РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 03.01.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ВТОРИ „А“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	М. ГЕОРГИЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Румяна Аврамова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 7790 по описа за 2017 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на К.С.З. срещу Решение № 16622/25.01.2017 г. по гр. дело № 18996/2013 г. на Софийския районен съд, 24. състав, в частта, с което въззивникът е осъден да плати на В.С.К. сумата от 7 922 лева – сбор от извършени плащания за задължения на наследодателя на М. П.Ч. и извършени ремонти в недвижим имот с адрес София, ж.к. „*********, в които въззивникът З. е встъпил по договор с въззиваемия К., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 29.04.2013 г., до пълното ѝ изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, както и за допуснати процесуални нарушения. Поддържа, че тъй като претенцията срещу него се извеждала от представената по делото разписка, по силата на която съдът бил приел, че жалбоподателят бил встъпил в дълга на другия солидарен ответник, то същата не била на извъндоговорно, а на договорно основание. В тази връзка излага аргументи, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по предявения иск. поради което постановеното решение било недопустимо, а също така правната квалификация на иска била неправилна. Също така поддържа, че срещу него, като приобретател на имота, ищецът не могъл да претендира подобрения, сторени преди датата, на която жалбоподателят е придобил имота. На следващо място навежда, че по претенцията за неоснователно обогатяване липсвала специална норма, уреждаща солидарна отговорност на длъжниците. Не било налице и встъпване в дълг, тъй като липсвало съгласие на третото лице, в чийто дълг се встъпвало, тъй като било недопустимо кредиторът да приеме изпълнение от един длъжник в погашение дълга на друг, без последният да се е съгласил за това. Поддържа, че по силата на представената разписка не се бил задължил да отговаря солидарно с другия ответник и не бил встъпил в дълга му, а се бил задължил самостоятелно по отношение на платените за ремонта на апартамента суми на самостоятелно основание. Твърди, че липсвала причинно-следствена връзка между твърдяното обогатяване от негова страна и обедняването от страна на ищеца – последният бил направил разходите, защото бил приел наследството на В.Л.З. през 2009 г. и считал процесния имот за свой, а жалбоподателят бил придобил имота от втория ответник през 2011 г. във вида, в който се намирал към момента на придобиването. Релевира възражения, че платените от ищеца задължения към „Т.С.“ ЕАД за имота били погасени по давност към датата на плащането им, поради което ищецът не могъл да иска възстановяване на платените суми от ответника. Навежда аргументи, че с процесната разписка се бил задължил да заплати единствено задължения за ремонт, който съгласно приетото експертно заключение по СТЕ бил на стойност 3 322,02 лева. Моли съдът да обезсили, евентуално да отмени първоинстанционното решение в частта, касаеща предявените срещу него искове. Евентуално иска от съда да приеме, че жалбоподателят се е задължил единствено да заплати стойността на извършения от ищеца ремонт на апартамента, за който ищецът претендирал сумата от 2652,74 лева, като съдът отчете и извършеното от жалбоподателя плащане в размер на 1000 лева. Не релевира доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият В.С.К. е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити подробни съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че ищецът е направил процесиите разходи във връзка с апартамента със съзнанието, че е негов собственик по наследство, както и че ищецът е направил процесния ремонт и е платил за него претендираната цена. Твърди, че възражението на жалбоподателя за плащане на погасени по давност задължения към „Т.С.“ ЕАД било преклудирано, освен това се касаело за възражение, касаещо вътрешните отношения между ищеца и доставчика, което нямало отношение към задължението на жалбоподателя. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че жалбоподателят е встъпил в дълга на другия ответник М.Ч., който придобил имота по наследство. Правилно било и заключението, че е налице обогатяване от страна на жалбоподателя без основание. Моли съдът да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски. Не релевира доказателствени искания.

С уточнение на исковата молба, направено във въззивното производство по указания на съда въззиваемият К. е посочил, че претендираният иск срещу М.Ч. (ответник в първоинстанционното производство, неучастващ във въззивното производство) се основава на неоснователно обогатяване, възникнало от факта, че въззиваемият К. е платил задължения на починалия В.З., който е наследодател по завещание на М.Ч., а в последствие извършил и ремонт в апартамента, който е станал собственост по наследяване на Ч.. В последствие апартаментът бил продаден на въззивника К.З., който се съгласил с договор, озаглавен „разписка“ да поеме дълговете на Ч..

В допълнително уточнение на възраженията си срещу така предявения иск въззивникът З. е посочил, че не е доказана волята му да встъпи в чужд дълг, която не е обективирана в текста на приобщената по делото разписка. Поради това се твърди, че той няма как да дължи възстановяване на стойността на ремонт, извършен преди да стане собственик на апартамента, който е закупил. Спори се и относно характера на представената разписка.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо. Във връзка с този извод на настоящия съдебен състав следва да се отбележи и че не е налице основанието за недопустимост на първоинстанционното решение, което се твърди във въззивната жалба. Макар че при предявяване на иска са изложени твърдения, които могат да обосноват и правна квалификация за иск за неизпълнение на установителен договор между страните, с който са били установени правата им по отношение на процесния апартамент, в исковата молба изрично се сочи, че е искът е предявен заради съгласието на въззивника З. за встъпване в чуждо задължение, което означава, че съдът не е дал грешна правна квалификация на изложените от въззиваемия (тогава ищец) К. твърдения. Наличието на друг иск, което изключва възникване на вземане за отстраняване на последиците от неоснователно обогатяване (чл. 59, ал. 2 ЗЗД), пък не е въпрос на допустимостта на иска, а на неговата основателност, тъй като при липса на твърдение в исковата молба, че е налице друг ред за защита, преценката за наличие на предпоставките на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване следва да се направи от съда с оглед доказателствата по делото.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка не е оспорена между страните, поради което същата се възприема изцяло от въззивния съд. Прието е, че на 14.06.2009г. е починал В.Л.З.. Негов наследник по закон е бил В.С.К., който влязъл във владение на имот с адрес: София, ж.к. „*********. След това заплатил задължения за имота към „Т.С.“ ЕАД за периода 2001 – 2009 г. в размер на 5 362, 04 лева, платил дължимите се местни данъци и такси за апартамента в размер на 208,74 лева до 2010 г., и направил ремонти в имота на стойност на стойност 3322,02 лева преди края на 2010 г. Оказало се обаче, че имотът е завещан от В.Л.З. на 10.09.2005 г. със саморъчно завещание в полза на М. П.Ч., което било вписано на 18.03.2011 г. След това имотът бил продаден на въззивника К.С.З. на 17.05.2011 г. При опита си да влезе в имота К.З. заварил там въззиваемия В.К., който му обяснил за направените ремонти и платените разходи за отопление и данъци на имота. Двамата решили да уредят евентуалния спор помежду си за имота, като въззиваемият К. предаде владението доброволно, а З. поел писмено задължение да му заплати разходи „за извършени ремонти“ в имота в размер на 8 922 лева. Били изплатени само 1 000 лева от тази сума. 

С оглед на уточнението на исковата молба, направено пред настоящата съдебна инстанция, основна предпоставка за ангажиране на отговорността на въззивника З. (ответник в първоинстанционното дело) е обстоятелството дали същият е поел дълг с подписването на разписка за задължението си да плати „за извършени ремонти“ в апартамента, чиято собственост е била спорна между страните („процесния апартамент“).

Във въззивната жалба се оспорва единствено правният извод на съда, че с представената по делото разписка (на лист 14 от първоинстанционното дело), въззивникът З. е дал съгласие да встъпи в дълга на М.Ч.. Въззивникът не оспорва факта на подписване на разписката, но твърди, че същата не доказва встъпване в дълг и че правната ѝ природа е неправилно оценена от Софийския районен съд. Същевременно сочи и че не е предявен иск за заплащане на признато с разписката задължение, а именно за встъпване в чужд дълг.

Тук съдът следва да отбележи, че аргументите на въззивника З. за това, че ищецът трябвало да посочи като какъв вид правно изявление ще ползва разписката, са неотносими. Не е задължение на страните да сочат правната квалификация на претендираните от тях права и задължения, нито на твърдените договорености – единствен съдът е длъжен да даде такава правна квалификация с оглед твърденията на страните. По настоящото дело Софийският районен съд е възприел, че подписаната между страните разписка съставлява изявление за встъпване в дълг.

Този извод на първоинстанционния съд е правилен. За да е налице встъпване в дълг (чл. 101 ЗЗД), е необходимо изразяване на съгласие на две лица – или на встъпващия и стария длъжник (в който случай е налице договор в полза на трето лице – кредитора), или на встъпващия в дълга и кредитора. Изявлението за встъпване в чужд дълг не е задължително да бъде изрично, ако от установените по делото обстоятелства относно онова, което е знаел встъпващия в дълг, може да се направи извод, че той съзнателно е поел чуждо задължение. В този смисъл е налице и практика на Върховния касационен съд, която се споделя от настоящия съдебен състав – Решение № 504/26.07.2010 г. по гр.д. 420/2009 г., IV ГО, според което съдържанието на договора за встъпване в дълг може да се установи не само от текста на това съглашение, а и от други доказателства.

По настоящото дело е налице съвкупност от доказателства, които обосновават встъпването в дълг, но само по отношение на задълженията за ремонти, извършени в процесния апартамент. На първо място изрично в представената на лист 14 от първоинстанционното дело разписка се съдържа изявление на въззивника З., че се задължава да плати за „извършени ремонти“ в апартамента, който е купил. Този текст обосновава знание наличие на дълг за ремонтните дейности, което не може да се установи за плащанията за данъци и битови сметки, както беше прието по-горе. 

За намерението да се встъпи в дълг настоящият съдебен състав съди от показанията на свидетеля П.(на гърба на лист 102 от първоинстанционното дело), който свидетелства за това, че на въззивника З. му е било известно за извършените ремонти, и че те са направени преди придобиването на собствеността от него, поради което е приел да изплати стойността им. Следва да се отбележи, че този извод на съда не противоречи с установеното по-горе за това, че не е поето задължение за заплащане на разходи за парно отопление на имота и данъци за същия. Макар и свидетелят изрично да отбелязва, че тези задължения са били съобщени на въззивника З., не може да се направи извод за наличие на воля за заплащането им, тъй като собственото изявление на страната не съдържа такива твърдения – посочват се само задължения за „извършени ремонти“. Поради това в тази си част показанията на свидетеля установяват знанието на З., че са извършвани разходи, но не и намерението му да встъпи в дълг за такива. Още повече, свидетелят не посочва разписки за какви точно разходи по апартамента са били представени на въззивника З., а само, че е имало такива разписки, което не дава възможност да се приеме, че именно наличните по делото разписки са били представени на въззивника З., а не други документи.

По-нататък, квалификацията на постигнатото между страните съглашение като такова за встъпване в дълг е единствената възможна, след като въззивникът сам признава, че е закупил апартамента през 2011 г. и е знаел, че преди този момент за него не са съществували задължения относно ремонти и поддръжка на имота. Тези твърдения се поддържат и в отговора на исковата молба, и във въззивната му жалба. Това означава, че разписката не може да се приеме за установителен договор за признаване на съществуващо самостоятелно задължение на въззивника З..

 С подписването на разписката обаче последният е приел да поеме заплащането на тези задължения на друго лице – праводателя му М.Ч.. И тъй като въззиваемият К. като кредитор не е изразил воля да освободи досегашния длъжник – М.Ч., от задълженията му, с което да настъпи заместване в дълг (чл. 102, ал. 1 ЗЗД), то единствената възможност за тълкуване на постигнатата между страните във въззивното производство договорка е като такава за встъпване в дълг. Не е възможно да се приеме, че с разписката е поет нов дълг, тъй като това би означавало за въззиваемия К. да възникнат две вземания за едно и също нещо – стойността на извършените в апартамента ремонти и платените разходи за имота, срещу две различни лица – М.Ч. и К.З.. Това би означавало да се допусне неоснователно обогатяване на едно лице, което противоречи на принципите на облигационното право.

Именно във връзка с този извод настоящият съдебен състав следва да разгледа и възражението във въззивната жалба за липса на солидарна отговорност. Законът създава особена връзка между стария длъжник и встъпващия в дълг, като предвижда солидарност между тях (чл. 101, изр. трето ЗЗД). Това е не само механизъм за защита на кредитора, но и правно средство, с което се гарантира запазването на правата на длъжниците помежду им, тъй като ако липсваше солидарност, платилият от двамата не би могъл да иска връщане на поне някаква част от дълга от другия длъжник. Това е така, защото встъпилият в дълг плаща и свое собствено задължение, за което не се явява винаги гарант (какъвто е например поръчителят). А щом се плаща собствено задължение, то е налице правно основание (договорът за встъпване) за това имуществено разместване и платилият не може да води иск за неоснователно обогатяване срещу съдлъжника си. Напротив, при наличие на солидарност, платилият солидарен длъжник има право да иска от останалите онази част от дълга, която им се припада (чл.127, ал. 1 ЗЗД), като до доказване на противното се приема, че частите са равни (чл. 127, ал. 2 ЗЗД).

С оглед на изложеното, твърденията на въззиваемия К., че въззивникът З. е встъпил в задълженията за заплащане на топлинна енергия и публични задължения на имота, са неоснователни. Предявените искове спрямо въззивника З. следва да се отхвърлят в тази част, а първоинстанционното решение – да се отмени като неправилно, включително и в частта, в която е предвидено солидарно осъждане на въззивника З. и неучастващия в процеса ответник в първата инстанция Ч.. При изложения извод на съда за неоснователност на иска поради неосъществяване на фактическия състав, от който възниква праното, възражението за изтекла погасителна давност за платените на „Т.С.“ ЕАД сметки не следва да се разглежда.

Предявената претенция за встъпване в дълг е основателна по отношение на извършените разходи за ремонти в процесния имот. Първоинстанционния съд е установил, че платеното за извършване на ремонти в собствения на въззивника З. имот възлиза на 3 322, 02 лева, и този извод не е оспорен от страните. В исковата молба въззиваемият К. прави признание, че са му платени 1 000 лева. Поради това остатъкът от задължението, в което въззивникът З. е встъпил, възлиза на 2 322, 02 лева, и за тази сума първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Във връзка с възприетата от настоящия съдебен състав принципна основателност на иска срещу въззивника З. за встъпване в дълг за извършените в процесния имот ремонтни дейности, следва да бъде разгледано възражението относно квалификацията на този иск и наличието на пречка за предявяването му като субсидиарен иск за неоснователно обогатяване (чл. 59, ал. 1 ЗЗД) поради наличие на друг иск на разположение на длъжника (чл. 59, ал. 2 ЗЗД).

С оглед на направеното уточнение на исковата молба не е налице неправилна квалификация на иска, предявен срещу въззивника З., в частта, с която е прието, че се отнася до договорен иск – такъв за вземане от договор за встъпване в дълг (чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 101 ЗЗД).

Настоящият съдебен състав смята, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на твърдените с исковата молба факти е неправилна в частта относно характера на задължението, в което е налице встъпване. В исковата молба се твърди, че въззиваемият (тогава ищец) К. е смятал, че е собственик на апартамента, за който е направил разходи, и след смъртта на роднината си В.З. е влязъл в имота, като е мислел, че му е станал собственик. С това следва да се приеме, че по делото е налице твърдение за владение на апартамента, в който са извършвани ремонтни дейност. Налице е твърдение за предпоставките на владението (чл. 68, ал. 1 ЗС) – от една страна се твърди държане на вещта, тъй като в имота са извършвани ремонти от въззиваемия К., а от друга – намерението за своене, която в случая се извежда и от убеждението на въззиваемия К., че е придобил имота чрез наследяване по закон. Поради това е дадена неправилна правна квалификация на иска за възстановяване на стойността на ремонтните работи, предявен срещу въззивника З. – това е искане за встъпване в дълга на собственика на един имот към владелеца-подобрител. Доколкото се твърди и незнание за изготвеното завещание, от исковата молба може да се направи извод, че се твърди добросъвестно владение и правилната квалификация на иска, по който се развива въззивното производство е по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 101 ЗЗД и чл. 72, ал. 1 ЗС – иск срещу встъпилия в дълга на собственика за извършените от добросъвестен владелец подобрения.

Въпреки тази погрешна квалификация обаче, първоинстанционното решение не може да се приеме като недопустимо в тази си част. Това е така, тъй като за уважаване на предявения иск и за уважаване на иска с приетата от първоинстанционния съд правна квалификация по настоящото дело следва да се докажат едни и същи факти, по които е налице произнасяне в първоинстанционното решение. А решението по един иск, на който е дадена неправилна правна квалификация, е недопустимо единствено ако дадената от съда квалификация води до промяна във фактите, които представляват основание на иска – т.е. съдът се е произнесъл по факти, които не са били въведени с исковата молба, или е пропуснал да се произнесе по въведен с исковата молба факт поради неправилна квалификация на иска (така се сочи и в трайната практиката на Върховния касационен съд – Решение № 222/29.11.2016 г. по гр.д. № 2125/2016 г., I ГО, и цитираните в него Решение № 13114.07.2011 г. по гр.д. № 1120/2010 г., II ГО; Решение № 539/13.12.2011 г. по гр.д. № 1844/2010 г., IV ГО; Решение № 439/23.07.2010 г. по гр.д. № 476/2009 г., IV ГО). По настоящото дело Софийският районен съд е обсъдил всички твърдени от страните в исковата молба и отговора ѝ факти и поради това решението му не е страда от процесуални пороци, обосноваващи недопустимост.

За пълнота следва да се отбележи, че фактът, че въззивният съд установява недължимост на някои от задълженията на първия ответник – М.Ч., не следва да се отрази на първоинстанционното решение, с което са уважени исковете срещу него. Тъй като солидарните длъжници са обикновени другари в процеса –  спрямо всеки от тях може да се установи различно правно положение, тъй като някои за отделните страни някои факти от основанието на иска могат да не са породят последици поради наличие на погасяващи тяхното действие други обстоятелства (например опрощаване на дълга на един от солидарните длъжници, но не и на останалите), е възможно да съществуват и различни по съдържание решения спрямо всеки длъжник. Този извод следва и от тълкуването на чл. 271, ал. 3 ГПК, съгласно който се отменят решенията по отношение на неучаствали в делото страни само ако същите са необходими другари – т.е. ако е необходимо постановяване на напълно еднакво решение спрямо тях (чл. 216, ал. 2 ГПК). Поради това не следва да се преразглежда и първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете срещу ответника М.Ч. – спрямо него решението на Софийския районен съд  е влязло в сила като необжалвано и той дължи описаните в това решение суми, като следва да носи солидарна отговорност с въззивника З. до размера на
2 322, 02 лева, а за останалата част от задължението си отговаря самостоятелно и еднолично.

Относно разноските:

При този изход на спора във въззивната инстанция разноски се дължат и на двете страни съобразно уважената част от техните искове – чл. 78, ал. 1 ГПК и
чл. 78, ал. 3 ГПК. Исковете срещу К.З. се уважават за 2 322, 02 лева от общо предявения размер от 7 922 лева, или за 29 ,31 на сто от общия си размер. Тази част от направените от въззиваемия К. разноски следва да се поеме от въззивника З.. Отхвърлената част от исковете е 70, 69 на сто и пропорционално следва да бъде осъден въззиваемият К. да поеме разноските на К.З. във въззивното производство.

Доколкото въззивникът З. не е направил искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция обаче, такива не следва да му се присъждат.

Доказаните разноски на въззиваемия К. пред въззивния съд са в размер на осемстотин лева (съгласно разписка, обективирана в договора за правна защита и съдействие на лист 35 от договора, съобразно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).  29, 31 на сто от тази сума са 234, 48 лева, които следва да се присъдят в полза на В.К..

Тъй като изходът на делото се изменя от въззивния съд, следва да се измени и решението на Софийския районен съд в частта за разноските. Първоинстанционният съд е уважил исковете изцяло, като е осъдил и двамата ответници да платят разноски в общ размер от 1340, 88 лева. Доколкото не е призната солидарност, на основание чл. 121, ал. 1 ЗЗД вземането се дължи разделно, а следва да се приеме при липса на друго, че квотите на страните са равни, т.е. въззивникът З. е бил осъден да плати разноски в размер на 670, 44 лева. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция следва да се присъдят само 29, 31 на сто от тази сума или 196, 51 лева, а в останалата част, с която К.З. е осъден да плати разноски, решението следва да се отмени.

Така мотивиран, Софийският градски съд, втори „а“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 16622/25.01.2017 г. по гр. дело № 18996/2013 г. на Софийския районен съд, 24. състав, в частта, с която К.С.З., с ЕГН **********, с адрес: ***, е осъден да заплати солидарно с М.П.Ч. на В.С.К., с ЕГН **********, са адрес: ***, разликата над сумата от 2 322, 02 лева (две хиляди триста двадесет и два лв. и 02 ст.) до пълния присъден размер от 7 922 лева (седем хиляди деветстотин двадесет и два лева) – сбор от извършени плащания на дължими се задължения на наследодателя на М.П.Ч. ***, ведно със законната лихва от 29.04.2013 г. до пълното им изплащане, както и в частта, с която К.С.З. е осъден да заплати В.С.К. разноски по делото в размер на разликата над сумата от 196, 51 лева (сто деветдесет и шест лева и 51 ст.) до пълния присъден размер от 670, 44 лева (шестстотин и седемдесет лева и 44 ст.) – разноски по делото, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.С.К., с ЕГН **********, са адрес: ***, иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 101 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД за осъждане на К.С.З., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати ищеца разликата над сумата от 2 322, 02 лева (две хиляди триста двадесет и два лв. и 02 ст.) до пълния присъден размер от 7 922 лева (седем хиляди деветстотин двадесет и два лева) – сбор от извършени плащания на дължими се задължения на наследодателя на М.П.Ч. ***, ведно със законната лихва от 29.04.2013 г. до пълното им изплащане, като солидарен длъжник с М.П.Ч..

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16622/25.01.2017 г. по гр. дело № 18996/2013 г. на Софийския районен съд, 24. състав, в останалата му обжалвана част, с която К.С.З., с ЕГН **********, с адрес: ***, е осъден по иск с правилна правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 101 ЗЗД, във връзка с чл. 72, ал. 1 ЗС, да плати на В.С.К., с ЕГН **********, са адрес: ***, сумата от 2 322, 02 лева (две хиляди триста двадесет и два лв. и 02 ст.) – разходи за извършени ремонти в апартамент с адрес София, ж.к. „*********, ведно със законната лихва от 29.04.2013 г. до пълното им изплащане, като солидарен длъжник с М.П.Ч..

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК К.С.З., с ЕГН **********, с адрес: ***, да плати на В.С.К., с ЕГН **********, са адрес: ***, сумата от 234, 48 лева (двеста тридесет и четири лева и 48 ст.) – разноски пред въззивната инстанция.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК или при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.