Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …..09.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав, в публично съдебно заседание на шести
декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 6690 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение от 15.03.2018г. на СРС, ГО, 145 състав по гр.д.№ 69579/2017г. е осъден ответника „БДЖ – П.П.“ ЕООД да заплати на К.К.П., на
основание чл. 200, ал.1 КТ, сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 17.07.2017г.,
изразяващи се в болки и страдания за период от настъпване на злополуката до
датата на предявяване на иска – 02.10.2017г., ведно със законната лихва ,
считано от 17.07.2017г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата до пълния
предявен размер от 12 000 лв., като неоснователен и недоказан, а иска за
имуществени вреди за сумата 243. 22 лв. е отхвърлен като погасен чрез плащане в
хода на процеса. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
В срока по чл. 259, ал.1 ГПК решението е
обжалвано с въззивна жалба от ищцата в частта, с която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл.200, ал. 1 КТ за неимуществени вреди за разликата над
уважения размер от 4 000 лв. до пълния претендиран размер
от 12 000 лв. Въззивницата излага доводи за
неправилност на решението в атакуваната част, поради нарушение на материалния
закон. Твърди, че определеният размер на обезщетението е занижен и не отговаря
на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че счупването на лявата
раменна кост й е причинило болки и страдания за период повече от 30 дни, като 3
месеца е била в отпуск поради временна нетрудоспобност;
отделно е било направено наместване на отделена епифиза
на хумеруса, както и гипсова имобилизация
за срок от 2 месеца. Сочи, че не е възстановен пълния обем на движение на
ръката и прогнозата е необнадеждаваща. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и да уважи изцяло предявения иск, с присъждане на разноски.
Въззиваемият – ответник „БДЖ – П.П.“ ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави
без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно
първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа, че присъденото
обезщетение не е завишено с оглед доказаните по делото вреди и периода на
възстановяване. Твърди, че е налице небрежно поведение на ищцата, което е
допринесло за настъпване на трудовата злополука. Моли съда да потвърди
решението в обжалваната част. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението в частта за отхвърляне на иска
за имуществени вреди е влязло в сила като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е частично неправилно като краен
резултат.
Предявен е иск с правно основание чл. 200,
ал.1 КТ:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вреди от трудова злополука
или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на
работника или служителя, работодателят отговаря имуществено, независимо от това, дали негов
орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. Фактическият състав за възникване на обективната отговорност
на работодателя включва следните кумулативни предпоставки: наличие на трудово
правоотношение между ищеца ответника,
професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или
служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила временна
неработоспособност, трайно
намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт, вреда – имуществена или неимуществена и причинна
връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.
В настоящият случай, с оглед влязлото в
сила решение в частта за уважаване на иска, горепосочения фактически състав е установен
със сила на присъдено нещо, а именно – настъпила на 17.07.2017г. трудова
злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО през периода на действие
на трудовото правоотношение с ответника, при която ищцата, на длъжност „инспектор,
административно обслужване, деловодител“, при носене на служебна кореспонденция,
е паднала при слизане от ескалатор в подлеза на Централна гара, гр. София, при
което й е причинено счупване на горния край на лява раменна кост/хумерус в областта на шийката. На същата дата е извършено
оперативно лечение – закрито наместване на отделена епифиза
на химеруса, като е сложена гипсова имобилизация, като ищцата е била в отпуск поради временна нетрудоспособност за
периода от 91 дни, от които с имобилизационна ортеза - 2 месеца. При извършен преглед на 15.12.2017г. от
вещото лице, същата се е оплакала от болки и ограничени движения в лява раменна
става, след като са били извършени два курса физиолечение
и рехабилитация, като е налице ограничение в движението на левия горен крайник – вдига го до 120 гр., при
норма 180 гр. Вещото лице по приетата СМЕ дава констатации, че причинените на
ищцата болки и страдания са били най-интензивни в първите 10 - 15 дни след
травмата и в началото на рехабилитацията, като в бъдеще при натоварване на
крайника и промени във времето е възможно да изпитва болки и дискомфорт в мястото на увредата и
е препоръчително да провежда периодично физиолечение и балнеолечение с оглед увеличение на обема
на движения.
Съгласно приетата във въззивното
производство епикриза от 25.04.2018г., изд. от
Специализирана болница за рехабилитация – „Тузлата“ ЕООД, гр. Балчик, жалбоподателката е провела лечение за период от 1 седмица,
като е постъпила с диагноза – хипотрофия на
мускулатурата на лява мишница и раменен пояс и болка при активна абдукация, ограничен обем активни и пасивни движения в лява
раменна става и е изписана с подобрение – увеличаване обема на движение на лява
раменна става и е насочена за нова рехабилитация в болнични условия в
едногодишен период.
Спорният въпрос между страните, повдигнат
с въззивната жалба, е относно размера на дължимото обезщетение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Понятието ,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението /ППВС № 4 от 23.12.1968г./. Такива
обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат обемът,
характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата, при които са извършени,
интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения,
преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване състоянието на
здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди включват
всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време.
Въззивният съд намира, че присъденото от
първоинстанционния съд обезщетение в размер на сумата от 4 000 лв. не отговаря в
пълна степен на изискването на чл. 52 ЗЗД за репариране на вредите по
справедливост, поради което доводите на въззивницата
за занижен размер на обезщетението, са частично
основателни
– до размера на сумата 8 000 лв.
При определяне размера на обезщетението въззивният
съд намира, че следва да бъдат взети предвид всички релевантни обстоятелства,
установени от събраните писмени и
гласни доказателства /показанията на св. М./: 1/ характера и тежестта на полученото от ищцата
травматично увреждане, описано по-горе – счупване на горен край на лява раменна
кост, 2/ вида на проведеното лечение, наложило се с оглед естеството на увреждането
– оперативна интервенция, впоследствие с гипсова имобилизация,
ортеза и физиолечение и
рехабилитация, като представената във
въззивното производство епикриза цени, доколкото
установяване липсата на пълно възстановяване на обема на движение на ръката, 3/ периода
на възстановяване на ищцата, съпроводен с болки
и страдания, най-интензивни непосредствено след травмата и в началото на
рехабилитацията, с период на временна неработоспособност 3 месеца, 4/ възрастта на ищцата към датата на инцидента – 60
г.;
5/ констатираното от вещото лице и от свидетелката ограничение
в движението на ръката на ищцата до 120 гр. и последващото подобрение след лечение, но непълно и нуждата
от последваща рехабилитация, респ. прогнозата за в
бъдеще.
Възражението на въззиваемия – ответник за наличие на небрежно поведение на
жалбоподателката, е изцяло недоказано. Съгласно разпоредбата
на чл. 201, ал. 2 КТ, имуществената отговорност на работодателя може да се
намали, но не и да отпадне при установена груба небрежност. Груба небрежност е
налице, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят
вредоносните последици, предвиждал е не конкретната, а абстрактната възможност
да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. В
това се изразява неговата груба небрежност, самонадеяното му поведение, неговата
нереална субективна представа за обективната действителност. В настоящия казус не
е установено подобно поведение на ищцата.
Поради частичното несъвпадение
на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта за отхвърляне на иска за разликата над 4000
лв. до размера на сумата 8 000 лв. и вместо него постановено друго за уважаване
на иска, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора, на въззивницата следва да се присъдят претендираните
и доказани разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., съобразно уважената част на
жалбата. Възражението на въззиваемата страна за
намаляване на основание чл. 78, ал. 5 ГПК на общия размер на претендираното възнаграждение от 600 лв. поради
прекомерност, е неоснователно, тъй като същото е под минимално определения
размер в чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредба № 1/2004г. от 730 лв.
На въззиваемия следва да се присъдят разноски в размер на 50
лв. за юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК, с оглед действителната фактическа и правна сложност на
делото.
На основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, въззиваемият следва да бъде осъден да
заплати държавна такса по сметка на СГС в размер на 80 лв. и по сметка на СРС –
160 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 15.03.2018г. на СРС, ГО, 145 състав по гр.д. № 69579/2017г. в частта, с която е отхвърлен
предявения от К.К.П. срещу
„БДЖ – П.П.“ ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал.1 КТ за разликата над сумата 4 000 лв. до размера на сумата 8000 лв.,
както и в частта, с която е осъдена К.К.П. да
заплати на „БДЖ – П.П.“ ЕООД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
разноски над сумата 32. 67 лв. до присъдения размер от 65. 34 лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „БДЖ – П.П.“ ЕООД,
ЕИК *******да заплати на К.К.П.,
ЕГН **********, на основание чл. 200, ал.1 КТ, сумата още 4000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на
трудова злополука, настъпила на 17.07.2017г., ведно със законната лихва,
считано от 17.07.2017г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 300 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.03.2018г. на СРС, ГО, 145 състав по гр.д.№
69579/2017г. в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К.К.П.,
ЕГН ********** да заплати на „БДЖ
– П.П.“ ЕООД, ЕИК *******, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата 50 лв.
ОСЪЖДА БДЖ – П.П.“ ЕООД,
ЕИК *******да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата 80 лв. – по
сметка на СГС и сумата 160 лв. – по сметка на СРС.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
.