Р
Е Ш Е Н И Е № 992
Пловдивският
окръжен съд, гражданско въззивно
отделение – девети състав, на двадесет и шести юли две хиляди и деветнадесета
година, след публично съдебно заседание на двадесет и втори юли две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СТЕФКА МИХОВА
ХРИСТО ИВАНОВ
при
участието на секретаря Ангелина
Костадинова, след като разгледа докладваното от председателя гражданско
въззивно дело № 1375 по описа за 2019 година, за да се произнесе, приема следното:
Производство
по чл. 258 вр. чл. 310 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Образувано е по ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА от
ищеца Н.Д.Б. чрез адв. С.Ч.,***, с която изцяло се обжалва Решение № 1986 от
/20.05.2019г. постановено по гр. д. № 2475/2019 г. по описа на Районен съд -
Пловдив, ХV гр. състав, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3
вр. с чл.225 ал.1 от КТ за признаване за незаконно уволнението, извършено със
заповед № РД-11-204/25.09.2018 г. и заповед № РД-11-205/25.09.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение
между страните, като заповедта е издадена от Председателя на Районен съд –
М., като трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл.330, ал.2, т. 6 вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3 и 7, вр.
с чл. 188, т. 3 от КТ. Ищцата е искала
да се обяви за незаконно уволнението с цитираната заповед, да бъде възстановена
на заеманата преди уволнението длъжност „с. д. Р.“, както и да бъде заплатено обезщетение за
времето, през което е останала без работа, считано от датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – 25.09.2018 г. до 25.03.2019 г. в размер на 8480,40
лв., ведно със законната лихва от датата на уволнението, до окончателното
изплащане на сумата, както и направени разноски.
Изложени са подробни оплаквания за незаконосъобразност на решението,
като съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
като в тази насока се цитира разпоредбата на чл. 235 от ГПК за необсъждане на
всички доказателства и тяхната съвкупност. На второ място, докладът по чл. 146 от ГПК е непълен, както и не
отговаря на изискванията на чл.146, ал. 1 от ГПК като цяло и на т.5, като липсвала яснота и конкретика при
определяне на доказателствената тежест,
на чл.146, ал.2 и ал. 3 от ГПК, в която насока се явява
незаконосъобразно, тъй като не може да
вменява тежест на страната, преди да са дадени указания по реда на чл. 146,
ал.3 от ГПК. В тази насока се цитира, че доказателствената тежест не е
разпределена и в тази насока е нарушен чл. 146 от ГПК.
Счита се, че решението е немотивирано. Твърди се, че е налице
едностранчивост, чрез игнорирането на определени доказателства поотделно, а е налице съвкупност на релевантни за делото
факти, което е нарушение на съда.
Процесуалните нарушения са съществени, тъй като касаят правно релевантни
факти и създават вероятност за порочност
на съдебния акт и накърняват правото на справедлив процес по отношение на
ищцата. Отново се сочи, че в определение
на съда по чл.140 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест, като тежестта на доказване пада на
ответника, който следва да установи законосъобразност на направеното уволнение.
Съдът е следвало за уважи иска на ищеца, а като е приел обратното е стигнал до порочно решение, което обуславя
отмяната на решението, тъй като са нарушени правилата на логиката, които водят
до необоснованост на решението. Счита се, че уволнението е неправомерно, тъй
като пред Районен съд се е установило
разминаване на фактическата обстановка, описана в заповедта за уволнение и действителната
такава. Това не е било обсъдено от Районен съд.
Счита се, че от разпита на свидетелите се установява, че от страна на а.
с.има тенденциозно отношения спрямо
ищцата-жалбоподател. В тази насока се
твърди, че ищцата си е тръгвала по-рано в определен ден, като се установява, че
в този ден е била дежурна и е трябвало да си тръгне преди края на работния ден.
В тази насока е взето становище по същество като се счита, че тези факти не са обсъдени от Районен съд.
Ищцата не е имала нарочна
заповед, според която да е определено кое лице да входира постъпили заявления
или входящи документи, както и реда и начина за контрол на действията на такъв
служител. По отношение на т.3 от
вмененото спрямо ищцата провинение –
отново от разпита на а. с. се
установява, че ищцата извършила това нарушение - неуплътняване на
работното време, тъй като самата г-жа Ф. заявява, че когато е влезнала е
намерила ищцата на прозореца в стаята. Конкретно е взето становище по
същество. Счита, че е налице отношение на а. с. към ищцата. В тази насока
установеното от а. с.почива само и единствено на нейни предположения.
По възражението за дискриминация
съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, приемайки, че
тежестта на доказване наличието на неравно третиране е на ищцата. В тази насока
се разсъждава по съществото на спора.
Моли се да бъде отменено решението като неправилно и
незаконосъобразно, както и да се признае заповедта на Председателя на Районен
съд - М. за прекратяване на трудовото правоотношение за незаконосъобразна, като
се постанови възстановяването на предишната заемана от ищцата длъжност „С. д.,
Регистратура“ и се присъди обезщетение в рамките на 8480,40 лв., ведно
със законната лихва върху тази сума. Претендират се разноски за двете съдебни
инстанции.
Не се сочат доказателствени искания.
С писмен отговор въззиваемата страна Районен съд – М., чрез адв. Г.,
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Иска се първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно
да бъде потвърдено изцяло. Излагат се доводи по въззивната жалба, които в
голяма част са съждения по съществото на спора. Не се ангажират нови
доказателства. Претендират се разноски. Прилага се договор за правна защита и
съдействие, платежно нареждане и списък на разноски.
Въззивният състав на Пловдивския окръжен съд след като констатира, че
въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по
чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение
на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради
следното:
За да постанови обжалваното решение, с което отхвърля предявените
обективно съединени искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т.т.1, 2, 3 вр. чл.
225 ал. 1 от Кодекса на труда, районният съд излага съображения: Констатирани
са пет нарушения на трудовата дисциплина, които са квалифицирани съгласно
Кодекса на труда и подзаконовата нормативна уредба, поради което е налице
именно соченото основание – системност на нарушенията, за налагане на най –
тежкото, предвидено в закона, дисциплинарно наказание. С оглед обстоятелството,
че са налице системни нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца,
както и предвид наложени двукратно наказания „предупреждение за уволнение“ през
м.февруари и през м.юни 2018г. за други нарушения на трудовата дисциплина, се
приема, че тежестта на наложеното наказание съответства на тежестта на
нарушенията. Подчертава се, че в настоящия казус нарушенията са тежки, както
поради неизпълнението на задълженията на д., така и поради наличието на повече
от едно нарушение на трудовата дисциплина в кратък период от време, вкл. след
налагане на две последователни дисциплинарни наказания.
Въззивният състав на ПдОС приема за правилен извода на районния съд, както
и изложените от него съображения. От своя страна, въззивният съд след като взе
предвид оплакванията във въззивната жалба съгласно правомощието си по чл. 269
изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка
съгласно чл. 235 ал. 2 и чл. 12 от ГПК на приложените по делото и относими към
предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Страните не спорят относно, установени в първоинстанционното производство с
допустими доказателствени средства, обстоятелства:
Не се
спори между страните, а и от представеното копие на лично трудово досие на
ищцата, се установява, че тя е работила при ответника по трудово правоотношение
по силата на сключен трудов договор № 19 от 13.08.1998г.на длъжност “с. д.”, а
последно на длъжността “***”. Със
№ РД-11-204/25.09.2018г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание
«уволнение», а със Заповед №
РД-08-205/25.09.2018г., трудовото й правоотношение е прекратено едностранно от
работодателя предвид наложено дисциплинарно наказание уволнение.
Не
е спорно и обстоятелството, че процесните заповеди са били връчени на ищцата на
25.09.2018г., при условията на отказ, оформен с трите имена, ЕГН, длъжност и
подписи на трима свидетели, /вж. твърдение и в исковата молба/.
Доколкото, не са
налице конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд намира, че във
въззивното производство не се повдигат, при което и не остават «спорни»
въпросите, повдигнати в първоинстанционното производство, в т.ч. дали са
нарушени разпоредбите: на чл. 193 ал. 1 от КТ – относно изслушване на служителя
или приемане на писмените му обяснения, събиране и оценяване посочените
доказателства от работодателя, преди налагане на наказанието; на чл. 195 ал. 1
от КТ – за налагане на дисциплинарното наказание с мотивирана писмена заповед,
с посочване на нарушителя, нарушението и кога е извършено, законния текст, въз
основа на който се налага наказанието. В тази насока, въззивният съд следва да
приеме, вече, установеното от първоинстанционния съд, че работодателят
е предоставил възможност на служителя да депозира обяснения по нарушенията на
трудовата дисциплина, като ищцата е представила писмени такива в предоставения
й срок, като е взела отношение по част от нарушенията; при което не е налице
нарушение на разпоредбата на чл.193 от КТ от страна на работодателя; както и
установеното от първоинстанционния съд, че визираните в атакуваната заповед
нарушения са конкретизирани по дати, съответно период на осъществяване, както и
са описани конкретните действия или бездействия, в които се е изразило
нарушението на трудовата дисциплина; в заповедта са обсъдени и дадените от
служителя обяснения; при което не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 195
ал. 1 от КТ.
Въззивният съд констатира и че във въззивната жалба не
е налице конкретно оплакване относно неспазване от работодателя на сроковете,
визирани в разпоредбата на чл. 194 ал. 1 от КТ, за налагане на дисциплинарно
наказание на служителя. При което, този въпрос, не е останал спорен между
страните във въззивното производство. Поради което въззивният съд приема, вече,
установеното от районния съд, че срокът за
налагане на дисциплинарно наказание е удължен с посочените дни – ползван отпуск
от ищцата, тъй като е спрял да тече през време на ползване на разрешен отпуск
от ищцата, като към датата на връчване на заповедта срокът не е изтекъл, /т.к.
най – ранната дата на нарушение, за което на ищцата е наложено наказание, е
24.07.2018 г./; като не се споделя за основателно възражението за нарушаване от
работодателя на разпоредбата на чл. 194 ал. 1 от КТ.
Спорни са въпросите, въведени и в
оплакванията във въззивната жалба - дали от извършените от ищцата нарушения на
трудовата дисциплина, визирани в атакуваната заповед за дисциплинарно уволнение,
може да се направи извод за наличието на системни нарушения на трудовата
дисиплина, което да е основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно
наказание – уволнение. В тази насока, жалбоподателят, ищец, оспорва, както
извършване на вменените му нарушения, така и «субективното отношение» на ищеца към тях, в т.ч. и че относно някои от тях -
нарушенията не са били умишлени. В тази насока, се твърдят нарушения от
съда на чл. 235 от ГПК, чл. 140, чл.
146 от ГПК.
Спорен е останал и въпросът дали
атакуваната заповед за дисциплинарно уволнение е незаконосъобразна поради
наличие на друг порок – дискриминация спрямо нея, която е от страна на а. с.при
РС- М., като основен контролиращ действията на ищцата, /а не - самия
работодател/; като в тази насока се твърди, че съдът е допуснал съществено
процесуално нарушение, приемайки в решението, че тежестта на доказване
наличието на неравно третиране е на ищеца.
В тази насока, въззивният съд констатира относно
вменените във вина на ищцата нарушения, следните обстоятелства:
По
точка 1-ва, от заповед № РД-11-204/25.09.2018г. Посочено е, че
на 24.07.2018г. служителката си е тръгнала по-рано от работата без да извести
за това и/или посочи причините наложили преждевременното напускане на работа,
поради което е вменено нарушение на чл. 6 т. 3 във вр. чл. 7 т. 1 и т. 3 от
Правилник за вътрешния трудов ред в съда, с което е реализирала състава на чл.
187, ал. 1 предл. второ от КТ – преждевременно напускане на работа. Посочено е,
че нарушението е установено в 15.45 часа на 24.07.2018г. от а. с., която
извършва контрол по спазване на работното време, съгласно чл. 7 т. 5 от
Правилника за вътрешния трудов ред.
За посоченото в точка 1-ва, нарушение, са ангажирани
от ответника писмени доказателства, в т.ч. Доклад вх. № 1639/25.07.2018г. от а.
с.на съда – С. Ф., /лист 84 от делото, приложен и в ЛТД на ищцата/, както и по
искане на ищцата – и гласни доказателства чрез дадените показания от
разпитаната като свидетел С. Ф.. От показанията на св. Ф., /а. с. при
ответника, на който а. с. е пряко подчинена ищцата, съгласно длъжностната й
характеристика/, е видно, че на дата 24.07.18г. слизайки в д., свидетелката е
установила, че в стаята на д. е празно, нямало никого, тъй като другият д.
ползвал платен годишен отпуск. Св. Ф. попитала в съседната стая д.ката в Бюро
съдимост къде е |Н.Б., защото тя е следвало да бъде на работа тогава, а е имало
и клиенти, които чакали в д., тогава служителката в съседната стая Д. й казала,
че не знае къде е Н.Б.. Тогава св. Ф. се качила в стаята си и позвънила на мобилния
телефон на Н.Б., в час - след 15.30. Тогава, по телефона Н.Б. й казала, че
погрешка си е тръгнала. Тя е била дежурният д. и вместо в 16.00 часа си е
тръгнала в 15.00 часа и когато се прибрала вкъщи, видяла, че си е тръгнала
по-рано. Св. Ф. заявява, че Б. не й се е обадила да й извести, че тръгва
по-рано, дори казала по телефона, че
няма проблем, когато е дежурна следващия път, нямала да си тръгне по-рано. Св.
Ф. заявява, че не може да си спомни дали Б. й е предложила да се върне.
От горепосочените доказателства относно извършеното от
ищцата действие, визирано като нарушение по пункт 1 от заповедта, въззивният
съд намира, че безспорно се установява, че на посочената дата 24.07.18г. ищцата
е извършила нарушение на трудовата дисциплина. Тъй като е напуснала работното
си място един час по- рано, вместо, в 16.00 часа, /за който последен час не се
спори, а се уточнява, че е заради дежурството на ищцата в същия ден/, ищцата е
напуснала работното си място в 15.00 часа. В случая, без правно значение е дали
ищцата по телефонен разговор със св. Ф. от същия ден, /след 15.30часа/, е
изявила желание да се върне на работа точно на същия ден – 24.07.2018г., защото
ищцата и не би могла да бъде на работа, точно, за времето от 15.00 – 16.00
часа, каквото е било задължението й, за да бъдат обслужвани и гражданите,
чакащи по това време, в д.. Св. Ф., поначало, не твърди ищцата да е заявявала
желание да се върне на работа, още, в същия ден – на 24.07.2019г., само, си
спомня, че Б. е казала, че може този един час „да не го ползва друг ден“. Това
означава, че освен, че е тръгнала с един час по-рано, като е оставила за този
един час д. без д., който да обслужва гражданите, то ищцата Б. и не се е
обадила на никого, най-вече, на св. Ф., като пряк неин ръководител, което
поведение е противоправно, съгласно цитираните в заповедта разпоредби, тъй като
е налице обективно несъответствие между правно дължимото от ищцата и фактически
осъщественото от нея поведение. В случая, за наличието на нарушение на
трудовата дисциплина субективното отношение на дееца, респективно, формата на
вината на ищцата е без значение. Извършеното нарушение на трудовата дисциплина
е назависимо дали умишлено ищцата е напуснала работното си място – съзнателно и
целенасочено, или това нейно действие съставлява от нейна страна небрежно
неизпълнение на трудовите й задължения. Предвид изложеното, въззивният съд
намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че районният съд е
допуснал съществени процесуални нарушения, необсъждайки, именно това
обстоятелство- дали извършеното от ищцата нарушение е умишлено.
По
точка 2-ра, от заповед № РД-11-204/25.09.2018г. Посочено е, че
на дата 25.07.2018г. а. с. Ф. е предала в д. на д. Н.Б. писмо, доставено от
служител на полицията с рег. № 298000-3903/24.07.2018г. на РУ-М., с което се
иска изготвяне на служебна справка. Б. отказала да входира писмото, както и да
извърши справката, независимо, че другият д. Ц. Д. ползвала платен годишен
отпуск. По-късно, Б. входирала писмото, но отново отказала да направи справката
изисквана в него, като го е върнала на Ф. за да го дадяла на някой друг- Д., да
я направила. В писмото имало резолюция на председателя на съда, от 25.07.2018г.
- справката „ да се изготви от д. Б.“, но последната, въпреки че е видяла това,
отново, на 26.07.18г. изрично е отказала да изпълни резолюцията, като започнала
да вика, а. с. да спре да й дава писмото, както и заявила пред нея дали иска
тя, Б., да скъса писмото.
За посоченото в т. 2- ра нарушение са ангажирани
доказателства – Доклад вх. № 1639/25.07.18г. както и Доклад вх. №
1650/26.07.18г. изготвени от секретар на съда – С.Ф., както и гласни такива
чрез разпит на св. Ф., св. С. Л., с. а. при ответника, св. Ю. Д., бивш служител
при ответника, /Б. с. и а. -в отделна стая, не в д./, неработеща при ответника,
считано от 15.04.2019г., съответно, към датата на разпита в с.з. на
08.05.19г./, св. Ц. Д., д. при ответника.
От показанията на разпитаните свидетели се установява,
че а. с. Ф. след като е казала на Б. да входира писмото, както и да извърши
исканата в него спешна справка, на 25.07.18г. е получила отказ от страна на Б.,
тъй като тя не се считала за длъжна да изпълнява работата по входиране на
постъпила кореспонденция, както и да направи извършване на справката, тъй като
такава според нея можело да се направи и от друг – д. Д., която отговаряла и за
архива, тогава. След като, по-късно, само, входирала писмото, Б., отново,
отказала да изпълни спешно изискваната от РУ М. справка, независимо, че
справката е била, вече, и резолирана лично до нея, от председателя на РС – М..
Накрая, справката е била извършена от Д., вместо от Б., поради което и на
27.07.18г., т.е. два дена след постъпването на искането за спешна справка от
25.07.19г. Справката се отнасяла до дело, наскоро заведено, поради което и Б. е
била работела по-рано, при което е могла и без затруднение да изготви исканата
от нея справка; т.е. не се е отнасяло до справка по архивно дело, /за каквато,
поначало, би следвало да отговаря св. Д., тогава работеща като „****“/.
От горепосочените доказателства относно извършеното от
ищцата действие, визирано като нарушение по пункт 2 от заповедта, въззивният
съд намира, че безспорно се установява, че на посочената дата 25.07.18г.,
26.07.18г. ищцата е извършила нарушение на трудовата дисциплина. Видно от
длъжностните характеристики на лицата, изпълняващи и функции на „***“, /“****“,
съответно, приложени на лист 67-71, лист 72-76, от първоначално образувано
първоинстанционно гр.д. № 395/18г./, всяка от тези длъжности, вкл. и
длъжността, заемана от Б., е изпълнителска такава, пряко подчинена на а. с.и
административния ръководител. В т.н. Б. е задължена да изпълнява задължения,
свързани с документооборота и определени със заповед на председатеяля на съда
или а. с., /в съгласие с т. 33 от дл.х-ка/; като, само, при едновременно отсъствие
на съдебните д.и изпълняващият длъжността „***“, /каквато към процесния момент
е изпълнявала св. Д./, само, тогава последният следва да изпълнява, свързаните
с документооборота в съдебното деловодство действия, определени със заповед на
адм. ръководител на съда. Предвид изричните вменени с дл. характеристика
задължения, и при изрично разпореждане от страна на адм. ръководител, като неин
пряк такъв, Б. неоснователно, при което и противоправно е отказала да входира
постъпилото на 25.07.19г. писмо от РУ М., както и неоснователно, при което и
противоправно е отказала да извърши исканата с него спешна справка, веднага
след входирането, независимо, че отначало устно й е била възложена от а. с. –
св. Ф., а след това – и от писмено възлагане от адм. ръководител- председателя
на РС- М.. Отказът е извършен съзнателно от Б., тъй като същата не се е считала
задължена да изпълни задълженията си, произтичащи от дл. характеристика, така
и, изрично, й вменени за изпълнение, както от а. с., неин пряк ръководител, така
и от страна на адм. ръководител – председателя на РС-М.. Използваните изрази от
Б. при извършения отказ, освен че са в разрез с преките й задължения, уронват
престижа на съдебната власт, тъй като д.т е част от съдебния състав на съда.
Поради което и неоснователни са оплакванията във
въззивната жалба, че Б. не е извършила вмененото й нарушение, тъй като в РС- М.
не съществувала система или нарочна заповед, според която да е определено кое е
лицето, което да входира постъпили заявления или входяща кореспонденция, както
и реда и начина за контрол на действията на такъв служител. Няма значение, че
процесното писмо от РУ М. не е постъпило, най-напред, в д., а е било предадено
на а. с., който го е подал в д., тъй като след като, вече, е подадено в д., Б.
е следвало да го входира, както и да извърши справката по него, така както й е
било наредено от преките й ръководители.
По
точка 3-та, от заповед № РД-11-204/25.09.2018г. Посочено е, че
на 26.07.2018г. в 16.10 часа, е установено от а. с., че Б. стои на прозореца,
като на бюрото на д., който е ползвал платен годишен отпуск, имало дела с
резолюции на съдия-докладчика от предходни дати, които не били изпълнени.
Поради което и доколкото по време на ползване на платен годишен отпуск
функциите от службата се изпълняват от този служител, който е на работа, в
случая Б., се вменяват на същата и посочените в заповедта нарушения на ПВТР в
РС-М., Етичния кодекс на съдебните служители, като е посочено, че се реализира
съставът на чл. 187 ал. 1 т. 1, предл. последно – неуплътняване на работното
време, т. 3, пр. първо – неизпълнение на възложената работа, т. 7 -
неизпълнение на законни нареждания на работодателя и т. 10 от КТ.
За посоченото в т. 3- та нарушение са ангажирани
доказателства – Доклад вх. №
1650/26.07.18г. изготвен от секретар на съда – С. Ф., както и гласни такива
чрез разпит на св. Ф.. Според показанията на последната, на 26.07.19г., когато
цитираното писмо от РУ М., още е било „прехвърляно“ и е било отказано от Б. да
се изготви справка, искана в него, св. Ф. след като сляза в д. намерила Б. на
прозореца, която държала огледало и пинсета, като нямало дела на нейното бюро.
Бюрото на другия с. д. Г***, /която била тогава в платен годишен отпуск/,
обаче, било затрупано с дела на командирования съдия, които св. Ф., след като
седнала, описала на един лист по номера, резолюции, актовете на съдията. След
като попитала Б. защо не е изпълнила резолюциите, макар да са на другия състав,
тъй като тя трябвало да замества колегите си и защо стои на прозореца,
отговорът на Б. бил, че нещо й е влязло в окото. Посочва се, че Б. не казала,
че ще вземе или ще изпълни разпорежданията, нито, че ще направи справката, /по
горе цитирано, вече, писмо от РУ М./.
Видно е от Доклад вх. № 1650/26.07.18г. в същия са
посочени конкретни номера на делата, които са били на бюрото на д., който е
отсъствал поради отпуск, като делата са посочени по брой – шест, номера, с
актове на различни съдии- съдия С., както и командирован съдия К.; като
функцията на д. по тези дела е следвало да се изпълнява от Б., поради ползване
на платен годишен отпуск от другия с. д.. Същевременно, на бюрото на Б. имало
само едно дело, докато бюрото на другия д. се явява отрупано с дела за
изпълнение.
От горепосочените доказателства относно извършеното от
ищцата действие, визирано като нарушение по пункт 3 от заповедта, въззивният
съд намира, че безспорно се установява, че ищцата е извършила нарушение на
трудовата дисциплина, констатирано с доклада на 26.07.18г. В тази насока,
неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че не било описано в доклада
колко дела са били, какъв е бил докладът, както и дали е следвало Б. да го
работи или е следвало докладът да чака другата служителка с оглед разделението
на обслужване. Възможно е, причината да се стои на прозореца в стаята с огледало
от страна на Б. да е свързана с възникнала необходимост от това да провери
„нещо,влязло в окото“, но това не следва да се отразява на изработване от д. на
постъпилите в д. дела, независимо на кой от съдиите са тези дела, тъй като за
периода на отсъствие на другия д., /в случая, поради ползване на платен годишен
отпуск/, това задължение, неизменно, се вменява на другия д., който е на
работа, в случая – на Б..
По
точка 5-та, от заповед № РД-11-204/25.09.2018г. Посочено е, че
на 31.07.18г. въз основа на проверка на вътрешния архив от а. с. Ф. е
констатиран пропуск от страна на д. Б. при изпълнение по нохд № 81/2017г. по
описа на РС-М., по което на 16.11.2017г. е постъпило искане от Национално бюро
за правна помощ за присъждане на разноски за възнаграждение за служебен
защитник и респ. издаване на изпълнителен лист. Делото е докладвано на съдия-
докладчика на 09.07.2018г., което е довело до неоснователно забавяне на
произнасянето на съдията от близо седем месеца, /като определението е с №
174/09.07.2018г./, като е посочено, че е налице нарушение на чл. 38 т. 4 прел.
второ от Правилника за администрацията в съдилищата – задължение на д. да
докладва на съдията- докладчик новопостъпили документи към висящите дела.
Относно твърдяното нарушение са ангажирани по делото
доказателства – Протокол от 31.07.18г. за извършена проверка, по четири
заповеди на председателя на РС-М., издадени, респ. от 15.01.18г,
30.01.17г.,10.02.17г.,който протокол е подписан от извършил проверката – С. Ф.,
както и от участвали при проверката-Н.Б. и Е.А.. В т.7 от този протокол е
констатирано нарушението на Б. – несвоевременно докладвано писмо на съдията
–докладчик, поради което и е налице забавяне на произнасяне по молба с около
седем месеца, /лист 76-77 от гр.д.№2475/19г./. Протоколът не е оспорен като
доказателство по делото от страна на ищцата, като носи и нейния подпис. В т.7
от този протокол, изрично е записано, че писмото с постъпило искане от НБПрП на
16.11.2017г.- по нохд № 81/2017г., „е входирано от съдебния д. Н.Б. под вх. №
2400 от 16.11.2017г.-11.03 ч.“.
Поради което ПдОС намира, че неоснователно се явява
оплакването във въззивната жалба, че не се установявало, че Б. е автор на
вмененото й във вина нарушение на трудовата дисциплина – несвоевременно
докладване на искане от НБПрП. В тази насока, неснователно се сочи, че след
като липсвало името на служителя, от когото е входирано искането, следвало да
се заключи, че това искане би могло да е входирано и от другия служител и
грешката да е негова, а не – на ищцата. Разпитана като свидетел а. с. Ф.
заявява, че почеркът на подписа, който се слага в печата, при входящия номер, е
на Б., което е установено към момента на проверката, и полагането на подписа от
Б. не е отречено от последната. В случая, не е било налице по делото -
оспорване неистинността на документ – протокол от 31.07.18г., който носи подпис
и на ищцата, съгласно чл. 193 ал. 3 от ГПК; поради което и въззивният съд
намира, че същият е с вярно съдържание относно отразените в него констатации,
респ. и тези в т. 7 от протокола. При което и се доказва посоченото в него
нарушение на трудовата дисциплина от ищцата.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
по възражението на ищцата за дискриминация /личностна /съдът е допуснал
съществено процесуално нарушение, приемайки в решението, че тежестта на
доказване наличието на неравно третиране е на ищеца.
В случая, въззивният съд не констатира, че ищцата е
посочила конкретни факти, от които може да се направи извод, че е налице
относно нея дискриминация, за да се вмени на ответника доказателствена тежест,
че правото на равно третиране не е нарушено, /арг.чл. 9 от ЗЗДискр./. От
изложените факти в показанията на разпитаните по делото свидетели, не се
установяват такива факти, от които да може да се направи извод, че е налице
дискриминация относно ищцата, проявена спрямо нея от страна на а. с., като неин
пряк ръководител. Напротив, всички свидетели, в т.ч. и св. Д., /която към
момента на даване на показанията пред съда не е, вече, служител на ответника/,
заявяват, че от страна на а. с. Ф. не е давана повече работа на Б., отколкото
на всеки останал служител, изпълняващ функции на д.; като работата е
разпределяна съгласно правилника за вътрешните правила. Дори, при възлагане на
работа на Б., същата е отказвала да изпълнява нейни нареждания- на Ф., като се
е стигало до скандал, викане, крясъци от страна на Б.. Дори, при отказ от
страна на Б., повечето справки са били извършвани от другия с. д. –св. Г.,,
/така и св. Л./, а в процесния случай-
за изискваната спешна справка от РУ-М., също, е извършена от друг служител –
Д., отговаряща и за архива, поради изричния отказ на Б., който отказ е и
неоснователен, както по-горе, вече, е посочено. В тази насока, и показанията на
разпитания свидетел на ищцата- св. Я. Ш. И., брат на ищцата, не съдържат конкретни
факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация относно
ищцата. Същият свидетел, само, заявява, че няма преки впечатления от Ф., не я
познава, и от сестра си Б. знае за нея. Свидетелят И. заявява и че сестра му Б.
е споделяла с него, че Ф. се е държала грубо, не само с нея, а и спрямо
другите; като всеки ден, Ф. издавала стриктни заповеди, на Б. и на другите. Б.
споделяла със свидетеля, че вместо Ф. да се учила от тях, /по-старите
служители/, тя - обратно, имала някакви нейни виждания – „няма да правиш това
така, а иначе“. В тази насока, въззивният съд намира и че от страна на Б. не се
осъзнава правния статут на заеманата от нея длъжност на с. д., която длъжност е
„изпълнителска“ такава, както и пряко подчинена на длъжността на административен
секретар, която се заема от св. Ф.. Поради което и от страна на Б. е следвало
да се изпълняват дадените спрямо нея заповеди на св. Ф., каквито заповеди са
получавали и останалите съдебни д.и, за чиято работа а. с. и пряко отговаря
съгласно дл.характеристики.
Неоснователни
са оплакванията на жалбоподателката, че съдът е допуснал нарушения при
изготвяне на доклада, съответно, на разпоредбите на чл. 140, чл. 146 от ГПК. В първото по делото с.з. на 08.05.19г. е
обявен за окончателен, предвид липсата на възражения на страните, докладът,
обективиран с Разпореждане №2735/07.03.2019г., в който правилно е разпределена
доказателствената тежест за страните по делото; приети са поисканите от
страните писмени доказателства, както и в същото с.з. са снети показанията на
допуснатите свидетели на страните, като в тази насока са уважени, изцяло,
направените от страните доказателствени искания. При което въззивният съд
намира, че не е налице нарушение на съдопроизводствените правила от районния
съд, в т.ч. и това на разпоредбата на чл. 235 от ГПК, от чието нарушение съдът
да е постановил необосновано и неправилно решение по предявените от ищцата
обективно- съединени искове.
Предвид изложените съображения, въззивната жалба се
явява изцяло неоснователна, при което и следва да бъде оставена без уважение от
въззивния съд. При което и обжалваното решение на районния съд, с което
предявените искове са отхвърлени като неоснователни, изцяло, следва да бъде
потвърдено като правилно от въззивния съд, ведно със законните последици.
Поради неоснователност на въззивната жалба и по арг.
от чл. 78 ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на направени по въззивното
дело разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1000 лева,
съгласно договор за правна защита и съдействие, платими от страна на
жалбоподателя. Въззивният съд приема, че адв. хонорар е близо до минималния
такъв съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като се
отнася за защита и процесуално представителство във връзка с три обективно
съединени искове, поради което и не следва да се намалява, съгласно чл. 78 ал.
5 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1
от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на
20.05.2019г. Решение № 1986 на Пловдивски районен съд, ХV граждански състав, по
гражданско дело № 2475 по описа за 2019 година, с което ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.Д.Б., ЕГН: **********, с постоянен адрес ***«***», бл.9, ап.З, против Районен съд – М., БУЛСТАТ *********, с
административен адрес гр.М., ул.”Обединение” № 8, обективно съединени искове с правна квалификация чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3
във връзка с чл.225, ал.1 от Кодекса на труда и чл.86, ал.1 от ЗЗД за
признаване на незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед №
РД – 11-204/ 25.09.2018 г. и Заповед № РД – 11-205/ 25.09.2018 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение на Председателя на Районен съд – М., с които на основание
чл.330, ал.2, т.6 вр. с чл.190, ал.1, т.3 и 7 вр. с чл.188, т.3 от Кодекса на
труда, считано от 25.09.2018г. е прекратено трудовото правоотношение между
страните, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност
„***”, както и за заплащане обезщетение
за времето, през което е останала без работа поради уволнението в период от 6
месеца, считано от датата на прекратяване на трудовото й правоотношение – 25.09.2018 г., до 25.03.2019 г. в размер на 8480,40лв.,
ведно със законната лихва от датата на уволнението до окончателното изплащане
на сумата, както и направените
разноски, като НЕОСНОВАТЕЛНИ; и с което ОСЪЖДА Н.Д.Б., ЕГН: **********, с постоянен адрес ***«***», ***, да заплати на Районен съд – М., БУЛСТАТ *********,
с административен адрес гр.М., ул.”Обединение” № 8, сумата от 1264,02лв. / хиляда двеста шестдесет и
четири лева и две ст./-заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н.Д.Б.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес
***«***», бл.9, ап.З, да заплати на Районен съд –
М., БУЛСТАТ *********, с административен адрес гр.М., ул.”Обединение” № 8, сумата
от 1000 лв. / хиляда лева/-заплатено
адвокатско възнаграждение по въззивното дело.
РЕШЕНИЕТО
на въззивния съд може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен
срок, считано от 05.08.2019г., от която дата тече срокът за обжалването му,
съгласно разпоредбата на чл. 315 ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/