявяването на работа в течение на два последователни работни
дни като тежко дисциплинарно нарушение и основание за налагане на
наказание “уволнение”, тъй като разстройва в голяма степен създадената
организация на работа - основание за уволнението на работника – чл. 190, ал.
1, т. 2 от КТ. Касае са за неизпълнение на основни трудови задължения,
6
установени в нормата на чл. 126, т. 1 от КТ. Наложеното дисциплинарно
наказание уволнение е съответно на извършените дисциплинарни нарушения
по критериите на чл. 189 КТ с оглед продължителността на периода, в който
ищецът не се е явявал на работа без уважителни причини.
По тези съображения се налага извод, че от обективна и субективна
страна ищецът е осъществил сочените дисциплинарни нарушения.
Работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение.
Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване
уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което
и предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явяват и исковете
по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ /за възстановяване на предишната работа/ и по чл.
344, ал. 1, т. 3 от КТ /за обезщетение за времето, през което е останал без
работа поради уволнението/.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 1 000 лева по списък на разноските по чл. 80 от
ГПК и договор за правна защита и съдействие. Насрещната страна е
релевирала възражение за прекомерност на претендирания адвокатски
хонорар, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е
основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:
Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се
определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата
и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според
задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр.
чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да
7
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото
тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./,
защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в
смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда
при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са
действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от
вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от
страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране
нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и
количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и
съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е.
адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.
Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат
категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от
1 000 лева е прекомерно. В случая делото не се отличава с фактическа или
правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не
са събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно заседание.
Извършените от процесуалния представител на въззиваемата страна действия
по осъществяване на правна защита и процесуално представителство се
изразяват в подаването на мотивиран отговор на въззивната жалба и явяване в
проведеното съдебно заседание. При съобразяване на изложеното се налага
извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се
намали до размер на сумата от 700 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7036 от 20.04.2025г., постановено по гр.д.
№ 48103/2024г. по описа на СРС, ГО, 170 състав, в обжалваните му части,
както следва: в частта, в която са отхвърлени обективно кумулативно
съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.
8
225, ал. 1 от КТ, предявени от Й. В. М. срещу “РЕСТАРТ 2014” ЕООД, за
отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение”, наложено със Заповед №
1689/13.06.2024г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на
заеманата преди уволнението длъжност „разносвач на храна” и за заплащане
на обезщетение в размер на 5 598 лева за оставане без работа поради
незаконното уволнение за периода от 13.06.2024г. до 13.12.2024г., както и в
частта относно присъдените по чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника
съдебни разноски.
ОСЪЖДА Й. В. М., ЕГН **********, гр. София, ул. **** да заплати на
“РЕСТАРТ 2014” ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. “Кричим” № 1, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 700 /седемстотин/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9