Решение по дело №5477/2019 на Районен съд - Стара Загора

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

           Номер                            Година   10.08.2020                 Град   Стара Загора

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД                                 XII  ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и четвърти юни                                                                           Година 2020 

в публично съдебно заседание в следния състав:

                                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.

Секретар: В.П.               

Прокурор:                                  

като разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 5477 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

 

Ищцата П.Х.Д. твърди в исковата си молба, че била поръчител по договор за потребителски кредит № 49/120606 между Д. и ответника, който подписал споразумение за плащане с П., което било приобретател на вземането по договора за кредит, по който ответникът не бил изпълнил своето задължение и П. се снабдило с изпълнителен лист за същото и образувало ИД № 20138690400435 на ЧСИ И. Б. срещу ответника и ищцата, като поръчител. Поради това се наложило тя да плати цялата сума по изпълнителното дело, която възлизала към 10.01.2014 г. общо на 7108.02 лева. Със съобщение от 10.02.2014 г. била конституирана като взискател по изпълнителното дело. Вследствие на наложените запори на ответника, за периода от 21.12.2015 г. до 25.04.2017 г., й била изплатена от ЧСИ сумата от 7108.02 лева, която ищцата платила, за да се конституира като взискател по изпълнителното дело. В случая обаче не получила законовата лихва за забава от изплащане от нея на цялата сума по делото на 06.02.2014 г., до възстановяването й от ответника до 25.04.2017 г. Поради това подадяла заявление по чл. 410 ГПК, с което ответникът да бъдел осъден да й заплати дължимата законова лихва върху главницата от 7108.02 лева за периода от 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г., която била в размер на 2323.09 лева. Образувано било ч.гр.д. № 3339/2019 г. на СтРС и издадена заповед за изпълнение, срещу която ответникът подал възражение. След допуснатото намаление в размера на предявения иск, искането по същество е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сумата от 1963.70 лева за регресно вземане по чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за законна лихва върху заплатената по изпълнителното дело сума от 7108.02 лева, от деня на плащането й на 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г., за което парично задължение е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3339 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по делото и в заповедното производство разноски.

 

Ответникът М.Б.Х. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен и му присъди сторените по делото и в заповедното производство разноски, с възражения и доводи, включително и за изтекла погасителна давност, изложени подробно от пълномощника му в подадения срок отговор и в хода на делото по същество.

 

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

 

За процесното вземане (в размерът му от 2323.09 лева, преди допуснатото по делото негово намаление) ищцата е подала на 26.06.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 3339/2019 г. на СтРС, по което на 03.07.2019 г. е издадена исканата от нея заповед по чл. 410 ГПК, срещу която на 03.09.2019 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, ответникът е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което на 21.10.2019 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищцата е предявила процесния иск, които поради това се смята предявен на 26.06.2019 г., когато е подала в съда заявлението си за издаване на заповедта по чл. 410 ГПК срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).

 

Според нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, поръчителят разполага с личен обратен иск срещу главния длъжник при наличието на три условия. Първото е да е погасил дълга на главния длъжник към кредитора чрез изпълнение. Второто е изпълнението да има погасителен ефект спрямо главния длъжник. И третото е поръчителят да е уведомил главния длъжник, че има намерение да изпълни или е предявен от кредитора иск за изпълнение срещу него. Неизпълнението на третото условие има две последици. Първата е, че поръчителят губи личния си обратен иск срещу главния длъжник в случай, че последният изпълни задължението си към кредитора преди да е бил уведомен от поръчителя за направеното от него плащане (чл. 143, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Втората е, че ако поръчителят е изпълнил задължението, без да е уведомил за това длъжника и без последният да го е изпълнил, не губи обратния си иск срещу него, но трябва да търпи възраженията на длъжника, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението (чл. 143, ал. 2, изр. 2 ЗЗД). Именно поради това ВКС приема, че когато кредиторът предяви вземането си срещу поръчителя (законодателят използва термина "иск" в материалноправното му значение на "вземане"), последният трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията му. Инак рискува да плати недължимо или в повече. А и длъжникът, ако не знае за извършеното плащане от поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на поръчителя да уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. Когато обаче поръчителят има доверие на кредитора, той плаща на свой риск (за да избегне разноските по делото и разноските по принудителното изпълнение) и ако задължението е съществувало, получава регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. При неуведомяване длъжникът запазва в този случай единствено възраженията си срещу кредитора, защото само тях той може да противопостави на платилият поръчител, защото не получава никакви права срещу него поради неуведомяването (Р 229-2012-IV г.о. и Р 306-2014-IV г.о.).

 

В случая по делото страните не спорят, че ищцата е била поръчител по договор за потребителски кредит № 49/12.06.2006 г., сключен между Д., като кредитор и ответника, като кредитополучател. Не спорят и че П. е придобило вземанията по този договор, а ответникът подписал с него споразумение за плащане. Не спорят и по фактите, че поради неизпълнение на задълженията на ответника по договора за кредит, П. се снабдило, за вземанията си по този договор, с изпълнителен лист по чл. 416 ГПК по ч.гр.д № 6672/2011 г. на Старозагорския районен съд срещу страните по делото и е образувано въз основа на същия изпълнително дело № 20138690400435 по описа на ЧСИ И. Б. (л. 5-7). От т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства, се установява още, че за периода от 29.11.2013 г. до 06.02.2014 г., ищцата, като съдлъжник по същото изпълнително дело, е платила на взискателя П. по същото, сумата от общо 7108.02 лева, с която дългът на ответника към него по изпълнителния лист е изцяло погасен (л. 62-63). Поради това на 10.02.2014 г., като платил дълга поръчител, същата е конституирана на основание чл. 429, ал. 1 ГПК, като взискател по това изпълнително дело, на мястото на удовлетворения взискател П. (л. 14-15). За периода от 21.12.2015 г. до 25.04.2017 г., от ответника, като длъжник по същото изпълнително дело, е събрана сумата от общо 8869.07 лева, видно от т. IV-6 от ЗСИЕ (л. 62). От тази сума на ищцата е изплатена сумата от общо 7808.02 лева, от която 7108.02 лева е платената от нея на първоначалния взискател сума за погасяване задълженията на ответника по същото изпълнително дело, а останалите 700 лева са сторените от същата, като взискател по същото изпълнително дело, разноски от 700 лева за заплатен адвокатски хонорар, видно от т. IV-7 и 8 от ЗСИЕ (л. 62). Неоснователни при това положение са възраженията на ответника в отговора, че с тази сума от 700 лева били погасени изтеклите върху регресното вземане от 7108.02 лева по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД на ищцата законни лихви. Нещо повече. От т. IV-11 на ЗСИЕ е видно, че по изпълнителното дело не са начислявани и събирани от ответника върху това регресното вземане от 7108.02 лева по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД на ищцата законни лихви (л. 63). От т. 4 на ЗСИЕ се установява още, че размера на претендираната от ищцата за исковия период от 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г. законна лихва по чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД върху събираното от ответника за същия период по същото изпълнително дело нейно регресно вземане от 7108.02 лева по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, като се съобразят направените от ответника за същия период частични плащания по същото изпълнително дело, отразени в т. IV-7 от ЗСИЕ, е 1963.70 лева (л. 62-64). Други релевантни доказателства няма представени по делото.          

 

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че с договора за поръчителство ищцата е поела към кредитора на ответника валидно задължение, да отговаря за изпълнение на задълженията му към него по сключения между тях договор за потребителски кредит (чл. 138 ЗЗД). Поради неизпълнение/неплащане от ответника на задълженията му по него, придобилият правата на кредитора по същия договор нов кредитор П., се снабдил за вземанията си по него с изпълнителен лист по чл. 416 ГПК, не само срещу ответника, но и срещу солидарно отговорната с него, като поръчител за същите вземания, ищца, въз основа на който е образувано изпълнителното дело № 20138690400435 на ЧСИ И. Б., по което ищцата платила до 06.02.2014 г. на горепосочения нов кредитор на ответника – П., цялото му неизпълнено към него парично задължение от 7108.02 лева по договора за кредит, за принудително събиране на което е издаден изпълнителния лист по чл. 416 ГПК и образувано срещу него и ищцата изпълнителното дело. С изпълнението на това чуждо задължение от 7108.02 лева, за ищцата е възникнало на датата на окончателното му плащане на 06.02.2014 г. регресното право/вземане по чл. 143, ал. 1 ЗЗД да иска плащането му от ответника,  заедно със законната лихва върху същото от тази дата на неговото плащане до изплащането му (чл. 143, ал. 1 ЗЗД и Р 74-1959–ОСГК). Тази законна лихва е изчислена от вещото лице за исковия период от 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г., когато същото регресно вземане е събрано от ответника и върнато на ищцата по същото изпълнително дело, по което тя е конституирана като взискател по реда и при условията на чл. 429, ал. 1 ГПК, в размер на 1963.70 лева (т. 4 ЗСИE, л. 63). В случая е без правно значение дали ищцата е уведомила ответника за поканата на кредитора до нея и за плащането, вместо него, на регресното вземане от 7108.02 лева по договора за кредит, преди погасяването й. Не само защото плащането му е станало по същото изпълнително дело, по което солидарно осъден с нея длъжник по изпълнителния лист по чл. 416 ГПК, е бил и ответника, който освен това нито е възразил, нито по делото има доказателства да е изпълнил/платил същата сума на кредитора си. Поради това отговаря пред ищцата за нея, която тя е платила вместо него за погасяването й, заедно с процесната законна лихва от деня на окончателното й плащане на 06.02.2014 г. (чл. 143, ал. 2, изр. 1 и 2 ЗЗД). Но и защото, дори и в случая да се приеме, че ищцата е платила същата на кредитора му, без реално да го уведоми, ответникът не й е противопоставил и по делото никакви възражения, които е могъл да направи на кредитора си при изпълнението. Поради това те не представляват основание за отхвърляне на предявения от ищцата против него иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на процесното вземане за законна лихва върху регресното й вземане от деня на плащането на 06.02.2014 г. до изплащането му на 25.04.2017 г. (чл. 143, ал. 2, изр. 2 ЗЗД).

 

Частично основателно е обаче възражението на ответника в отговора за погасяването по давност на тази претендирана от ищцата законна лихва в размер на 1963.70 лева за исковия период  от 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г. Последната, тъй като не е капитализирана (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Тя в случая е начислена за периода от 06.02.2014 г. до 25.04.2017 г., а искът за нейното съществуване е предявен от ищцата по делото на датата 26.06.2019 г., на която е подала заявлението в заповедното производство за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК за същата лихва срещу ответника, с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК. При това положение, не се погасяват по давност всички изтекли за този период законни лихви за забава на ответника в плащането на процесното регресно вземане по чл. 143, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването им в съда по делото (Р 2648-1978–I г.о.). Поради това погасена по давност в случая е само частта от 1665.51 лева от цялото вземане от 1963.70 лева за тези законни лихви за забава в плащането на същото регресно вземане, изтекли върху последното за периода от 06.02.2014 г. до 26.06.2016 г., което е видно от справката към ЗСИЕ (л. 64). Останалата част от 298.19 лева от това вземане за същите лихви, обезщетяващо забавата на ответника да плати регресното вземане на ищцата за периода от 26.06.2016 г. до 25.04.2017 г., не е погасена по давност, защото попада в тригодишния период от 26.06.2016 г. до 26.06.2019 г., когато е предявен иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за тяхното съществуване (Р 2648-1978–I г.о.). А с предявяването на 26.06.2019 г. на този иск по чл. 422, ал. 1 ГПК по делото за тяхното съществуване, започналата да тече за погасяването им давност е прекъсната (чл. 116, б. „б” ЗЗД) и не тече докато трае настоящия съдебен процес относно това вземане (чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД). Поради това не е и изтекла към датата на приключване на съдебното дирене по делото (чл. 235, ал. 3 ГПК). Поради това до сумата от 298.19 лева за периода от 26.06.2016 г. до 25.04.2017 г., съдът намери за възникнало и съществуващо към датата на приключване на съдебното дирене процесното вземане на ищцата за тези лихви за забава в плащането на регресното вземане от ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК). Поради това до тази сума и за този период следва да се уважи, като основателен, и предявеният от ищцата против ответника иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване неговото съществуване, а в останалата му част, над тази сума и период, до претендираната с него по-голяма от 1963.70 лева и за периода от 06.02.2014 г. до 26.06.2016 г., същият иск следва да бъде отхвърлен, като неоснователен, поради погасяване по давност на тази предявена с него част от това вземане.

 

Неоснователни са доводите по същество за противното на пълномощника на ищцата, че процесното вземане за законна лихва не било погасено по давност и в горепосочената му част, тъй като тази давност започвала да тече от последния ден на плащане от ответника на регресното вземане на 25.04.2017 г. Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). А процесното вземане за законна лихва в случая е станало изискуемо от деня 06.02.2014 г., на който ищцата е платила изцяло дълга на ответника по изпълнителното дело (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). Други релевантни доказателства, които да навеждат на изводи, различни от посочените, съдът намери, че няма представи по делото.

 

При този изход на делото ищцата има право да й се присъдят сторените по делото разноски съразмерно с уважената част от иска (чл. 78, ал. 1 ГПК). Възражението на пълномощникът на ответника обаче, за прекомерност на платеното от същата адвокатско възнаграждение от 600 лева за защитата й по делото, е основателно и следва да се уважи, като поради това й се присъди по-нисък размер на разноските в тази им част или минималното адвокатско възнаграждение от 392.62 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. й към момента на уговарянето и плащането му на 19.10.2019 г., от ДВ, бр. 7/22.01.2019 г.), защото настоящото производство не разкрива фактическа и правна сложност в сравнение с други такива дела от същия вид, тъкмо напротив, основните спорни въпроси по същото са разрешени с ТР 4-2014-ОСГТК, което определя по-ниска негова степен на фактическа и правна сложност (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК ), поради което платеното от ищцата адвокатско възнаграждение от 600 лева се явява прекомерно и следва да се намали до минималното такова от 392.62 лева (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това, при този изход на делото, сторените от ищцата в същото разноски в общ размер от 439.08 лева (от които 46.46 лева внесена за производството държавна такса и 392.62 лева дължимо й се след приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК минимално адвокатско възнаграждение) следва да се възложат в тежест на ответника съразмерно с уважената част от иска (в размера му преди неговото намаляване, защото последното винаги се съчетава с оттегляне или отказ от иска в намалената му част, а за последната, не на ищеца, а на ответника се присъждат разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК) или сумата от 56.36 лева (чл. 78, ал. 1 и 5 ГПК). При този изход на делото, ищцата има право да й се присъдят и сторените в заповедното производство разноски съразмерно с уважената част от иска по делото (чл. 78, ал. 1 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). Възражението на пълномощникът на ответника обаче, за прекомерност на платеното от същата адвокатско възнаграждение от 500 лева за защитата й в заповедното производство, е основателно и следва да се уважи, като поради това й се присъди по-нисък размер на разноските в тази им част или минималното адвокатско възнаграждение от 311.31 лева по чл. 7, ал. 7, във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. й към момента на уговарянето и плащането му от ДВ, бр. 7/22.01.2019 г.), защото и заповедното производство не разкрива фактическа и правна сложност в сравнение с други такива дела от същия вид, тъкмо напротив, основните спорни въпроси и по него са разрешени с ТР 4-2014-ОСГТК, което определя по-ниска негова степен на фактическа и правна сложност (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК ), поради което платеното от ищцата адвокатско възнаграждение от 500 лева се явява прекомерно и следва да се намали до минималното такова от 311.31 лева (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това, при този изход на настоящото дело, сторените от ищцата в заповедното производство разноски в общ размер от 357.77 лева (от които 46.46 лева внесена за същото производство държавна такса и 311.31 лева дължимо й се след приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК минимално адвокатско възнаграждение) следва да се възложат в тежест на ответника съразмерно с уважената част от иска по настоящото дело (в размера му преди неговото намаляване, защото последното винаги се съчетава с оттегляне или отказ от иска в намалената му част, а за последната, не на ищеца, а на ответника се присъждат разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК) или сумата от 45.92 лева (чл. 78, ал. 1 и 5 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). При този изход на делото и ответникът има право да му се присъдят сторените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от иска (чл. 78, ал. 3 ГПК). Възражението на пълномощникът на ищцата обаче, за прекомерност на платеното от същия адвокатско възнаграждение от 600 лева за защитата му по делото, е основателно и следва да се уважи, като поради това му се присъди по-нисък размер на разноските в тази им част или минималното адвокатско възнаграждение от 392.62 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. й към момента на уговарянето и плащането му от ДВ, бр. 7/22.01.2019 г.), защото настоящото производство не разкрива фактическа и правна сложност в сравнение с други такива дела от същия вид, тъкмо напротив, основните спорни въпроси по същото са разрешени с ТР 4-2014-ОСГТК, което определя по-ниска негова степен на фактическа и правна сложност (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК ), поради което платеното от ответника адвокатско възнаграждение от 600 лева се явява прекомерно и следва да се намали до минималното такова от 392.62 лева (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това, при този изход на делото, сторените от ответника в същото разноски в общ размер от 752.62 лева (от които 360 лева внесено възнаграждение на вещото лице и 392.62 лева дължимо му се след приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК минимално адвокатско възнаграждение) следва да се възложат в тежест на ищцата съразмерно с отхвърлената част от иска (в размера му преди неговото намаляване, защото последното винаги се съчетава с оттегляне или отказ от иска в намалената му част, а за последната само на ответника се присъждат разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК) или сумата от 656.01 лева (чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК). При този изход на делото, ответникът има право да му се присъдят и сторените в заповедното производство разноски съразмерно с отхвърлената част от иска по настоящото дело (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК). Възражението на пълномощникът на ищцата обаче, за прекомерност на платеното от същия адвокатско възнаграждение от 500 лева за защитата му в заповедното производство, е основателно и следва да се уважи, като поради това му се присъди по-нисък размер на разноските в тази им част или минималното адвокатско възнаграждение от 311.31 лева по чл. 7, ал. 7, във вр. с ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. й към момента на уговарянето и плащането му от ДВ, бр. 7/22.01.2019 г.), защото и заповедното производство не разкрива фактическа и правна сложност в сравнение с други такива дела от същия вид, тъкмо напротив, основните спорни въпроси и по него са разрешени с ТР 4-2014-ОСГТК, което определя по-ниска негова степен на фактическа и правна сложност (т. 3 от ТР 6/2012 ОСГТК ), поради което платеното от ответника адвокатско възнаграждение от 500 лева се явява прекомерно и следва да се намали до минималното такова от 311.31 лева (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това, при този изход на настоящото дело, сторените от ответника в заповедното производство разноски, изчерпващи се с 311.31 лева дължимо му се след приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК минимално адвокатско възнаграждение, следва да се възложат в тежест на ищцата съразмерно с отхвърлената част от иска по настоящото дело (в размера му преди неговото намаляване, защото последното винаги се съчетава с оттегляне или отказ от иска в намалената му част, а за последната само на ответника се присъждат разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК) или сумата от 271.35 лева (чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК и т. 12 от ТР 4-2014-ОСГТК).

 

          Воден от горните мотиви, Старозагорският районен съд

 

Р   Е   Ш   И:

 

          ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Б.Х., с ЕГН **********, с адрес ***, че дължи на П.Х.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 298.19 лева за законна лихва по чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД върху заплатената за погасяване на задължението му по изпълнително дело № 20138690400435 по описа на ЧСИ И. Б. сума от 7108.02 лева, за периода от 26.06.2016 г. до 25.04.2017 г., за изпълнение на което парично задължение е издадена заповед № 1774/03.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3339 по описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, поради погасяването му по давност, предявения от П.Х.Д., иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на М.Б.Х., съществуването на вземането за законна лихва по чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 298.19 лева за периода от 26.06.2016 г. до 25.04.2017 г., до претендираните 1963.70 лева и за периода от 06.02.2014 г. до 26.06.2016 г.

 

          ОСЪЖДА М.Б.Х. с п.с., да заплати на П.Х.Д. с п.с., сумата от 56.36 лева за разноски по настоящото дело и сумата от 45.92 лева за разноски по заповедното ч.гр.д. № 3339 по описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд съразмерно с уважената част от иска по настоящото дело.

 

          ОСЪЖДА П.Х.Д. с п.с., да заплати на М.Б.Х. с п.с., сумата от 656.01 лева за разноски по настоящото дело и сумата от 271.35 лева за разноски по заповедното ч.гр.д. № 3339 по описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд съразмерно с отхвърлената част от иска по настоящото дело.

 

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.

 

                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: