№ 125
гр. Раднево, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на двадесет и девети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ростислава Петкова
при участието на секретаря Десислава Ст. Лъчова
като разгледа докладваното от Ростислава Петкова Гражданско дело №
20255520100523 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на П. И. С. чрез адв. А. Д.,
с която срещу ответника „Сити Кеш“ ООД е предявен иск с правно основание
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит №*****/14.11.2024 г., и в условията на евентуалност иск по чл. 26, ал.1,
предл. трето и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК за
обявяване на нищожност на клаузата на чл. 11, ал.1 от договора, предвиждаща
заплащане на неустойка в случай, че ответника не предостави обезпечение по
договора в тридневен срок, също в условията на евентуалност, и иск по чл. 26,
ал.1, предл. трето и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК за
обявяване на нищожност на клаузата на чл.3, ал.1, т.7 от процесния договор,
съгласно, която се дължи възнаградителна лихва в размер на 50% върху
главницата.
Ищецът твърди, че между нея като кредитополучател и ответното
дружество „Сити Кеш“ ООД в качеството си на кредитодател бил сключен
договор за потребителски кредит №*****/14.11.2024 г., по силата на който
кредитодателят следвало да представи в заем парични средства в размер на
2900 лв. при ГЛП 50 % и ГПР 63,3 % , разсрочен на 12 месечни вноски /5
вноски по 120,83 лв. и 7 вноски по 486,15 лв./ с краен срок на издължаване -
14.11.2025 г. Договорът съдържал и клауза за представяне на обезпечение в
тридневен срок във вид на безусловна банкова гаранция или поръчителство
1
на едно или две физически лица.
На първо място в исковата молба се посочва, че изискването на чл. 5 от
договора за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под
формата на поръчителство или банкова гаранция за период, включващ от
сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноски по погасяване на заема и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем,
включващо договорената лихва и главница, представлява скрито
възнаграждение за кредитополучателя, което следва да бъде включено в ГПР,
поради което счита клаузата за нищожна. На следващо място счита, че
подобен размер на уговорената неустойка - 3516.80 лева е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Твърди, че действително приложения в кредитното
правоотношение годишен процент на разходите е различен от този посочен в
договора за кредит. Според ищеца уговореното възнаграждение под формата
на неустойка е разход по кредита, който е следвало да бъде включен при
изчисляването на ГПР. Твърди, че посочването в договорите на размер на
ГПР, който не е реално прилагания представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП, поради което счита, че
процесния договор за кредит е нищожен. В заключение посочва, че
определеният лихвен процент по договора не отговаря на действително
приложения, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към
договорната лихва и не е добавена в ГПР като разход по кредита.
Отделно от изложеното относно основанията за нищожност на целия
договор, твърди, че и уговорената договорна лихва противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, тъй като уговорената лихва в размер на
50,00 % надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендираните
периоди, което прави клаузата нищожна, отчитайки съотношението между
уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите уговорки в
договора. Посочва също, че в договора не е упоменато конкретно изражение
на лихвения процент на ден, в случай че потребителят упражни правото си на
отказ от договора. Счита и че клаузата на чл. 11, ал.1 от договора, уреждаща
неустойката също е нищожна поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на чл. 26 от ЗЗД, тъй като с тях се цели единствено неоснователно
обогатяване на кредитополучателя и излизат извън присъщите им функции,
посочени в т.3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поради изложеното иска от съда да постанови решение, с което да
2
признае за установено, че договор за паричен заем №*****/14.11.2024 г. е
нищожен на основание 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл.
22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, в условията на евентуалност, да
признае за установено, че клаузата на чл. 11, ал.1 от договора, предвиждаща
заплащане на неустойка в случай, че ответника не предостави обезпечение по
договора в тридневен срок, е нищожна на основание по чл. 26, ал.1, предл.
трето и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, също в
условията на евентуалност да признае за установено, че клаузата на чл.3,ал.1,
т.7 от процесния договор, съгласно, която се дължи възнаградителна лихва в
размер на 50% върху главницата, е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл.
трето ЗЗД и чл.146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК. Претендира
разноски на основание чл. 38, ал.1 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Сити
Кеш“ ООД, действащо чрез адв. М. , в който взема становище за
неоснователност на исковете.
Не отрича сключването на процесния договор между страните. Развива
съображения за липса на нищожност/недействителност на договора за
паричен заем на претендираните от ищеца основания. Отрича при
сключването им и чрез съдържанието им да са нарушени императивни норми
на закона. Позовава се на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като счита, че дори
съответната клауза за неустойка да е нищожна, то това не влече нищожност на
целите съглашения. Твърди, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде
включвана в ГПР. Посочва, че в рамките на пет последователни години,
ищецът сключил осем идентични договора за кредит и поради това е разбирал
икономическите последици от тях. Твърди, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като ищецът е
ползвал многократно един кредитен продукт, т.е многократно се е запознал с
неговите условия. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като
неоснователни. Представя писмени доказателства. Претендира разноски.
Възразява срещу претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, достигна до
следните фактически и правни изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните,
за безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните
обстоятелства: че между ищеца и ответника по делото е сключен договор за
потребителски кредит №*****/14.11.2024 г., по силата на който
3
кредитодателят е отпуснал в заем парични средства в размер на 2900 лв. при
ГЛП 50 % и ГПР 63,3 % , разсрочен на 12 месечни вноски /5 вноски по 120,83
лв. и 7 вноски по 486,15 лв./ с краен срок на издължаване -14.11.2025 г. , както
и че уговорената неустойка не е включена в ГПР.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил
доказателствената тежест както следва: В тежест на ищцата по предявения
главен иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК , е да
докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти,
от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между нея и
ответника са възникнали облигационни отношения по договор за паричен
заем №*****/14.11.2024 г., твърденията си за недействителност на договора за
кредит поради противоречие с императивни правила на ЗПК и добрите нрави.
В тежест на ищцата по предявения в условията на евентуалност иск с
правно основание чл. 26, предл. трето ЗЗД вр. с чл. 26, ал.4 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 3, ал.1 т.7 от договора досежно
размера на уговорената възнаградителна лихва, е да докаже сключването на
твърдяната клауза за възнаградителна лихва и твърденията си, на които
основава искането си за обявяване на нейната нищожност.
В тежест на ищцата по предявения в условията на евентуалност иск с
правно основание чл. 26, предл. трето ЗЗД вр. с чл. 26, ал.4 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 11 от договора досежно
уговорената неустойка, е да докаже сключването на твърдяната клауза и
твърденията си, на които основава искането си за обявяване на нейната
нищожност.
Следва да се посочи, че съдържанието на процесния договор за кредит не
е спорно между страните. С оглед предмета на процесния договор за кредит
съдът приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството
„потребител“, предвид което приложими в настоящия случай са разпоредбите
на ЗПК. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато
той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
4
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесния договор
за кредит съдът приема следното:
По договор за потребитески кредит №*********/14.11.2024 г. ответникът
предава на ищеца заемни средства от 2900 лв., дължими с 5 вноски по 120,83
лева и 7 вноски по 486,15 лева, с дата на първо плащане 16.12.2024 г. и
последна падежна дата – 14.11.2025 г., с фиксиран лихвен процент от 50,00 %
и годишен процент на разходите от 63,3%. Обявена е общата сума за плащане
е 4007,20 лв. Според погасителният план в тази сума се включва главница и
редовна лихва. Там е предвиден и вариант на месечна вноска при начисляване
на неустойка, дължима при непредоставяне на поне едно от обезпеченията по
чл. 5, ал.1 от договора за кредит - предварително формирана сума и платима
разсрочено с месечната вноска на обща стойност 3516,80 лева. С посочената
клауза на чл. 5.1, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояване на заема, да предостави обезпечение – поръчител или банкова
гаранция, а на основание чл.11.1 при неизпълнение заемателят заплаща по
този договор - неустойка в размер на сумата 3516,80 лева, която се начислява
автоматично и се счита за уведомен за нейното начисляване с подписване на
договора.
Основателно от страна на ищеца по предявения иск се поддържа, че е
налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет.
В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме
съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не
нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил
надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е
посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски по договора, като увеличава нейния размер. Съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено,
както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
5
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта
е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза
на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с
кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се
приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в
обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния
размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде включено, то
несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно и сама
по себе си клаузата за неустойка се явява нищожна с оглед нормата на чл. 19,
ал. 5 ЗПК. Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя
нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа
посочване на реалния ГПР (с включена неустойка). Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в
обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния
размер на процента на разходите. Следователно с процесните договори за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в
договорите за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към
кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи
при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя
6
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и решение по дело C‑714/22 от
21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в
договор за кредит, сключен с потребител. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен
смисъл се явяват неоснователни.
По така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен
иск за установяване недействителността на договора за кредит е основателен.
Не се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на предявените
при условията на евентуалност установителни искове за установяване
недействителността на отделни клаузи от договора.
За пълнота на изложеното, въпреки, че съдът не дължи произнасяне по
предявените в условията на евентуалност искове за обявяване на нищожност
на клаузата на чл. 11.1 от договора, доколкото намира предявения главен иск за
основателен, следва да се отбележи, че прочитът на съдържанието на клаузата,
по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка в полза на
кредитора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за заем,
налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито
възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което
следва да се предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител,
отговарящо на изключително завишени изисквания към финансовия и
кредитния им статус или банкова гаранция в двоен размер на цялото
задължение на заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това
задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които
посочената клауза въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за
него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в
двоен размер на цялото задължение по договора, валидна 6 месеца след
падежа за плащане по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на
всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за
отпускане на кредит в размер на суми от по 2900 лева с кратък срок на
погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно,
че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати,
7
въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да
дължи неустойка в размер по-голям от този на главницата по съответния
договор, като още към момента на сключване на договора съдът приема, че за
кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде
изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази
сума.
По разноските:
С Определение №349/31.07.2025 г. по настоящото дело, ищцата е
освободена от заплащането на държавна такса в производството по същото.
Ето защо и на основание чл.78, ал.6 ГПК следва да бъде осъдено ответното
дружество да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Районен съд –
Раднево сумата от 116 лв. представляваща дължима държавна такса за
предявения главен установителен иск. Относно искането на процесуалния
представител на ищеца Еднолично адвокатско дружество „ А. Д.“,
представлявано от адв. Д., за присъждане на адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на
процесуалния представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в
размер на 480 лв. с ДДС. Това възнаграждение е в размер, съответстващ на
правната и фактическата сложност на делото, която е незначителна,
доказването е само с писмени доказателства като приложения към исковата
молба, а правните аргументи са бланкетни от всички страни в процеса.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен по предявения от П. И. С., ЕГН
**********, с адрес гр. ******** срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к1784, р-н Младост, бул. „
Цариградско шосе“ №115 Е, ет.5 и съдебен адрес гр. София, ул. „Отец
Паисий“ №15, офис 6, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договор за потребителски кредит
№*****/14.11.2024 г. сключен между страните за сумата от 2900 лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. „ Цариградско шосе“
№115 Е, ет.5 и съдебен адрес гр. София, ул. „Отец Паисий“ №15, офис 6, да
заплати в полза на Съдебната власт, по сметка на Районен съд – Раднево
сумата в размер на 116 лв. (сто и шестнадесет лева), представляваща разноски
8
по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. „ Цариградско шосе“
№115 Е, ет.5 и съдебен адрес гр. София, ул. „Отец Паисий“ №15, офис 6 да
заплати на „Еднолично адвокатско дружество А. Д.", с ЕИК в регистър
Булстат: *********, представлявано от адвокат А. Д. - САК, с адрес
********** на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 480
лв. с ДДС (четиристотин и осемдесест лева) за оказана безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
9